Джей Лин
Ще те чакам (6)

Шеста глава

Нямам представа как се оставих Кам да ме убеди, че е по-разумно той да кара, вместо да взимаме и двете коли, но ето че в събота вечерта, която изцяло бе посветена на домашното по астрономия, точно преди здрачаване се покатерих в неговия огромен сребрист пикап. Стомахът ми се сплиташе на възли още от предната вечер, когато Джейкъб се захвана да ме увещава да ида на купона с него и Бритъни. Съвсем добронамерено, разбира се, и донякъде ми се искаше да го сторя, но просто не можах да се накарам. Освен това нямах представа къде е къщата, а когато започнахме размяната на есемеси, вече беше доста късно и отново валеше проливен дъжд.

А сега нервите ми бяха изопнати като на мишле, намиращо се в стая, пълна с изгладнели котки. Колкото и тъпо да звучеше, до този момент не се бях озовавала сама с момче в някакъв автомобил. Господи, подобно признание звучеше жалко дори и да го правех само пред себе си. Толкова жалко, че може би бе най-добре да отнеса тази малка тайна в гроба.

Кам тикна ключа в стартера и ме погледна. Отново бе нахлупил бейзболната шапка с козирката назад. Зад гъстите мигли очите му проблясваха в небесносиньо.

— Готови, на старта?

Придърпах тънката жилетчица около раменете си и кимнах. Вчера сутринта, в часа по астрономия, вече си бе възвърнал обичайното настроение — шегуваше се, флиртуваше и предлагаше курабии. Надявах се двамата с Оли да са разрешили онова недоразумение, за каквото и да ставаше въпрос.

— Сигурен ли си, че не можем да свършим работата някъде наоколо?

— Местенцето е идеално. Никога не бих те повел в грешна посока, скъпа.

— Добре — измърморих и сплетох пръсти. Извърнах се настрани и се зазяпах навън. Прелетяхме покрай студентското градче и прекосихме моста към Мериленд.

След петнайсет минути Кам зави по шосето към туристическия център на Национален парк „Бойно поле Антиетам“^[1]. Като ценител на историята тайничко изпаднах във възторг, но същевременно се чувствах твърде напрегната, задето съм чак тук, и то сама с Кам посред нощ. Не че ми изглеждаше да е от типа, дето би се пробвал, но ако изобщо бях научила нещо в тоя живот, то бе, че за такива неща няма определен „тип“. Нервите ми се опънаха до скъсване.

— Сигурен ли си, че ще ни пуснат да влезем през нощта? — попитах и се огледах наоколо.

— Не — Кам паркира на едно от обозначените места. На паркинга имаше само четири-пет други коли.

Зяпнах го.

— Какво?

Той прихна и изгаси двигателя.

— Шегувам се, де. Трябва само да кажем на надзирателите, че сме студенти от университета. Няма да имат нищо против.

Силно се надявах да е така. Да ме подгони надзирател из бойно поле, далеч не фигурираше в списъка на нещата, които желаех да постигна, преди да умра.

От друга страна, след един бърз поглед към Кам се замислих дали пък подобно приключение не би му доставило удоволствие.

— Готова ли си?

Грабнах раницата си от земята и отворих вратата.

— Аха, давай да приключваме.

Кам взе един фенер от жабката и отново се подсмихна.

— Не се вълнувай чак толкова.

Ухилих му се.

— Изобщо не се вълнувам.

— Не лъжи! — Той заобиколи предницата и посочи циментовата кула с червения връх, която се издигаше към небето. — Ето там трябва да отидем.

— Кулата на Кървавата алея?

Той ме стрелна с поглед.

— Идвала ли си и друг път?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че това е Кървавата алея?

Усмихнах се лекичко и завъртях кичур коса с пръсти.

— Уча история все пак, така че подобни местенца са ми по вкуса. Чела съм за битката. Най-кървавият ден от цялата война се е случил именно на онзи къс кално шосе.

