Джоана Шуп
Графинята блудница (21)

Двайсет и първа глава

В мига, в който слезе от каретата, Саймън разбра, че нещо не е наред. Нощта бе неестествено застинала и наоколо се носеше странна миризма…

— Усещаш ли дим? — попита Куинт, като душеше въздуха.

Сърцето на Саймън сякаш спря. Нямаше представа коя сграда гори, но художниците използваха леснозапалими материали. Ако пожарът бе близо до студиото на Маги, цялата къща можеше да пламне за секунди.

— Погледни там — посочи Колтън. — Дим отзад.

Кълба черно-сив дим се издигаха от задната част на градската къща на Маги.

— О, Господи — възкликна Саймън и затича бързо към входната врата. — Колтън, уведоми пожарната бригада!

Саймън отвори вратата и се втурна в къщата, а Куинт го следваше по петите. Парливата миризма, по-силна вътре, го удари в носа. В някоя от спалните ли бе пожарът? В кухните? Трябваше възможно най-бързо да намери Маги.

Кръвта шумеше в ушите му, когато се втурна към стълбите и започна да взема стъпалата по две. Тъкмо стигна площадката и Куинт извика:

— Внимавай!

Саймън се обърна и видя раздърпания лорд Кранфорд да изскача от един ъгъл. После чу щракването на пистолет — звук, който не можеше да сбърка с нищо друго. Наведе се и прикри главата си. На земята падна тяло, Саймън се обърна бързо и видя Куинт да лежи на килима, хванал се за врата. Под пръстите му се събираше кръв.

Преди Саймън да е успял да му помогне, Кранфорд постави ръка на перилата, прескочи ги и се озова на стълбите долу. Саймън се спусна след него и прескочи падналия Куинт, за да стигне дотам. Действайки чисто инстинктивно, той се озова на горното стъпало, хвана Кранфорд за раменете и го бутна силно. Двамата се препънаха и паднаха надолу по стълбите, като Саймън използва по-едрото си тяло, което му даваше предимство, за да накара противника си да понесе по-голямата тежест от падането.

Когато най-после стигнаха подножието, Кранфорд не помръдна. Очите му бяха отворени, но като че ли не му достигаше въздух. Саймън го разтърси грубо.

— Къде е тя?

Колтън застана на прага на входната врата.

— Пламъците идват от най-горния етаж в задната част. Фиц ще доведе пожарната бригада. Аз ще се справя с копелето. Върви, Уинчестър!

— Куинт беше прострелян — извика Саймън. — На площадката е. Погрижи се първо за него, после изпрати някой коняр за доктора. Кранфорд не е във форма да ни причини неприятности.

Саймън се втурна отново нагоре по стълбите, като мислеше единствено за Маги. На площадката видя слугинята й да слиза бързо от горните етажи.

— Милорд! Не мога да вляза в студиото й — каза жената. — Вратата е заключена, а горещината е ужасна.

— Има ли друг начин да се влезе?

— Покривът! — извика настоятелно жената. — Има отвор на покрива!

Саймън тръгна към нея.

— Как да стигна дотам?

— Има врата в горния край на слугинското стълбище. Последвайте ме, милорд.

Като стигна над студиото, Саймън вече беше принуден да сдържа въздуха в дробовете си и примижа, за да вижда през гъстия дим. Паниката му се удвои, когато осъзна, че нито един от двамата не може да мине през тесния отвор. Как щеше да я измъкне, за Бога? Ритна прозореца и извика, за да надвика шума от пожара.

— Маги! Чуваш ли ме? — Не чу отговор и започна да се страхува от най-лошото. Изтича до ръба на покрива и се наведе, за да потърси друг начин да влезе в горящото студио. Изненадан, видя фигура, притисната към стената на съседната къща. Коленете му едва не го предадоха. О, слава богу.

— Маги!

