Джоана Шуп
Графинята блудница (15)

Петнайсета глава

Маги прие пълна чаша бренди от Люсиен. Бяха останали сами в библиотеката, след като тя бе окуражила ентусиазираните Хера и Дионисий да достигнат връх Олимп някъде другаде.

— Благодаря. — Поднесе брендито към устните си и отпи глътка, която съвсем не бе подходяща за една дама.

— Как можа Жан-Луи да те задържи навън толкова дълго? За Бога, замръзнала си.

— Не Жан-Луи ме задържа. Истината е, че той настоя да вляза вътре, но аз исках да остана за малко сама. Имаше друг мъж. Дойде откъм градините.

Люсиен отметна непокорната си коса назад и се отпусна на един стол.

— Откъм градините? Кой беше?

Маги сви рамене.

— Не знам. Носеше маска и не пожела да ми каже името си. Каза, че е дебнел кога ще остана сама.

— Започвам да разбирам защо твоят граф те остави при мен и се втурна към тълпата гости. Нарани ли те онзи човек?

— Не. Мисля, че искаше само да ме уплаши. — Отново отпи от брендито. — Знаеше за Лемарк, Люсиен.

Люсиен ококори очи.

— Знаеше, че ти си Лемарк? — Тя кимна и той попита: — Как така?

— Нямам представа. Много малък кръг хора знаят истинската самоличност на Лемарк и мога да имам доверие на всичките. Никога няма да се усъмня в теб и Ребека. Или мисис Макгинис.

— А какво ще кажеш за твоя граф? Каза, че той знае. Какво би направил той с подобна информация?

— Престани да го наричаш „моя граф“ — сряза го тя, после тонът й омекна. — Не е Уинчестър. Лемарк като жена го кара да изглежда още по-голям глупак, което той би искал да избегне, тъй като се кани да внесе предложение в парламента тази пролет.

— Не можеш да бъдеш сигурна, мила моя. Вероятно той…

— Не, не би го направил.

Лицето на Люсиен стана по-благо, но очите му гледаха остро. Тя помнеше добре това изражение, което означаваше, че учителят ще омекоти удара за ученика. Никога не му бе харесвало да наранява чувствата й.

— Маги, не позволявай нежността ти към него да те заслепява за най-очевидните неща. Цели две години успя да опазиш тайната. Но само за няколко кратки месеца твоят граф се появява отново в живота ти и научава, че ти си Лемарк, а сега това е известно и на някого другиго. Прилича на нещо повече от съвпадение, non?

Вратата се отвори със замах и звуците от партито нахлуха вътре. Саймън влезе с широки крачки, красивото му лице бе навъсено. Отиде до бюфета. Маги си позволи за миг да се възхити на стройното му тяло в римския костюм. Анри беше прав — Саймън наистина имаше прекрасни крака.

Пречеха ли й чувствата към него да види истината? Беше ли издал той тайната й? Може би я беше доверил на Куинт, който на свой ред я бе споделил с някого другиго. Ако бе така, вече сигурно половин Лондон знаеше кой е Лемарк. Болката в слепоочията стана два пъти по-силна и тя започна да ги масажира.

Ще вземе каквото поиска и ще продължи по пътя си.

Какво имаше предвид непознатият?

— Няма го — заяви Саймън. — Скочил в чакащия го кабриолет и изчезнал. Персоналът го е забелязал да си тръгва, но не и да влиза. — Обърна се с чаша червено вино в ръка. — Ще ми отговориш ли какво ти каза, че те разтревожи така?

Маги нямаше намерение да му сподели истината. Единственият, на когото имаше пълно доверие, бе Люсиен, а дори той не знаеше всичко. По-добре беше да не споделя някои подробности. Вдигна рамене.

— Нищо важно. Подозирам, че е имал среща в градината и се е спрял при мен просто от учтивост.

Саймън отпи от ароматното тъмно вино, облегнат на бюфета. Наблюдаваше я над ръба на чашата.

— Лъжеш — каза накрая. — Направил ти е предложение ли? Това ли криеш?

Люсиен ахна сподавено, сякаш не вярваше на ушите си, но Маги не откъсна поглед от Саймън.

— Защо трябва да продължаваш да вярваш на най-лошото за мен?

Той се намръщи още повече.

