Паоло Бачигалупи
Водосрез (36)

Глава 36

Когато Луси зави с метрокара в очуканата бензиностанция на „Локо Март“, Анхела попита:

— Защо спираме тук?

— Трябват ми цигари — промърмори тя.

— Не знаех, че пушиш.

— Ако преживея следващите няколко седмици, ще ги оставя. Отново.

Анхела също излезе от колата, което я накара да го погледне озадачено през рамо.

— Какво правиш? — попита го.

— Реших да огледам за нещо сладко.

— Наистина ли?

— Ами да. Гладен съм.

Анхела се отби към рафтовете с шоколадчета, а Луси заразпитва продавача за различните видове цигари. Нямаше гумени мечета. Анхела си взе опаковка „Сприй“^[92] и се върна до гишето. Луси най-накрая си избра електронна „Мист“ и към нея — пакет пълнители „Малборо Бъбългъм“.

— Мислех, че сама ще си ги свиваш. По стария начин — Анхела сложи бонбоните си на плота. — Аз ще ги платя — добави, когато Луси посегна към портфейла си. Тя кимна, но не отговори. Гледаше навън и наблюдаваше колата, сякаш очакваше да я откраднат.

Анхела бръсна кеш-картата си и тя изписука отрицателно.

— Какво, по дяволите? — той пробва картата пак.

— Имате ли друга карта, сър?

Анхела погледна продавача, като си помисли „Имам към петдесет карти, pendejo“, но го притесни фактът, че тази карта не работеше.

Пак я плъзна и машината пак я отхвърли.

— Не се притеснявай — намеси се Луси. — Можеш ли да наглеждаш колата? Оставих ключовете вътре. — Извади малка пачка кеш. — Ще ти платя бонбоните.

Анхела грабна своите „Сприй“ и се върна в метрокара, като се опитваше да проумее защо внезапно картата му е умряла. В това чудо би трябвало да има десетки хиляди долари.

Пак се замисли, помъчи се да си спомни кога я е ползвал за последно. Преди два дни? Преди „Тайян“ определено. За вечерята в „Хилтън“? За питиетата с Хулио?

Обратно в колата отвори пакета „Сприй“ и засмука разсеяно един бонбон. През слънцето и отблясъците на отраженията в прозорците на „Локо Март“ различаваше Луси до плота. Харесваше я. Харесваше му как се движи. Също и как се държи.

От другата страна на улицата пери-веселяците бяха опънали голяма, стара молитвена шатра и носеха табели на английски и испански с обещание за бутилки с вода за всеки, който влезе на служба и се покае. Мъчеха се да удържат табелите си, а горещият пустинен вятър беснееше около тях.

Някакъв тип отстрани на паркинга пикаеше в чисторба. Свърши и я вдигна към устата си, смучеше и я стискаше и изглеждаше като най-щастливия човек на света. Хората първоначално се гнусяха от чисторбите, но после дори най-капризните им бяха благодарни.

Анхела прерови списъка на самоличностите в ума си. Ако Матео Боливар не действаше, трябваше да пробва и останалите карти. Освен това се налагаше да се свърже и с ВСЮН, за да открие какъв е проблемът. Хулио не би могъл да знае всичките му самоличности, така че нямаше причина да се убиват лицата и свързаните с тях кеш-карти. Сигурно беше някакъв бъг във ВСЮН.

„Шибана бюрокрация.“

Дори от отсрещната страна на улицата Анхела чуваше хората от шатрата на пери-веселяците да крещят греховете си към бога и да се каят. Избухваха и затихваха възгласи и аплодисменти.

Няколко души излязоха от шатрите, стиснали амулети огърлици — доказателство, че са се пречистили, като че ли окървавените им гърбове не бяха достатъчно свидетелство за това.

Някои хора никога не успяваха да направят достатъчно, та да се отърсят от греховете си. Сигурно нямаше да се задоволят, докато не умрат от бичуването.

„Мъртви.“

Защо би умряла кеш-картата му? Нещо му намирисваше. Би трябвало да работи. Самоличностите му винаги действаха.

Луси все още беше в „Локо Март“. Гледаше през витрината. Гледаше към него…

— О, мамка му!

Анхела се обърна точно навреме да види пристигането на големия черен пикап с тътнещ бензинов двигател. Още един изръмжа зад него.

— Дявол да го…

Затрещяха изстрели. Строши се стъкло. Удари като с чукове го метнаха върху колана му. Болеше. Улучиха го още няколко куршума.

Анхела се опита да придърпа балистичното яке върху главата си, докато грабваше лоста на скоростите. Включи колата на скорост и се метна на пода, натискайки газта с ръка.

