Джоана Шуп
Графинята блудница (2)

Втора глава

Декември 1819 г.

Лондон

Миналото на мъжа лесно може да бъде забравено — освен ако не виси на витрина в най-оживената част на Сейнт Джеймс, разбира се.

В студения зимен въздух Саймън Барет, осми граф Уинчестър, стоеше като закован на място и втренчено гледаше поредното бляскаво доказателство за знаменитата си младост, когато бе едва ли не постоянно пиян.

Въпреки смразяващите температури по врата му плъзна червенината на смущението. По дяволите, не беше се изчервявал от детството си.

И все пак не можеше да откъсне очи от рисунката на витрината на студиото. На нея се виждаше мъж, който бе прекалено пиян, за да стои на краката си, докато една дама наблизо бе ограбена и лишена от бижутата си. Не можеше да има съмнение в личността на мъжа. Като че ли високият ръст, русата коса и ярките сини очи не бяха достатъчни, художникът бе дал и име на персонажа си: лорд Уайнджестър^[1].

По дяволите.

— Почти бях забравил тази твоя страна, бурната ти младост.

Саймън хвърли поглед на добрия си приятел Деймиън Бийчъм, виконт Куинт.

— По-скоро такава е гледната точка на художника, мисля.

Саймън отново се запита защо този художник, Лемарк, концентрира усилията си върху него. Дали авторът на карикатурите не бе някой от опонентите му? Човек не се издига току-така в парламента, без да настъпи някого по мазолите.

— Коя поред е тази? Бих казал, че е четвъртата или петата твоя карикатура за последната година. Лорд Уайнджестър стана доста популярен. Може би ще получиш възпоменателна лъжичка или чиния като доктор Синтаксис на Роулъндсън — каза Куинт, имайки предвид популярния измислен персонаж на художника.

— О, мога само да мечтая — провлече думите Саймън.

Куинт се засмя и го побутна по рамото.

— Хайде. Смя се на останалите. Защо си толкова сериозен сега?

Което не бе абсолютно вярно. Саймън може и да се бе смял пред другите, но всъщност тези карикатури го тревожеха. Беше работил прекалено упорито, за да си изгради репутация, и не можеше да си позволи тя да бъде опетнена. Влиянието и престижът му сред благородниците щяха да пострадат, ако продължаваше да бъде изобразяван като клоун. Май беше време да предложи на един определен художник да упражнява уменията си другаде.

И ако устното предложение бъдеше прието като заплаха, е, тогава така да бъде.

— Ще влезем ли?

Звънчето над вратата се обади, когато Саймън влезе с Куинт по петите си. Просторното помещение имаше редица високи прозорци, които стигаха до тавана и позволяваха на светлината да се отразява от всяка свободна повърхност дори в сив зимен ден като този. По стените нямаше свободно място от поставените в рамки картини — пейзажи, портрети, модерни илюстрации и сцени, изобразяващи живот с всякакъв размер и форма. В далечния край бяха подредени платна без рамки. Саймън с широки крачки се запъти към дългия тезгях в дъното, където възрастна жена търпеливо чакаше. Очите й зад малките кръгли стъкла на очилата се ококориха широко, стрелнаха се към витрината и после се спряха на лицето му. Е, поне няма да се наложи да се представям.

Тя направи реверанс.

— Добър ден, милорд.

Саймън свали шапката си и я остави на тезгяха.

— Добър ден. Искам да говоря със собственика.

— Аз съм мисис Макгинис, собственичката. Ще иска ли нещо Ваше благородие — гравюра или репродукция?

— Днес не. Интересувам се повече от определена информация. — Посочи витрината. — Бихте ли ми казали как мога да открия художника Лемарк? Намирам работата му за… интересна. — Куинт се изсмя, но Саймън не му обърна внимание.

— Страхувам се, че художникът иска да остане анонимен, милорд.

Отговорът не бе изненада, но не го разколеба ни най-малко. През последните няколко седмици бе направил някои неофициални запитвания относно този художник и бе научил, че Лемарк е псевдоним.

— А ако предложа да ви платя за информацията? Да кажем, десет лири.

