Джоана Шуп
Графинята блудница (20)

Двайсета глава

— Няма и следа от него, милорд — заяви Холистър, като влезе в кабинета на Саймън след обявяването на пристигането му.

Саймън стисна зъби от гняв и разочарование, а Колтън каза:

— Както и очаквахме. Крие се.

— Вероятно ни е видял да проследяваме момчето, което взе парите днес следобед, и е разбрал, че сър Джеймс ще бъде заловен — отбеляза Куинт.

След като се бяха разправили със сър Джеймс, се бяха разделили, за да открият Кранфорд. Холистър и Колтън бяха приели да обиколят местата с най-лоша слава, които Кранфорд, както се знаеше, редовно посещаваше, докато Куинт и Саймън бяха претърсили клубовете и свърталищата в Уест Енд. Но вече минаваше полунощ и провалът висеше над главите им като тъмен облак.

— Освен ако не е още в Париж — каза Колтън. — Няма как да знаем със сигурност. Търся го от седмици. Ако беше в Лондон, досега щях да съм попаднал на следите му.

— Не непременно — отбеляза Куинт и остави чашата и чинийката си на масата. — Може и да взема опиум в някое свърталище.

— И пак да успява да дърпа конците на сър Джеймс? Не, не вярвам. — Саймън се изправи, за да изпъне краката си, а умът му трескаво работеше, за да намери решение. — Какво ще правим сега? — запита, без да се обръща специално към някого.

В стаята се настани мълчание, докато Куинт не се обади:

— Кажи ми отново какво е казал Кранфорд на Маги в Париж?

Саймън разтри слепоочията си и се опита да си спомни всичко. Трябваше да я убеди да му разкаже цялата история. Бе му отнело няколко дни.

— Тя го помолила да се разкрие, а той отказал с думите „всичко с времето си“. Признал, че му е известно, че тя е Лемарк, и също така й казал, че аз ще я използвам.

— Заставам зад хипотезата си, че отмъщението е лично и е насочено към теб, Уинчестър — каза Куинт. — Тези думи само я потвърждават. Какво има Кранфорд против теб?

Саймън сви рамене. Той самият никога не бе разбрал.

— Доколкото знам, нищо от училище или университета — отвърна Колтън. — Кранфорд бе няколко години по-голям от нас и едва си го спомням.

— Онзи ден в „Брукс“ изглеждаше готов да удушиш Кранфорд — обърна се Куинт към Саймън. — Какво каза, че те ядоса толкова?

Саймън бе забравил за този разговор.

— Предупреди ме да стоя далеч от Маги — придаде на думите си приятелска загриженост, разбира се — и се присмя на сър Джеймс. — Отиде до бюфета и си наля нова чаша червено вино.

— Онова, което не се връзва с останалото, е нападението над момичето на мадам Хартли — отбеляза Куинт. — Кранфорд е крадец и лъжец. Измамник. Не ми прилича на убиец.

— Но е нападнал Маги по време на дебюта й — изтъкна Саймън. — Опитал се да получи каквото иска, но когато тя го отблъснала, играта загрубяла.

— Искам да говоря с Маги — каза Куинт и се изправи. — Може би тя ще може да си спомни нещо повече за това какво е казал Кранфорд на терасата.

 

 

Бе късно, когато херцогинята си тръгна, но, странно, на Маги никак не й се спеше. Човекът, който я охраняваше, остана до входната врата и идеята, че е затворничка в собствения си дом, я караше да се чувства нервна и неспокойна. Реши да се върне в студиото.

След като освободи Тилда, изкачи стъпалата до своя рай с фенер в ръка, за да осветява пътя й. В студиото бе тъмно и тя се забави за миг, за да запали няколко лампи. Като свърши, погледът й бе привлечен от сянка в ъгъла. Маги се обърна и се напрегна да види кой се крие там.

Тъкмо бе направила крачка напред и от мрака изникна фигура. Тя замръзна ужасена, а светлината бавно разкри чертите на лорд Кранфорд.

Изражението му бе смразяващо, черните му очи проблясваха. Маги потисна вика си на изненада и ужас.

— К-какво правите тук? — запита задавено, докато отстъпваше назад.

— Не съм ли поканен? Мислех, че това е една от небезизвестните ви забави.

— Никога, по каквато и да било причина, няма да сте поканен тук. — Хвърли поглед към единствената врата. За нещастие, той стоеше близо до нея.

— Мислите за бягство? — поклати глава той. — Никога няма да стигнете до вратата навреме. Макар че ще ми хареса да ви усмиря.

По гръбнака й полазиха тръпки. Сети се за Кора, момичето на мадам Хартли, което едва не бе убито. Беше ли способен Кранфорд на подобна бруталност? Беше груб в онази нощ в градините Локхийд, но нито я бе ударил, нито я бе наранил. Все пак заради опасността от насилие се въздържаше да се втурне към вратата.

Вирна брадичка.

— Може би ще се разпищя. Цялата къща ще ми се притече на помощ.

