Джоана Шуп
Графинята блудница (3)

Трета глава

Саймън почука на вратата на голяма градска къща на Чарлс Стрийт.

— Може и да ни отпратят.

Херцог Колтън изсумтя.

— Никога през живота ми не са ми отказвали достъп до някоя развратна забава.

Веселбата и шумът отвътре стигаха чак до входната врата. Чуваха се гласове и музика на струнен квартет. Саймън можеше само да гадае какво ли мислят съседите.

— Въпреки прословутата ти репутация — отбеляза сухо херцогиня Колтън — ние също получихме покана. Затова бих казала, че има много малък шанс да ни отпратят.

— Покана? — погледна я Саймън. — Не си споменавала.

Джулия сви рамене.

— Ние получаваме покани за почти всичко, Саймън, независимо какво е събитието. Както и ти, сигурна съм. Разбира се, никога досега не съм имала причина да присъствам на някоя от забавите на лейди Хокинс.

— Като че ли бих ти позволил да дойдеш без мен — каза Колт.

— Като че ли би могъл да ме спреш — изстреля тя в отговор. — Освен това тази вечер сме тук заради Саймън.

Саймън потисна напиращия в гърлото му стон. Не бе искал компания, но след като бе научила какви са плановете му, Джулия бе настояла. Всичко това можеше да се окаже и чиста загуба на време, ако Маги откажеше да разговаря с него. Беше й изпратил четири бележки през изминалата седмица и я бе помолил да го приеме, а тя всеки път му отказваше. Следователно, когато новината за организираната от нея веселба стигна до ушите му, той реши да отиде в дома й. Тогава тя нямаше да може лесно да го избегне.

Трябваше само да я помоли за услуга, макар дори и той да би имал проблем да приеме толкова прозрачно извинение. Откакто се бяха срещнали в магазина на мисис Макгинис, желанието да види Маги отново, да разговаря с нея бе като неприятен сърбеж под кожата му. Любопитство, беше си казал, нищо повече. Щеше да задоволи тази своя странна нужда сега и щеше да приключи с това. Разбира се, имаше вероятност, макар и много малка, Маги да му помогне, което щеше да бъде допълнителен бонус от начинанието.

Дървената врата се отвори със замах и на прага застана възрастна пълна жена. Тя ги огледа набързо и отвори по-широко, за да влязат. След като си състави мнение за тях, тя ги поведе по мраморното стълбище. Саймън я последва, без да изостава. Интериорът бе далеч от показността и всичко бе подредено с вкус. Картините по стените бяха изискани. Плюшени килими. Акценти от злато. Нищо дразнещо окото. Не знаеше какво да очаква, но се бе надявал да успее да разпознае в сегашната жена някогашното момиче. И макар да не си бе представял дома й като бордей, посредственият декор също не й отиваше.

— Господарката ми не обича церемониалностите — подхвърли икономката през рамо. — Не иска идването на гостите й да бъде обявявано. Веселбата е ето тук.

Тя разтвори широко две двойни врати, Саймън влезе в балната зала и се закова на място.

Това, което зърна, не приличаше на нищо, което бе виждал досега. Залата бе украсена като пищен пристан на морския живот и зеленина. Гирлянди от цветя, окачени на златно въже, висяха от тавана и колоните, в ъглите бяха наредени дебели дървени бъчви, а върху някои от тях имаше празни чаши. Мрежи от коноп покриваха едната стена, в тях бяха преплетени точни копия на различни морски същества. Дансингът заемаше по-голямата част от пространството и тя го бе украсила подходящо. Сложни, изработени с креда рисунки на голи русалки и похотливи моряци се преплитаха в искрящи нюанси и образуваха доста неприлично изображение.

Част от гостите разговаряха и отпиваха от шампанското си, подредили се до стените, но повечето се бяха събрали в задната част. Саймън не можеше да каже какво гледат.

— Впечатлен съм — прошепна Колт. — Спомням си подобна забава по време на венецианския карнавал една година. В малките часове на нощта всички се озовахме в лагуната.

— Не може да е по-лошо от онзи случай, когато ни заловиха във фонтана в Кеймбридж — отбеляза Саймън.