Устните й трепнаха и у него се породи впечатлението, че мисис Макгинис потисна усмивката си.

— Милорд, правили са ми предложение за петдесет лири.

— Какво ще кажете за сто?

— Трябва да се извиня, милорд, но оставам вярна на художника. Няма да е правилно, ако пренебрегна желанията му.

Той мълчаливо прокле ината на жената, макар че човек можеше да се възхити на предаността й към Лемарк.

— В такъв случай искам да купя карикатурата, която е на витрината.

Мисис Макгинис поклати глава.

— Отново трябва да се извиня на Ваше благородие. Точно тази рисунка не се продава.

Челюстта му едва не увисна.

— Не се продава? Без значение какво е предложението?

— Без значение какво ще предложи Ваше благородие. Художникът предпочита да запази произведението за частната си колекция.

Проклятие. Саймън забарабани с пръсти по тезгяха, а умът му трескаво препускаше. Не можеше дори да купи карикатурите, та да се отърве от тях.

Куинт се наведе напред.

— Има ли други работи на Лемарк, които се продават?

— Ами да, милорд — отговори бързо собственичката. — Има колекция от акварелни рисунки на птици на този художник, ако бихте искали да ги видите.

— Той ще купи всичките. — Куинт посочи Саймън с палец. — Каквото имате.

— Птици? — Саймън изгледа строго Куинт. — Птици, Куинт?

— Купи ги, Уинчестър. Имай ми доверие.

Саймън отново се обърна към собственичката.

— Колко са?

— Почти двайсет, милорд. Много са хубави и всичките са рисувани през последните няколко години. Иска ли Ваше благородие да ги види?

Отговори Куинт:

— Не, това няма да бъде…

Саймън стисна приятеля си за рамото и започна да го дърпа към вратата.

— Извинете ни за миг, мисис Макгинис.

— Разбира се. Колкото време ви е необходимо. Аз ще бъда отзад. — И тя се скри в задните помещения на магазина, оставяйки ги сами.

Саймън изгледа Куинт със смръщени вежди.

— Защо, за Бога, да купя почти двайсет рисунки на птици? Мразя птиците.

— Защото някои от тях са характерни за определен регион, глупако — прошепна приятелят му. — Може би ще успеем да открием общи характеристики в определени видове и да стесним кръга до графството, където Лемарк живее. Така поне ще знаеш къде да започнеш търсенето си.

Саймън премигна.

— Куинт, това е…

— Знам. А сега купи проклетите картини и да отиваме в клуба. Умирам от глад.

За миг беше забравил любовта на Куинт към загадките.

— Чудесно. В такъв случай смятай това за свой проект. Дай ми визитката си. — Куинт извади една и Саймън повика мисис Макгинис. — Ще купя всички рисунки на птици — каза той на собственичката, когато тя се върна зад тезгяха. — Изпратете ми сметката, но рисунките доставете на този адрес. — И й подаде визитката на Куинт.

— С удоволствие, милорд. Ще иска ли Ваше благородие да ги поставим в рамки?

Той си помисли, че сигурно така щеше да бъде по-добре. Поне щеше да може да ги използва. Да стреля по тях може би.

— Наистина. Прекланям се пред вашия опит, мисис Макгинис. Изберете каквито рамки са подходящи според вас. Колко време ще е необходимо да ги приготвите?

— Ще накарам момчето веднага да се заеме с това. Ще ги изпратя на Ваше благородие вдругиден.

В този момент звънчето над вратата звънна, той се обърна и видя дребна фигура да влиза в магазина. Дама, ако се съдеше по модерното й боне и черното палто. Тя замръзна за миг, като ги видя, но после склони глава. Имаше нещо странно познато…

— Лорд Куинт — чу я той да казва.

Куинт се поклони.

— Лейди Хокинс. Колко е хубаво да ви видя отново.

Сякаш всичкият въздух в стаята изведнъж свърши. Или може би дробовете на Саймън отказаха да работят, защото гърдите му горяха и нещо ги натискаше, като че ли таванът се бе стоварил отгоре му. Господи, не бе очаквал да я види тук. Всъщност не бе очаквал да я види където и да било. Десет години. Бяха минали десет години, откакто за последен път бяха стояли лице в лице. Беше чул много неща за нея, разбира се. По думите на всички тя живееше заради театралните представления и славата, което му се струваше странно, защото я помнеше като сериозна и, е, срамежлива.