— Аха, така казват. Я чакай една секунда — той се насочи към един от парковите надзиратели, който тъкмо пресичаше поляната. — Ей сега се връщам.

Загледах го как притичва към чакащия охранител. Размениха няколко приказки, после Кам му показа тетрадката си. Мъжът се разсмя и двамата си стиснаха ръцете. Наклоних глава назад и забелязах, че първите миниатюрни звезди вече изникваха в тъмносиньото небе. Нощта щеше да се спусне само след минути.

Поех си дълбоко въздух и бавно издишах. Кам се приближи с наперена крачка.

— Можем да вървим. Освен това не сме единствените. От другата страна на кулата има още няколко студенти.

— Супер — тръгнах в крачка с него, като гледах да поддържам прилично разстояние помежду ни. — А защо толкова много хора идват чак дотук? Сигурна съм, че има подходящи места и по-близо до общежитието.

— Но не и като това. Я се огледай. — Той тикна фенерчето в задния си джоб. — Като се изключат къщите от другата страна на улицата, наоколо няма нито улични лампи, нито небостъргачи. Само небе.

— И царевични ниви — вмъкнах.

Той кимна.

— Голямо количество царевични ниви.

Стигнахме до асфалтираната част на алеята и поехме към кулата.

— Колко време мислиш, че ще ни отнеме? — попитах.

— Защо? Да не би да имаш среща с гадже?

Изсмях се, но смехът ми прозвуча по-скоро като някакъв лай.

— Ъм, не.

Едната му тъмна вежда се стрелна нагоре.

— Казваш го така, сякаш е най-налудничавата идея. Все едно никой не би излязъл на среща в събота вечер.

Пуснах кичурчето коса, което въртях с пръсти, и се насилих да свия рамене уж небрежно.

— Не излизам с никого.

— Тогава защо си се разбързала толкова?

Би било крайно неловко, че и невъзпитано да призная колко неудобно се чувствах, така че не отговорих нищо.

— Да не би да се тревожиш, че съм те домъкнал тук заради собствените си нечестиви планове?

Спрях като закована. Червата ми се свиха на възел.

— Какво?

Кам също спря и се обърна към мен. Усмивката му трепна леко.

— Ейвъри, шегувам се. Честно.

Заля ме гореща вълна и възлите се поотпуснаха, заместени от дълбоко чувство на срам.

— Знам. Ама съм…

— Леко изнервена? — довърши той вместо мен. — Да, именно.

Той се взира в мен още няколко секунди, после тръгна напред.

— Хайде. Скоро ще се стъмни.

Докато крачех подире му, си представих как се втурвам право срещу старата дървена ограда и се нанизвам на един от заострените колове. Господи, трябваше да се стегна. Не всички момчета бяха като Блейн. Наясно бях с това. Напълно наясно. Не бях съвсем изперкала заради нещастието.

На една пейка от другата страна на кулата, близо до паметните плочи, седяха двама от курса по астрономия. Помахаха ни, ние им отвърнахме, а после Кам ме поведе малко по-надолу по широкия паркинг, откъдето завихме към затревения хълм над неасфалтираната част на Кървавата алея.

Кам избра къде да спрем и извади фенера от джоба си, преди да седне на земята. Аз се затутках на няколко крачки от него, заслушана в тихото свирене на щурците. Земята бе изсъхнала, но дори и да беше мокро, не това ме спираше да седна. Просто бях твърде превъзбудена.

— Ще се присъединиш ли? — Кам потупа земята до себе си и наклони глава. — Много моля? Ужасно съм самотен сам-самичък.

Прехапах долната си устна и се настаних на няколко крачки от него, после се захванах да ровя за тетрадката по астрономия. Докато я вадех, неволно погледнах към него и очите ни се срещнаха. И не можах да отклоня поглед. Изгарящ. Това бе първата дума, която ми дойде наум. Погледът му изгаряше, сякаш проникваше право през мен.

Прокашлях се смутено и сведох глава над тетрадката.