Метрокарът изскърца. Ръцете му бяха окъпани в собствената му кръв. Тя плискаше и по педалите. Улучиха го още няколко куршума. Нови удари по тялото. Стъклото се напука и се строши, заваля като дъжд. Колата се удари и спря. В лицето му избухна въздушна възглавница и го замая.

Цапам с кръв възглавницата — помисли си Анхела отсъстващо, а след това вече търсеше вратата, отваряше я, пребори се с въздушната възглавница, успя да разкопчае колана си и се изръси навън. Беше безполезно, знаеше го. Убийците щяха да дойдат да го довършат, но въпреки това не можеше да спре да се сражава. Претърколи се, ослепял от болка, напразно се опита да види нападателите си. При катастрофата си колата се беше завъртяла. Анхела не можеше да се ориентира. Присви очи срещу ярката, заслепяваща слънчева светлина.

„Къде са всички?“

Той измъкна зига си, но ръката му се оказа празна. Втренчи се в окървавената си длан. Оръжието се беше изплъзнало от шепата му.

„Плъзгаво.“

Пак заопипва за зига и си спомни как онзи sicario от едно време сваля жертвата си. Помнеше го, все едно е било вчера. Помнеше как убиецът се изправя над трупа и помпи олово в него. Помнеше как тялото подскачаше от изстрелите.

Най-накрая успя да извади пистолета си. Помъчи се да накара ръката си да се вдигне, опита да се прицели и да се подготви. Слънцето му светеше право в очите. Те идваха. Знаеше, че идват точно както беше дошъл онзи sicario. Той стоеше право над човека и му вкара последния куршум в главата. Щяха да дойдат, за да са съвсем сигурни.

Анхела се опита да чуе стъпките на убийците си през накъсаните хлипове на собственото си дишане. Спомни си как онзи sicario беше прицелил оръжието си право в него. Пръстът на Бога се насочва и решава дали ще живее или ще умре. Усмихва се и се преструва, че стреля. Играе си на Господ.

От другата страна на колата отекнаха изстрели. Множество изстрели. Анхела лежеше на гумата на метрокара и се опитваше да познае от коя страна ще дойде смъртта. Шибаната му мамица, колко болеше. Уви и двете си ръце около зига и се опита да диша бавно. Всяко вдишване болеше.

„Хайде, де! Vengan^[93], копелета! Елате и ме вземете, преди да съм останал без кръв.“

Мразеше мисълта, че ще бъде вече мъртъв по времето, когато го открият. Дори нямаше да има възможност да стреля в отговор.

Но това навярно си беше в естеството на подобни лайна. Човек не решава кога ще умре. Някой друг взима решението. Винаги решава някой друг.

Някой пищеше при помпите. Някакво нещастно копеле, заклещено в престрелката. Разнесоха се още изстрели и трясък, съпроводен с трошащо се стъкло.

Ръцете му трепереха и Анхела не успяваше да ги овладее. Умираше. В определен смисъл изпитваше почти облекчение. Знаеше си, че е белязан още откакто онзи sicario му беше заврял пистолет в лицето. Смъртта беше свалила семейството му човек по човек и най-накрая бе дошла да го вземе…

Ето го.

Сянката на смъртта. Мъж с пистолет и татуировки по цялото лице. Анхела натисна спусъка.

Сянката залитна и слънцето отново грейна върху водосреза.

Той се претърколи със стенание и в очакване още един убиец да излезе от другата страна на колата. Отвъд метрокара продължаваха да трещят изстрели, но близо до него не се случваше нищо. Анхела се издърпа нагоре по гумата на колата, съскайки от болка. Задъхан тежко, взря се в нажежената до бяло топка на слънцето. Потеше се.

Беше очаквал вече да е мъртъв.

„Ами тогава си обирай крушите оттук, pendejo!“

Претърколи се и мъчително запълзя по нажежения бетон и натрошените стъкла.

Имаше чувството, че вътрешностите му се изсипват от тялото. Ребрата му бяха напукани и строшени, в гърдите му се забиваха ножове.

Извлачи се до тротоара. Продължи нататък. Просто поредното упорито копеле, твърде тъпо да се остави на течението. Твърде тъпо да се просне и да умре, както би трябвало. Упорит си беше.

Винаги упорстваше. Беше си упорито хлапе в училище пред учителите си. Също и в затвора на Имиграционната и митническа полиция в Ел Пасо. Упорит си остана и в младежкия затвор в Хюстън. Вечен инатлия. Достатъчно инат, че да оживее, докато ураганът Ксейвиър разрушаваше затвора и го пусна заедно с всички останали депортирани да излезе на улицата под дъжда и летящите дървета. Достатъчно упорит да завлече задника си по целия път до Вегас.

Ето затова те оставям да живееш — прошепна онзи sicario.

— Шибай се.

Анхела продължи да пълзи.

Пази си гърба, pendejo.