Но той всъщност никога не я бе познавал добре, нали? Скандалът, когато тя бе все още само лейди Маргарет, и поведението, което демонстрираше след края на траура, със сигурност бяха доказали това.

Шокът го накара да замръзне на място и единственото, което можеше, бе да я гледа втренчено. Ако се съдеше по външността, годините със сигурност се бяха отнесли добре с лейди Хокинс. Изпод бонето се подаваха кичури черна коса, деликатните черти на лицето й блестяха от студа. Имаше млечнобяла кожа без никакви следи от несъвършенство и зелени очи, които нашепваха за ирландските ливади на прадедите й. Докато той я гледаше, устата й се изви в лека усмивка. Той помнеше красотата на тази усмивка и колко далеч бе готов да отиде, за да я види.

Имаше време, когато бе готов на всичко, за да я направи щастлива. Какъв глупак беше тогава. Обзе го гняв заради неверността й, гняв, който той с усилие на волята прогони, защото бе абсурден. Бяха минали десет години все пак.

— Лорд Уинчестър, мина доста време — чу я да казва тихо и хладно.

Поклони се сковано.

— Лейди Хокинс. Прекрасно е, че ви виждам. — Думите му прозвучаха глупаво дори в собствените му уши.

Тя не отговори и се възцари неловко мълчание. Дяволите да го вземат, но наистина нямаше никаква представа какво да й каже. Сякаш и краката, и езикът му бяха приковани за пода.

Накрая Куинт запита:

— Дошли сте да купите нещо?

Тя пристъпи към тезгяха. Главата й едва достигаше до рамото на Саймън.

— Миналата седмица купих рисунка. Вече е поставена в рамка и дойдох да я взема. А вие?

— Уинчестър е този, който купува днес — отвърна Куинт.

Лейди Хокинс се обърна и въпросителният й поглед срещна този на Уинчестър. Трудно бе да не се забележи интелигентността — едновременно позната и загадъчна, — която очите й излъчваха. Той се прокашля.

— Купувам колекция рисунки на птици.

— Така ли?

— Наистина, милейди — потвърди собственичката. — Всичките деветнайсет рисунки на Лемарк. Негово благородие ги купи всичките.

— А! Да не би да сте открили у себе си интерес към орнитологията, сър?

Уникалният й дрезгав глас му въздействаше по особен начин и сега накара кожата му да настръхне. Не бе имал намерение да реагира така на закачката й, но не можеше да го предотврати. Тя го беше подкачала много пъти през месеците, когато бяха заедно. Беше го карала да се смее по-често, отколкото мислеше за възможно. И всичко това не бе останало незабелязано, особено когато бе приключило.

Дали бе карала и покойния лорд Хокинс да се смее? А другите мъже от миналото й?

— Това означава птици — каза тя и върна вниманието му към предмета на разговора. — Попитах дали се интересувате от птици.

— По-скоро от женски птици — измърмори Куинт и лейди Хокинс се засмя.

— Да, знам какво е орнитология — отговори Саймън. — Макар и да не твърдя, че съм експерт по птиците, изведнъж откривам, че съм очарован от тях. А вие, мадам?

Тя се извърна, за да разгледа някакви джунджурии във витрината.

— О, не. Страхувам се, че не бих могла да различа яребица от горска зидарка.

— Посетихте ли някоя от другите скорошни изложби? — запита Куинт.

Други изложби? — замисли се Саймън над думите му. Куинт със сигурност не му бе споменавал, че я е срещал. Странно, тъй като Куинт добре знаеше каква е историята му с лейди Хокинс. Не че това засягаше Саймън, разбира се, че не. Той определено не се интересуваше от нея.

— Нямах време — отговори тя. — А вие купихте ли картината, на която се възхищавахте на изложбата в Уотърфийлд?

— Не. Нямах намерение да я купувам — призна Куинт. — Опитвах се да се досетя как художникът е постигнал точно този нюанс на жълтия цвят. Не бях виждал толкова ярък жълт цвят дотогава.

