Джоана Шуп
Графинята блудница (19)

Деветнайсета глава

Лондон

Седмица по-късно

— Дойдох възможно най-бързо — каза херцог Колтън, като влезе с широки крачки в трапезарията.

Саймън стана и отиде до бюфета.

— Благодарен съм ти, Колт. Седни, а аз ще ти налея бренди. — В началото на февруари времето в Лондон бе много студено. Макар че Саймън се бе върнал преди по-малко от час, влагата и студът вече се бяха просмукали в костите му. Напълни отново собствената си чаша, после сипа щедро количество бренди и на Колтън.

Седна, а мисис Тимънс почука на вратата.

— Милорд, Ваше благородие. Направих пресен чай.

Саймън махна с ръка и икономката остави подноса. Следваше я камериерка с поднос със сладки.

— Имате ли нещо против Сали да ви налее чая? — попита мисис Тимънс.

— Не, мисля, че можем да се справим и сами. Благодарим ви.

Двете жени направиха реверанс, излязоха и затвориха вратата след себе си.

— Защо им отказа? Аз харесвам камериерките ти. — Куинт си избра парче сладкиш и го лапна. — По-красиви са от моите.

— Щеше да имаш по-красиви слугини, ако се държеше повече като виконт, а не като побъркан лунатик — отбеляза Колтън. А сега, Уинчестър, за какво е всичкото това бързане? Кога се върна от Париж?

— Почти преди час. Преди да сме се заели с другите проблеми, ми кажи как върви издирването на Кранфорд.

Колтън поклати глава.

— Страхувам се, че все още не могат да го открият. С Фиц обърнахме града с краката нагоре.

— Проклятие — изръмжа Саймън и удари с длани по креслото.

— Изразяваш на глас съвсем точно моите мисли — каза Колтън. — Видяхме какво е сторил на момичето на мадам Хартли. Друго момиче е било пребито, изнасилено и убито в Сейнт Джайлс не много след това. Мъжът отговаря на описанието на Кранфорд, а една от приятелките й е забелязала пръстен с печат.

— Да не говорим за онова, което е причинил на Маги — добави Саймън. — Къде, за бога, се крие?

— Не можем да кажем. Но хората на О’Ший си държат очите отворени, тъй като им е обещана награда. Накрая ще се появи.

— Освен ако не се е качил на кораб за Америка — заключи Куинт, което по мнението на Саймън никак не им помогна.

— Дори да трябва да отида в онази забравена от Бога страна, това няма да ме спре да потърся възмездие — каза им Саймън. — Независимо колко далеч се наложи да стигна, Кранфорд ще си плати за всяка секунда, която Маги е изстрадала.

— Ако първо не я арестуват за противодържавна дейност, предполагам — вметна Куинт.

— Противодържавна дейност? — ококори се Колтън. — Какво е това?

Саймън го осведоми за развитието на нещата — от новината, че Лемарк е всъщност Маги, до писмата, които бяха получили в Париж и които имаха за цел изнудване.

Херцогът се отпусна тежко назад.

— Изумително. Всичко това е изумително. Да видим дали съм разбрал. Ухажвал си лейди Хокинс по времето на дебюта й до разразяването на скандала, когато Кранфорд ти е показал куп писма от нея, в които тя признава неувяхващата си любов към друг мъж. И тя се омъжва за Хокинс вместо за теб, а когато Хокинс умира, се връща в Лондон като Лемарк, отваря магазина на мисис Макгинис и се ражда Уайнджестър.

Саймън отпи огромна глътка бренди.

— Да.

— Дяволски умна е тази жена. Трябва да й се възхищаваш.

— Наистина — съгласи се Куинт. — Изградила си е уважавано име. Лемарк е високо ценен сред художниците. Говореше се дори дали да не го поканят — ъ-ъ, да поканят нея — да направи изложба в Съмърсет Хаус^[1].