— Кои съзвездия трябва да очертаем? — проговори накрая Кам.

Вдигна фенерчето, за да ми свети, докато прелиствах бележките.

— Мм, май Corona Borealis.

— А, да, това е Северната корона. Погледнах го с вдигнати вежди.

— Това да не би да го знаеш от обща култура? Той се разсмя.

— Може и да не си водя бележки, но все пак внимавам в час.

Бях почти сигурна, че проспа по-голямата част от вчерашната лекция. Извадих разграфените листове, които ни бе раздал професор Дрейдж, а след това и звездната карта и намерих Corona Borealis.

— Честно казано, не разбирам как хората виждат някакви форми в звездите.

— Сериозно ли? — Той се премести по-близо и надникна над рамото ми. — Че формите са съвсем очевидни.

— Не и за мен. Така де, виждам само множество звезди в небето. Всеки може да види каквото му се иска.

— Я виж Borealis например — той почука с пръст по картата. — Съвсем ясна корона.

Разсмях се.

— Изобщо не прилича на корона. По-скоро на неправилен полукръг. Кам поклати глава.

— Виж де! Сега се забелязва съвсем лесно. Ето, корона. Хайде де, не виждаш ли седемте звезди?

Наклоних глава назад и измъкнах една химикалка от раницата.

— Виждам седемте звезди, но виждам и около стотина други. Виждам даже и Бисквитеното чудовище^[2].

Кам избухна в смях. Приятен смях, дълбок и плътен.

— Ама че си и ти.

Устните ми инстинктивно се разтегнаха в усмивка, докато се надвесвах нерешително с химикалка над решетката. Нямах представа с кой паралел трябваше да започна. Погледнах нагоре към съзвездието и успях да нарисувам една черта там, където предполагах, че бе нужно, свързвайки две точки.

— Знаеш ли откъде идва името? — Когато поклатих глава, той се пресегна и измъкна химикалката от ръката ми. Пръстите му леко докоснаха моите и аз несъзнателно дръпнах ръка, заравяйки я в сочната трева. — Представлява короната, подарена от бог Дионис на Ариадна. Когато тя се омъжила за него, той поставил короната й в небесата в чест на брака им.

Зяпнах го.

— Професор Дрейдж не ни е казвал нищо подобно в час.

— Знам.

Облегнах се назад и го погледнах изпитателно.

— Тогава откъде го знаеш?

— А ти защо не го знаеш?

Извих глава настрани и вдигнах въпросително вежди.

— Добре де. Признавам, че повечето хора едва ли знаят такива подробности. — Той завъртя химикалката ми с пръсти. — Всъщност изкарах част от програмата, когато бях първи курс, но се наложи да зарежа предмета.

— Така ли?

Той кимна, но не продължи.

— Значи, си какво, трети курс?

— Аха. Наложи се да прекъсна една година, та малко изостанах.

Искаше ми се да попитам защо, но реших, че не ми влиза в работата.

— А защо си записал астрономия? — Тази тема като че ли бе неутрална. — Задължителна ли е за специалността ти?

— Не. Просто предметът ми харесва, а също и професор Дрейдж. — Той млъкна за миг и изгаси фенерчето. — Следвам „Спорт и рекреационна анимация“. Искам да стана спортен рехабилитатор.

— О! Ама… — Не успях да довърша, понеже момичето зад нас избухна в лудешки кикот. Погледнах през рамо и очите ми се ококориха.

Двамата от курса определено бяха двойка или бях на път да станат такава. Тетрадките им лежаха забравени на пейката. Тя се бе покатерила в скута му, лицата им бяха на сантиметри едно от друго, а ръката му се бе плъзнала под подгъва на полата й.

— Интересен начин да наблюдаваш звездите — отбеляза Кам.

Добре че вече притъмняваше, защото усетих как отново се изчервявам. Редно беше да се извърна, понеже ги бях зяпнала като истински воайор, обаче не можех да отклоня поглед. Дори когато момичето зарови пръсти в косата на момчето, придърпа главата му към своята и започнаха истински да се целуват, а ръката му изчезна под полата й чак до лакътя.

