Джоана Шуп
Графинята блудница (6)

Шеста глава

— Наистина, Саймън, трябва да престанеш да я гледаш втренчено — каза Джулия.

Двамата отиваха към масата за вечеря и бяха последни в редицата гости. Той стисна челюсти и се застави да откъсне поглед от Маги и Маркъм. Обаче гневът продължаваше да гори в него. Маркъм се бе залепил като пиявица за лейди Хокинс от момента на влизането й. Нямаше ли срам този човек?

— А и ти настоя да го поканя — продължи Джулия.

— Благодаря, че ми напомни — измърмори той.

— Не мисля, че някога съм те виждала да ревнуваш. Това е доста интересно.

Стигнаха стълбите и той изсумтя презрително.

— Едва ли ревнувам от Маркъм. Има причина съпругата му да си стои в Корнуол и никоя любовница да не го търпи повече от няколко седмици. Той няма да знае какво да прави, дори в скута му да падне гола жена.

— Добре, че сме приятели от дълго време, иначе съпругът ми можеше да се обиди заради посоката, в която пое разговорът.

— Не ме е страх от Колтън. Все пак аз съм причината вие двамата да сте заедно. Трябва да ми благодари при всяка възможност.

— О, помирихме се благодарение на теб, нали?

Той я погледна, широко усмихнат.

— Никога нямаше да стигнеш до Венеция без моята помощ.

— Вярно е, но най-трудната част се падна на мен.

— Моля те. — Той вдигна свободната си ръка. — Да не обсъждаме мъжествеността на Колтън, преди да съм сложил нещо в стомаха си.

Джулия се засмя.

— Непоправим си. Истинско чудо, че те приемат сериозно в парламента.

— Това е, защото не ме познават толкова добре като теб.

— Правилно. Иначе нямаше така лесно да се впечатляват от знатния държавник, в когото си се превърнал.

Влязоха в огромната трапезария. Колтън бе заел мястото си начело на претрупаната маса, от дясната му страна седеше лелята на Джулия. Саймън забеляза, че Маркъм, разбира се, бе заел мястото до Маги. Проклет глупак.

— Отпусни се, Саймън — прошепна Джулия. — Ще ми счупиш ръката.

— Моите извинения.

— Знаеш ли, заслужаваш всичко, което тя ти причинява, и дори повече — прошепна отново херцогинята, като седнаха.

— Ще запомня какво си ми казала — отвърна той, — особено когато Колтън ме попита дали някога си ходила в игрална…

Тя го плесна по ръката.

— Саймън! Да не си казал нито дума по този въпрос на съпруга ми.

— Нещо не е наред ли, херцогиньо? — запита Колтън, като погледна първо съпругата си, после него.

Джулия доби невинно изражение.

— Не, Колтън. Просто умираме от глад. — Направи знак на слугата да започне да сервира.

По време на вечерята Саймън преднамерено не поглеждаше към Маги и Маркъм. Окуражителните усмивки, с които Маги даряваше виконта, извикваха у Саймън желание да промуши някого с вилицата. И пиеше повече, отколкото ядеше. Но едва когато сервираха шестото блюдо, осъзна, че е на път бързо да се напие.

Това, че проклетата вещица бе дяволски красива, не му помагаше особено. Искаше му се да престане да забелязва, но можеше дори със затворени очи ясно да си представи всяка подробност от нея, всяка нейна извивка. Преди всичките тези години бе прекарвал часове в мисли за деликатността на китката й. Или за формата на ухото й. И като си представеше голите й меки гърди, ставаше твърд като камък.

Гърдите й бяха повдигнати абсурдно високо. Бяха пълни и млечнобели и привличаха вниманието му, както вероятно и на всеки здрав мъж в стаята.

И защо бе дошла тази вечер? Не бе очаквал да я види тук. Най-малкото Джулия трябваше да го предупреди, че Маги ще присъства. Тогава той щеше да й отговори, че съжалява, но не може да дойде.

— Имаш ли нещо против да отидеш да си полегнеш? — запита го тихо Джулия. — Привличаш погледите.

Той изправи гръб и отхапа от печеното агнешко.

— Не ставай смешна.

— Ще ми кажеш ли въобще какво се е случило?

Всичко, на което вероятно си се надявал, че и по-лошо. Думите на Маги не му излизаха от ума дни наред. Какво бе искала да каже?

Забеляза, че Джулия го изучава с поглед, и се опита да си спомни какво го бе питала. Проклето вино.

— Какво?

— Попитах те дали ще ми кажеш какво се е случило между вас двамата.

— Няма.