— Нямам предвид само работата й — изясни Колтън. — Макар тя да е впечатляваща. Имам предвид плана й да накара Уинчестър да страда. Не са много дамите, които ще превърнат предишната си любов в карикатура. Мислиш ли, че сега ще ми продаде някоя от карикатурите?

— Аз ще й позволя — отвърна Саймън, — когато Джулия ми разреши да те информирам как тя прекарваше времето си в Лондон някога, когато теб те нямаше.

Физиономията на херцога помръкна и той притвори очи, докато не заприличаха на цепки.

— Какво искаш да кажеш с това? Как е прекарвала времето си?

Саймън не отговори, само се усмихна самодоволно. Куинт вдигна ръка, защото изглеждаше, че Колтън ще изпадне в ярост.

— Деца — каза той, — мисля, че трябва да се върнем на въпроса, който разисквахме. Още от Париж насам обмислям кой може да е изнудвачът. Тонът на писмата подсказва, че е човек, който ти е близък, Уинчестър.

— На мен? Защо на мен?

— Прекалено е самодоволен. Трябва да му натриеш носа. За него — или за нея — това е нещо лично. Присмива ти се, опитва се да вземе пари и от двама ви. Но от тебе е поискал по-голяма сума. Което ме кара да мисля, че иска да ти причини зло, а да навреди на лейди Хокинс е само допълнителен мотив.

Саймън остави думите да попият в съзнанието му, докато се пресягаше към една малка тортичка. Кой го мразеше толкова много? Вероятно някой политически опонент.

— Имаш ли намерение да предадеш изнудвача на Короната? — запита Колтън.

— Това е единственият начин. Няма да им дам Маги. Нито мисис Макгинис.

Куинт се протегна за още чай.

— Предполагам, че ще платиш и ще гледаш кой ще дойде да вземе парите.

— Да, осмелявам се да кажа, че и Холистър би препоръчал това — каза Саймън, имайки предвид частния детектив. — Какъвто и да е планът, трябва да стане бързо. Подозирам, че изнудвачът ще се свърже с нас веднага щом мълвата, че двамата с Маги сме се върнали, се разнесе.

— Изненадан съм, че лейди Хокинс не се присъедини към нас днес, тъй като това засяга и нея — отбеляза Колтън.

Саймън не отговори веднага, затова Куинт каза вместо него:

— Оставила го е още в Париж. Измъкнала се е посред нощ.

Колтън се засмя.

— О, колко необичайно. Обожавам тази жена. Наистина, Уинчестър, заслужаваш всичко, което тя ти причинява.

На вратата се почука и това осигури на Саймън благословен отдих от закачките на приятелите му.

— Влез! — извика. На прага застана икономът му.

— Мистър Холистър е дошъл да ви види, милорд.

— Отлично. Въведете го в кабинета, Стилмън. — Изправи се. — Елате и двамата и се опитайте да помогнете.

 

 

Четири дни по-късно мисис Макгинис получи точни инструкции.

Четвъртък, в три часа следобед, оставете книгата с банковите ордери на първата каменна пейка по пътеката от Станхоуп Гейт до Серпентината.

Мястото им носеше предимство. Хайд парк предлагаше множество кътчета, където можеха да се скрият и да наблюдават. Едва ли изнудвачът щеше да се появи лично да прибере парите, тъй като рискът бе прекалено голям, но някой със сигурност щеше да дойде да вземе такава голяма сума. Трябваше само да чакат и после да го проследят.

Саймън отказа да позволи на Маги да участва. Осведомяваха я за плановете си, разбира се, но не искаше тя да се приближава до изнудвачите. Представяше си колко я ядосва това, особено след като уговори Холистър да остави човек да наблюдава къщата й, но не можеше да си позволи риска името й да бъде свързано с операцията по какъвто и да било начин. Тя трябваше да остане далеч от всичко това.