Боже!

Кам ме сръга в ръката с химикалката, за да привлече вниманието ми. Гледаше ме с любопитство.

— Какво? — троснах се.

— Нищо. Само дето… — Стори ми се, че внимателно си подбираше думите. — Гледаш ги така, сякаш… никога не си виждала двама души да се държат по този начин.

— Така ли?

Кам кимна.

— Освен ако не си израснала в манастир, предполагам ти се е случвало поне веднъж-дваж да се озовеш в нечий скут, нали така?

— Не, не ми се е случвало! — почти изкрещях и подскочих. — Тоест никога не съм се озовавала в скута на момче.

— А в скута на момиче?

— Какво? Не!

На лицето му бавно се разля усмивка.

— Шегувам се, Ейвъри.

Стиснах зъби.

— Знам, само дето…

— Какво? — Той ме сръга отново. — Какво де?

Отворих уста и в този момент най-ненадейно се разприказвах.

— Никога не съм имала връзка с някого. — В момента, в който думите изскочиха от устата ми, ми се прииска да се сритам. Та кой говори такива неща на непознати? Стиснала тетрадката, колебливо погледнах Кам. Зяпнал ме беше така, сякаш току-що бях заявила, че съм Дева Мария. Бузите ми пламтяха. — Добре де, какво толкова?

Той примигна и тръсна глава, после вдигна поглед към небето.

— Никога ли не си имала гадже?

— Не — размърдах се неловко, безкрайно смутена, сякаш бях разголила душата си.

— Съвсем никакво?

— Нали вече казах… не…

Устата му се отвори, после пак се затвори.

— На колко години си?

Направих физиономия и отново се размърдах смутено.

— На деветнайсет.

— И не си имала нито едно гадже?

— Не. — Пръстите ми несъзнателно мачкаха листа. — Родителите ми бяха… много строги. — Пълна лъжа, но пък звучеше достоверно. — Ама наистина много строги.

— Очевидно — Кам почука с химикалката ми по тефтера си. — Ама все пак си излизала на срещи или нещо такова?

Въздъхнах и сведох очи към тетрадката.

— Нали уж щяхме да описваме звездите.

— Това и правим.

— Напротив. Начертала съм само една крива линия, а ти не си направил нищо.

— Тая крива линия е между Делта и Гама — той се приведе над листа и свърза две от точките. — Това е Тета, ето и Алфа — най-ярката звезда. И ето, вече сме наполовина готови.

Вдигнах смръщен поглед към небето, за да сверя всичко това с реалното разположение на звездите. Дявол да го вземе, прав беше. Той отново се приведе към мен, притисна рамо до моето и начерта съвършена линия до друга точка на картата. Прехапала устна, загледах как довършва схемата, без нито веднъж да погледне звездната карта или пък небето. Остро осезавах топлината на рамото му дори и през двата ката дрехи. Тя плъзна от точката на допир помежду ни и сетне нахлу в гръдния ми кош, а пулсът ми рязко се ускори.

Кам обърна глава към мен.

— Ето, приключихме със звездите.

Поех си рязко въздух. Лицата ни бяха едва на сантиметри едно от друго, твърде близо. Погледът ми инстинктивно падна върху устните му. Едното ъгълче бе повдигнато и на лявата му буза започваше да се очертава трапчинка. Устните му се движеха, но не чувах нищо. Исках да се отдръпна и същевременно… не исках. Обзе ме пълен смут, докато се борех да не се дръпна… а също и да не се доближа още повече. Имах чувството, че съм попаднала между два противоположни магнита.

А може би просто трябваше да спра да зяпам устата му.

