Джоана Шуп
Графинята блудница (4)

Четвърта глава

— По-добре е да не са прекалено много, Уайнджестър!

Тримата млади мъже избухнаха в смях и Саймън се насили да се усмихне и да вдигне чашата си. Познаваше ги всичките, тези глупаци.

— Оценявам предупреждението, Прайс.

Колтън издаде неопределен звук.

— Причината, поради която трябва да угаждаш на тези задници, е неразбираема за мен. Сякаш топките ти са се свили или са изпаднали, откакто си в парламента.

— Бащата на Прайс е граф Стратъм, един от най-важните ми съюзници. Да унищожа сина му заради пиянска шега — не, играта не се играе така, Колт.

— Точно затова не заех мястото си в Камарата на лордовете. Прекалено много услуги и потупвания по рамото. Никой не казва каквото мисли. Не знам как понасяш всичко това.

Саймън въздъхна. Колтън го познаваше по-добре от всеки друг, но дори той, приятелят му от детинство, не можеше да го разбере. Бащата на Колтън бе копеле със студено сърце и не го харесваха особено нито в парламента, нито в обществото. Но Саймън можеше да забележи влиянието на семейството си, накъдето и да се обърнеше. Някои мъже произхождаха от поколения месари или ковачи, а мъжете от семейство Барет бяха потомствени държавници, помагаха да се оформят политиката и бъдещето на кралството още от времето на Хенри VI. Петият граф Уинчестър някога бе служил като председател на Министерския съвет. И самият Фокс при определени случаи бе приемал съвет от бащата на Саймън.

Баща му бе починал на четиридесет и пет. Рядка сърдечна болест, така бяха казали. Саймън нямаше представа дали неговото здраве ще поеме по тази пътека — ако щеше да се катурне и да умре, мили боже, нека това бъдеше изненада, — но имаше намерение да извърши нещо значимо за оставащото му време.

И така, преди шест години бе заел мястото си в Камарата на лордовете. Оказа се, че притежава таланта на семейството си за политика и бързо си спечели репутацията, че винаги е на печелившата страна. Харесваше му духът на съревнование в парламента. Вълнението от успеха. Предизвикателството да използваш слабостите на опонентите си, за да получиш каквото искаш.

— Доста ми харесват карикатурите, изобразяващи Уайнджестър — продължи Колтън. — Те поне винаги ще ми напомнят за пиянските ни лудории.

Саймън рязко се обърна.

— Купи ли някоя?

Колтън изкриви устни.

— Опитах. Два пъти. Проклетата собственичка не пожела да ми продаде.

— Е, иска ми се да престанат да се появяват. Със сигурност има по-интересни обекти за сатира.

— Съмнявам се. — Колтън проследи погледа на Саймън до кръга мъже в другия край на залата. И двамата знаеха кой е в центъра на тази глутница чакали.

— Цяла нощ ли имаш намерение да я гледаш втренчено, приятелю? Взираш се неодобрително като нейна възрастна придружителка, готова всеки момент да скочи.

Саймън отпи щедра глътка от шампанското, но му се искаше да има по-силно питие.

— Опитвам се да открия срамежливото и сладко момиче, което познавах, в тази уверена и безсрамна…

— Хората се променят — прошепна Колтън. — Или може би въобще не си я познавал истински, а само си мислел, че я познаваш.

Да, тя със сигурност го бе измамила. Колко ли мъже бе приела в леглото си, преди Кранфорд да разкрие истинската й природа? И като се замислеше, че дори бе помолил майка си за рубините на Уинчестър и се канеше да й ги даде като годежен подарък…

Като я гледаше да флиртува и да забавлява кръга си от почитатели, изпадаше в отвратително настроение. И то вероятно се бе изписало на лицето му, защото Колтън се обади:

— Питаш се кого ли ще избере тази вечер?

— Някое щастливо копеле — изръмжа Саймън.