— Това няма нищо общо с теб, а със ситуацията. Ако един мъж завари красива жена сама на терасата, едва ли е нещо нечувано да й направи предложение.

— Гласът на опита, без съмнение — сряза го тя.

Люсиен се изправи.

— Смятам, че е време да се извиня и да се върна на партито.

— Люсиен, чакай — каза тя на приятеля си. — Главата ме боли. Ако реша да се оттегля, ще се погрижиш ли за гостите?

— Разбира се, мила моя — поклони се той и тръгна към вратата.

Останаха сами и Маги въздъхна. В нея бушуваха прекалено много чувства и беше изтощена. Главата й пулсираше, сякаш ваятел извайваше с длето черепа й — сигурен знак, че имаше нужда от почивка. Стана.

— Изгубил си си времето с идването си в Париж, Саймън. Знам каква е битката ти, но тя очевидно не може да има добър изход.

Той престана да се подпира на бюфета и остави чашата с вино.

— Глупости. Единствената битка е отказът ти да бъдеш откровена с мен и да ми се довериш. Като например да ми кажеш защо подкопаваш предложението ми зад гърба ми.

Явно изненадата се бе изписала на лицето й, защото той потвърди:

— Да, мадам. Научих за опитите ти да ухажваш Маркъм.

— Не съм го ухажвала, Саймън. Просто изразих загрижеността си по отношение на предложението ти и изтъкнах недостатъците му.

— И защо не обсъди загрижеността си с мен?

— Казах ти, че това не е приемливо за мен.

Смръщил вежди, той постави ръце на хълбоци. Движението накара мускулите му да се раздвижат и да изпъкнат. О, господи. Дори с главоболие тя пак забелязваше неща, на които не би трябвало да обръща внимание. Усещаше осезаемо присъствието му и това извикваше раздразнение у нея.

— Ето ти съвършен пример, Маги — продължи той. — Твърдо решена си да ме измъчваш и да ме държиш на разстояние. Ако само пожелаеше да ми се довериш…

— Да ти се доверя? — присмя му се грубо тя. — Защо, по дяволите, да постъпя така глупаво? Не, ти разби сърцето ми веднъж. Няма да ти дам шанс да го направиш отново.

Аристократичните му черти се отпуснаха, а на Маги й се прииска да си бе прехапала езика. Прокле ирландския си темперамент. Не бе искала той да узнае това. По дяволите.

Той, изглежда, остана без думи — истинска благословия, защото щеше да й даде време да се оттегли, преди да е събрал мислите си.

— Не се чувствам добре. Извини ме, но трябва да си легна. Моля те, върни се в Лондон, Саймън. Няма какво повече да се каже.

 

 

Театър „Фейдо“^[1] се извисяваше над улицата, осветен от множество лампи. Импозантната сграда от тухла и камък бе украсена с огромни фигури, издълбани във фасадата. Напомняха египетски храм. Богаташите избягваха стълпотворението от карети, коне и слуги и бързаха към входа. Над поредицата отворени врати се виждаше надпис „Комична опера“.

Люсиен не искаше да рискува да закъснеят. Когато движението бе станало прекалено бавно, той бе настоял да оставят каретата на няколко пресечки и да вървят пеша до театъра. Маги държеше подгъва на пелерината си далеч от парижката мръсотия, а за съсипаните й обувки нямаше никаква надежда.

Не можеше да обвини Люсиен за нетърпението му, не и тази вечер. Анри изпълняваше главната роля и той не искаше да изпусне премиерата.

Щом влязоха, бяха отведени до ложа, откъдето сцената се виждаше отлично. Докато Люсиен бъбреше с разпоредителя, Маги отиде до перилата и се огледа. С позлатените повърхности, червените кадифени завеси и акцентите от мрамор театърът бе най-красивата сграда, която някога бе виждала. В момента представяха куклен театър с марионетки, но по-голямата част от публиката не обръщаше внимание на представлението. Море от черни палта и шапки с дълги щраусови пера се тълпеше към ложите и хората разговаряха помежду си.

— Ще седнем ли? — запита Люсиен зад нея.

Маги кимна.

— Анри винаги ли ти осигурява ложа?