Не я беше виждал, откакто се бяха върнали от Париж. Тя му липсваше. Ужасно. Липсваха му твърдоглавостта й и смехът й. Веселият й нрав и дяволитото й остроумие. А нощем копнееше за нежните й, но силни ръце, които го докарваха до лудост. Но трябваше първо да елиминира опасността, която я заплашваше. Когато фалшификаторът и изнудвачът бъдеха в ръцете на Короната, Саймън щеше да отиде при нея и двамата да обсъдят бъдещето си — бъдеще, в което Маги много вероятно щеше да бъде графиня Уинчестър.

В деня на доставянето на парите Холистър разпръсна над двайсет души в парка. Който и да дойдеше да вземе пакета, нямаше да успее да се измъкне, макар този факт ни най-малко да не намаляваше тревогата на Саймън. Човекът, отговорен за този заговор, стоеше между него и всичко, което той някога бе искал. Цялото му бъдеще зависеше от отстраняването на тази пречка.

Както очакваха, не бе изминала и минута, откакто Саймън бе оставил книгата на пейката, и младо момче дойде да я вземе. Той и другите мъже го проследиха, но достатъчно отдалеч, та да не привлекат вниманието му върху себе си. Озоваха се на „Джърмин стрийт“, където момчето почука на една врата, подаде пакета, взе няколко монети и побягна. Вратата се затвори бързо и всичко това отне едно мигване време.

— Това е нашият човек — прошепна Холистър на Саймън. Бяха заели позиция от другата страна на улицата. — Той взе пакета.

— Тогава да влезем. — Саймън огледа вратата, после попита: — Носиш ли инструментите за отключване?

— Да. Ще се промъкнем и ще сварим изнудвача неподготвен. Ще поставя по няколко души отстрани и зад сградата, в случай че се опита да избяга.

Холистър се справи с ключалката с майсторството на опитен престъпник, после натисна внимателно бравата и отвори безшумно вратата. Направи знак на Саймън да води.

С пистолет в ръка, графът заизкачва бавно стълбите, а Холистър бе плътно зад него. Стъпалата скърцаха и стенеха под тежестта им и трябваше да напредват съвсем бавно. Като стигна върха, Саймън откри, че вратата не е заключена. Отвори я и нахлу вътре с частния детектив по петите си.

Огромният апартамент бе съвсем пуст, ако се изключеха масата и няколкото стола, разпръснати тук и там. Видя доста изхабени принадлежности за рисуване — платна, триножници и четки, — което обясняваше тежката миризма на терпентин. Дребен непознат мъж седеше до масата, а пред него имаше хартия и моливи. Ококорил широко очи, той внимателно вдигна ръце в знак, че се предава.

Погледът на Саймън бе привлечен от движение в задната част. Глава с оредяваща кестенява коса изчезна през страничния прозорец.

Саймън се втурна напред, решен да го хване, който и да беше този беглец. Като стигна близо до ръба, видя въже, завързано за забита в перваза кука. Наведе се през прозореца навреме, за да види познато лице да пуска края на въжето и да стъпва на паважа.

Сър Джеймс. Проклетият му зет. Яростно ръмжене се надигна в гърлото на Саймън.

— Спри го! — извика на човека на Холистър, който стоеше в началото на уличката.

Мъжът навлезе в уличката и се втурна срещу сър Джеймс, а Саймън се извърна от прозореца и затича бързо към стълбите.

— Чакайте тук — нареди на Холистър, чийто пистолет бе насочен към непознатия до масата.

Саймън затопурка надолу по стълбите и отвори със замах входната врата. Господи, сега всичко придоби смисъл. Парите. Бележките. Фактът, че престъплението бе лично.

Проклетият идиот.

Щом се озова на улицата, видя, че човекът на Холистър бе заловил сър Джеймс. Той се опитваше да избяга от хватката на по-едрия от него мъж, но онзи го държеше здраво и го бе затиснал с едрото си тяло, за да не му остави възможност да мърда.

Джеймс видя Саймън да се приближава и замръзна. На пълното му лице се изписа страх, а после вирна предизвикателно брадичка.

— Виж сега, Уинчестър, какво…

— Не казвай нито дума, ти, нещастно подобие на мъж!