Май нямаше да е зле, понеже да зяпаш устата на момче, е доста идиотско, така че се насилих да вдигна очи. Това решение обаче се оказа още по-злополучно, защото така се втренчих в убийствените му очи, способни да ти свалят бикините само с едно премигване, както се бе изразил Джейкъб малко по-рано в един есемес. И беше напълно прав. Сигурна бях, че откъдето и да минеше, Кам оставяше дълга диря от захвърлени бикини. А такива дълги мигли у момче трябваше да се забранят със закон. Дори в тъмното очите му имаха оттенъка на деним. Поносимата до този миг топлина се превърна в нетърпима горещина, която запълзя по вените ми.

Размърдах се отново, понеже отдавна не се бях чувствала така. Поне не и след онова парти за Вси Светии. Но може би преди него… със сигурност преди него… У Кам имаше нещо, което ме караше да забравя всичко освен случващото се точно в този момент. Което май беше нормално. И през повечето време ми допадаше.

— Слушаш ли ме изобщо? Премигнах бавно.

— Мм? Да! Да, разбира се.

Той се ухили многозначително, а на мен ми се прииска да пропълзя под някой бодлив храст.

— Аха… значи, не си излизала с момче?

— Какво?

Той се подсмихна леко.

— Изобщо не ме слушаш. Твърде заета беше да ме зяпаш.

— Не е вярно! — Бузите ми бяха на път да изгорят от тази дребна лъжа, така че побързах да насоча поглед към двойката зад нас. Обаче тях ги нямаше.

Кам ме сръчка в рамото.

— Напротив.

Лицето ми се сгърчи в гримаса.

— Струва ми се, че преминаваш приемливото равнище на арогантност.

— Арогантност ли? Казвам самата истина. — Той хвърли тетрадката си на земята и се облегна назад на лакти, продължавайки да ме гледа през спуснатите си мигли. Онази проклета, несиметрична усмивка не изчезваше от лицето му. — Няма нищо лошо да ме зяпаш. На мен ми е приятно.

Ченето ми висна. Как, за бога, се очакваше да реагирам на подобна реплика?

— Изобщо не те зяпах. Ама хич. Просто малко се бях… унесла. Сигурно защото разговорът с теб е страшно вълнуващ.

— У мен всичко е вълнуващо — отвърна той най-безсрамно.

— Да, точно толкова, колкото да гледам как костенурката ти пресича шосето.

— Да, да, продължавай да си го повтаряш, скъпа, току-виж си повярваш.

— Продължавай да ме наричаш „скъпа“ и скоро ще закуцукаш. Очите му се разшириха.

— О, я се чуй само.

— Както и да е.

— Трябва да го направим.

Мислите ми моментално литнаха в крайно неуместна посока и кожата ми настръхна.

— Какво да направим? Да се прибираме? Съгласна съм, още сега.

— Да излезем на среща.

Очевидно бях пропуснала важна част от разговора. Затворих тетрадката, опипах тревата наоколо и дръпнах раницата.

— Не съм сигурна, че следя разговора.

— Не е толкова сложен — Кам прихна, когато го изгледах сърдито. — Казвам, че трябва да излезем на среща.

Хвърлих поглед към него и почувствах внезапна празнина в корема. Изглеждаше толкова самодоволен, полуизтегнат на тревата. Шегуваше ли се? Или беше друсан? Тикнах тетрадката в раницата заедно с химикалката.

— Нищо не разбирам.

Кам се излегна назад и протегна ръце над главата си, от което блузата му се вдигна нагоре, разкривайки ивица загоряла кожа и две хлътнатини от двете страни на хълбоците му… мили боже! Побързах да отклоня поглед и да си поема огромна глътка въздух.

— Обикновено „среща“ означава двама души да идат някъде вечерта, но е възможно да стане и през деня. Всъщност може да се направи по всяко време на денонощието. В повечето случаи включва вечеря. Понякога кино или разходка в парка. Въпреки че аз не си падам по разходките в парка. Плажът е за предпочитане, но тъй като наоколо няма…

— Знам какво е среща — сопнах се и се изправих на крака.