— Произвежда се от метала кадмий. Четох за тази техника преди изложбата.

— Необикновено. Трябва да са използвали киселинен разтвор…

Като си мърмореше под носа, Куинт извади малък бележник и молив от джоба си и започна усилено да пише, докато крачеше към вратата.

— Хубаво е да видя, че някои неща никога не се променят — каза лейди Хокинс. — Лорд Куинт изглежда напълно погълнат от онова, което прави.

— Нямах представа, че двамата с Куинт сте в приятелски отношения.

Погледът й се спря на лицето му.

— Да. Е, предполагам, че не всички ми обърнаха гръб.

Произнесени тихо, изпод нос, думите й се сториха странни на Саймън. Тя бе направила своя избор преди всичките тези години — а именно Девънпорт, който сега бе лорд Кранфорд. Това, че не се бе получило с Кранфорд, със сигурност бе нещастие за нея и репутацията й бе понесла тежък удар. Но когато бе рискувала да флиртува с Кранфорд, потенциалните последствия трябваше да са й били известни. Така че как бе възможно случилото се да е изненада?

— Иска ли Ваше благородие разписка?

Стреснат, Саймън се обърна към мисис Макгинис, за чието присъствие напълно бе забравил. Възрастната жена търпеливо чакаше отговора му, но вниманието му бе привлечено от лейди Хокинс, която отиде до далечната стена, за да разгледа една от картините. Той не би трябвало да иска да остане, би трябвало да се възползва от възможността да увеличи колкото се може повече разстоянието между тях двамата… но не можеше да го направи. Трябваше да я последва, да говори с нея.

И с каква цел? — запита се. Да води учтив разговор? Господи, беше истински глупак.

— Да, бих искал — чу се да казва на собственичката.

Мисис Макгинис забърза към задната част на магазина, а Саймън отиде при лейди Хокинс.

— Като че ли знаете доста за изкуството.

— Малко. Понаучих това-онова през последните няколко години. — Тя сви рамене, после смело го измери с поглед. Хладните й зелени очи го обходиха от главата до петите. — Изглеждате добре. Не че съм очаквала друго.

Нещо в тона й го накара да смръщи вежди.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че мина много време и вие изглеждате по… Не знам, повече приличате на граф, отколкото си спомням.

— Приличам на граф? — Засмя се въпреки волята си. — Аз съм граф, лейди Хокинс. Бях граф и когато…

Не можа да довърши, думите сякаш залепнаха за гърлото му. Знаеше ли тя? Имаше ли някаква представа какво изпитваше той към нея? По дяволите, имаше време, когато бе достатъчно само да зърне извивката на шията й, за да се възбуди.

Беше мечтал да я съблазни, но имаше намерение да чака, докато сключат брак. Беше глупак да мисли, че тя изпитва същото.

— Как е майка ви? Имам такива прекрасни спомени за нея — каза лейди Хокинс.

Саймън премести тежестта на тялото си от единия крак на другия, обзе го някакво безпокойство. Искаше му се едновременно да побегне и да не помръдне от мястото си.

— Доста добре, благодаря. А вашата?

— Със съжаление трябва да кажа, че здравето й е твърде крехко. Но се справяме.

— Съжалявам, Маги. — Познатото име се изплъзна от езика му, преди да е успял да се опомни.

Тя преглътна, но изражението й не издаде нищо. Погледът й все още бе прикован в картината.

— Не са необходими извинения, Саймън — каза, връщайки фамилиарността. — През всичките тези години научих едно и то е, че се справям доста добре.

— Да, и аз така чух.

Тя обърна глава и го погледна.

— Нима?

— Всички говорят единствено за теб напоследък.

Тя повдигна вежди.

— А аз непрекъснато слушам за подвизите ти в парламента, лорд Уайнджестър.

Раменете му се сковаха в инстинктивна реакция на името на персонажа. Разбира се, беше видяла карикатурата на витрината. Той устоя на изкушението да излезе отвън и да я скъса и процеди през зъби:

— Страхувам се, че преувеличават.

— Да, обществото е доста добро в това.