Гневът гореше в гърлото на Саймън. Никога през целия си живот не бе искал така отчаяно да накаже някого. Джеймс беше цирей на задника му от деня, в който се бе оженил за Сибил. Изнудвач. Постоянен ад.

— Искате ли да извикам властите, милорд? — Човекът на Холистър отстъпи встрани и извади пистолет от джоба на палтото си. Насочи го към сър Джеймс.

Саймън потърка брадата си с длан, защото никак не му се нравеше положението, в което се намираше. Щеше да е толкова лесно да прехвърли всичко в ръцете на Короната.

— Не. Поне не още.

— Не можеш да ги накараш да ме… арестуват! — запелтечи възмутено сър Джеймс. — Помисли за скандала. За майка си и сестра си. Защо…

— Достатъчно! По дяволите, мога да направя всичко, което пожелая, Джеймс, включително и да те пратя в затвора.

Трябваше да говори с Джеймс насаме. Колкото и да не му се нравеше, това бе семеен въпрос и никой не биваше да чува разговора. Обърна се към човека на Холистър.

— Наблюдавай началото на улицата.

Мъжът кимна, направи няколко крачки натам и им обърна гръб.

Саймън изгледа Джеймс с присвити очи.

— Дай ми една основателна причина да не те удуша тук и сега.

Джеймс отлепи тяло от тухлената стена и оправи дрехите си.

— Сибил никога няма да ти прости. А дори лордовете не могат да се измъкнат от обвинение в убийство.

— Могат, ако са достатъчно умни. Осмелявам се да кажа, че в този случай ще бъда провъзгласен за герой. — Саймън кръстоса ръце пред гърдите си, за да не удуши Джеймс. — Не мога да повярвам, че си вярвал в успеха на плана си. Трябва просто да забия куршум в проклетото ти лицемерно сърце.

— Направи го тогава! — каза в отговор другият мъж, вдигнал ръце във въздуха. — Не ми остана нищо, за което да живея. С нас е свършено. Ти отне всичките ни пари и съм принуден да завися от милостта на роднини като… проклетата леля стара мома. Ти…

— И отговорът е да ме изнудиш? По дяволите, Джеймс, какво друго мога да направя? Ти прахосваш всеки фартинг, до който успееш да се докопаш. Твърдо си решен да завлечеш и сестра ми на дъното, а аз няма да го позволя. Няма да разориш имението. Не и докато съм глава на семейството.

— Като че ли ние всички се нуждаем от напомняне, че ти си могъщият и имащ власт граф Уинчестър — присмя му се Джеймс.

Саймън стисна здраво челюст. Не трябваше ли зет му да моли за милост в този момент? Пое си дълбоко дъх, за да се успокои.

— Кой те подучи? Знам, че идеята не е твоя.

— И откъде знаеш? По-умен съм, отколкото смяташ!

— Смятам те точно за това, което заслужаваш, ти, който си известен с глупостта си. А сега ми кажи с кого работиш.

— Защо въобще да ти казвам нещо?

Саймън направи крачка напред, стисна Джеймс за шалчето и го бутна към тухлената стена.

— Защото, ако не го сториш, ще ти отрежа топките и ще нахраня прасетата с тях. Започвай с обясненията, Джеймс.

Джеймс стисна устни, в очите му светеше омраза.

— Чудесно — каза Саймън спокойно. Пусна го… само за да забие юмрук в корема му. Джеймс се преви на две, дишаше трудно. Графът оправи маншетите си и го зачака да се възстанови.

— Разкарай се — каза Джеймс с хриплив глас.

Саймън го стисна за гърлото, изправи го и го блъсна в тухлената стена.

— Да се позабавляваме малко, а?

Джеймс не каза нищо, погледът му бе открито враждебен, затова Саймън се наведе към него и изръмжа:

— Ще те стискам за гърлото, докато не ми кажеш каквото искам да знам. Ако не го сториш, ще ти спра въздуха.

