Джоана Шуп
Графинята блудница (10)

Десета глава

След като Джулия написа загадъчната си бележка, Маги запита:

— Може ли да видя момичето?

— Не мисля, че е разумно, милейди. Мога да ви заведа там, без никой да ви види, но не и да гарантирам, че ще останете анонимна на втория етаж. Вечерите не са време дамите да се разхождат в място като това.

— Имаме домино маските си — каза Джулия. Посочи тях и пелерините, които двете с Маги бяха сложили, преди да влязат.

— Прекрасно предложение, Ваше благородие, но маскировката няма да е достатъчна да скрие самоличността ви. И се осмелявам да кажа, че Негово благородие ще каже една-две думи, ако ви разкрият. И най-вероятно ще затвори заведението ми.

— Никога няма да го позволя — настоя Джулия. — Колтън може и да има горещ темперамент, но веднага щом му изложа ясно фактите, вижда кое е разумно.

На Маги й се искаше да споделя увереността на Джулия. Но бе по-мъдра. И като размени бърз и изпълнен с горчивина поглед с мадам, разбра, че и тя го знае. В този свят мъжете можеха да правят каквото си поискат, а жените трябваше да спазват приличие.

— Опаковахте ли нещата й? — запита Маги.

— Малкото, които можах, да.

— От колко време работи за вас?

— Малко повече от три години, милейди. Никога не ми е създавала проблеми. Правилата тук са доста строги и с момичетата ми се отнасят добре. Имам репутацията на човек, който помага, затова бих искала инцидентът да си остане между нас. Знам, че звучи грубо, но…

— Не, въобще не е така — увери я Маги. — Постъпили сте правилно, като сте повикали Пърл. Всичко ще остане между нас трите, ще я скрием някъде и раните й ще заздравеят. И може би ще й намерим работа в някое домакинство.

Мадам кимна.

— Ще съм ви задължена завинаги. И на Ваше благородие също.

Чу се тихо почукване, което ги прекъсна. Мадам отиде до вратата и елегантната й копринена рокля прошумоля. Отвори я, изслуша човека и каза няколко думи.

— Ваше благородие, милейди, моля, извинете ме за момент. Трябва да се погрижа за нещо. — Направи реверанс. — Моля ви, разположете се удобно. Има шери в шкафа до вратата.

С неприятния образ на пребито и насинено момиче в главата Маги отиде до шкафа, който обещаваше питие.

— Искате ли шери? — запита тя Джулия.

— Не, благодаря.

Маги чу плъзгането на метал, обърна се и видя, че херцогинята отново е до шпионката.

— Нищо интересно не става тук. Само няколко натруфени контета — въздъхна Джулия и се отдалечи от стената.

Няколко дълги минути си разменяха незначителни клюки в очакване на завръщането на мадам. После Джулия каза:

— Изненадвате ме, Маги.

Тя отпи от шерито си.

— Аз? Защо ви изненадвам?

— Трябва да признаете, че каузата, за която работите с Пърл, не е обичайна за една дама.

Проницателният многозначителен поглед, с който херцогинята я прониза, не се хареса на Маги. Опита се да омаловажи въпроса.

— Не трябва ли всички да се стремим да помагаме на онези, които са имали по-малко късмет?

— Да, но човек може да го прави и по много… по-приемливи начини. Повечето дами се занимават с благотворителна дейност. Чукат по вратите, за да събират средства за каузите си. Вие, от друга страна, сте в разгара на действието. Спасявате тези жени, грижите се да не се възползват нечестно от тях. Всичко това ме кара да се питам дали тази кауза не е… — махна с ръка в търсене на точната дума — лична за вас.

Маги отпи от шерито си. Нямаше много жени приятелки, преднамерено бе избягвала това. Бяха прекалено интуитивни. Докато мъжете виждаха каквото искат — необузданите забави и безплатното шампанско, — жените забелязваха повече, което водеше до въпроси, на които тя предпочиташе да не отговаря.