— Кой казва, че ще бъде само един? Имаше много нощи, в които аз…

— Господи, не го казвай. Знаеш колко много мразя, когато се опитваш да бъдеш проницателен. — Саймън гаврътна останалата част от питието си. — Тръгвам. Предай на Джулия моите извинения и ще се видим утре сутрин, ако си станал.

— Позволи ми да отгатна — провлече думите Колтън. — Кързън Стрийт.

Нямаше нужда да отговаря. Колтън беше прав и двамата го знаеха. Бутна празната си чаша в ръката на приятеля си и тръгна към вратата.

Щом излезе навън, Саймън закрачи бързо към малката къща, в която живееше сегашната му любовница Адриана. Кързън Стрийт не беше далеч, затова той каза на кочияша, че предпочита да походи. Ако не нещо друго, имаше нужда от студения въздух, който да прочисти ума му. Като си представяше Маги, заобиколена от тълпите почитатели, получаваше жестоко главоболие. Болката се загнездваше точно зад очите му.

Той знаеше какво виждат тези мъже, защото също го бе видял някога. Маги можеше да привлече вниманието на всички в помещението само като вдигнеше изящното си пръстче. Красотата й спираше сърцето, тя бе уникална и съчетана с увереността й, можеше да накара всеки мъж да падне в краката й. На него му бяха необходими години, за да я забрави.

Затова Адриана бе точно онова, от което имаше нужда в края на тази вечер. Меко, топло и покорно тяло, готово да отвлече мислите му от всичко друго. Беше я срещнал в „Дръри Лейн“, където тя играеше Кийн в пиесата „Брут“. Бяха необходими известни усилия, за да я отнеме от предишния й покровител, но я бе обсаждал с чара си, докато накрая не бе отстъпила. Вярно, в добавка към чара й бе предложил по-добро жилище и повече пари.

Разбираха се добре, тя бе ентусиазирана и смела любовница. Не планираше да я види тази вечер, затова нямаше представа дали си е у дома. Като наближи малката тухлена къща, забеляза, че лампите светят. Това бе добър знак. Изкачи бързо входните стъпала и почука на вратата.

Отвори камериерката на Адриана, Луси. Тя потвърди, че господарката й си е у дома, взе нещата му и го помоли да почака в малката дневна в предната част на къщата. Странно, тъй като обикновено отиваше направо в спалнята на Адриана. Вместо да се опита да разбере как работи умът на любовницата му, Саймън използва възможността да си налее силно питие. Сипа си доста щедро количество от любимото си уиски. Внесено от незаконна фабрика за спиртни напитки в Хебридските острови, то никак не бе евтино. Но си струва всеки шилинг, помисли си той, отпи и седна да чака на малкия диван.

Защо Маги вече не танцува? Преди толкова много години обожаваше танците. Той добре знаеше това, защото танцуваше с нея поне по веднъж на всяка забава. И всеки път, когато отидеше при нея, за да я покани за запазения танц, очите й блестяха — тайна шега между тях двамата…

Чу се шумът от резето и Адриана се втурна в стаята. Дългата й кестенява коса се спускаше на вълни по гърба й, черна коприна рокля покриваше дребното й, но с красиви извивки тяло. Гърдите й се полюшваха и подскачаха и бе ясно, че е гола под роклята. Отлично. Така нещата щяха да станат по-бързо.

— Мили! Нямах представа, че ще дойдеш тази вечер. — Отиде до дивана и седна, наведе се и го целуна. — Станало ли е нещо? Знаеш колко много се тревожа, когато нарушиш навика си.

Той се намръщи. Беше ли толкова ограничен? Толкова предсказуем и скучен?

— Всичко е наред. Бях наблизо и реших да проверя дали си у дома. Канеше се да излезеш ли?

— Имам късна вечеря с приятели, но съм повече от щастлива да я отменя.

— Не, не е честно от моя страна да дойда неочаквано. Просто бях в настроение.

Тя повдигна вежди и му се усмихна топло.

— Така ли? Какво настроение? Онова настроение, при което съм отгоре и…

Той се засмя.