— Няма да се осмелиш — отвърна зет му, макар погледът му да се стрелна нервно над рамото на Саймън, сякаш търсеше помощ.

— Няма ли? — Стисна още по-силно Саймън и Джеймс изскимтя. — Тук е идеалното място да те убия. Ще намерят тялото ти в тази уличка и ще предположат, че те е нападнал крадец или главорез. Никой няма да ме заподозре. — Джеймс започна да се съпротивлява, но Саймън бе значително по-едър и по-силен. Лицето на зет му почервеня.

— Пусни ме, ти не си с ума си!

— Няма шанс — отвърна Саймън. — Не и докато не ми кажеш кой е. — И го натисна още по-силно, за да му демонстрира, че говори сериозно.

Очите на Джеймс едва не изхвръкнаха.

— Добре! Пусни ме и ще ти кажа — прошепна.

— Хайде, кърлеж такъв. Или ще те удуша на място.

— Кранфорд! — извика Джеймс колкото силно можеше. — Кранфорд беше. А сега ме пусни!

Саймън замръзна, не можеше да диша. Кранфорд? Да изнудва него и Маги? Господи, защо? Разхлабил хватката си, Джеймс се отпусна на стената и си пое дъх.

— Кранфорд? — повтори Саймън и подреди онова, което знаеше за двамата. — Ти и Кранфорд сте замислили това? Как се стигна дотам, по дяволите?

— Приятели сме — вирна брадичка Джеймс. — Отдавна. Всъщност той е осъществил много сделки за мен през последните няколко години. Има добри идеи и винаги знае къде могат да се инвестират сигурни пари.

— Джеймс, никога през живота си не си инвестирал сигурни пари. Да не би да… си давал пари на Кранфорд?

— Само когато изникне възможност. Не можех да се включвам всеки път, разбираш ли. И не е негова вината, когато бизнесът не потръгне. На него може да се разчита.

По дяволите. Изглеждаше, че Кранфорд е измъквал пари на Джеймс от години. Не, това бяха парите на Уинчестър.

— Не, на него не може да се разчита. Кранфорд е лъжец, изнасилвач и вероятно убиец. А сега знаем, че също така е измамник и изнудвач. Господи, Джеймс!

— Изнасилвач? Не, не може да бъде.

— Кажи ми как щеше да се свържеш с него след днешното плащане?

Джеймс поклати глава.

— Не аз трябваше да се свържа с него. Каза, че той ще се свърже с мен, когато се върне от Париж.

— Кранфорд е бил в Париж? — Стомахът на Саймън се сви, когато парченцата от мозайката започнаха да се подреждат. Мъжът на терасата на Маги. Инцидентът с каретата. Фактът, че изнудвачът знаеше как да се свърже с тях. Подпря се с ръка на стената, за да запази равновесие.

— Ти ли изпрати до мисис Макгинис бележката, в която се искаха пари?

— Кранфорд ми каза какво да пиша в нея. — Почеса се по главата. — Сега като се замисля, не изглежда вероятно той да е все още във Франция. Откъде иначе ще знае, че и двамата сте тук?

Саймън се съсредоточи върху изненадващо проницателния въпрос на Джеймс.

— Онзи мъж горе ли фалшифицира рисунките на Лемарк?

— Да. Аз го открих. Добър е, нали?

Саймън сви устни и още веднъж потисна желанието си да удуши зет си.

— В момента не трябва да се гордееш с този факт.

Джеймс изведнъж стана сериозен.

— И какво ще правиш сега, след като знаеш?

Замисли се над възможностите. Най-много искаше да довърши онова, което бе започнал в тази уличка, но ако убиеше Джеймс, щеше да му е трудно да обясни на семейството. Трябваше да се отърве от него завинаги, без да извърши убийство.

— Имаш късмет, че поддържам къща в Единбург. Виждам бъдещето ти в Шотландия, Джеймс.