Джулия обмисляше отговора му, докато дъвчеше.

— В такъв случай може би лейди Хокинс ще ми каже.

— Питай я, щом искаш, но знаеш онова, което и всички останали. Няма какво друго да се научи. — Беше го направила на глупак. Край. Какво повече трябва да се обсъжда?

— О, във всяка история обикновено има повече, отколкото е в клюките. Погледни Колтън, обществото му бе лепнало етикета на негодник и убиец, преди истината да излезе наяве.

— Колтън е негодник — отбеляза Саймън.

Джулия се усмихна.

— Да, но сега е моят негодник. Както и да е, не съм толкова сигурна, че лейди Хокинс е искала да разбие сърцето ти.

Саймън вдигна чашата с вино и го изпи на един дъх. Направи знак на слугата за още.

— Сърцата на мъжете не биват разбивани, Джулия. Разбитите сърца са за младите момичета и поетите, които нямат нищо друго, освен свободно време.

Джулия забарабани с пръсти по масата.

— Така ли?

— Да. Предполагам, че тя ми направи услуга.

— В такъв случай на всяка цена изпий още една чаша за благодарност преди края на вечерята.

 

 

Присъстваха шест жени, така че да успее да седне до херцогинята се оказа предизвикателство. И все пак Маги успя. Всички жени се бяха разположили в салона, оставяйки мъжете в трапезарията. Херцогинята започна да налива чая.

Маги пое чашата си и добави две бучки захар. Отпусна се и с благодарност отпи глътка. Вечерята се бе оказала истинска мъка. Не само й се бе наложило да изтърпи вниманието на Маркъм, а и Саймън през цялото време или й се мръщеше, или се преструваше, че тя не съществува. Трудно бе да се каже кое я притесняваше повече.

Истината бе, че Маги завиждаше на лекотата, с която Саймън разговаряше с херцогинята. Бе очевидно, че двамата са близки приятели. Някога Маги се бе наслаждавала на същата интимност с него. Бяха си споделяли шеги и се бяха смели заедно и той бе първият, за когото помисляше, когато влезеше в залата. Разбира се, тя глупаво бе предположила, че вниманието му означава нещо повече — че е проява на дълбоки чувства от негова страна. Беше сгрешила — той се бе отнесъл с нея пренебрежително като всички останали.

— Виждам, че обичате чая си сладък — отбеляза херцогинята, като седна. — Аз също, но не мога да устоя и на малко сметана.

— Имам ужасна склонност към сладкото — призна Маги. — Известна съм с това, че закусвам с парче торта.

Херцогинята повдигна вежди.

— Колко възхитително декадентско. Вие сте жена, която лесно може да превземе сърцето ми.

— Надявам се. — Маги се наведе по-близо към нея и сниши глас: — Може би ще бъдете така мила да помогнете на моя приятелка.

— О?

— Да, на Пърл Кели. — Херцогинята се ококори и Маги продължи: — Двете сме заедно в едно начинание и тя ми отправи странна молба. — И Маги й разказа за трите момичета, които искаха да чиракуват при шивачки.

— Това е предизвикателство — призна херцогинята. — Но аз обожавам предизвикателствата. А заради бебето си за две години поръчах три напълно нови гардероба. Модистките ми се канят да ме издигнат до светица. Кажете ми, какво се надявате да постигнете двете с Пърл?

— В повечето случаи предлагаме на собственичките допълнителни пари за по-добри грижи. За болести и други деликатни… проблеми. Също така се опитваме да помогнем на момичетата да учат, независимо дали става въпрос за четене, писане, шиене или свирене на инструмент.

— Достойна кауза. Наистина малко ревнувам, че не е помолила мен за помощ.

— Първоначално аз се обърнах към нея. Обаче ако двете с вас се познавахме, щях да ви помоля да се присъедините.

— Е, сега ще трябва да положите доста усилия, за да ме задържите настрани. Утре ще направя няколко посещения и ще ви информирам. Казахте ли на Саймън за това?

Маги смръщи вежди.

— Не. Защо да го правя?

Джулия изкриви устни, като че ли потисна усмивката си.

— Няма причина. Удивително е колко малко знаем един за друг, нали?

Маги сви рамене.

— Често онова, което показваме на света, не е истинското ни „аз“.

— Наистина. — Погледът на херцогинята бе прекалено преценяващ, та Маги да се чувства удобно. Тогава друга гостенка привлече вниманието на домакинята и Маги се възползва от възможността да се извини. Имаше нужда да остане сама за миг или може би да подиша малко чист въздух.