Не можеше да оспори думите й.

— Мисля, че досега трябваше да си посетил някоя от моите забави — продължи тя.

— Не си спомням да съм бил поканен — парира той.

— Хмм. Това ли те държи настрани? Покана?

Той осъзна, че тя му се присмива. Но нещо друго… Скованите й рамене и твърдо стиснатите й устни говореха за гняв. Саймън се опита да осмисли това.

— Извинете ме, милорд, ето разписката ви — извика мисис Макгинис от тезгяха си.

Маги отиде в другата част на магазина, като така сложи край на разговора. И Саймън нямаше избор, освен да вземе разписката от собственичката. Прибра късчето хартия в джоба си.

— Желая ти приятен следобед, Маги — каза той на гърба й.

Тя не се обърна, само махна с ръка.

— Приятен следобед и на теб, Саймън.

Той излезе навън и завари Куинт все още да пише. Докато чакаше приятеля си, Саймън не устоя и се обърна към магазина, като си повтаряше, че има за цел само да разгледа отново смущаващата рисунка… но вместо това очите му се приковаха в лейди Хокинс.

— Видял си я и не си ми казал — подхвърли той колкото се можеше по-небрежно.

Куинт вдигна рязко глава.

— Не мислех, че те интересува.

— Не ме интересува, просто бях изненадан.

— Как не! — провлече Куинт и отново посвети вниманието си на бележника. — А хората говорят, че аз съм ужасен лъжец.

 

 

— Може ли да спра да се усмихвам? — Маги се чувстваше глупаво, докато стоеше до тезгяха с тази фалшива усмивка.

— Не още, милейди. Господата са все още пред витрината и гледат насам.

— Някакви предположения? Чувствам се като идиотка, като стоя тук и си говоря с вас.

— Защо не се разходите наоколо, а аз ще отида отзад, за да донеса картината ви, както се предполага. — Мисис Макгинис й се извини с поглед и потъна в дълбините на магазина. Маги последва съвета й и отиде да разгледа подпрените на стената платна, като се опитваше да ги разглежда спокойно, макар сърцето й да биеше по-бързо от движенията на крилцата на врабче. Саймън беше тук и се взираше в карикатурата. Какво бе изпитал, като я бе видял? Унижение? Гняв?

Обзе я задоволство.

Той не знаеше, разбира се. Как бе възможно да разбере кой рисува карикатурите? Само трима души знаеха за скрития й талант — сестра й, учителят й Люсиен и мисис Макгинис. Нито един от тримата нямаше да разкрие тайната й.

Господи, когато Саймън се бе обърнал към нея с онази интимна момчешка усмивка, я бе заляла топлина, която бе стигнала чак до пръстите на краката й. Сигурно всяка жена в Лондон бе в краката му, точно като нея някога.

Никога вече.

Да, бе достатъчно глупава да му се довери. И дори да го обикне. Но вече не беше нито глупава, нито наивна. Сега бе по-умна. По-силна. Съвсем различен човек.

Опитът на Саймън да я въвлече в приятелски разговор, сякаш няма за какво да се извинява, бе по-лош и от флиртуването. Като че ли не й бе обърнал гръб точно когато тя бе имала най-голяма нужда от него.

Предателството на Саймън й причиняваше най-голяма болка от всичко, случило се от скандала насам. Затова и публичното му унижение й носеше такава голяма наслада. Тя знаеше каква е репутацията му — на уважаван и влиятелен млад лидер в парламента. Никога на губещата страна. Беше смятан за справедлив и интелигентен човек и отдавна бе забравено, че на млади години бе женкар.

Но Маги не бе забравила. И как би могла, когато шепотът за нейното падение я следваше където и да отиде?

Ирландската блудница.

Тревожеше я това нейно прозвище, особено когато дамите не си правеха труда да снишат гласове. Но през годините се бе научила да го приема и дори да го обръща в своя полза. Падналата жена може да стане или да продължи да лежи на земята — и Маги нямаше намерение да позволи на обществото да я смачка. Не, по-скоро обратното.