— Какви пройдохи бяхме — каза Колт с обич в гласа и закрачи с увисналата на ръката му Джулия към една от масите, върху която бяха подредени множество чаши с шампанско.

Траурът на Маги бе приключил преди осем месеца и оттогава в града се носеха слухове за необичайните веселби в градската къща на Хокинс. Те бяха редки и неголеми, но доста популярни сред мъжката част на аристокрацията. По дяволите, в „Уайтс“ доста хихикаха в дните след всяко такова събитие. Уважаваните матрони и неомъжените дами никога не присъстваха, разбира се, но все пак оставаха вдовиците и съпругите.

Саймън винаги настръхваше, докато слушаше мъжете да говорят за разврата в дома на Маги. Беше ли тя твърдо решена да се превърне в зрелище? Беше се омъжила бързо и тихо за Хокинс — което не бе изненада, като се имаше предвид скандалът — и просто бе изчезнала до смъртта му, а след това, без да губи време, се бе върнала в Лондон като същинска жена дявол и бе предизвикала сензация.

Саймън разгледа лицата на застаналите наблизо мъже — познаваше почти всички. С тези мъже пиеше и играеше хазарт. Мъже, с които спореше в Камарата на лордовете. Кой от тях бе любовникът й? Изгълта наведнъж шампанското си и протегна ръка към втората чаша. Може би идването му тук тази вечер бе огромна грешка.

— Какво, предполагаш, става там? — запита Колт и посочи тълпата в ъгъла.

— Нямам представа, но бих искал да намеря домакинята ни. — С втората чаша шампанско в ръка закрачи към събралите се в далечния край на стаята, но скоро бе издебнат от няколко млади представители на вигите. Минаха двайсет минути, преди да успее да се откъсне от разговора, който се въртеше около смутовете след Петерлу^[1] и размишления дали регентът ще успее да се разведе с уелската принцеса.

Саймън видя Джулия и Колтън в тълпата и отиде да види какво предизвикваше възторга на гостите. Три млади дами, облечени като русалки, седяха върху скали в малък басейн. Всяка от тях носеше дълга боядисана перука, в тон с нюанса на опашката й — син, червен или жълт, — и перли около врата. Ръцете, раменете и коремите им бяха покрити с плътно прилепнала прозрачна материя със сребристи нишки, като само гърдите им оставаха скрити под малко парче непрозрачен плат. Първата мисъл на Саймън бе, че сигурно мръзнат.

Наведе се и запита:

— Какво е това?

— Някакво представление, така ми казаха — прошепна Джулия. — Чакаме да започне.

Жена с гарвановочерна коса и синя маска от пера пристъпи напред и плесна с ръце, за да привлече вниманието. През тялото на Саймън премина неочаквано усещане и се съсредоточи в слабините му. Би я познал навсякъде. Роклята й бе от пластове тънка синя коприна, полата се спускаше на вълни до пода. Материята се опъваше на малките гърди, за да ги повдигне. По-изкусителни бяха ослепителната усмивка и лъчезарността, която се излъчваше от жената така естествено като дишането.

Не че той щеше да си позволи да се впусне по познатата пътека, но човек не можеше да не забележи.

По команда на Маги оркестърът засвири весела мелодия. Появиха се трима мъже, облечени в груби моряшки дрехи, и запяха популярна морска приказка. Думите бяха леко променени и по-нецензурни, възпяващи гърдите и лекия морал на русалките.

Гостите викаха одобрително, а песента достигна края си и моряците се скриха, отхвърлени от русалките. Всички ръкопляскаха ентусиазирано, а актьорите се поклониха — поне дотолкова, доколкото може да се поклони здраво пристегнат от дрехите човек. Щом хвалебствията затихнаха, един от моряците се втурна към лейди Хокинс, вдигна я и тръгна към басейна. Тя се смееше и стискаше раменете му, а той се преструваше, че ще я пусне във водата. Всички в стаята ахнаха — с изключение на Саймън, който бе прекалено зает да стиска зъби.