Дългият коридор приличаше на лабиринт, вратите бяха навсякъде. Тя избра посока и затърси някой слуга. Може би той щеше да успее да я упъти към някоя тераса.

От сянката на една ниша изникна фигура и застана на пътя й.

— Лейди Хокинс.

Саймън. Тя се стресна и притисна ръка към гърдите си.

— Изплаши ме до смърт. Какво правиш тук?

Той скръсти ръце и прекрасният вълнен плат, от който бе ушито палтото му, се опъна по широките му рамене.

— Мога да ти задам същия въпрос, само че подозирам какъв ще бъде отговорът. Къде си го планирала?

— Саймън, мисля, че е по-добре да се върнеш в трапезарията…

— В музикалната стая? В оранжерията? — продължи той, като пристъпваше спокойно към нея. — Случайно знам, че в тази къща има стотици скришни местенца, където някой — или може би двама — може да се скрие задълго.

Тя се опита да схване думите му въпреки бясно биещото си сърце. Да не би да намекваше…? О, за бога. Винаги ли мислеше най-лошото за нея? Тя се закова на място и вирна брадичка.

— Да не би да си останал с впечатлението, че имам уговорена среща? Посред вечерята? — Беше толкова абсурдно, че едва успя да произнесе думите.

Самодоволната му усмивка ги потвърди.

— Двамата с Маркъм удобно се извинихте почти по едно и също време, не би ли казала? Позволи ми да ти дам съвет за следващия път: ще привлечеш по-малко внимание, ако се измъкнеш, щом господата се присъединят…

Тя пристъпи към него и изсъска:

— Ти, лицемерен конски задник такъв! Излязох, за да подишам чист въздух. Сама.

Той имаше нахалството да изсумти.

— Да, сигурен съм, че Маркъм ще предложи същата история, ако го попитаме.

Гневът изпълни вените й и се загнезди в гърдите й като огромна буца глина. Саймън се извисяваше над нея, озъбил се яростно, и тя откри, че гърбът й опира в стената. И в този миг разбра, че той няма да й повярва, колкото и да отрича — бе оформил мнението си за нея преди десет години и нямаше да го промени.

Чудесно, можеше да играе блудницата за него. Сигурно тогава щеше да я остави на мира, макар тя всъщност да копнееше да забие юмрук в гладко избръснатата му челюст.

Издиша, застави се да се отпусне и облиза устни. Както можеше да се предположи, погледът му остана прикован в тях, затова тя захапа долната си устна. Гърдите му продължиха да се повдигат и спускат, шумът от острото му издишане изпълни коридора, а очите му потъмняха и сега имаха цвета на сапфири. О, да, отмъщението може да бъде сладко. Бавно, тя прокара пръст по голата си ключица.

— Изпречи се на пътя ми с надеждата да заемеш мястото му? — запита, а гласът й прозвуча гърлено и интимно.

Саймън се приближи към нея и мъжката му мускусна миризма изпълни ноздрите й. Харесваше й как мирише той, на портокали и сандалово дърво с лек примес на тютюн. Близостта на тялото му я подлудяваше. Вечерните му дрехи нямаха подплънки и подплата, бяха добре ушити и прилягаха плътно по него. Тя виждаше очертанията на…

— Ако избера да заема мястото на Маркъм — каза той и постави ръце на стената, от двете страни на главата й, с което я хвана като в капан. Наведе се към нея и за един ужасяващ и спиращ сърцето миг тя си помисли, че ще я целуне, обаче той се отмести точно когато устните им щяха да се срещнат. Върхът на носа му се плъзна по бузата й, дъхът му стопли кожата й, той се притискаше в нея. Гърдите на Маги се издуха, клепачите й натежаха от удоволствие, което предизвика тръпки по дължината на цялото й тяло. — Ако избера да заема мястото му, няма да бъде тук — прошепна той близо до ухото й. — Ще те заведа в леглото си в Барет Хаус и ще ти покажа неща, които Маркъм дори не си представя. Но не затова съм те заклещил тук.

Близо. Беше прекалено близо. Въпреки желанието си да остане безчувствена, коремът й започна да пулсира, а между краката й се породи топлина. Защо, за бога, само този омразен мъж извикваше такива чувства у нея? Преглътна.

— Защо тогава?

Той близна ухото й с език, после леко захапа месестата му част.

— Каква игра играеш, Маги?

— Аз… — Гласът й я предаде и заглъхна, затова тя прочисти гърлото си. — Не играя никаква игра, Саймън.

Самоконтролът й започна да се топи. Искаше й се да направи всички неприлични неща на света с него и да го окуражи да й отвърне със същото. Странно, защото никога досега не й бе харесвало да бъде с мъж. Всъщност беше мразила такива неща. Този път обаче бе различно.