 

 

Маги крачеше напред-назад из студиото, бясна, че я бяха принудили да си остане у дома. Светлината на следобеда вече започваше да чезне. Парите със сигурност бяха предадени на изнудвача, а тя знаеше, че Саймън и мистър Холистър имат намерение да проследят човека, който ще ги вземе. Бяха ли стигнали до изнудвача? Какво ставаше? Искаше й се да си оскубе косата от гняв и тревога.

Трябваше да е там. И щеше да е там, ако не беше твърдата воля на Саймън.

Беше поставил човек пред вратата й, за да е сигурен, че тя няма да излезе. Беше я хванал в капан, сякаш бе затворничка. Безочливостта му…

Нямаше право да взема решения вместо нея, нито да оправя проблемите й. От завръщането им от Париж насам нищо помежду им не се бе променило. Опасността от обвинение в държавна измяна все още бе надвиснала над главата й, без да споменаваме, че някакъв луд вилнееше из града в опити да съсипе живота й. Нима Саймън не осъзнаваше, че рискува репутацията си, ако открият самоличността на Лемарк? А ако свържеха името му с нейното, как това щеше да се отрази на политическото му положение?

Дори да трябва да се откажа от мястото си в Камарата на лордовете.

Желанието му да се откаже от семейното наследство едновременно я покоряваше и ужасяваше. Нямаше да му позволи да го направи, разбира се, никога нямаше да го принуди да избира. Макар да се бе отнесъл пренебрежително към тревогите й, Маги знаеше какво ще стане, ако се оженят. Накрая той щеше да намрази последиците от връзката им. Щеше да намрази нея.

Гърдите й се свиха и поемането на въздух стана болезнено. Изкушението да захвърли всичко, да изтича при Саймън и да игнорира последиците едва не я завладя… но тя успя да му устои. Знаеше какво е обществото да ти обърне гръб, колко грозен може да бъде животът, когато вече не го контролираш. Саймън беше боготворен още от люлката — златният наследник на едно от най-богатите семейства в Англия. Нямаше представа какво го чака, ако тя отстъпеше.

Така че тя щеше да бъде разумната. Щеше да намери начин да оцелее без него. Всъщност нямаше избор, защото веднага щом се справеха с изнудвача, тя щеше да напусне Англия завинаги.

— Херцогиня Колтън е дошла да ви види, милейди — каза Тилда, застанала на прага.

Сърцето на Маги забърза ритъма си и у нея разцъфна надежда. Откакто се бе върнала от Париж, все още не се беше виждала с Джулия. Дали херцогинята не й носеше новини за изнудвача?

Втурна се покрай слугинята и излезе в коридора.

— Няма нужда да я водиш горе, Тилда. Аз ще сляза долу! — подхвърли през рамо.

Слезе тичешком по двата реда стъпала и стигна до предната дневна, където Тилда въвеждаше гостите да чакат. Вътре херцогинята разглеждаше картина на стената.

— Джулия — каза Маги, задъхана. — Имаш ли някакви новини?

Джулия се обърна и поклати глава.

— Не, нямам. Надявах се ти да си научила нещо. Беше непоносимо да чакам сама у дома.

Маги помръкна и се опита да възстанови дишането си.

— Е, в такъв случай поне можем да чакаме заедно. — Прекоси стаята и позвъни да донесат чай.

— Много си талантлива — каза Джулия, втренчила поглед в пейзажа. Онзи с попадийката, помогнал на Саймън да идентифицира Маги като Лемарк. — Уайнджестър също е творение на гений.

— Благодаря, макар част от мен да иска никога да не се бях сетила за това име. Тогава нищо от тази каша нямаше да се случи.

— Не може да говориш сериозно — възкликна Джулия. — Казаха ми, че двамата със Саймън сте изгладили различията си в Париж.

— Позволи ми да отгатна — провлече Маги. — Казал ти го е Саймън.

Джулия сбърчи тревожно чело.

— Да, той. Не е ли вярно?