Накрая морякът я остави на земята, а тя събу обувките си и стъпи в плиткия басейн. Тълпата започна да вика и да я окуражава, а тя театрално направи няколко танцови стъпки — игрива водна нимфа с маска, забавляваща тълпата. Глупостта да дойде тук тази вечер удари Саймън по главата с финеса на дървен чук. Защо, по дяволите, го бе сторил?

— Харесвам я — прошепна Джулия, която стоеше до него.

— Типично за теб.

— Ти също я харесваше някога — продължи тя, без да откъсва поглед от Маги. — Или трябва да ти напомня?

Не. Помнеше съвсем ясно. Но онези дни отдавна бяха отминали.

— Забравих, че двете никога не сте се срещали. Дебютът й бе в годината, в която ти се омъжи за Колтън.

Маги се покатери върху скалата, която току-що бе освободена от русалката, и се поклони. В залата избухнаха бурни аплодисменти. Саймън също заръкопляска, макар че показваше повече ентусиазъм по време на политическите речи на опонентите си.

Като че ли никой не забеляза обаче. Всички в залата бяха очаровани от Маги, така дяволски красива, че никой не смееше да отвърне поглед. Тя вдигна ръце, за да въдвори тишина, и извика:

— Прекалено сте мили. Моите благодарности на нашите русалки и моряци. Сега ще танцуваме!

Тълпата се разпръсна. Повечето от гостите се насочиха към шампанското, а оркестърът засвири валс. Няколко души кръжаха около Маги, но Саймън остана близо до нея. Колтън донесе нови чаши шампанско и заприказва със съпругата си, докато Саймън чакаше.

След, както му се стори, цяла вечност видя своята възможност. Групата около Маги оредя, той се приближи и застана до лакътя й. Тя вдигна зелените си очи, погледът й стана остър и той видя как раменете й се сковаха. Сините паунови пера се размърдаха и затрептяха, когато тя се обърна, за да се извини. Гостите й се отдалечиха и тя каза:

— Лорд Уинчестър. Каква изненада.

— Добър вечер, Маги. — Той бързо представи Ник и Джулия и въпреки очевидното си неудоволствие от присъствието на Саймън, Маги се засуети около легендарните херцог и херцогиня Колтън.

— Толкова се радвам, че вие двамата дойдохте — каза с изискан реверанс. — От цяла вечност копнея да се запозная с вас.

— Ние също — отвърна Джулия. — Представлението беше вдъхновяващо, а и обожавам костюма ви. Амфитрита^[2] ли играехте?

— Не. Скромната нимфа Дафне.

— А, но тя преследва Аполон — отбеляза Колтън. — Най-страховитата от всички жени.

— Всички жени са страховити, Ваше благородие. Нима все още не сте го разбрали?

— Този факт му е много добре известен. Учила съм го никога да не подценява която и да било жена. — Джулия вдигна вежди към Колтън, сякаш го предизвикваше да й противоречи.

— Напълно вярно, херцогиньо — отговори той със самодоволна усмивка.

— Кой е авторът на рисунките с креда? — Джулия посочи пода за танци. — Удивителни са.

— Благодаря. Направи ги познат художник.

Групата се обърна да разгледа рисунките, върху които танцьорите сега стъпваха.

— Великолепни са — каза Джулия. — Почти е жалко, че ще бъдат съсипани.

Саймън изгледа Колтън над главата на Джулия. Тъй като се познаваха от детските години, не им бяха необходими думи и Колтън веднага предложи ръката си на съпругата си.

— Е, прекрасни или не, ще танцуваме ли?

След като двамата се отдалечиха, Маги сви устни.

— Добре планирано, Саймън. Херцог и херцогиня на твоите заповеди. Парламентът в краката ти. Очаквам с нетърпение следващия ти триумф. Да извикам ли обратно тълпата?

— Не много изтънчено от моя страна, но наистина исках да говоря с теб. Ако не бе отказала да ме видиш тази седмица…

— Да. Не се съмнявам, че това е последното място, където би желал да бъдеш тази вечер.

Абсолютно вярно, макар никога да нямаше да го признае.

— Грешиш. Всъщност доста се забавлявах.

— В такъв случай трябва да смятам вечерта за успех.