Защо бе започнала това? О, да, искаше да му даде урок, да го направи на глупак. Да го накара да се задъхва от страст и да моли. Обаче тази игра започваше да се превръща в нещо съвсем друго.

— Обичам игрите — продължи той и устните му погалиха изкусително шията й. — Но също така обичам да печеля. Питам се, готова ли си да платиш цената, когато изгубиш?

Тя потрепери. В проклетата стая нямаше достатъчно въздух.

— Никога не губя — подразни го. — А и ти имаш повече за губене.

— Така ли? — Носът му се плъзна по чувствителната кожа на брадичката й. — Мисля, че мога да те взема, подпряна на тази стена. Веднага. Тук. — Бедрата му се притиснаха в нейните, членът му бе твърд и безмилостен и тя си пое рязко дъх. Преди да е осъзнала какво прави, ръцете й го стиснаха през кръста, за да не се отдръпне.

— Но трябва да знаеш — продължи той, а устните му кръжаха над нейните, — че играя игри само когато няма други играчи. Не желая да бъда един от многото.

Трябваше да минат няколко секунди, та думите му да стигнат до съзнанието й. Когато това стана, болката и гневът се надигнаха и засенчиха всичките й други чувства. Каква невероятна дебелоглава свиня.

Всичките й мускули се свиха и тя избута рамото му. Той отстъпи назад, тя го отблъсна и тръгна към вратата. Идеята да избяга, изглежда, си имаше своите достойнства, обаче тя не можа да се сдържи да не подхвърли през рамо, та последната реплика да бъде нейна:

— Може би така е по-добре, защото никога няма да узнаем доколко си способен да се сравниш с тях.

 

 

Саймън имаше нужда от няколко минути, за да се съвземе. Пенисът му бе твърд като диамант и нямаше как да се върне веднага при другите гости. Затова, а също и за да отвлече вниманието си от срещата с Маги, започна да упражнява речта, която съчиняваше за парламента. Не искаше да мисли за тялото й, притиснато в неговото. За сладкия й аромат. За мекотата на кожата й.

Изстена и протегна ръка, за да го намести в бричовете си. Господи, ако това продължеше никога нямаше да може да отиде при останалите. И с какъв ум я бе притиснал така? Нямаше намерение да се забърква с нея, независимо колко бе изкусителна. Защо бе пил толкова много вино на вечеря?

Поне бе попречил на срещата й с Маркъм.

Това по много причини му донесе силно задоволство и извика широка усмивка на устните му. Маркъм беше поканен просто защото Саймън се нуждаеше от подкрепата му за предложението, което се канеше да внесе. А старият глупак бе прекарал цялата вечер, като се бе облизвал по Маги, но и тя не бе направила нищо, за да го отблъсне.

Докато беше жив, Саймън нямаше да разбере какво намира Маги в другите мъже. Можеше да живее с отхвърлянето, но тя със сигурност заслужаваше някой по-добър от Кранфорд или Маркъм. Нямаше ли си стандарти?

Когато влезе в главната зала, Маги стоеше на прага, закопчаваше палтото си и разговаряше високо с Джулия. Херцогинята кимна, после двете жени се прегърнаха. Значи Маги бе решила да си тръгне. Чувствайки се малко като воайор, той се върна в салона и завари Маркъм да седи на дивана и да бъбри с друг гост. Толкова лесно ли се бе отказал от Маги, или щеше да я последва до дома й по-късно вечерта? Призля му от тази идея.

Колтън и Куинт се бяха подпрели близо до бюфета и Саймън тръгна към тях.

— Щях да те питам къде си бил — обади се Колтън, — но като видях как лейди Хокинс влетя тук и дръпна съпругата ми навън, мисля, че въпросът е излишен.

Саймън протегна ръка към гарафата.

— Престани, Колт.

— Какво й каза? — запита Куинт. — Изглеждаше бясна.

Саймън не можеше да разбере чувствата си и още по-малко — да говори за тях.

— Вие двамата нямате ли по-добро занимание от това да стоите тук и да клюкарствате? По-лоши сте и от дами, които безделничат около купата с пунша.

Херцогът повдигна вежди.

— Какво ти е трън в задника?

— Маркъм, нали? Мислиш, че той има благоволението на лейди Хокинс — рече Куинт, поднесе чашата чай към устните си и отпи. Виконтът не пиеше алкохол. Никога. Казваше, че той разстройва мозъка му и че мрази тъпото вцепенение.