— Ти си непоправима, сочна моя прасковке. Ще остана само за питието. — Допи уискито и се наведе напред, за да постави чашата на масата. — Ще се видим тази седмица. Вторник, както винаги.

Адриана преметна крак през кръста му, повдигна роклята си и го възседна.

— Тогава може би е по-добре да ти осигуря причина да се върнеш. — Обви врата му с ръце и го целуна дълбоко и страстно. Меките и изкушаващи пищни гърди почиваха върху неговите. Той усети, че тялото му започва да отговаря, затова нежно я отблъсна.

— Вторник? — запита. — Ще довършим това във вторник.

— Нямам търпение — каза тя и се отпусна върху нарастващия му пенис. — Защо да не те поема в устата си сега? Знаеш, че обожаваш устата ми. Сигурна съм, че няма да продължи дълго.

Той се замисли. Адриана бе необикновено опитна. Но всеки път, когато затвореше очи, виждаше тъмна като нощта коса и святкащи зелени очи. Представяше си, че на коленете му седи Маги и поема члена му между чувствените си…

— Виждам, че идеята ти харесва — измърка Адриана и сръчните й пръсти се заеха с копчетата на бричовете му.

Той хвана ръката й.

— Не тази вечер. Не и ако се каниш да излизаш. — И определено не, когато можеше да мисли единствено за Маги.

Какво му ставаше, за бога? Никога досега не бяха го разсейвали мисли за други жени, докато се наслаждаваше на чара на Адриана. Никога. Обаче Маги продължаваше да нахлува в ума му, дори в най-неподходящите моменти. Той не желаеше Адриана, желаеше друга жена. Жадуваше я с всяка частица на тялото си.

Без съмнение, в Лондон имаше и други мъже, които изпитваха същото.

— Чудесно. — Адриана нацупи устни, с което привлече вниманието му. — Ще се видим във вторник тогава. — Целуна го и се изправи. Не че той очакваше от нея да започне да спори, но бързото й съгласие го накара да смръщи вежди. Нима бе толкова нетърпелива той да си тръгне? Когато я настани в тази малка къща, се бяха наслаждавали на много вечери заедно, но през последните шест месеца той бе наложил рутината на две срещи седмично. И не се замисляше какво прави тя в останалите пет нощи.

Тя приглади роклята си и добави:

— По-добре да се захвана с обличането си. Ще ми отнеме известно време.

На входната врата се почука. Саймън чу Луси, камериерката, да бърза по коридора. През стените до тях достигна мъжки глас. Погледът на Адриана се стрелна към лицето му и Саймън видя вина в него.

— Не излизаш, нали?

Пръстите й си играеха с връзките на роклята й, тя преглътна.

— Не — каза тихо.

Той въздъхна.

— По дяволите.

 

 

Слънцето надникна иззад един огромен облак точно когато Маги влезе в парка. Много пъти бе предлагала тези срещи да стават в собствената й къща, но приятелката й твърдо отказваше. Като че ли на нея й пукаше за благоприличието. А и дали някой наистина се интересуваше с кого общува блудницата?

Без никакъв проблем видя каретата. Макар и обикновена и без отличителни знаци, бе единствената със спуснати завеси в този прекрасен зимен ден. Тя накара кобилата да намали ход, слезе и хвърли юздите на коняря.

При приближаването й кочияшът скочи на земята.

— Добро утро, милейди.

— Добро утро, Бигинс. Как е настроението й днес?

— Раздразнителна е, милейди — отговори той с усмивка и отвори вратата. — Но аз съм свикнал.

Когато Маги се качи вътре, се чу прошумоляването на пурпурна коприна.

— Престани да се оплакваш, човече. Имаш най-лесната работа в цял Лондон — сряза го жената, а после гласът й стана по-нежен. — Влезте, милейди. Седнете, моля.

Лампите в каретата излъчваха топъл блясък и разкриваха деликатното лице на Пърл Кели, в момента най-известната куртизанка в Лондон. Облечена в разкошна виолетова утринна рокля и обсипана със скъпи бижута, Пърл лесно би могла да мине за благородница, ако човек не знаеше какъв е произходът й. Родена в бордеите на Лондон, тя бе използвала бързия си ум и несравнимото си чувство за хумор, за да си извоюва знаменита репутация.