Но тази вечер херцогинята бе дошла с нея. Пърл го беше предложила, защото знаеше, че разполага със средства и познаваше социалното й положение, а Джулия дори не бе мигнала, преди да скочи в каретата на Маги. И макар че графинята не искаше да оголва душата си, дължеше на новата си приятелка искрен отговор.

— Не е моя работа, разбира се…

— Да, това е нещо лично — отговори Маги. — Знам какво е да страдаш заради чужда жестокост. Да жънеш последствия, каквито не си си представял, нито си заслужил. Не бяхте там по време на дебюта ми, но ако не беше Хокинс, твърде възможно бе да си изкарвам прехраната по гръб. Може би не на място като това, но то е същото. Затова изпитвам дълбоко съчувствие към жените, които нямат друг избор, освен да се продават.

— О, Маги. Моите искрени извинения, че извиках тези неприятни спомени. — Джулия говореше тихо, гласът й бе изпълнен със съчувствие. — Подведоха ме да повярвам, че Кранфорд… че вие двамата…

Дланите на Маги се свиха в юмруци.

— Не. Със сигурност не. Той трябваше да се ожени за приятелката ми Амелия. Каза, че иска да ми зададе няколко въпроса за нея. Не знаех, че си е наумил нещо друго. Нямах причина да не му повярвам. Той изглеждаше приятен човек, винаги се усмихваше и шегуваше. Дори бяхме танцували няколко пъти. Обаче не искаше да задава въпроси за годеницата си. Предполагаше… — Тя отпи от шерито глътка, която не бе подходяща за дама. — Предполагаше, че приемам авансите му.

— Но вие не сте ги приели. — Джулия произнесе това като факт, а не въпрос.

— Да, не ги приех. Всъщност го отблъснах. Измъкнах се, но имах раздърпан вид. А когато роклята ти е разкъсана, а въпросният джентълмен се усмихва от ухо до ухо, никой не вярва, че не си молила за това. — Вдигна рамене. — И щетата е нанесена. Роди се Ирландската блудница.

— О, мила — прошепна Джулия с помръкнало лице. — Никога ли не попитаха този глупак? — измърмори тя.

Маги се върна до шкафа с намерението да напълни отново чашата си с шери. Обикновено не пиеше много, но защо не? Както се оказа, бе седмицата на новите неща.

— Кого да питат? Кранфорд?

Чуха шума от отварянето на вратата и Маги се обърна рязко, като очакваше да види мадам Хартли.

Но вместо това видя ядосания херцог Колтън. Следван от…

О, не.

Зад него стоеше също толкова ядосаният граф Уинчестър.

Маги отказа да се свие под ледения му син поглед. Той не й беше нито съпруг, нито баща. Не отговаряше пред никого, нито дори пред мъжа, който за един следобед й беше дал повече удоволствие, отколкото бе изпитала за цял живот. Изправи рамене, а херцогът тръгна право към Джулия.

— Трябва да те напляскам по дупето, мадам — изръмжа Колтън на съпругата си.

Джулия изсумтя.

— Като че ли това ще бъде някакво наказание. И се успокой, Колтън. Никой не ни е видял и не сме напускали това малко помещение. Не ме карай да съжалявам, че изпратих да те повикат.

Саймън се облегна на стената и в стаята сякаш стана по-тясно и по-задушно заради едрото му тяло. Преплете ръце и кръстоса обутите си в ботуши крака. Макар и може би да изглеждаше спокоен за някой, който не го познаваше, не можеше да излъже Маги. Здраво стиснатата челюст, резките движения, блясъкът дълбоко в очите му… Беше бесен.

Мадам Хартли влезе забързано след тях и затвори вратата.

— Ваше благородие, милорд, може ли да ви предложа по чаша портвайн или червено вино?

— На всяка цена, а и защо да не изиграем ръка или две вист^[1], докато сме тук — почти изкрещя Колтън. — Да не би всички да сте си изгубили ума? — Сграбчи Джулия за ръката. — Хайде. Тръгваме си.