Маги седна и започна да подрежда полите на роклята си, докато мислеше кой е най-добрият отговор. Ако бе искрена, щеше ли Джулия да запази тайната й, или щеше да каже всичко на Саймън? След като тя не отговори веднага, херцогинята се отпусна на близкия стол и каза:

— Маги, трябва да ти призная нещо. Страхувам се… — Беше необичайно сериозна, а сините й очи изразяваха едновременно тревога и вина. — Е, и бездруго е време да узнаеш.

— Звучи зловещо.

Джулия кимна.

— Наистина е. И е нещо, което трябваше да ти кажа много отдавна. Виждаш ли, по времето на дебюта ти, когато се разрази скандалът… — Прокашля се и скръсти ръце в скута си. — Той искаше да извика Кранфорд на дуел, но аз го убедих да не го прави.

Маги премигна.

— Саймън? Саймън е искал да извика Кранфорд на дуел?

— Да. Беше бесен. Бе убеден, че Кранфорд те е обезчестил. Не знаех подробностите, защото тогава щях да му позволя да отправи предизвикателството. Но бях егоистка — бях на шестнайсет и току-що бях омъжена за непознат, който веднага ме изостави. Саймън ми бе приятел още от детството. По онова време бях ужасена, че ще бъде убит или ще бъде принуден да напусне Англия завинаги. Затова го убедих първо да говори с Кранфорд, вместо да го извика на дуел.

Дуел. Саймън е имал желание да я защити. Зави й се свят — от удивление и благодарност. Толкова дълго бе приемала, че всички са горели от нетърпение да я изолират след скандала, а ето че Саймън бе изпитвал към нея достатъчно топли чувства, за да поиска да рискува живота си за нея. Слава Богу, че Джулия го бе разубедила. Ако беше убит… е, нямаше смисъл да се разсъждава върху миналото. Достатъчно бе да се каже, че е благодарна, задето не е намерил смъртта си.

Докато Маги се бореше с тази информация, Джулия се размърда леко на мястото си.

— Наистина се чувствам отвратително, Маги. Ако Саймън беше отправил предизвикателството, целият ти живот щеше да бъде различен. И не само това, но двамата щяхте да сте заедно много по-скоро.

— Може би… а може би не — позволи си да каже Маги. — Никога няма да узнаем какво е можело да се случи. Възможно е било и Кранфорд да го убие.

Ако се съдеше по пребледнялото й лице и смръщени вежди, Джулия не беше убедена. Затова Маги додаде:

— Честно, радвам се, че си го спряла. Щяло е да бъде ужасно глупаво да предизвика Кранфорд.

— Маги — настоя Джулия сериозно, — репутацията ти, прякорът ти. Жестокостта, която си понесла… нищо от това нямаше да се случи, ако му бях разрешила да извика Кранфорд на дуел. Щеше да си живееш щастливо в Уинчестър Тауърс и вече щеше да имаш четири или пет бебета.

— Господи, добре, че не е така — изсумтя Маги.

Джулия й хвърли поглед.

— Толкова ли щеше да бъде ужасно?

Изведнъж станала сериозна, Маги се зачуди как най-добре да изрази чувствата си. Не бяха много жените, които щяха да я разберат, но може би Джулия щеше.

— Бракът ми с Хокинс не беше трагичен и имах много свобода да се уча и да се упражнявам. Отидох до Париж. Срещнах Люсиен. Опознах себе си, което нямаше да се случи, ако не беше скандалът. Не съжалявам нито за минута. И макар да ми се иска другите да остават неопетнени от репутацията ми, тя ми позволява свобода, която в противен случай нямаше да имам. Водих живот, който повечето жени в нашия свят никога няма да познаят. Не беше съвършен, но поне мога да кажа, че живях истински.

Никога преди не бе изразявала на глас тези си чувства, но бе искрена. Напрежението, което й бе спътник прекалено дълго, се стопи и я остави по-весела и по-щастлива. И какво ако някои й се смееха зад гърба? Маги можеше да бъде повече от спазващата благоприличието лейди Хокинс — тя беше също и Ирландската блудница Маги, както и Лемарк. Съжаляваше останалите, които бяха само една личност.