Той се размърда и ръцете му, които дотогава бяха зад гърба му, се показаха. Към нея бе насочен малък пистолет.

— Може да се опитате, но не вярвам, че си струва живота ви. Особено след като ще поискате да чуете онова, което имам да ви кажа. Седнете, Маги.

Тя бавно се отпусна на малката дървена табуретка, като тайно се оглеждаше за някакво оръжие наоколо. Но студиото й бе подредено и нямаше нищо в обсега й, освен един молив. Когато Кранфорд отиде да затвори вратата, тя грабна молива и го скри в полите си, преди той да се обърне.

Мъжът тръгна към нея, черните му панталони и рубиненочервеното сако, признак на цивилизованост, бяха в странен контраст с презрителната усмивка на лицето му. Тя мълчаливо се закле да остане спокойна, да не му позволи да я уплаши. Пое си дълбоко дъх, без да откъсва поглед от лицето му.

— Не искате да направите това — каза му. — Грешка е.

Той спря на няколко метра от нея, дясното му око леко играеше.

— Всеки път, когато той, разглезеният и привилегированият, ви повика с пръст, ли вдигате полите си? Разкрачвате крака и му позволявате да ви чука, докато не се задоволи, както би направила една курва? Това ли сте вие за него?

Господи, той говореше за Саймън. Застави се да потисне отвращението от грубите думи на Кранфорд.

— Значи става въпрос за Уинчестър?

— Защо той? Така и не разбрах. Отхвърлихте мен, а скочихте в леглото му при първата възможност.

— Вие бяхте сгоден за приятелката ми! — Без да споменава, че Саймън винаги й е бил на сърцето, още от първия миг, в който ярките му сини очи се спряха на нея.

— Той не може да има всичко! Защо те трябва да имат всичко? — Той си пое няколко пъти дълбоко въздух с разширени ноздри, като че ли се опитваше да контролира емоциите си.

— Те? Искате да кажете семейство Уинчестър?

— Той и всички останали привилегировани, разглезени мъже с титла. Не правят нищо, освен да се търкалят в пари, които не са изкарали с труд. Облози, залагания, боксови мачове… хвърлят парите така, сякаш са трохи.

— Но вие сте виконт. Имате…

— Дълг. Имам рушащо се имение, което не си струва и листа хартия, удостоверяващ, че го притежавам. Трябва да пестя и да страдам, да се оженя за жена, която ненавиждам, само заради зестрата й. Но ще получа моето. — Посочи я с пистолета. — И тук, мила моя, идва вашият ред.

Умът й препускаше, тя сви юмруци, за да остане концентрирана.

— Какво се каните да направите?

— Грешката ми бе, че се доверих на сър Джеймс. Той е глупак. Вие обаче… — Устата му се изкриви. — Трябваше да ви използвам още от самото начало. Той ще направи всичко, за което го помолите, нали?

Сър Джеймс? Какви ги говореше? Стисна молива и се помоли да е достатъчен, когато му дойде времето.

— Вече не. Вече не сме… близки.

Той й хвърли гневен поглед.

— Моля ви, не ми губете времето с лъжи. Виждал съм го с вас, виждал съм как ви гледа. Господи, трябваше да видите лицето му, когато преди толкова години му показах онези писма! Той наистина повярва, че сте ги писали вие. Едва не се напиках от радост.

— Мислех си, че става въпрос за пари — изтърси тя. — Или за вас е удоволствие да съсипвате живота на другите?

— Всичко е за пари — в този случай парите, за които съм работил дяволски упорито. Бях принуден години наред да обработвам сър Джеймс просто за да изцедя хиляди лири от имението Уинчестър. — Усмихна се широко. — Съсипването на човешките животи е само допълнителна облага.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Вие ли наранихте така жестоко Кора?

Той премигна и смръщи объркано вежди.

— Кора?

— Момичето на мадам Хартли.

— Не познавам никого на име Кора — каза той изненадан и Маги му повярва. — Никога не съм мамил което и да било от момичетата на мадам Хартли.

Значи друг мъж бе отговорен за нападението над Кора. Мадам Хартли бе сгрешила. Маги остави този въпрос за по-късно.

— Няма да ви помогна да откраднете пари от Уинчестър.

— О, ще ми помогнете, мадам. Или ще разкрия на всички в Лондон, че вие сте Лемарк.

Маги замръзна, когато парченцата от мозайката се подредиха. Кранфорд бе изнудвачът. Господи, нима никога нямаше да се отърве от този мъж?

— Проследих ви. И всички останали ще разберат, ако не ми помогнете.

— Няма да се осмелите. Това е единственото ви оръжие срещу мен.

— Грешите — присмя й се той. — Ако не ми помогнете, ще ви съсипя. Помислете за прехраната си. Помислете за семейството на Уинчестър и за бляскавата му политическа кариера — завърши той така драматично, че и Анри би му завидял.