— Чакай — извика херцогинята и се освободи от хватката му. — Не си научил защо имах нужда от теб и Саймън.

Изненадана, Маги погледна Саймън, чийто стоманен син поглед бе прикован в лицето й. Не можеше да извърне очи. Кожата й настръхна при мисълта за вчерашния следобед и по вените й бавно се разля топлина. Тя отблъсна спомена, зарови го дълбоко — там, където държеше всички спомени, които не искаше да изплуват отново.

— Наистина — провлече думите Колтън с насмешка. — Нямам търпение да чуя.

— Мадам, моля ви, кажете на съпруга ми и на лорд Уинчестър това, което ни разказахте по-рано.

Мадам Хартли запозна мъжете с подробностите, като се придържаше строго към фактите. Докато говореше, Маги гледаше как по лицето на Саймън се изписват различни чувства. Гняв, любопитство, неподправен ужас, после отново гняв — слава Богу, този път не насочен към нея.

Гневът на херцога също бе насочен в друга посока. Той прокара ръка през косата си.

— Господи. Кой го е направил? Кой кучи син е отговорен?

Мадам поклати глава.

— Предпочитам да не казвам, Ваше благородие.

— Да, знам. Но аз предпочитам да кажете, а и двамата знаем, че получавам каквото искам. Ще ми отговорите, преди да си тръгна.

— Бих искал да видя момичето — каза Саймън тихо. Първите думи, които произнесе, откакто беше влязъл.

Мадам сбърчи чело.

— С цялото ми уважение, милорд, не съм сигурна, че идеята е добра. Тя е много разстроена и се боя, че присъствието на мъж, дори на Ваше благородие, ще я разтревожи още повече…

— Познавате ме, мадам. Осмелявам се да кажа, че това няма да е първият случай, който съм виждал, нито ще бъде последният. Щом тя има нужда от помощ, с радост ще й я дам, но трябва да ми позволите да я отведа оттук. Ще бъда мил, кълна се.

Думите му объркаха Маги, но тя не трябваше да изпуска възможността да участва в събитията.

— Аз също искам да дойда — каза.

Саймън обърна глава и леденият му поглед я закова на място.

— Само през трупа ми.

Маги отвори уста да спори, но Джулия й попречи да каже каквото и да било.

— По-добре е да отиде сам, Маги. Саймън ще се погрижи да не я уплаши. Нямаше да изпратя да го повикат, ако мислех, че не може да помогне.

Значи истинската цел на Джулия е била присъствието на Саймън тук. Не това на херцога. Какво не знаеше Маги за Саймън? Как бе възможно той да е човекът, който щеше да се справи с уплашената и наранена проститутка?

Мадам Хартли кимна.

— Много добре. Ще ви заведа, макар че знаете пътя.

Макар че знаете пътя.

Нямаше разумна причина думите й да разтревожат Маги, но те бяха като пипало, което стегна сърцето й. Разбира се, той прекарваше време тук. Всеки лорд с няколко лири в джоба вероятно го правеше. Замисли се за сцената, на която бе свидетел преди малко. Какъв тип момиче би избрал Саймън?

Преди да се е отдала на още подобни мисли, Саймън се изпъна и последва мадам Хартли до вратата.

— Остани тук — каза, обърна се и погледна Маги.

Защо изпитваше нужда да й нарежда какво да прави? Тя стисна челюст, но кимна рязко и загледа как широкият му гръб изчезва в коридора.

Саймън потисна гнева си, докато следваше мадам Хартли нагоре по стълбите към втория етаж. Не можеше да разбере как подобна безразсъдна, идиотска, глупава…

Нима тази жена не се интересуваше ни най-малко от репутацията си?

Бордей. Социалното й положение вече беше разклатено, уважението към нея — съмнително. Как можеше да…?

Спря за малко потока от мисли и си пое дъх. Трябваше да остане спокоен, за да се справи с предстоящата задача. Маги го бе омотала в мрежата си. Никоя жена досега не бе успяла да го стори, не и до тази степен.