— Изпитвам облекчение, като те чувам да говориш така — каза Джулия. — Няма да ти се разсърдя, ако ми кажеш да вървя по дяволите. Аз бих го направила.

— Не. Започвам все повече да те харесвам. Освен това си била загрижена единствено за благоденствието на Саймън и си имала право.

— Обичаш ли го? — Джулия вдигна перфектно фризираната си русокоса глава. — Трябва да кажа, че не съм го виждала да е така затънал до гуша, когато става въпрос за жена. Ако разбиеш сърцето му, не искам да ми се наложи да вземам страна.

Дали го обича? Някога, когато беше момиче, мислеше, че го обича. Сега се опитваше да не мисли за това, да приема връзката им за мимолетна. Временна лудост, от която и двамата щяха да се възстановят, когато свършеше — а това щеше да свърши. Нямаше друга възможност, като се има предвид какви хора бяха станали.

Реши да бъде откровена.

— Планирам да напусна Лондон, щом нещата ми тук бъдат уредени, затова не се тревожи, че ще ти се наложи да вземеш страна.

— Ще заминеш? — На лицето на Джулия се изписа объркване. — Но аз мислех… Той знае ли?

Маги поклати глава.

— Не. Не съм казала на никого.

— Защо?

Нима не бе очевидно? Езикът й бе надебелял и не й се подчиняваше, затова Маги обхвана стаята с жест.

— Заради Лемарк. Заради Ирландската блудница. Заради всичко, което съм. — Или по-скоро заради всичко, което не беше. Засмя се сухо. — Можеш ли да ме видиш като домакиня на политик? Смешно е.

— Да, мога — каза Джулия остро и изправи рамене. — Искаш да ми кажеш, че не си достатъчно добра, за да бъдеш съпруга на Саймън? Че не си достойна? — Скочи и започна да крачи ядосано из стаята. — Да не би той по някакъв начин…

— Не! — побърза да я прекъсне Маги. — Абсолютно не. Каза, че иска да се ожени за мен, макар че очаквам да промени решението си, когато му остане време да прецени какви ще бъдат злощастните последици от такова прибързано действие.

— Прибързано? Двамата сте чакали почти десет години. Как по-точно това е прибързано?

Тилда се появи с чая и двете жени търпеливо зачакаха слугинята да излезе. Маги се зае да налее чая, а Джулия отново седна. Херцогинята очевидно приписваше романтичност на Саймън и на връзката му с Маги. Маги, от друга страна, отдавна не бе придавала романтичен характер на каквото и да било, беше се научила да бъде практична дори когато това бе особено трудно.

— Трябва да знаеш — каза Джулия, като пое чашата и чинийката си, — че макар всички мъже от семейство Уинчестър да са великолепни държавници, няма нито един, който да не е замесен в скандал в миналото си. И макар Саймън да изглежда уважаван сега…

— На мъжете им прощават скандалите — нежно й напомни Маги. — Знаеш го. Доста по-различно е за жените. И той ще ме намрази за това.

— Не се подценявай, когато става въпрос за Саймън. А и Колтън ще застане твърдо зад вас с положението и властта си. Ще бъдем страховита сила всичките заедно.

Не и когато светът открие истинската самоличност на Лемарк, помисли си Маги. Тази новина щеше да стане причина за огромен скандал. Ако планът на изнудвача успееше, маската на Лемарк щеше да бъде смъкната и той щеше да бъде изпратен задълго в затвора. А дори тази заплаха да отминеше, завинаги щеше да остане опасността някой друг да се опита да съсипе Лемарк. Как можеше да позволи на Саймън — както и на приятелите си — да бъдат замесвани в нейните драми отново и отново? По-добре беше да замине, докато още можеше.

Не искаше обаче да спори с херцогинята.

— Нека говорим на по-интересни теми. Още не си ми разказала за срещата си с Колтън във Венеция. Разкажи ми как успя да накараш Покварения херцог да се влюби в теб.