Видя я да мърда устни — знаеше, че крещи, но не чуваше нищо заради рева на пожара. Тя започна да му прави знаци да се махне оттам. А той искаше само да стигне до нея.

Отстъпи няколко крачки, набра скорост и скочи на равния покрив на съседната сграда. Щом се приземи, забърза към ръба и се наведе. Тя наклони глава, за да го погледне. Косата й бе разрошена, по лицето и дрехите й имаше сажди, но бе по-красива от всякога. Сърцето му се сви и той извика:

— Пострада ли?

Тя поклати глава, паниката изкриви деликатните й черти.

— Прозорецът е заключен. Не мога да вляза вътре! Побързай, Саймън.

Той се изправи, бързо намери вратата, която водеше навътре, и я изрита с всички сили. Дървото се разцепи и след още няколко здрави удара той се озова вътре. Мина по стълбите, водещи към последния етаж на сградата, и видя Маги през прозореца на една от спалните.

Секунди по-късно отвори прозореца и протегна ръка към нея. Щом краката й стъпиха на пода, Саймън я взе в прегръдките си.

— Мили боже, жено. Изплаши ме…

Тя грубо го отблъсна.

— Няма време за това. Пожар. Разтворители. Експлозия. Мърдай! — Побутна го към коридора.

Саймън я сграбчи за ръката и двамата се втурнаха вън от стаята. Докато вървяха към приземния етаж, викаха: „Пожар!“, за да вдигнат на крак хората, които може би бяха в къщата. Бяха на средата на главното стълбище, когато страшен бумтеж разтърси сградата. Саймън още по-решително я задърпа към улицата.

Минаха като хала през входната врата и излязоха на тротоара. Бе настъпил същински хаос. Сякаш целият Мейфеър се бе струпал на „Чарлс стрийт“, бе пристигнала и пожарната бригада. Някои от мъжете крещяха и раздаваха заповеди, други се опитваха да удържат тълпата. Помпата пръскаше вода към къщата на Маги, но ефектът бе почти никакъв. Пламъците бяха погълнали вътрешността на всички етажи и Саймън трепваше при всеки звук от горящите мебели и греди. Ако не бе мислила така бързо, Маги можеше още да е вътре.

Тя тръгна към къщата, но Саймън я хвана за ръката. Без да обърне внимание на изненадата й, той я стисна здраво в прегръдките си. Усети, че тялото й трепери.

— Изплаши ме до смърт, Магс — прошепна в покритата й със сажди коса. — Опитай се никога повече да не го правиш.

Тя се засмя уморено и се притисна към него.

— Ще се опитам, Саймън. А сега ме пусни да видя нещата си.

— А аз трябва да се погрижа за Куинт — каза той сериозно.

— Куинт? Защо?

— Кранфорд го простреля.

Тя ахна, обърна се и започна да си пробива път през тълпата, а той я последва. Откриха Тилда и разбраха, че Куинт е отнесен в една от съседните къщи, а докторът е пристигнал преди малко. Той дръпна Маги настрани, преди да отиде да види приятеля си.

— Страхувам се, че къщата ти няма да я бъде. — Избърса с палеца си черно петно от бузата й.

— Страхувам се, че си прав. — Тя повдигна вежда. — Чудя се защо изглеждаш доволен от това.

— Първо, всичко изгубено може да бъде заменено. Важното е, че ти си невредима. И, второ — наведе се към ухото й, — усмихвам се, защото знам къде ще спиш тази нощ.

Жегата опари очите на Маги, въздухът бе толкова горещ, че едва дишаше. Паниката и димът изпълниха дробовете й. Проправи си път до горния етаж, като се опитваше да избягва пламъците, но те напредваха прекалено бързо. Не можеше да се измъкне, сякаш краката й бяха залепнали за пода.

Извика за помощ.

— Маги, събуди се!