Изкачиха още един ред стъпала и стигнаха до етажа със стаите на момичетата. Не бе идвал в тази част на къщата и му се искаше да не се бе наложило и сега. Не се съмняваше, че Колтън ще намери виновника. И докато херцогът се занимаваше с възмездието, Саймън щеше да уреди да се погрижат добре за момичето. Може би нямаше да го излекуват изцяло, но поне щяха значително да подобрят състоянието му.

Спряха в далечния край на коридора.

— Това е стаята на Кора, милорд. Аз ще ви придружа. — Мадам Хартли почука кратко. — Кора, мадам е. Влизам. — Извади връзка ключове от джоба си и отключи вратата.

Вътре цареше непрогледен мрак. На светлината от коридора Саймън виждаше очертанията на малко легло и шкаф. Дребна фигура побягна към ъгъла. Боже мили! Беше момичето.

Мадам отвори по-широко вратата и в стаята нахлу още светлина. Гледката едва не го събори на колене. Лицето й бе гротескно подуто, а тя клечеше до стената, въоръжена с огромен нож в ръка. Счупената й ръка бе привързана до гърдите с парче ленен плат, за да остане неподвижна. Беше облечена в рокля, която не покриваше кой знае колко от нея, и той виждаше порезни рани и синини по бледата й кожа.

Но най-много го тревожеха очите й. Ярки и изцъклени, те се стрелкаха диво насам-натам и му напомняха за хванат в капан див звяр.

— Стойте далеч от мен — каза тя. — Няма да го направя отново.

— Кора, тук сме, за да ти помогнем — каза мадам мило. — Това е… — Погледна безпомощно Саймън, въпросът в очите й бе ясен. Как трябваше да го представи?

Разбира се, начинът му на говорене и дрехите го определяха като благородник, но беше по-добре да навлязат в темата постепенно. Не се знаеше кой й е сторил това. Можеше да е всеки мъж с титла. Мадам не искаше думата „граф“ да я разтревожи още повече.

Саймън пристъпи напред и се приведе.

— Приятел съм. Тук съм, за да ти помогна. Но няма да мога, ако продължаваш…

Кора заплака — тих вой, който накара гръбнака му да настръхне — и за миг той предположи, че я е стреснал. Изправи се, отстъпи назад и забеляза, че погледът на момичето остава прикован в мадам. Възможно ли бе тя да я е изплашила?

— Няма да го правя повече — повтори Кора и поклати глава. — Не можете да ме принудите.

И тогава Саймън разбра, че истерията й е предизвикана от работодателката й. Не ставаше въпрос дали мадам Хартли има намерение да задържи момичето — то вярваше, че ще бъде принудено да понесе ласките и на друг мъж.

— Мадам — каза той внимателно, — оставете ме за малко сам с нея.

Мадам излезе и стаята потъна в мрачно мълчание. Тъй като нямаше стол, Саймън седна на ръба на леглото. Накъсаното дишане на Кора изпълни тясното пространство, а той зачака. Кора трябваше да види, че не желае да я нарани.

След малко, когато тя утихна, той заговори:

— Някога имах бавачка. Бях на шест и сляпо я обожавах. Следвах я навсякъде, където успеех, влачех се след нея като кученце. Е, един ден не успях да я открия. Започнах да я търся и накрая я намерих в конюшнята. Един от конярите я бе притиснал и грубо я обладаваше. Надничах през преградата и виждах как тя го умоляваше да не го прави, но той бе по-силен от нея. Изтичах да потърся помощ, но ми казаха да не се тревожа, защото ще разбера, като стана мъж.

Смръщи вежди и осъзна, че до този момент не е разказвал тази история на никого. Споменът бе ясен, безпокоеше го фактът, че може да си върне почти всички подробности — от сумтенето и виковете й до цвета на фустите й. Издиша и продължи:

— След това я изпратиха някъде другаде, но винаги съм се питал какво е станало с нея. Разбрах едва години по-късно. Наех мъже да я намерят. Отдавна се бе откъснала от семейството си и скитала от място на място, докато накрая се установила в Саутуърк. Лицето й било белязано, тялото й било покосено от шарката. Бъдещето й се бе променило заради случилото се в нашата конюшня, а това можеше да се предотврати, ако извършителят бе поел отговорността си.