Тя никога нямаше да открадне от Саймън или да предаде доверието му по такъв недостоен начин — дори това да означаваше да бъде съсипана още веднъж. Освен това сестра й я окуражаваше да разкрие, че тя е Лемарк — вероятността от избухването на скандал не тревожеше Бека ни най-малко. И тъй като всичко между Маги и Саймън бе приключило, каквото и унижение да понесеше тя, то нямаше да се отрази на него.

— Давайте, направете го тогава. Няма да ви помогна. — Изправи се, като все още криеше молива в полите си. — Вие сте страхливец и крадец, Кранфорд, и скоро всички в Лондон ще го узнаят.

Лицето му се отпусна, сякаш не можеше да повярва, че му отказват. Ръката, държаща пистолета, потрепери.

— Няма да се осмелите. Ще ви пратят в затвора за онези рисунки.

Вече не даваше и пукната пара за това. Без Саймън нищо нямаше значение.

— Възможно е, да. Поне се надявам да ми позволят да имам молив у себе си.

Той премигна и погледът му се плъзна встрани, докато се опитваше да измисли нов начин на действие. Тя усети, че това е нейният момент, хвърли се напред, вдигна молива и се прицели в рамото или врата му — всяко уязвимо място, ударът в което можеше да й помогне да избяга.

Полите й прошумоляха и издадоха движенията й, той обърна глава навреме, за да я види, че го приближава. Но не бе имал възможност да насочи пистолета си към нея и тя успя да го избута от ръцете му. Оръжието падна на пода. Моливът се заби в рамото му, той извика и я отблъсна силно с две ръце, тя политна и се удари в дървената маса. Ударът изкара всичкия въздух от дробовете й и тя безпомощна загледа как Кранфорд вдига близката газена лампа и я запраща в куп рисунки и празни платна.

— Не! — извика тя. Ужасена, видя лампата да се разбива и газта да се излива. Реакцията бе мигновена. Пламъците избухнаха и погълнаха платната, те започнаха да изгарят с тревожна бързина. Пожарът беше най-големият страх за всеки художник, като се имаха предвид маслата, лаковете и терпентинът, така необходими за работата.

Някакво движение привлече погледа й. Обърна се и видя, че Кранфорд е взел пистолета от пода и отново го е насочил към нея. Пламъците се издигаха все по-високо и парливият дим от изгарянето на пропитите с масло парцали започна да щипе очите й. Кранфорд дръпна спусъка, но пистолетът засече и топлинната вълна го отхвърли назад. Той се обърна към вратата и тя осъзна, че има съвсем малко време, преди течностите за почистване да бъдат погълнати от пламъците и всичко да бъде изгубено. Експлозията, която щеше да последва, със сигурност щеше да изравни стаята със земята и да я лиши от всяка възможност за бягство. Маги се втурна към вратата, но Кранфорд беше по-бърз. Той се измъкна в коридора и я затръшна, преди Маги да е стигнала до нея.

Точно когато ръцете й докоснаха дървото, тя го чу да заключва отвън.

— Пуснете ме да изляза! — изпищя и заудря с юмруци по вратата. — Пуснете ме да изляза! Няма да кажа на никого, обещавам. Само не ме оставяйте да умра тук!

Продължи да удря по вратата, юмруците я заболяха. Продължаваше и да вика — него, Тилда и всеки, който можеше да я чуе. Хвърли се с цялата си сила и тежест върху вратата и не срещна нищо друго, освен съпротивление.

— Проклятие! — изруга.

Огледа се наоколо и с ужас осъзна, че повече от половината стая е вече в пламъци. Огънят бе само на сантиметри от разтворителите, черният дим се издигаше към тавана, дробовете й горяха с всяко поемане на въздух. Знаеше, че има само няколко минути, ако не и секунди, живот.

Отиде до редицата прозорци и преглътна. Да скочи означаваше сигурна смърт. Вдигна поглед към прозореца на тавана, но веднага разбра, че той не може да й е от полза. Дори да успееше да го достигне, отворът бе прекалено тесен, за да пропълзи през него. Закашля се. Едва дишаше и осъзна, че има само един избор. Бързо излезе на тесния корниз под прозорците. Не беше по-широк от дължината на стъпалото й, затова тя се залепи за стената и се захвана за нея. Не поглеждай надолу… Не поглеждай надолу.

Като продължаваше да се тревожи за предстоящата експлозия, Маги потърси път към спасението. Придвижи се внимателно, но възможно най-бързо, по корниза към ъгъла на сградата. Никога досега не се бе радвала така на факта, че къщите в Лондон са нагъсто. Пое си дълбоко дъх и прескочи тясното разстояние до корниза на съседната сграда.

Краката й потрепериха при приземяването и със сърце, качено в гърлото, тя се захвана, за да запази равновесие. След няколко мъчителни секунди се закрепи и издиша от облекчение. Притисна лице към повърхността, така благодарна, че едва не целуна стената.

Бедите й обаче не бяха свършили — ако студиото й избухнеше, тази сграда също можеше да бъде обгърната в пламъци. Беше наложително да стигне до земята възможно най-бързо.