Саймън, от друга страна, имаше нужда от малко вцепенение. Чашата му отново бе пълна с червено вино и той отпи щедра глътка.

— Съмнявам се, че някой не е забелязал — каза Колтън. — И какво, флиртуването й с Маркъм наранява нежните ти чувства?

Саймън въздъхна.

— Напомни ми защо ти помогнах да се помириш със съпругата си? Харесвах те много повече, когато те виждах веднъж на няколко години.

— Защото херцогинята те изигра — намеси се Куинт. — Изигра и двама ви всъщност.

— Куинт — провлече Колтън, — има моменти, когато си толкова услужлив, че не е за вярване. Но този не е един от тях.

Тъй като виждаше прага, Саймън забеляза Джулия в мига, в който влезе в стаята. Тя се огледа, очите им се срещнаха и тръгна към него, свила устни.

— Познавам тази физиономия — прошепна Колтън. — Тя означава, че трябва да бягаш в обратната посока. Божичко, Уинчестър, направи си услуга…

— Прекалено късно — въздъхна Куинт, когато Джулия се присъедини към тях.

— Може ли да говоря с теб? — каза рязко тя на Саймън. Гледаше го с присвити сини очи и той разбра, че е по-добре да приключи с това.

Нямаше да може да се справи, без да се подкрепи обаче, затова напълни отново чашата си. После се обърна.

— След теб, херцогиньо.

Тя го поведе към другия край на помещението, повдигнала полите на роклята си, за да не се спъне в бързината.

— Какво се е случило, в името на Хадес? Двамата с лейди Хокинс изчезнахте едновременно, после тя се върна в състояние на нервна възбуда. Какво си направил? — запита, като подчерта всяка дума.

Думите й го обидиха.

— Защо предполагаш, че съм бил аз? А нейната вина?

— Какво, да не си дете, което се опитва да припише вината на палавата си сестричка? — Джулия се ощипа по носа. — Кълна се, никога не съм те виждала такъв. Обикновено си толкова спокоен, толкова предсказуем. Сякаш си подменен от непознат с абсолютно същата външност.

— Какво ти каза лейди Хокинс?

— Нищо. Просто че е уморена и трябва да си отиде у дома, за да си почине. Но бе ясно, че това има нещо общо с теб, тъй като тя се върна напрегната след срещата ви насаме. Не ми харесва да тревожиш някоя от гостенките ми. Особено ако тя ми е приятелка.

— Приятелка?

— Да, приятелка. Харесвам я. И й помагам в едно нейно малко начинание.

— Какво начинание? — Не му харесваше идеята двете жени да станат близки. Приличаха си твърде много и той вече бе наясно в каква беда може да се забърка Джулия. По дяволите, достатъчно често беше я спасявал от една или друга неприятност през годините. А сега трябваше да се тревожи и за Маги?

— Не е твоя грижа. Честно, Саймън, знам, че все още й имаш зъб заради случилото се преди толкова много години…

— Това е смешно. Нямам й зъб. Но видя ли я как окуражава Маркъм, как флиртува цяла вечер с него? Просто отвратително.

— Тя е вдовица и вече си има репутация. Тъй като по-голямата част от изисканото общество я отхвърля, се забавлява както може. А и за теб не е характерно да осъждаш връзките на другите.

Той стисна устни, защото не можеше, а и не искаше да каже нещо. Как би могъл да обясни на Джулия, когато едва успяваше сам да се разбере?

— Тази вечер почти съжалих за малката роля, която изиграх в онова фиаско по време на дебюта й. Може би все пак трябваше да извикаш Кранфорд на дуел.

— Не, ти беше права. Дуелът нямаше да реши нищо, дори вероятно щеше да влоши нещата. Кранфорд може и да е какъв ли не, но не и лош стрелец.

— Не знам. Имам усещането за голяма лъжа… — Гласът й заглъхна. — Както и да е, стореното — сторено. Просто не мога да разбера защо продължаваш да я наказваш. Нима не е страдала достатъчно?

— Страдала? — отвърна той подигравателно. — Беше на една от нейните забави. Тя живее като френска аристократка от времето, преди Робеспиер да започне да реже глави. Не бих нарекъл това страдание.

— Очевидно си по-циничен и по-глупав, отколкото винаги съм смятала. — Джулия издиша шумно. — За жената е по-различно да бъде извън централния кръг на обществото, отколкото за мъжа. Не очаквам да разбереш, но очаквам да я оставиш на спокойствие, Саймън.

— Чудесно — сряза я той, после каза по-нежно: — Ще я оставя на мира. — Чу решителната нотка в гласа си, но се запита дали е искрен в думите си.