Кора мълчеше, очите й бяха сериозни, но вече не тревожни. Бе спряла да стиска така силно ножа, макар и да не бе го пуснала.

Саймън добави тихо:

— Позволи ми да ти помогна. Можеш да се учиш за камериерка или ако предпочиташ, да помагаш в кухнята. Работа, при която не трябва да се тревожиш всеки ден за безопасността си. И никой няма да те докосва.

— Никой? — запита момичето тихо.

— Никой — повтори той.

— Защо би искал да помогнеш на някоя като мен?

— Защото мога. — Подаде й ръка. — Но за да го сторя, трябва да те изведа оттук. Може ли да ми дадеш ножа, Кора?

Момичето сведе поглед, изненадано, като че ли не знаеше, че все още държи ножа. Внимателно го остави на дървения под. Саймън се изправи и се приближи, като вдигна ръце, за да не я изплаши.

— Ще те взема, за да те сваля по стълбите. Ще те настаня в каретата и ще те заведа в Барет Хаус. Там ще бъде работа на икономката ми да се погрижи добре за теб. Бих искал лекарят ми да дойде и да намести ръката ти и може би да ти даде нещо за болката. Всичко това приемливо ли е?

Подутите очи на Кора се напълниха със сълзи. Тя кимна.

— Не искам повече да правя това.

— Знам. Обещавам, че няма да ти се налага.

Когато вратата се затвори след Саймън и мадам Хартли, Колтън отиде до шкафа.

— Надявам се тук да има нещо по-силно от шери.

— Без съмнение, тя все някъде трябва да държи предпочитаните от теб питиета. Все пак ти от години си най-добрият й клиент. — Нямаше ревност в гласа на Джулия. Беше очевидно, че се шегува със съпруга си.

— Така е — усмихна й се той. — Не мога да оспоря това, макар че оттогава мина време.

— И това не ви тревожи? — Маги запита херцогинята, любопитна какво е отношението на приятелката й.

— Ни най-малко — отвърна Джулия. — По онова време не бяхме женени. Това е било отдавна, преди Колтън да замине за континента. Всички млади мъже пръскат семето си, преди да се задомят. Това не означава нищо.

— Прекарали сме много прекрасни нощи в разврат тук — каза Колтън с копнеж и с чаша уиски в ръка. Засмя се. — Разбира се, тридневното пребиваване на Уинчестър тук се превърна в легенда, макар че беше, да видим, преди осем или девет години. Иска ми се да бях свидетел, но тъкмо бях заминал за Франция. Така че трябва да е било… през май или юни, предполагам.

— Преди десет години, съпруже. Замина за Франция преди десет години. Но кой ги брои? — каза саркастично херцогинята.

Маги се намръщи. Преди десет години. През май или юни? Трябва да е било точно по времето на скандала с нея и последвалата й женитба с Хокинс. Значи когато животът на Маги бе безвъзвратно съсипан, той е… празнувал във вакханалска оргия, на която биха завидели дори римляните? Цели три дни? Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Но Куинт ми писа. Каза ми, че Уинчестър…

— Ник, скъпи, млъкни. — Маги чу думите на Джулия, отвори очи и видя, че погледът на херцогинята е прикован в лицето й.

Колтън се усмихна разкаяно на Маги.

— Моите извинения, мадам. Забележките ми бяха безвкусни.

— Всичко, което правиш, е безвкусно, по дяволите — отбеляза язвително Джулия. — Простете му, Маги. Има дни, в които вярвам, че съпругът ми е бил отгледан от вълци.

Думите й я накараха да се усмихне въпреки изгарящата болка в гърдите.

— Не са необходими извинения. Беше отдавна и наистина защо това да ме интересува? — Посочи чашата на Колтън. — Има ли още от това?