Двете бяха станали нещо като приятелки. Когато Хокинс умря, Маги се премести в Лондон и стана различна жена. Тя вече не бе закриляната от всички невинна девойка, сега разбираше трудностите, пред които бяха изправени жените в този мъжки свят — особено онези, които нямаха пари и семейни връзки. Беше решила да помогне на други пропаднали жени, та дори и да си бяха заслужили това прозвище. Жените имаха толкова малък избор в този свят — факт, който тя разбираше по-добре от мнозина други. Тогава защо да не опита и да не помогне на онези, които бяха имали по-малко късмет?

Маги бе научила от Тилда за окаяното детство на Пърл. Като малка Пърл бе малтретирана и бе напуснала дома си още на единайсет. Никой не знаеше какво се бе случило с нея в периода между заминаването й и намирането на първия покровител. Никога не говореше за това, но човек можеше да се досети, че не е било най-щастливото време за нея. След като научи за борбата на Пърл с живота, Маги бе решила, че куртизанката е най-добрият избор за плана й. Беше й направила предложение: тя щеше да даде парите, а Пърл щеше да помогне на лондонските момичета и жени, които продаваха телата си.

Пърл се бе зарадвала на тази възможност. Куртизанката познаваше бордеите и знаеше как най-добре да помогне на работещите там момичета. Познаваше и собствениците, бе наясно кой ще прегърне новите идеи и кой ще използва допълнителни пари по предназначение. И когато веднъж момичетата бяха изгонени от една собственица, Пърл бе изпратила няколко едри мъжаги да й дадат урок.

Маги се надяваше, че усилията им ще донесат поне малки промени. Човек не можеше да лиши момичетата от парите, които изкарваха по гръб, но Пърл и Маги се грижеха те да са здрави и в безопасност.

— Добър ден, Пърл. Изглеждаш зашеметяващо, както винаги.

Пърл махна с ръка, но Маги знаеше, че комплиментът й е доставил удоволствие.

— Чувствам се уморена, милейди. Срещам се с млад мъж, а той е много по… по-енергичен, отколкото съм свикнала. Макар да трябва да кажа, че на моята възраст човек се научава да цени бликащия темперамент. Той далеч превъзхожда опита.

Маги се засмя.

— Като се има предвид, че Хокинс беше почти трийсет години по-стар от мен, надявам се в следващия си живот да бъда благословена с млад мъж.

Пърл издаде звук на недоверие.

— В следващия живот? Ако Ваше благородие няма нищо против да кажа, вие сте млада, красива, богата… какво, за Бога, чакате?

Ако трябваше да бъде откровена, Маги не знаеше. На двайсет и осем, тя бе имала двама любовници — съпругът й и един французин, когото бе срещнала, докато учеше в Париж. И двете преживявания бяха пълна катастрофа.

— Виждам, че извиках нещастни спомени, така че приемете извиненията ми — каза Пърл. — А и не уредих тази среща, за да обсъждаме настоящите си любовници, макар че ако Ваше благородие има нужда от съвет, трябва само да каже. Онова, което не знам за мъжете, може да се събере на върха на топлийка.

— Благодаря. Тези дни може да се възползвам от предложението ти.

— Наистина се надявам да го направите. Любимото ми занимание е да говоря за мъжете. — Усмихна се самодоволно. — Е, второто ми любимо.

И двете се засмяха, после Маги попита:

— Е, след като няма да обсъждаме мъжете, какво ще обсъждаме?

Пърл приглади полите на роклята си.

— Няколко неща. Първо, милейди, говорих със собственицата на „Гъската и гъсока“. Тя прие условията ни в замяна на парите.

— Отлично. По-късно днес ще изпратя банков ордер.

— Много мило от страна на Ваше благородие.

— Щастлива съм да помогна, както добре знаеш. Какво друго?