Той се претърколи и естествено, смъртта го дебнеше.

Гръмна убиеца си в лицето. Претърколи се пак и продължи да пълзи.

Онзи sicario се разсмя. ¡Qué malo! Знаех си, че го носиш в себе си, carbón. Дори когато си опикаваше гащите с малката си пишчица, пак можех да позная, че някой ден ще имаш едни шибано големи топки. Виждах го. Güevos с размера на balones.

Онзи sicario продължи да му досажда, но между дърдоренето и шегите му Анхела чуваше прошепнати молитви. Отне му известно време да осъзнае, че накъсаните „Аве Марии“ са негови собствени и дори когато се опита да млъкне, те продължиха — литургия към Господ, Ла Санта Муерте, Дева Мария и дори проклетия sicario, който явно беше твърдо решен да го раздава негов покровител.

Анхела се домъкна до някаква пълна с топки тръни уличка. Дланите му бяха кални от кръв и прахоляк. Ризата му беше просмукана и като погледна през рамо, видя, че е оставил зад себе си дълга кървава следа.

Оръжието се пързаляше в ръката му. Пусна го, за да се отърве от тежестта, да се освободи от живота и от смъртта, и продължи да пълзи.

В далечината отекнаха още изстрели, но нямаха нищо общо с него. Вече не.

Анхела си намери полусъборена стена от циментови блокчета и с пъхтене и пъшкане се пропъхна през една цепнатина в нея.

„Защо изобщо си давам труда — запита се. — Просто се предай и умри.“

Вътрешностите му горяха. Щеше да е толкова по-лесно да се просне и да се предаде. Поне нямаше да продължава да е толкова болезнено.

Помъкна се нататък със скимтене.

„Винаги съм бил упорит малък шибаняк.“

Прецени, че бяха го улучили в стомаха, някъде в хълбока и куршумът беше преминал право през балистичната тъкан. Навярно някакъв специален бронебоен модел. Боже, колко горещо беше. Анхела плуваше в пот. Усещаше как слънцето го притиска като физическа тежест.

Господ го притиска към земята.

Ставай, човече!

Този sicario просто не щеше да млъкне.

Анхела откри, че лежи на червени орнаментирани плочки в задния двор на някаква къща. Лицето му беше вцепенено. Пипна челюстта си и пръстите му намериха кост. Спомни си как Хулио плюе зъби и се зачуди какво ли е останало от собственото му лице. Още един откос изстрели пак го подкани да се размърда със стенания и пъхтене. По-бавно обаче. По-бавно.

Жегата на слънцето му тежеше. Замъкна се още малко по-напред. Слънцето прежуряше яко, тежко като олово, и го смазваше в прахоляка.

През воал от пот и кръв Анхела видя изоставената къща.

„Просто да вляза на сянка. Да се махна изпод тежестта.“

Можеше да си почине веднага щом слънцето спреше да му пържи гърба.

С последно усилие на волята запълзя напред. Намери някакъв ръб, за който да се хване, изтегли се по него и полетя в празното пространство.

„Какво, по…“

Търколи се и падна на сгърчена купчина. Ръцете му бяха извити под него, краката — преметнати над главата, и усещаше само болка.

В бузата му стържеше тюркоазен бетон.

„Плувен басейн. Проклет плувен басейн.“

Анхела се присмя сам на себе си. Поредният плувец във Финикс. Върховната обида.

Опита да събере сили и да се претърколи. Накрая успя. Лежеше по гръб и дишаше плитко. Болката прииждаше и се отдръпваше в синхрон със забавящите се удари на сърцето му.

Устата му беше пресъхнала. Искаше да се махне от басейна, но стените му бяха твърде стръмни. Беше си изчерпал енергията. Същинско насекомо, заседнало на дъното на вана и закопняло за глътка.

„Просто ще мине право през теб, идиот такъв. Имаш прекалено много дупки по себе си.“

Забавна мисъл. Тялото му ръси вода като градинска пръскачка като в онези анимации, които гледаше като хлапенце, в тях куршумите не убиваха, а просто пробиваха дупки в тялото.

В далечината престрелката продължаваше, вече звучеше като същинска война. Светът се разпадаше. Анхела се радваше, че няма да доживее да го види. Лежеше неподвижно, втренчен в слънцето и в очакване сърцето му да спре да бие.

Нечия сянка се наведе над него — най-сетне Смъртта беше дошла. Ла Санта Муерте идваше да го вземе. Кльощавата дама идваше да го вземе в обятията си.

Най-накрая го спипа, след като го бе докоснала много отдавна, когато онзи sicario опря пистолета си в лицето на Анхела.

Той отново беше на десет години, смразен и вцепенен. Смъртта не го беше подминала — просто изчакваше.

Беше го чакала през цялото време.