Херцогът повдигна вежда.

— Много. Да ви налея ли?

Господи, да.

— Моля ви. — Може би уискито щеше да измие горчивината и гнева.

— На мен също — обади се Джулия. — Бих казала, че в този момент всички се нуждаем от силно питие.

Секунди по-късно Колтън пъхна кристална чаша в ръцете на Маги, после подаде една и на съпругата си. Маги загледа как се навежда и прошепва в ухото на херцогинята нещо, което я накара да стане пурпурночервена. Беше очевидно, че двамата са силно влюбени, и Маги изпита остра завист. Нейният брак беше лишен от всякакви чувства, той бе просто делово споразумение и означаваше единствено отговорности и дълг.

Какво ли е да споделяш живота си с някого, който боготвори земята, по която стъпваш? — запита се тя и поднесе уискито към устните си.

Както се очакваше, първата глътка изгори гърлото й като адски огън. Маги остана с отворена уста и зачака дробовете й отново да се изпълнят с въздух. Имаше известен опит с алкохолните напитки, макар никога да не бе харесвала уискито.

Смътно дочу Джулия да кашля и херцогът да се смее, затова предположи, че опитът на приятелката й не е много по-различен от нейния.

— Господи, как вие, мъжете, пиете това нещо? — възкликна херцогинята.

Щом Маги вдиша отново, в корема й се разля приятна топлина. Всичко в нея се отпусна. Като прекалено стегната часовникова пружина цялото й тяло се… разгъна.

С втората глътка бе по-лесно.

— Едва премигнахте при първата глътка. Възхищавам ви се.

— Трябва да е от ирландската ми кръв — каза Маги с горчива усмивка. — Поне има някаква полза от нея.

Не бе изпила и половината, когато мадам се върна. Тя обясни, че Саймън има намерение да заведе момичето в Барет Хаус и ще има нужда от транспорт, тъй като бе дошъл с каретата на херцога. Маги веднага предложи да ги вземе в своята. Не защото искаше да прекара известно време със Саймън. Всъщност предпочиташе да не го види никога вече, но да се погрижат за момичето бе по-важно от наранените й чувства.

Освен това чувствата й не бяха наранени за първи път.

Само след секунди двете жени бяха сложили отново домино маските си и бяха дръпнали ниско качулките на пелерините си. Задният коридор беше безлюден и херцогът поведе малката компания към задната уличка.

И двете карети чакаха и от ноздрите на нетърпеливите коне излизаше пара в леденостудения въздух. Колтън помогна първо на Маги да се качи, размени набързо няколко думи с кочияша й, после двамата с Джулия изчезнаха във вътрешността на каретата си. Маги се отпусна на възглавничките, в краката й бе поставена топла тухла. Тя загледа как каретата на херцога се отдалечаваше.

Саймън най-после се появи, без шапка, в ръцете си носеше нещо като голям вързоп, увит в палтото му. Маги изправи гръб, а кочияшът скочи на земята и отвори вратата. Саймън внесе момичето вътре с лекота, без дори да го остави, за да се качи самият той. Настани се на седалката с момичето в скута и вратата бе затворена. Маги почука два пъти по покрива и каретата потегли.

Тя не виждаше лицето на момичето под тежкото вълнено палто.

— Будна ли е? — прошепна.

— Не — отговори той. — Припаднала е от болката от преместването, предполагам.

— Искам да помогна.

— Не, ще я заведа в Барет Хаус, после ще те изпратя до дома ти.

Мъждивата светлина на лампата очертаваше твърдо стиснатата му челюст. Присъствието й очевидно не бе желано. Жалко, защото нищо не можеше да държи Маги далеч. Вирна брадичка и не избегна пронизващия поглед на сините му очи.

Накрая той издиша шумно.

— Знам, че не трябва да споря, когато си с това изражение на лицето. Добре, ела в Барет Хаус, щом искаш. Можеш да помогнеш, след като я внесем и я настаним удобно. Вече изпратих да вдигнат лекаря от леглото и да му кажат да дойде.