— Настоява за премиерата, макар аз да предпочитам да съм долу — посочи насядалите там той. — Казва, че се отпуска, щом може да ме види винаги когато се почувства нервен. — Естеството на връзката им трябваше да бъде пазено в тайна и за пред хората Люсиен играеше ролята на театрален учител на Анри. Маги подозираше, че една от причините да се преместят в Монмартър бе досадата да поддържат измамата.

— Как прекрасно се държите един с друг.

— Невинаги — призна той и единият край на устата му се повдигна леко. — И двамата сме артисти, затова и двамата сме твърдоглави. — Почука главата си с юмрук. — Както много добре знаеш, защото притежаваш същия темперамент.

Тя се засмя тихо.

— Вярно е. Но ако не бяхме твърдоглави, можеше да се вслушаме в критиците си и никога повече да не рисуваме.

— Или щяхме да признаем грешките си с надеждата никога да не ги повторим, n’est-ce pas? — Изгледа я многозначително, което не оставяше никакво съмнение какво искаше да каже.

— Хабиш си силите. Пести ги за овациите, с които да обсипеш Анри. — Взе театралния си бинокъл и започна да разглежда тълпата.

— Трябва да признаеш, че е много интересно. Не очаквах твоят граф да положи усилия и да те ухажва. Първо цветя, после боята. Какво изпрати днес?

Маги се размърда на мястото си. Не беше виждала Саймън от маскарада насам, който бе преди три вечери, но всяка сутрин й носеха подаръци от негово име. Първо пристигна огромен букет от бели рози. Саймън бе написал, че ароматът им е като този на кожата й. После й донесоха зелената боя — нюанс, който не много търговци на бои предлагаха. Той твърдеше, че цветът е като на очите й, когато е в плен на страстта, и я молеше да мисли за него между бедрата й всеки път, когато използва боята.

А днес пристигна нещо неприлично. Бронзова статуя на Приап, гръцкия бог на мъжките гениталии, с огромен фалос в ерекция, която едновременно я бе шокирала и й се бе сторила забавна. Бузите й пламнаха, като си спомни придружаващата я бележка.

Моя лейди,

Твоите ръце имаха същия ефект върху мен. Ако искаш да гледаш още веднъж, аз ще съм повече от щастлив да се подчиня.

Твой верен, Саймън

Беше запомнила наизуст всяка дума, преди да хвърли бележката в огъня.

— Е? — запита Люсиен.

— Просто статуя. — Маги се престори, че гледа през бинокъла, за да не забележи Люсиен смущението й.

— Ако е просто статуя, защо се изчерви?

Тя свали бинокъла.

— Не знам какво се предполага, че трябва да направя — призна. — Дали има намерение да ми праща нещо всеки ден, докато аз… какво? Нямам представа какви са правилата.

— А! — Люсиен се облегна назад и кръстоса крака. — Разбирам. Никога не си била преследвана и идеята за това те кара да се чувстваш неудобно. Не можеш ли просто да се насладиш на преживяването, мила моя? В красива рокля като тази заслужаваш всички мъже в Париж да паднат в краката ти.

Маги приглади сребристобялата вечерна рокля с ниско изрязаното деколте, докато обмисляше думите на Люсиен. Нито един мъж досега не се бе опитвал да я спечели. По време на дебюта си беше получила няколко букета, но никога не бе сериозно ухажвана — дори и от Саймън. Съпругът й й правеше някакви подаръци на рождените й дни, навярно избрани от секретарката му. Дори не можеше да си ги спомни.

Тази любезност от страна на Саймън я изнервяше. Когато двамата се караха, й бе лесно да запази територията си. Беше й трудно обаче да се справи с подаръците и милите думи. Не беше любезно от нейна страна да ги отхвърля, но той искрено ли вярваше, че няколко дреболийки ще излекуват раните, от които отдавна бяха останали белези? И какво се надяваше да постигне?

Отчаяно искаше разговорът от по-предната вечер да не се бе състоял. Ако нямаше такова адско главоболие, никога нямаше да разкрие факта, че той е разбил сърцето й. Разбитото сърце и бездруго бе глупава женска идея. Без съмнение, той намираше откровението й за смешно.

— Можеше и да се насладя на вниманието, ако знаех какво се надява да постигне — каза тя на Люсиен.

— Очевидно е, non? Твоят граф има намерение да те примами обратно в леглото си.