Пърл си играеше с ветрилото.

— Чух клюките да твърдят, че Ваше благородие се познава с лорд Уинчестър. Вярно ли е?

Маги премигна.

— Да. Майките ни бяха приятелки и двамата бяхме близки по време на дебюта ми. Защо?

— Но сте го видели? Наскоро имам предвид.

Да, за нещастие, Маги се бе видяла с него. Отговорите, които изисквам, е по-добре да бъдат обсъдени насаме. Думите му от предишната вечер още звучаха в главата й. Дали Саймън наистина щеше да й направи неприлично предложение? Не бе решила дали да го допусне в къщата, ако се представеше днес. Той заслужаваше да бъде оставен да чака в преддверието.

Пърл я гледаше втренчено и Маги отговори:

— Наистина, и то снощи. Защо?

— Информирана ли е Ваше благородие за предложението, което той се кани да направи?

Маги поклати глава. Тя не се интересуваше от политика. Обаче що се касаеше до клюките в обществото и политическите кръгове, Пърл бе по-добре информирана от повечето хора. Веднъж бе казала на Маги, че подобна информация има почти същата сила и власт като парите.

— Предложението касае изнасилването. Простете ми, че говоря така откровено по тези неделикатни въпроси, но…

— Не, моля те, говори. Няма смисъл от превземки с мен. Моля те, продължавай.

— Както знаете, понякога е трудно да се докажат фактите пред съдия. В много случаи жената може да обвинява в изнасилване, а мъжът да твърди, че и двамата са искали акта. Законът на лорд Уинчестър ще изисква в такива случаи мъжът да компенсира жената. Сума, изплащана всяка година. Нещо като пожизнена рента.

Челюстта на Маги увисна.

— Годишна сума? Нито една жена няма да пожелае да е свързана по този начин с мъж, който я е изнасилил. Годишно напомняне за стореното, а и нападателят й ще знае къде живее… Ужасно е.

— Точно така, милейди.

— Защо, за бога, тази идея ще се стори добра на някого?

— Не мога да кажа. Но може би Ваше благородие ще може да изясни нещата на Негово благородие?

Последното, което Маги искаше, бе да въвлече Саймън в политическа дискусия. Обаче може би имаше друг начин. Много членове на парламента присъстваха на забавите и те щяха да й предоставят възможността да подкопае усилията на Уинчестър.

— Ще видя какво мога да направя.

— В такъв случай ще оставя въпроса в способните ръце на Ваше благородие. И със сигурност ще използвам влиянието си, колкото и незадоволителни да са моите връзки.

Маги подозираше, че влиянието на Пърл е значително, макар в момента тя да нямаше покровител.

— Отлично. Имам една последна молба. В една от нашите къщи, в Лонг Акър, процъфтява бродирането — и то до такава степен, че няколко от момичетата биха искали да чиракуват при шивач. Може би Ваше благородие познава шивачка, която би искала да помогне.

— Колко момичета?

— Три.

Маги прехапа долната си устна и се замисли. Може би щеше да успее да убеди собствената си шивачка да вземе едно момиче, обаче тя не харчеше много за дрехи и дрънкулки. А и общественото й положение, макар да имаше титла, не бе така стабилно като това на жена без скандално минало. Така не й оставаше кой знае какво влияние.

— Страхувам се, че положението ми не е достатъчно за извършването на такъв подвиг. Ще е необходим огромен престиж, за да бъде убедена някоя шивачка да вземе момичетата.

— Познавам дама с такива качества — отвърна Пърл. — И тя случайно ми е длъжница. Някога й направих услуга и тя ми бе извънредно благодарна.

— Чудесно. Да я помолим.

Пърл поклати глава.

— Не мога. Не трябва да се обръщам директно към нея по много причини. Но Ваше благородие може…

 

 

Саймън остави визитната си картичка, несигурен как ще бъде приет. Дали Маги щеше да откаже да го приеме? Предната вечер, след като се бе преоблякла, тя бе учтива и хладна. А съществуваше и вероятността да има гост.