Е, може би нямаше да го смачка, но определено щеше да го накара да страда. За щастие, популярността на Лемарк й даваше възможност да излага на показ лицемерието и абсурдността на лондонското общество. Приятелят й Люсиен често казваше, че художниците трябва да използват изкуството, за да прогонят болката и страданието, а тя прекалено дълго бе подвластна на гнева.

— Тръгнаха си, милейди. — Мисис Макгинис се върна до тезгяха с кафяв пакет в ръце.

— Слава богу. — Маги сложи ръка на сърцето си, за малко да се срине от облекчение.

— Едва не умрях, като влязох и го заварих тук. Какво искаше?

— Карикатурата, разбира се. Опита се да ме подкупи, за да научи истинското име на Лемарк. Като не успя, предложи да купи карикатурата независимо на каква цена.

— Независимо на каква цена? Е, съжалявам, че предотвратих продажбата. Помислете само какви пари ще направите, ако можехме да разкрием самоличността на Лемарк.

Мисис Макгинис поклати глава.

— Ако го направим, със сигурност ще загубя в дългосрочен план, милейди. Загадката ги кара да спират пред вратата ми, ако нямате нищо против да го кажа, а талантът ви ги кара да купуват рисунките ви веднага щом се появят на пазара. Тези акварели на птици бяха последното, което ми бе останало. — Потупа Маги по ръката. — И няма нищо, което не бих направила за Ваше благородие. Наистина никой не може да ми предложи достатъчно пари, та да издам нашата тайна.

Маги стисна пръстите на другата жена.

— Благодаря ви. Вашата преданост е всичко за мен.

— Аз съм тази, която трябва да благодари. Ако не беше Ваше благородие, щях все още да живея в Литъл Уолсингъм и да понасям побоя на дявола, за когото се омъжих. На вас дължа всичко, вие ми дадохте малко пари и картини, с които да отворя магазина си. И няма да го забравя.

— Значи всяка от нас е спасила другата. Нямаше да оцелея без вашето приятелство. — Другите жени от селото само се присмиваха на скандалната жена, омъжила се за техния стар и богат барон. Бе й трудно да си намери приятели.

Мисис Макгинис се подсмихна и се отдръпна назад, за да избърше очите си.

— Добри партньори сме, нали? Е, онези дни вече са зад нас. И погледнете се, всички в Лондон говорят за вас!

Чу отново думите на Саймън. Всички говорят единствено за теб напоследък. Запита се какво ли е чул. Без съмнение, каквото и да му бяха казали, то само бе потвърдило разумността на действията му отпреди десет години.

— Е, гордея се с работата си. И като говорим за нея, защо лорд Уинчестър купи птиците, как предполагате?

Собственичката сви рамене.

— Не мога да кажа, милейди. Приятелят на Негово благородие, лорд Куинт, го убеди. Отидоха в ъгъла, за да си поговорят, без никой да ги чува. След това лорд Уинчестър се съгласи да купи картините, без дори да ги е видял, и пожела да бъдат изпратени на адреса на лорд Куинт.

Маги се намръщи. Бе ги купил, без да ги е видял? Бе ги изпратил в дома на лорд Куинт? Всичко това й се струваше странно, а на нея никак не й харесваше да не знае защо някой е направил нещо. Дразнещо качество, но благодарение на него тя бе добър наблюдател на човешката природа, което на свой ред правеше рисунките й по-проницателни и провокативни. Сестра й непрекъснато й повтаряше да остави нещата просто да се случват и да спре с упоритостта си винаги да търси причините. Но Маги просто не можеше.

— Имате ли нещо против да ми кажете какво е направил графът, че е предмет на толкова много от рисунките ви?

Маги махна с ръка.

— Не на чак толкова много. Регент Прини е предмет на много повече от тях, а аз дори не съм го срещала.

— Не можете да ме заблудите. Познавам Ваше благородие прекалено добре. Вие се подигравате с лорд Уинчестър и имате основателна причина за това.

О, да. Тя имаше основателна причина.

Мисис Макгинис я изучаваше внимателно с поглед, затова Маги каза:

— Помня го от дебюта си, а това са дни, които предпочитам да забравя. Вярвам, че сте взели от него добра сума за акварелите.