Стотици въпроси изгаряха езика й, но Саймън се обърна към прозореца и я игнорира. Тя преглътна нетърпението и думите и се застави да чака. Преди пукването на зората щеше да е получила отговорите си — и за момичето, и за причината, поради която бе взел участие в това.

 

 

Не очакваше да я намери заспала.

Саймън се бе държал на порядъчно разстояние през цялата вечер, докато Маги, икономката му и лекарят се грижеха за нараняванията на Кора. Като свършиха, той дълго говори с лекаря за грижите, които трябваше да се полагат за момичето. Слава Богу, човекът, който бе наместил ръката, бе свършил отлична работа. Доктор Гилкрист вярваше, че момичето ще може да я използва напълно и няма да има никакви последствия, освен лека скованост в лошо време. Тревожеше се обаче за вътрешното кървене. Беше казал на Маги и на икономката за какви признаци да следят.

След като доктор Гилкрист си тръгна, Саймън отиде в кабинета си за чаша бренди.

Трябваше да си събере ума. Маги беше тук. В къщата. Само мисълта за това бе достатъчна членът му да започне да се втвърдява. Искаше черната й коса да бъде разпиляна по възглавницата му, млечнобелите й крайници да украсяват чаршафите му. Като си я представи, и кожата му настръхна, нуждата го възбуди и направи неспокоен.

Което едва ли бе подходящо, като се имаше предвид каква е причината за присъствието й в къщата. Не трябваше да изпитва страст към нея, не трябваше да мисли за всички начини, по които искаше да й достави удоволствие въпреки случилото се тази вечер. Напомни си, че тя не бе тук заради него.

Затова остана в кабинета си и продължи да пие. Проява на малодушие, но бе по-добре да я избягва, отколкото да направи нещо, за което ще съжалява.

Като да падне в краката й и да моли за възможността да се плъзне още веднъж между бедрата й.

Времето напредваше и той очакваше Маги да се втурне в кабинета му и да го засипе с въпросите, които очевидно копнееше да зададе, докато пътуваха в каретата. Любопитно, но тя не го направи. Зачуди се дали не си е тръгнала. Дали не се е промъкнала навън, без да каже и дума. Не бе нещо, което да не може да направи. Всъщност тя бе способна и на повече. Имаше кураж за цяла армия.

Затова бе изненадан да я намери заспала на стол до леглото на Кора.

Гледаше я и не смееше да диша, за да не я събуди. Бе толкова прекрасна, беззащитна в съня си. Черните й мигли бяха в ярък контраст с бледата й кожа. Пълните й розови устни бяха полуотворени. Кичури коса като черна нощ обрамчваха деликатното й лице, гърдите й се повдигаха и спускаха леко.

Стресна се, когато някой застана до него.

Икономката му мисис Тимънс прошепна:

— Извинете за нахлуването, милорд. Приготвих жълтата стая за Нейно благородие — посочи с глава Маги тя. — Не искаше да остави момичето по-рано. Заспа почти веднага след него.

Беше се досетил, но въпреки това кимна.

— Благодаря ви, мисис Тимънс. Ще се погрижа лейди Хокинс да намери стаята си.

— Много добре, милорд. Ще ви уведомя, ако има промяна.

— Благодаря. Оценявам го. Лека нощ.

— Лека нощ, милорд.

Саймън погледна Маги и гърдите му се изпълниха с топлина, каквато никога не бе изпитвал. Не бе пожелала да остави Кора, момиче, което повечето дами от обществото не биха се осмелили дори да погледнат, още по-малко — да разговарят. Каквато и да бе вярвал, че е причината за присъствието й в заведението на мадам Хартли тази вечер, сега му бе ясно, че двете с Джулия бяха там на спасителна мисия. Защо, по дяволите, мадам бе изпратила да повикат две дами от обществото? Джулия беше отворена книга — Саймън я познаваше достатъчно дълго, за да знае всичките й тайни. И макар че имаше много такива, нито една не включваше кръстоносен поход като този. А Маги си беше загадка. Какъв бе интересът й в случая?