Тя се сепна и се събуди, някой нежно разтърсваше рамото й. По челото й се стичаше пот, дишаше тежко и всеки неин мускул бе болезнено напрегнат. Сън, каза си. Беше само сън. Беше оцеляла след пожара, беше жива.

— Маги, добре ли си?

Обърна се и видя херцогиня Колтън.

— Да. Просто лош сън — отвърна с дрезгав глас. Гърлото все още я болеше от саждите и дима. Джулия като че ли разбра и помогна на Маги да отпие вода от чашата на масата.

— Не ми се искаше да те будя — говореше й, — но ти се мяташе и стенеше. Разтревожих се.

Маги преглътна и се отпусна на възглавниците. Ярката слънчева светлина надничаше през непознатите пердета. Верен на думата си, Саймън бе настоял да я заведе в Барет Хаус рано тази сутрин. Пожарът беше затихнал на зазоряване и нямаше какво повече да се направи. Кранфорд, както се оказа, бе умрял при падането по стълбите. Саймън се бе погрижил за полицаите и Куинт, който бе прострелян във врата. Слава Богу, раната се оказа незначителна. Куршумът бе разкъсал меката тъкан, но не бе засегнал нищо жизненоважно.

— Къде е Саймън? — попита тя Джулия.

— Отиде да види някого. Изпрати да ме повикат, за да не си сама.

— Как е Куинт?

— Възстановява се. Очевидно след няколко седмици ще бъде като нов.

— Това е облекчение. Ако някой беше умрял…

— Знам, мила. — Приглади косата на Маги назад от челото й. — Всички се тревожехме ужасно за теб. Искаш ли шоколад? Чай? Препечен хляб? Ще изпратя да донесат каквото поискаш.

— Шоколад и препечен хляб, моля.

Джулия се изправи, отиде до вратата и заговори на някого в коридора. Като се върна, Маги я попита:

— Саймън каза ли ти, че не Кранфорд е сторил това на Кора?

— Да. Което означава, че който и да го е направил, все още може да нарани някого другиго.

— Да, точно така. — Маги се протегна и последиците от кошмара започнаха да се разсейват. — Чудя се с кого трябва да се види Саймън толкова рано. Мисля, че трябваше да е още в леглото.

Джулия сведе поглед, без да срещне този на Маги, и приглади полите си.

— Отиде да се види с министъра на вътрешните работи.

— С министъра на вътрешните работи? В този час?

— Искаше да изясни историята с Лемарк. Макар да не виждам как ще успее, без да признае за изнудването и без да предаде фалшификатора, а каза, че няма да направи нито едното от двете.

Маги седна в леглото, стомахът й се сви.

— И какво ще каже?

— Надява се думата му да е достатъчна и след като обещае карикатурите да престанат и Лемарк да не се опитва да вдига масите на въстание, да бъде сложен край на разследването.

— И как ще успее, без да привлече вниманието към отношенията си с Лемарк?

Джулия стисна устни.

— Очевидно е, че не може. Възнамерява да признае, че му е известно кой се крие зад Лемарк. Без да казва името ти, разбира се.

— Какво? Но това е… — Глупаво бе най-слабо казано.

— Да. Казах му, че не е умно — отвърна Джулия, прочела мислите й. — Но той отвърна, че е по-добре подозрението да падне върху него, отколкото върху теб.

Маги затвори очи. О, не. Ако защитеше художник, обвинен в противодържавна дейност, щеше да разруши позициите си в парламента. Господи, дори да забравим за политическата му кариера, щеше да има късмет, ако не повдигнеха обвинения срещу него.

Трябваше да направи нещо. Умът й трескаво търсеше решение, начин вината да не падне върху плещите на Саймън. Тя бе изцяло на Кранфорд. Щеше да го срита, ако беше жив. Пое си рязко дъх, защото й хрумна идея.

Кранфорд… Да, в това имаше смисъл. Може би все пак имаше начин да го използва.

С известно усилие седна и отметна завивките.