Представлението започна и позволи на Маги да размишлява над думите на Люсиен. Възможно ли бе да е толкова просто? Ако Саймън искаше само отново да легне с нея, щеше ли да си дава толкова труд? Тя не бе девица, за бога. Не че това имаше значение. Не можеше да си позволи решителността й да отслабне. Всякаква близост между тях трябваше да бъде избягвана. Политическата му кариера със сигурност щеше да пострада заради нейната репутация, а тя нямаше намерение да промени поведението си, нито да сложи край на кариерата на Лемарк. Никой нямаше да й отнеме свободата, която бе постигнала с толкова труд.

 

 

Първото действие бе ужасно мъчително. Ложата на Маги не беше далече и Саймън не сваляше очи от нея, изпиваше я с поглед като умиращ от жажда. Тя бе поразително красива. Сребристобялата вечерна рокля подчертаваше млечнобялата й кожа и заоблените й гърди. Дългата й черна коса падаше на къдрици, прибрани назад от сребриста лента, и дългата й шия оставаше открита. Искаше му се да захапе нежната й светла кожа.

Още при първия антракт Саймън се обърна към придружителите си в ложата.

— Лейди София, лейди Арлингтън, ако ме извините, виждам някого, с когото трябва да говоря.

Лейди София се изправи, кафявите й очи бяха проницателни и мъдри.

— Ще дойда с вас.

Саймън премигна. София беше най-близката приятелка на херцогиня Колтън, което означаваше, че също като нея се радва на дяволиите. Само че София нямаше съпруг, който да я държи в правия път. Саймън я избягваше при нормални обстоятелства, но тази вечер тя го бе помолила да я придружи до операта. Тъй като той и бездруго планираше да отиде, нямаше причина да откаже на молбата на София и мащехата й.

Разбира се, не мислеше, че София ще следи внимателно всяка негова стъпка. Трябваше да остане насаме с Маги, защото разговорът не трябваше да стигне до ушите на нито една неомъжена жена. Нетърпелив да излезе от ложата, той смръщи вежди.

— Не.

София махна презрително с ръка и каза:

— Майко, двамата с лорд Уинчестър ще се върнем след малко. — Сграбчи Саймън за ръката и започна да го дърпа вън от ложата. — Хайде. Умирам от нетърпение да се срещна с нея.

Щом излязоха, той я накара да го хване прилично. Тръгнаха към ложата на Маги.

— Откъде знаете къде отивам?

— Моля ви. Гледате я втренчено цяла вечер, а и съм чула клюките. Всички говорят за нея. Отчаяно исках да отида на организирания от нея маскарад, но мащехата ми не се осмели да ми позволи. Бяхте ли там?

— Да. — Спомни си Нерон, който галеше дупето на Будика. — Мащехата ви е била права да не ви позволи да отидете.

— И ти ли, Бруте?

Той се засмя.

— Съжалявам бъдещия ви съпруг.

— Аз също. Татко се ядосва все повече с всеки сезон. Страхувам се, че може категорично да се наложи тази година.

— Тогава просто изберете един и приключете с въпроса. Женитбата може и да не е толкова лошо нещо, колкото мислите.

— А може и да е много, много по-лошо. Не мога да приема думата ви. Вие със сигурност не бързате да се сдобиете с графиня.

— Джулия и Колтън са много щастливи — отбеляза той.

— Отвратително щастливи — съгласи се тя. — Но тя е омъжена за него, така че защо да не извлече най-хубавото от ситуацията? Не, мисля, че ще почакам още малко. Какво става между вас и лейди Хокинс?

— Като че ли ще ви кажа. Маркизът ще набоде главата ми на кол.

— Грешите. Татко ви харесва. Според думите му може да замените Ливърпул някой ден.

Саймън дръпна завесата на ложата на Маги и я задържа за София.

— Мисля, че тези приказки са доста прибързани. — Особено ако някой откриеше истинската самоличност на Лемарк.

Влязоха и завариха Маги да говори с мъж. Телата им бяха много близо едно до друго, тя фамилиарно бе поставила длан на ръката му. Саймън разпозна в мъжа Дон Кихот от маскарада — онзи, който я бе извел на терасата. Стомахът му се сви, ревността дойде бързо и бе много силна. Очакваше да я завари с Баро, а не с един от обожателите й. Застави се да се усмихне.