Ръката му стисна здраво топката на бастуна.

Един поглед към визитката му, и слугинята го въведе вътре. Той забеляза, че е същата, която му бе отворила и предната вечер. В такъв случай Маги нямаше иконом? Бързо й подаде нещата си и я последва в удобната дневна, където бе оставен да чака.

Като се изключеха разточителните забави, които даваше, изглежда, че лейди Хокинс живееше разумно, дори пестеливо. Подът бе застлан с изделия от обикновена вълна, а не с модерните обюсонски килими. Вярно, въглените в камината бяха значително количество и излъчваха приятна топлина, но дневната бе удобна, без никакви претенции или изкуственост. Той си помисли, че й подхожда. Със сигурност бе освежителна промяна след екстравагантността на другите жени, с които бе имал връзки през последните няколко години — макар че да бъдем честни, любовниците всъщност не са известни с това, че пестят всяко пени.

След известно време погледът му бе привлечен от малък пейзаж на далечната стена.

Приближи се, за да го разгледа по-добре. Крайбрежна сцена, акварел. Всъщност бе доста добра. Вълните се разбиваха в брега, а птиците бяха накацали по пясъка, напълно изразили спокойствието на мястото, което бе изпълнено с живот. Картината предаваше съвършено и хаоса на океана. Художникът имаше талант. Странно, липсваше подпис в ъгъла. На него му приличаше на творба на Гейнзбъроу^[1] или Сендби^[2].

Изкуството обикновено го отегчаваше до смърт, но това… това го успокояваше. Можеше да гледа тази картина ден след ден, без да я намрази. Но в нея, в образите, имаше нещо познато. Не можеше да каже какво точно. Определено не и мястото…

Вратата се отвори и го стресна.

— Добър ден.

Там стоеше лейди Хокинс, така жизнена и прекрасна като картината, която току-що бе разглеждал. Съчетанието от черна коса, блестящи зелени очи и бяла като порцелан кожа спираше дъха му — точно както и преди толкова много години. Само че тя вече не бе момиче, а жена с великолепни форми. Осъзна, че му се иска да бе станал свидетел на промените в тялото й.

Тя бързо направи реверанс.

— Моите извинения, че те накарах да чакаш.

Той се поклони.

— Не чаках дълго. Възхищавах се на тази картина. — Посочи акварела. — Опитвах се да видя името на художника, но не е подписана. Знаеш ли от кого е рисувана?

Тя приглади полите на тъмносинята си рокля и се приближи с очи, приковани в картината.

— Харесва ли ти?

Колебанието и вниманието към роклята й създаде у него впечатление, че въпросът я разстройва. Първата му мисъл беше, че е рисувана от близък до нея човек. Любовник може би?

— Много. Не съм специалист, когато става въпрос за изкуство, но тази е добра.

В извивката на устните й се долавяше задоволство.

— Отлично.

Определено е любовник. Тъмна и противоречаща на разума ревност сви стомаха му. Нима непрекъснато щеше да му бъде напомняно колко мъже са удостоили леглото й?

— Ще седнем ли? — изтърси.

— Аз я нарисувах.

— Ти? — Той не успя да скрие изненадата си, а на лицето й се изписа странно изражение, което обаче изчезна след миг.

— Шокиран си, че жена може да има талант, знам.

— Не исках да кажа нещо толкова абсурдно. Ти си доста талантлива.

— Прекалено си мил — прошепна тя, макар че в гласа й се долавяше нотка на… обида?

— Имаш ли нещо против да седнем? — запита той отново.

Тя наклони глава на една страна и го загледа със загадъчно изражение.

— Предпочитам да остана права. Предполагам, че е въпрос на учтивост да ти предложа освежаваща напитка. Да позвъня ли за чай?

Той отказа и Маги тръгна към креслото до огъня. Но вместо да седне, прокара пръсти по високата облегалка. Галеше материята и го гледаше замислено.

— Дошъл си да видиш дали заслужавам репутацията си?