— Джулия, помогни ми да се облека. Трябва много бързо да отида до магазина на мисис Макгинис.

 

 

— Намираме се в неловко положение, Уинчестър.

Хенри Адингтън, виконт Сидмаут, се облегна назад и замислено допря върховете на пръстите си. Наскоро навършил шейсет, в момента Сидмаут заемаше поста министър на вътрешните работи и ръководеше именно министерството, което искаше главата на Лемарк върху поднос.

— Карикатурите са доста опасни.

Саймън бе пропътувал разстоянието до Уайт Лодж, резиденцията на виконта в Ричмънд парк, където бе чакал повече от час с надеждата да се види със Сидмаут. Предпочиташе да е у дома си, в леглото с Маги, но тази работа с противодържавната дейност бе прекалено важна, за да я отложи.

По-рано тази седмица представители на министерството на вътрешните работи бяха посетили мисис Макгинис и я бяха изплашили в поредния си опит да научат нещо за самоличността на Лемарк. Затова той трябваше да убеди Короната, че не Лемарк е авторът на тези рисунки, както и да ги увери, че са се разправили с човека, отговорен за тях. Може би тогава щяха да спрат разследването.

— И както знаете, приемаме много сериозно опитите за противодържавна дейност, особено след Петерлу. Тези карикатури показват защо Шестте акта са толкова важни за запазването на мира — каза Сидмаут, като имаше предвид законите, които забраняваха измяната и противодържавната дейност.

— Намерението на художника не е било да подтиква към бунт — отвърна спокойно Саймън. — Като оставим това настрана, имам добро основание да изкажа увереността, че ще бъде сложен край на карикатурите от този вид. — Саймън не искаше да се впуска в прекалени подробности, въпреки че зет му едва ли заслужаваше да бъде защитен. Но сестра му и майка му щяха да страдат, ако се разбереше за изнудването и фалшификатите, а освен това едно допълнително разследване можеше да стигне до Маги. Ако говореше неясно, щеше да защити всички замесени, така разсъждаваше.

— Намирам това за интересно. Навярно познавате художника?

Тук лесно можеше да се подхлъзне.

— По заобиколен начин. Имаме общи познати.

Сидмаут погали брадичката си.

— Казвате, че намерението на художника не е било такова. А какво е било?

— Какво иска всеки художник? Да постигне слава. Да увеличи продажбите си.

— Готов ли сте да ми кажете името му?

— Не. Дадох дума да пазя това в тайна. Но той обеща да се придържа към по-подходящи теми в бъдеще.

Сидмаут не търсеше този отговор. Загледа през прозореца със смръщени вежди. После каза:

— Много харесвах баща ви, Уинчестър. Той беше добър човек. Знам, че сте поели отговорностите му доста млад и според всички сте свършили чудесна работа, но тази ситуация ме поставя пред дилема. Виждате ли, обещал съм да предам Лемарк. Да го превърнем в пример. А не мога да го сторя, ако не ми кажете кой е той. — Загледа втренчено Саймън. — Не сте вие, нали?

— Не, наистина — издържа на погледа той. — Не аз съм Лемарк.

— И няма шанс да го предадете?

— Абсолютно никакъв, страхувам се.

— Готов ли сте за последствията от това, че пазите в тайна тази информация от мен?

— Да, сър.

Сидмаут въздъхна.

— Имах такива високи очаквания за вас, Уинчестър. Вашето семейство е помогнало доста за оформянето на законите…

Разговорът им бе прекъснат от почукване на вратата. Влезе икономът и поднесе на Сидмаут писмо върху поднос.

— Току-що го донесоха, милорд. Казаха, че е спешно.

— Извинете ме, Уинчестър. — Сидмаут разкъса плика и очите му станаха кръгли, докато четеше съдържанието. Вдигна поглед към Саймън. — Е, разговорът ни изглежда излишен. Открили са Лемарк.