— Разбира се. Ваше благородие ще получи едно малко състояние от лорд Уинчестър. А сега на какво дължа честта да ме посетите днес?

— Исках да знаете, че приключих с градските пейзажи и имам нова карикатура за витрината. Ще използвам обичайните методи за доставка. Какво ще кажете за вдругиден?

— Отлично! — Собственичката плесна с ръце. — Туристите ще ги харесат. Но трябва да обсъдим и още нещо. Получих писмо от Акерман. Той съставя пътеводител за Шотландия и Уелс и иска да наеме Ваше благородие — тоест Лемарк — за илюстрациите.

Рудолф Акерман, собственик на Съкровищницата на изкуствата, издаваше книги за пътувания, архитектура и градинарство, които имаха огромен успех. Мисис Макгинис от месеци му показваше работите на Маги и го молеше да позволи на Лемарк да илюстрира някоя от бъдещите му книги. Работата щеше да бъде еднообразна, но парите щяха да са добри, а и името й щеше да придобие по-голяма популярност. И което беше по-важно, одобрението на Акерман щеше да й донесе още поръчки — той никога не си сътрудничеше с ненадеждни и авангардни художници. Работата за него щеше да направи творбите й толкова известни, колкото тези на съвременни художници като Роулъндсън и Гилрей.

— Той иска почти сто акватинти^[2] — продължи мисис Макгинис, а Маги мълчеше изумена. — Да му кажа ли, че сте съгласна?

— Да! На всяка цена. Каква прекрасна новина — възкликна радостно тя и пристъпи напред, за да стисне ръцете на мисис Макгинис.

— Сделката ще донесе добро и на двете ни, милейди. Благодарение на работата при Акерман и на вашия приятел от Париж скоро цял Лондон ще говори само за вас. И може би през лятото ще можем да си позволим по-голям магазин на „Странд“.

— О, отлично. Имате новини от Люсиен.

Люсиен Баро бе един от най-скъпите приятели на Маги. Беше го срещнала, докато учеше в Париж няколко години преди смъртта на Хокинс. Бе неин учител в рисуването и й помагаше да развие дарбата си. Неговият талант не знаеше граници, обаче той отказваше да излага работите си в Париж, защото се страхуваше от отхвърляне, а това му пречеше да получи и признание. След дълга борба Маги го бе убедила да продава творбите си в Лондон, в магазина на мисис Макгинис.

— О, да. Писа ми по-рано през седмицата с новината, че ще ни изпрати двеста офорта^[3]. Образците, които вече получих, са забележителни. Иска ли Ваше благородие да ги види?

— Няма нужда. Познавам добре работата му. Публиката ще погълне жадно елегантния му рисунък, сякаш е сладка сметана.

— Надявам се да е така. Да обявя ли веднага карикатурата за продажба, или да я задържа по-дълго на витрината?

— Нека постои седмица. Няма защо да създаваме у лорд Уинчестър впечатлението, че посещението му е причина да бъде свалена. Не, нека остане още няколко дни.

Звънчето над вратата издрънча и в магазина влязоха три млади дами. Бяха англичанки с червени като ябълки бузи, дрехите им говореха за богатство, а камериерките им послушно останаха да ги чакат отвън. Хванали се за ръце, момичетата се смееха весело. Само като ги гледаше, Маги се почувства с хиляди години по-стара. Беше ли тя някога така безгрижна, та дори и преди скандала?

— Извинете ме, милейди — каза мисис Макгинис, преди да отиде да обслужи новодошлите.

Маги отиде да разгледа няколко рисунки на близката стена. Тя окуражаваше мисис Макгинис да приема творбите на всички au courant художници, все пак Лемарк не можеше сам да издържа магазина. Освен че увеличаваше продажбите, тази практика даваше на Маги възможност да поддържа съревнованието. Тези рисунки бяха ирландски пейзажи на художника Мълреди. И всъщност бяха доста добри.

— Знаете ли коя е тази? — чу да шепне едно от момичетата зад нея няколко минути по-късно. Забележката бе нарочно прошепната достатъчно високо, та да стигне до ушите на Маги. Тя потисна въздишката си и остана с гръб към тях.