— Ако съдя по онова, което са ми казвали, всичките ти забави са успех. Вярно ли е, че веднъж имало истински тигри?

Зелените й ириси блестяха като смарагди.

— Малко преувеличено. Имаше един тигър и той бе доста кротък. Мисля, че повечето от гостите бяха разочаровани.

Както винаги, уникалната й красота го порази. Гарвановочерна, лъскава коса. Млечнобяла кожа без нито един недостатък, нито дори петънце. Пълни розови устни. На тази земя нямаше друга като Маги. Беше го разбрал веднага щом я бе видял — както и много други мъже, ако клюките за многобройните й връзки бяха истина.

— Херцогинята бе права. Много си красива тази вечер. — Тонът му бе по-остър от необходимото за комплимент и той едва не трепна.

Тя го измери с поглед.

— Благодаря, макар че мога да се простудя и да умра, ако не сменя мокрите си дрехи. — Повдигна полите на роклята си и му показа мократа материя. Той веднага бе поразен от вида на съвършено оформения й крак, покрит от влажна и прозрачна коприна. Кръвта му закипя. Искаше да я почувства, да я прегърне… да прокара език по гладката кожа на коляното й. Щеше да бъде огромна грешка, но желанието рядко е логично.

Думите, които излязоха от устата му, изненадаха дори него:

— Това ми напомня за времето, когато те учих да се пързаляш с кънки. Помниш ли, в „Серпентина“? Подгъвът на роклята ти се намокри и ти едва не измръзна.

Тя премигна.

— Отдавна не се бях сещала за това. Беше… прекрасен ден.

— Да. — Желанието да я докосне стана по-силно, а споменът му донесе странна болка. — Ще танцуваш ли с мен?

— О, никога не танцувам.

— Защо? Ти обичаш да танцуваш. Поне обичаше.

Тя вдигна рамене.

— Танците ме отегчават до смърт. Освен това те са част от порядъчните веселби.

— О, ужас — провлече думите Саймън.

Тя стисна устни.

— Присмивай се, щом трябва, но аз вече не съм девойката, която ти познаваше някога, и нямам никакво желание отново да се превръщам в нея.

Моментът се проточи и Маги осъзна с унизителна яснота, че бе казала далеч повече, отколкото имаше намерение. Благородното чело, осмо поколение, на Саймън се сбърчи, докато той се опитваше да осмисли казаното. По дяволите. Е, бе прекалено късно да си вземе думите обратно. За нещастие, притежаваше темперамента на баща си, както и творческия му талант, а Саймън я бе ядосал с думите си за танците. Честно казано, на кого му пукаше дали тя танцува, или не?

Беше разкрила прекалено много. Можеше да обвини за това красотата му — той бе толкова рус и аристократичен, че би могъл да е издялан от чист римски мрамор. Високият му ръст, елегантното тъмносиньо палто и бричовете в същия тон привличаха погледите на всички жени в помещението. Пулсът й се ускоряваше само като го погледнеше, което я ядосваше извънредно, защото именно тя трябваше да е по-наясно как седят нещата.

Защо бе споменал следобеда, в който се бяха пързаляли с кънки? Предпочиташе да не си спомня Саймън от дебюта си — очарователният мъж, който, изглежда, не можеше да доведе нищо докрай. Бе толкова нежен в онзи ден, толкова изпълнен с желание, бе й посветил цялото си внимание. Бяха се смели почти непрекъснато и той неведнъж й бе казал колко се възхищава на остроумието й.

Но прекалено много се бе променило между тях. Толкова много, че не можеха да се върнат назад.

Той отвори уста — очевидно, за да зададе въпрос или да направи забележка, която тя не искаше да чуе, — затова изтърси:

— Искал си да говориш с мен?

Той затвори рязко уста. След миг каза:

— Не тук, мисля. Не, ще дойда да те видя утре.

— Така ли?

— Да. Отговорите, които изисквам, е по-добре да бъдат обсъдени насаме.

О, наистина? В такъв случай нямаше съмнение какви ще бъдат въпросите му. Господ й бе свидетел, бе чувала всеки от тях стотици пъти през последните десет години.

