Паоло Бачигалупи
Водосрез (42)

Глава 42

Проблемът с картите е, че никога не ти казват какво точно има в реалността, помисли си Мария.

Когато с Тууми планираха пътуването, изглеждаше толкова просто.

Можеха да зуумват мащаба на сателитните снимки на градовете, нанизани на брега на река Колорадо. Гледаха язовирните стени. Зяпаха всичката вода и къде точно се намира. Проверяваха все още пълните водохранилища и онези, които бяха пресушени и превърнати в стръмни, почти недостъпни каньони.

Всичко им беше подръка за разглеждане и планиране и тя беше подбрала щателно оборудването си. Имаше водни възглавнички, с които да се крепи, и дрехи, които да облече през нощта — направени от черен плат, който щеше да й помогне да изчезне. Беше обмислила колко ниско трябва да плава в спокойните води на водохранилището по време на прехода, едва-едва над нивото на повърхността, та да изглежда студена за инфрачервените мерници.

Можеше да стане. Щеше да успее.

С помощта на Тууми се сдоби с превоз почти до границата — някакви китайски соларни инженери, редовни клиенти на щанда му за pupusa. Смятаха, че е интересно да помогнат на едно момиче да осъществи бягството си, докато така и така отиват да инспектират фотоволтаичните си поля, и всичко се беше уредило толкова просто, че Мария направо се виждаше как успява да премине без проблеми.

След това обаче пристигна в Карвър Сити и завари хаос по улиците, далечните брегове на реката блестяха от снайперистки мерници и наблюдателни опълченци. Все едно половин Невада и Калифорния се бяха наредили там, за да са сигурни, че отчаяните жители на Карвър Сити няма да успеят да се промъкнат.

Червенокръстките палатки бяха пълни с хора, които се разболяваха, защото градските водни системи отказваха. Джони-камионите изобщо не стигаха да обслужват сто хиляди души. А сега се беше нанесла и Националната гвардия с такъв вид, сякаш всеки момент ще изблъска всички от града.

През нощта Мария се промъкна до язовира, над който беше кацнал Карвър Сити.

Нивото беше ниско. Тя се спусна по изтъркания варовик, глинестата пръст и натрошената магма.

Пъхна се още по-надолу в цепнатината в мрака, докато не стигна до скали, издраскани с бележки от любовници и напръскани с боя. Джоуи и Мей. Вечна пролетна ваканция. Килрой беше тук. Сърчица, пронизани със стрели. Забавни физиономийки.

Само дето нивото на езерото все още беше далеч под нея.

Мария осъзна, че хората навремето са стигали до тези камъни с лодка и са приставали тук, подписвайки летата, ваканциите и любовите си… И после водите се бяха оттекли под тази поредна кота и бяха оставили не само мръсни кръгове като следи във ваната около водохранилището, но и този вторичен пръстен от спомени и бележки там, където някога за местните се е намирал брегът.

Мария пропълзя още по-надолу по цепнатината. Удряше си пръстите. Обувките й не бяха удобни. Ръката й пулсираше и тя все още се справяше трудно с нея, опитваше се да използва само няколкото си останали пръста.

Спусна се до нивото на водата и се захвана да надува водните си поплавъци. Бяха черни като нощта. Завърза косата си под кърпа от същия материал. Тууми беше казал, че това е тъканта, която й трябва. Деветдесет процента черно. Поглъщаше всичката светлина. Нямаше да се вижда на лунна светлина. Можеше да лежи по гръб и полека да цапа по водата. Като костенурка, която едва-едва се подава на повърхността.

Прерови вещите си в опит да прецени какво да вземе и какво да остави. Важните неща беше опаковала в троен пласт стари найлонови торбички с надеждата да не се намокрят. Парите, които Тууми й беше дал. Няколко чифта дрехи. Чисторби и енергийни блокчета. Старата тежка хартиена книга, която Майк Ратан й беше подарил и тя импулсивно взе.

Претегли книгата в ръка. Беше тежка, а плуването щеше да е трудно.

Всъщност трябваше да се опита да я продаде. Ратан беше казал, че може да намери клиенти. Пари можеше да носи — книгата не.

Мария приседна на водния бряг и се загледа отсреща. Някъде там щяха да я очакват противниците й. Хора, чиято работа беше да се опитат да я хванат.

Взря се внимателно в отсрещния склон. Враговете също щяха да носят черно, каза си. Щяха да се опитат да се слеят с нощта не по-зле от нея.

Приседна, за да следи брега.

„Ще гледам в течение на час. Ако нищо не мърда през този час, минавам.“