Едно бе сигурно — тя не бе като никоя друга позната му жена. Харесваше това в нея. Винаги го бе харесвал. От мига, в който я срещна, бе привлечен от духа й, огъня й. Трябваше да се уважава отказът й да сведе глава пред обществото. Дори преди скандала, когато се подиграваха с хихикане на ирландската й кръв, на баща й поета или на външния й вид, защото тя бе така различна от всички английски момичета, Маги се изправяше пред тях с високо вдигната глава.

Знаеше, защото я наблюдаваше. Заради приятелството на майка му с нейната майка Саймън трябваше да танцува с нея поне веднъж на вечер. В началото се противопоставяше на заповедите на майка си, но момичето така го покори, че не можеше да стои далеч от него. Тя бе не само красива, но и умна. Тъжно, но умът не бе качество, което много момичета на нейната възраст притежаваха, а Саймън го оценяваше. Тя го караше да се смее. И което бе дори още по-добре — караше го да мисли.

Въпросът бе какво да прави с нея сега.

Наведе се, плъзна ръце под тялото й и я повдигна колкото се можеше по-нежно. Тя почти не помръдна, само го прегърна през врата и с въздишка зарови глава във врата му. Сякаш бяха правили това стотици пъти.

Изведнъж му се прииска да беше така.

В момента не биваше да го занимават подобни мисли, не и когато меките й женствени извивки бяха интимно притиснати в него. Отиде внимателно до стълбите и бавно започна да се изкачва. Макар и да можеше да твърди, че върви бавно от страх да не я събуди, истинската причина беше, че не искаше да я пусне.

Саймън влезе в жълтата стая. Това бе старият апартамент на майка му. Нито една жена никога не беше оставала тук, гостите обикновено отсядаха в другото крило на Барет Хаус. Странно бе, че мисис Тимънс бе избрала тази стая, но той нямаше нищо против. Искаше Маги да е тук. Близо до него.

Положи я на леглото. Тя се търкулна и се намести на възглавницата, макар дишането й да остана равномерно. Той стоеше там и не можеше да вземе решение. Можеше да я остави с дрехите, обаче те не бяха особено удобни. А и щеше да й е необходима помощ, за да ги съблече.

Помощ, която си повече от готов да дадеш.

Можеше да е практичен. Не беше като да не е събличал достатъчно жени. Просто я съблечи и я остави, човече.

Идеята едва не го накара да се разсмее.

Нямаше търпение да го стори, обаче мотивите му далеч не бяха чисти. Познатият копнеж започна да пулсира в слабините му, защото си спомни за случилото се в нейната гостна. Топлото й тяло, прилепнало до неговото. Как тя го стискаше, толкова силно, че усещаше ноктите й през дрехите си. А когато накрая бе достигнала удоволствието си… Господи, нямаше да забрави изражението й, докато беше жив. Сякаш й бе дарил нещо скъпоценно и рядко.

Отърси се. Едва ли бе джентълменско да стои тук, над нея, като развратник. А и ако започнеше да я съблича, със сигурност щеше да я събуди. Обувките. Щеше да събуе обувките й. Наведе се, свали ги от краката й и ги остави на пода.

Може би трябваше да разхлаби връзките на роклята й. Не можеше да я съблече без нейна помощ, разбира се, но можеше поне да направи така, че да се чувства малко по-удобно. Без да я премества, пръстите му се заеха с връзките, дрехата се разтвори и той видя примамливото й бельо. Ръцете му започнаха да се движат по-бавно. А какво, ако…

Какво му ставаше, по дяволите? Бе на трийсет и четири, не на четиринайсет. И бе джентълмен. Нима напълно си бе загубил ума? Застави се да пусне връзките и да я завие, както бе все още с дрехите. После отиде до вратата, която свързваше двете стаи, и реши да не мисли повече за Маги.