— Шшш — прошепна другото момиче.

— Не. Коя е тя? — запита третото.

Маги устоя на желанието си да се обърне и да им изсъска като Горгоната със змиите на главата. Макар че това щеше да й донесе огромно задоволство, мисис Макгинис нямаше да се зарадва, че й плаши клиентите, да не говорим, че осуетената продажба щеше да лиши собственичката от средствата й за препитание. Маги остана на мястото си. В никакъв случай нямаше да достави на момичетата удоволствието да станат причина тя да излезе от магазина. Да говорят каквото си искат. И бездруго бе чувала вече всичко.

— … ирландска курва.

Възклицание.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Видях я на изложбата на Рейнолдс преди няколко месеца. Мама не ми позволи дори да я погледна.

За да не се превърнеш в камък, помисли си Маги.

— Чакай, нямам представа за кого говориш. Коя е тя?

Шепот и после:

— Чувала съм за нея от лейди Мери, която е приятелка с лейди Кранфорд.

Амелия. Маги трябваше да се досети.

Момичето продължи по-тихо, така че Маги чуваше само откъслеци от разговора.

— … на дебюта си тя… половината мъже от обществото. Лейди Кранфорд я заловила… нейният годеник по онова време… скандал… омъжила се за лорд Хокинс.

Маги можеше да се досети за останалото. Беше изненада, че след всичките тези години думите все още й причиняваха болка. Изкривяването на фактите, огромната несправедливост на лъжите, разпространявани за нея. Бе вярна само последната част за скандала и последвалата й женитба с Чарлс. Преглътна буцата на негодувание, заседнала в гърлото й.

— И си сигурна, че…

Маги усещаше втренчените в гърба си погледи.

— Съвсем сигурна.

— Мама ми каза да не се отклонявам от правия път и да не флиртувам на забавите, защото хората могат да помислят, че съм като нея.

— Никой няма да си помисли нищо такова, глупачке. Кълна се, това е в кръвта. Какво друго може да очаква човек от мръсна ирландка…

Маги се завъртя рязко на пети и се обърна с лице към тях. Те се свиха и отстъпиха назад, а тя се погрижи да срещне погледа на всяка една. Никой не проговори, а момичетата не издържаха на погледа й, което не я изненада. И трите се обърнаха към тезгяха, мълчаливи като картини. Точно в този момент мисис Макгинис излезе от задната стаичка с платно в ръка. Видя лицето на Маги и повдигна вежда.

Маги поклати глава и пристъпи към тезгяха.

— Мисис Макгинис, благодаря ви за помощта днес. Мисля, че ще се върна по-късно, когато магазинът ви не е така… претъпкан.

Тревогата на мисис Макгинис бе видима в очите зад стъклата на очилата й.

— Много добре, милейди. За мен бе удоволствие. Винаги се радвам да помогна на Ваше благородие.

Маги излезе от магазина с високо вирната брадичка. Студеният въздух ощипа кожата й, макар че едва го усети заради гнева, който течеше във вените й. Нямаше да избяга като подплашено насекомо, затова пристъпи да разгледа витрината. Мисис Макгинис бе гений в подреждането на картините и гравюрите и витрината бе аранжирана така, че да привлече окото на клиента. Докато бе живяла в Литъл Уолсингъм, тя не бе знаела много за изкуството, но някои хора имат дарбата да виждат красотата. Мисис Макгинис харесваше определени неща и — както изглеждаше — клиентите бяха съгласни с нея.

Маги въздъхна. Наистина бе абсурдно да позволи на тези три бъдещи пепелянки да я ядосат. Клюките имаха за цел да провокират реакция и тя се опитваше да не им доставя това удоволствие, което бе нещо като своенравно отмъщение. Днес не успя — вероятно в резултат от неочакваната среща със Саймън. Не бе и помисляла, че може да го види там, за Бога. Може би на някоя от нейните забави или на някоя изложба — на място, където ще може да се подготви психически.

Погледът й бе привлечен от карикатурата, изобразяваща Уайнджестър. Тя заемаше централно място на витрината. Видът й накара Маги да се усмихне — първата й истинска усмивка за деня.

Може би бе време за поредната забава.