— Лейди Хокинс.

Тя вдигна рязко глава и смарагдовозелените й очи се приковаха в него. На лицето й се изписа изненада, но тя се овладя и му кимна учтиво.

— Лорд Уинчестър.

Всички бяха представени един на друг и стана ясно, че този художник Жан-Луи и Маги са любовници. Тя бе нетипично закачлива и бъбрива, бузите й бяха поруменели. Французинът бе покрил с длан нейната, която продължаваше да почива твърдо на него. Саймън едва се сдържаше да не дръпне Маги към себе си.

Лейди София поде разговор.

— Лейди Хокинс, херцогиня Колтън е една от най-скъпите ми приятелки и настоя да се запознаем. Какво щастие, че сте на премиерата тази вечер.

В резултат на тези й думи последва дълъг разговор на тема Париж и пазаруване — разговор, от който един мъж можеше безопасно да се изключи. Точно тогава Саймън забеляза, че Маги направи няколко скрити опита да отдръпне ръката си, но французинът не й позволи. Беше ли Саймън преценил ситуацията неправилно, или тя просто се опитваше да бъде дискретна? Идеята едва не го накара да се разсмее. Маги и дискретност?

Но кой беше този мъж? Откъде го познаваше тя? Дори след всичко, случило се между тях, той пак не знаеше много за нея. Е, реши да промени това, като започне от днешния ден.

Зачака пауза в разговора.

— Лейди Хокинс — намеси се, — може ли да разговаряме насаме?

Настана неловкост, докато София не каза:

— Да, аз трябва да се върна в ложата си. Мащехата ми ще ме търси. Жан-Луи, имате ли нещо против да ме придружите? Бих искала да науча повече за картините, които създавате.

Взеха си довиждане и за голямо облекчение на Саймън София буквално издърпа французина далеч. Останал сам в ложата с Маги, той стисна ръце зад гърба си.

— Наслаждаваш ли се на представлението?

— Много. Анри е изумителен. А ти?

— Да, макар че, да си призная, не видях много от него.

— Закъсня ли?

— Дойдох секунди след вдигането на завесата. Не бях виждал такава тълпа като тази отвън. Но говорех за нещо съвсем различно.

— О, прекрасната лейди София. Предполагам, че тя може да бъде доста сму…

Той не можа да се сдържи и се разсмя.

— Знаеш много добре, че не тя е причината да съм тук тази вечер. Дойдох заради теб.

Тя прехапа устна, нежната плът се скри между зъбите й. Саймън си спомни необикновеното усещане за устата й по своето тяло. Слабините му пламнаха.

— Саймън, тези спорове са изтощителни и не виждам защо трябва да продължаваме. Благодарна съм за подаръците, но не трябва да изпращаш други.

В ума му зазвучаха думите, които му бе казала по-предната нощ. Ти разби сърцето ми веднъж. Няма да ти дам шанс да го направиш отново. Джулия бе загатнала за това в Лондон, но признанието на Маги променяше всичко. Нямаше да чака повече. Щеше да събори стените, които тя издигаше между двама им. Щом бе имала чувства към него някога, можеше отново да има. Трябваше просто да бъде внимателен и умен в ухажването си.

Реши за момента да избягва несъгласията. Щеше да предприеме стратегия, както правеше, когато искаше да спечели гласове.

— Видя ли Нотр Дам?

Тя премигна.

— Разбира се. Много пъти. Защо?

— Ще ме придружиш ли дотам? Утре?

Тя сбърчи смутено чело и той започна да се бори с порива да се засмее.

— Утре? — смръщи вежди. — Определено не. Не мога да се разхождам из Париж с теб утре. Изоставам с работата.

Той протегна ръка и втъкна зад ухото й една непокорна копринена черна къдрица.

— Вземи и работата си. Обещавам да ти намеря тихо местенце и да те оставя сама.

— Но защо…

Преди да е успяла да довърши, представлението бе подновено. Без да изчака разрешение, Саймън я хвана за ръката и я поведе към мястото й. Тя седна, а той допря устни до облечените й в ръкавица пръсти. Забеляза как бузите й поруменяха.

— До утре — прошепна и излезе от ложата, наслаждавайки се на малката си победа.