В гърдите й заседна малка буца разочарование. Не беше очаквала това, макар че би трябвало. Саймън не бе различен от останалите. Нима не бе научила този урок, когато я бе игнорирал, след като мистър Девънпорт — сега виконт Кранфорд — бе разпространил онези мръсни лъжи? Някога бе безумно влюбена в Саймън, а той се бе оказал недостоен за такива силни и великодушни чувства.

Но ако чуеше думите от устата му, щеше да се отвори рана, която тя упорито бе лекувала. Трябваше да намери начин да го разубеди. Игнорирането му не й бе донесло успех. Нито отказът. Трябваше да опита нещо друго.

— Предполагаш, че ще си бъда у дома и ще приемам посетители. Може би имам планове — или може би ще бъда заета с друг гост. Нощта далеч не е свършила все пак.

Изражението на лицето му се промени, стана по-твърдо, както тя се бе надявала. Но задоволството й бе кратко, защото той отвърна:

— Ако е така, може би той ще бъде така добър да ти позволи да отделиш няколко минутки на приятел.

Тя едва не се засмя.

— Приятел? Саймън, нямам какво да ти предложа, нито какво да ти кажа. Идеята за приятелство между нас е смешна поради толкова много причини, най-незначителната от които е достойната ти за възхвала политическа кариера. Какво ще си помислят хората? Известният лорд Уинчестър и Ирландската…

— Не го казвай — сряза я той, с което я изненада.

— Какво да не казвам? Блудница? — От устните й се отрони сух, накъсан смях. — Хайде, знаеш как ме наричат всички. Страхувам се, че думата няма как да се заобиколи. През годините научих, че е по-добре да приемеш съдбата си, отколкото да се опитваш да я промениш. А сега, ако ме извиниш, трябва да се преоблека.

Маги отвори вратата на спалнята си с повече сила, отколкото възнамеряваше. Сестра й Ребека, която седеше на леглото й и четеше, вдигна поглед.

— Господи. Какво има?

Маги отиде до шнура за звънеца и го дръпна. Щеше да има нужда от помощта на Тилда, за да облече нова рокля.

— Стъпих в басейна и намокрих подгъва на роклята си.

— Така ли? О, иска ми се да го бях видяла.

Маги се усмихна на сестра си. Това бе стара битка, която Бека никога нямаше да спечели.

— Знаеш, че забавите ми не са за уважаваните дами от обществото. Ако слезеш долу, ще съсипеш репутацията си, която може би и бездруго е пострадала заради това, че сме роднини. Достатъчно лошо е и че настоя да изпратиш съпруга си.

Бека вирна брадичка.

— Някой трябва да те наглежда. Маркъс никога няма да позволи да ти се случи нещо.

— Какво точно те тревожи? Че ще ми свърши шампанското или гостите ще започнат бой с юмруци? — Макар желанието на Бека да я закриля да бе непрекъснат източник на забавление, то тайно стопляше измъченото сърце на Маги.

— Шегувай се, щом искаш, но няма да им позволя отново да те наранят. А сега ми кажи какво те ядоса.

Пред очите й изникна образът на разочаровано стиснатите пълни устни на Саймън, когато тя произнесе думата блудница. По-добре бе да приключи с това, защото Бека щеше съвсем скоро да го научи от съпруга си.

— Уинчестър е тук.

Устните на Бека оформиха съвършено кръглото „о“ на удивлението.

— Небеса. Защо след всичкото това време е дошъл тази вечер?

Маги вдигна рамене.

— Срещнахме се онзи ден в магазина на Макгинис.

— Ти… така ли? — възкликна Бека. — И не ми каза?

На вратата се почука силно и в стаята влезе Тилда. Тя се засмя сподавено при вида на роклята на Маги.

— Така става, като се плува в басейн, милейди. Елате с мен.

Повечето дами не биха търпели укорите на слугиня, но Маги не бе като повечето дами. А и Тилда определено не бе като повечето слуги. Някога, в Литъл Уолсингъм, бе съпруга на месаря и бе ръководила магазина с железен юмрук. Съпругът й бе прахосник и пияница и повечето работа оставаше за Тилда. Тя се трудеше дълги часове, а физическата работа бе изтощителна. Затова, когато съпругът й умря, Маги помоли бездетната жена да работи за нея.