— Какво? — запита той рязко. Не можеше да има предвид…

— И двамата знаем как ме наричат, Саймън. През последните десет години чувам думата почти навсякъде, където отида. Човек не би помислил, че жителите на Литъл Уолсингъм са в крак с последните клюки, но… — сви рамене тя — е така. Та, решил си да откриеш дали заслужавам да ме наричат по този начин?

Жив образ изпълни съзнанието му — Маги по гръб, с вдигнати до кръста поли, разкрачила подканващо крака — и похотта изпълни слабините му.

— Мислиш, че съм дошъл да те чукам. — Беше преднамерено груб.

Тя не трепна.

— Да. Защо иначе би дошъл? Или може би за да видиш дали не съм украсила къщата си с фрески на голи хора. Или дали държа млади мъже завързани в спалнята си, за да се впускам в дяволски забавления с тях, когато пожелая.

Удивлението го разтърси и той едва не изгуби равновесие. Трудно бе да се каже кое намираше за по-отвратително — това, че бе произнесла думите, или че изобщо имаше такова мнение за него.

— И все пак ти изглеждаш твърдо решена да подхранваш клюките. С тези екстравагантни забави и танцуването в басейна чудно ли е, че говорят за теб?

— Ако им дам нещо, за което да говорят, поне няма да измислят истории просто от скука. Но всичко това наистина няма значение. Може би трябва да кажеш защо си дошъл.

Враждебността и горчивината не й подхождаха. Ако някой бе виновен за чувствата й, то това бе Саймън.

— Какво се е случило с теб? Какво предизвиква тази злоба?

— Животът ми се случи, Саймън. Всичко, на което вероятно си се надявал, че и по-лошо.

— Аз? Да съм се надявал? — премигна той. — Никога не съм ти желаел злото.

— Нима? — запита тя спокойно.

— Маги, в думите ти няма смисъл. Сякаш ме обвиняваш за връзката си с Кранфорд. И за другите.

— Други? — Тя се засмя сухо. — Разбира се. Другите. Как е възможно да ги забравя? Мъже, жени, добитък… толкова са много, че ми е трудно да ги запомня.

Саймън стисна челюсти. Едва не бе разбила сърцето му и това трябваше да е шега?

— Имаш ли намерение да хвърлиш светлина по въпроса?

— Истината рядко е така смешна като измислицата — каза тя и поизправи рамене.

Тези приказки бяха много далеч от онова, за което възнамеряваше да говори с нея. Разтри врата си, за да намали напрежението, което се бе съсредоточило там.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш. — Тя повдигна полите на роклята си и тръгна към шнура за звънеца, който бе зад него.

Саймън стрелна ръка и хвана китката й, с което изненада дори самия себе си.

— Чакай. — Сведе поглед към малката й, облечена в ръкавица ръка. За един кратък безумен миг му се прииска да почувства мекотата на голата й кожа и деликатните й пръсти да го докоснат и помилват в отговор. Веднъж, преди толкова много години, тя бе свалила ръкавиците си, за да проследи ръбовете на картина на една изложба и двайсет и три годишното му тяло едва не бе полудяло от желание.

И защо този незначителен спомен изплува сега?

Отпусна ръка до тялото си.

— Чакай, имам нужда от помощта ти.

Тя направи крачка назад и едната й вежда се стрелна нагоре.

— Сигурна съм, че имаш любовница за тази цел.

Обзе го раздразнение. Защо Маги предполагаше, че всичко бе свързано със секса?

— Случайно — процеди той през зъби — молбата ми е съвсем невинна.

Тя увеличи разстоянието помежду им, но не посегна към шнура на звънеца. Той скръсти ръце пред гърдите си, за да не я докосне отново, и пристъпи към целта.

— Помниш ли карикатурата на витрината на магазина? Онази, на която е изобразен Уайнджестър?

— Да — отвърна тя след секунда.

— Всички карикатури са рисувани от един и същи художник, онзи Лемарк. Бих искал да ми помогнеш да го открия.