Не бе съжалила нито веднъж. Тилда бе дар от небето. Тя се грижеше за всичко и оставяше на Маги да се занимава с онова, което обичаше най-много — изкуството.

Маги я последва в стаята за преобличане, като остави вратата открехната, за да продължи разговора си с Бека.

— Не си струваше да го споменавам. Поговорихме си любезно няколко минути, докато той купуваше картини.

— Купувал картини! Кои? Не…

— Купи няколко от акварелите с птици на Лемарк — прекъсна Маги сестра си. Тилда вероятно знаеше за псевдонима й, но човек никога не знаеше кой още слуша. На Тилда можеше да се има доверие, но на много други слуги — не.

Роклята се плъзна от раменете й на пода.

— Хайде, пристъпете извън кръга й — заповяда Тилда.

Фустата бе следващата. После Маги събу мокрите си чорапи.

— Единствената причина да дойде тук тази вечер е, че иска да говори с мен, а аз не реагирам на бележките му.

Маги чу Бека да вика възмутено в другата стая:

— И за какво иска да говорите този път? Колко е досаден. Надявам се, че си му казала да върви по дяволите.

Маги не можеше да не се засмее.

— По-учтиво, но да. Казах му почти същото.

— Знаеш, че не се интересувам от политика, но Уинчестър се слави с добро име в парламента. Не че някога ще се принизя дотам да го забележа, не и след онова, което ти причини. А и всички знаят, че има любовница на „Кързън стрийт“.

Маги се намръщи. Разбира се, че ще има. Тя преднамерено избягваше всякакъв разговор за личния живот на Уинчестър, обаче любовниците бяха задължителни за лордовете и политиците. Естествено, благовъзпитаните съпруги и дами трябваше да си седят у дома и да пият чай… сами. И как по-точно успяваха да не полудеят?

Ограниченията, наложени на жените, бяха несправедливи и вбесяващи. Слава на Бога, че псевдонимът Лемарк й позволяваше да намери отдушник и да насочва вниманието върху подобни несправедливости. Това бе единствената причина за подобни празненства — те й осигуряваха достъп до обществото. Повечето от поканите към нея бяха пресъхнали много отдавна. Дори бракът не я бе направил уважавана, не й бе простено за предполагаемите й грехове, затова тя организираше тези пищни тържества и така обществото идваше в дома й. Обществото обожаваше скандалите и шампанското — Маги вече им бе дала първото и продължаваше да ги снабдява с второто. Нищо чудно, че забавите й бяха станали модни.

И вечерите се бяха оказали доста плодотворни, ако се съдеше по популярността на карикатурите на Лемарк. Всъщност ръцете на Маги я сърбяха да се захване с моливите си, в главата й вече се пораждаше идеята за нова карикатура.

— Чуваш ли ме, Маги?

— Да, чух те — извика тя, а Тилда се появи с нови чорапи и чиста фуста. Щом ги навлече, слугинята й помогна да облече нова рокля. Тази не бе така прекрасна като съсипания костюм, но зелената коприна щеше да подчертае цвета на очите й.

Маги нахлузи роклята с напъхани в ръкавите ръце, а Тилда се зае с връзките на гърба й.

— Готово. И никакво плуване повече, нали, милейди.

— Ще се опитам, Тилда, но не обещавам. — Маги прекрачи в спалнята си. — Бека, трябва да се върна в балната зала.

— Това не ми харесва — каза сестра й, така смръщила се, че красивото й лице се бе променило.

— Кое, роклята?

— Знаеш, че не говоря за нея. — Бека скръсти ръце пред гърдите си. — Не ми харесва, че той е тук и те тревожи. Ще успееш ли да не му обръщаш внимание?

Маги се усмихна на сладката си, макар и прекалено загрижена по-малка сестра. Бека винаги я бе подкрепяла, дори когато целият свят мислеше най-лошото.

— Разбира се. Все пак успях да го игнорирам цели десет години. Колко трудно може да бъде да го правя още няколко часа?