Кам обаче си остана излегнат на земята и не даваше вид да се кани да се надигне в скоро време. Уф, трябваше да дойда с моята си кола.

— Каза, че нищо не разбираш — изтъкна той най-безгрижно, — така ти обяснявам какво означава среща.

Вбесена… но против волята си и леко развеселена, скръстих ръце на гърдите си.

— Не това не разбирам, както чудесно се досещаш.

— Просто исках да се уверя, че помежду ни цари единомислие.

— Май не е така.

Кам отпусна ръце, но пролуката между дънките и тениската му така и не се скри. Изобщо… носеше ли бельо? Виждах само кожен колан и самите дънки. Така. Излишно бе да разсъждавам в тази посока.

— Е, след като и двамата сме наясно какво представлява срещата, дай да излезем — довърши той.

— Ъъ…

Кам се разсмя и се изправи с едно-единствено плавно движение.

— Това не е отговор, Ейвъри.

— Аз… — Среща? Среща с Камерън Хамилтън? Мигом ме обзеха две крайно противоположни емоции: безпокойство и любопитство. Направих крачка назад, та да запазя известно разстояние между нас и всичко останало. — Ти нямаш ли си гадже?

Веждите му се стрелнаха изненадано нагоре и той се изсмя.

— Гадже ли? Не.

— Тогава коя беше онази брюнетка, дето, залитайки, си тръгна от апартамента ти в сряда вечерта?

Усмивката му се разтегна от ухо до ухо.

— Ти да не би да ме следиш, Ейвъри?

— Не. Не! Какво? Не съм те следила! Имам си собствен живот, така да знаеш. Той изви вежда.

— Тогава откъде знаеш за Стефани?

— Така ли се казва?

— Ами да, така се казва и не, не ми е гадже. — Той наклони глава настрани и се вторачи в мен. — И не е залитала. Може би само малко си е влачила краката.

Направих гримаса.

— А как така си я видяла, щом не ме следиш? — Поинтересува се Кам и кръстоса глезени. — Имай предвид, че идеята да ме следиш ни най-малко не ми е неприятна. Напротив, силно ми допада.

Насилих се да дишам бавно и дълбоко, след това се приближих и го сритах по крака.

— Не съм те следила. Не можех да заспя и бях застанала на прозореца в хола. И съвсем случайно те видях да я изпращаш до колата.

— Е, това вече звучи логично. Макар да не е толкова забавно, колкото да дебнеш до прозореца с надеждата да ме зърнеш отнякъде.

Зяпнах го онемяла.

Кам ми намигна и, дявол да го вземе, лукавото изражение безкрайно му отиваше.

— Стеф не ми е гадже, между другото. Не са ни такива отношенията.

Което означаваше, че най-вероятно ставаше дума само за секс, в което нямаше нищо лошо. И вероятно това искаше и от мен с всички тия приказки за срещи. Джейкъб щеше да умре от радост. Значи, нямаше да му кажа и дума.

— Само че аз не съм такава.

— Каква?

Хм, държеше да го кажа на глас. Добре де. Защо пък не?

— Не съм като нея.

— Познаваш ли я?

Присвих очи.

— Не се чукам само за удоволствие, ясно ли е? Не че смятам, че има нещо лошо. Никого не съдя, просто не съм такава. Така че не проявявам интерес. Съжалявам.

— Я чакай малко. Съвсем се обърках. Уж не съдиш, а все пак си стигнала до предположението, че си падам по случаен секс? Че се виждаме само за да се чукаме? Не прибързваш ли малко с преценките?

Дявол да го вземе, прав беше.

— Добре де, прав си. Не знам дали са ви такива отношенията. Може пък да сте приятелчета от детинство, знам ли?

— Не сме — палавата усмивка се бе завърнала. — От време на време се чукаме. Зяпнах го с отворена уста.

— Значи, съм права! Тогава защо ме обвиняваш, че съдя прибързано?

— Не те обвинявам, просто отбелязвам — отвърна Кам и очите му пробляснаха като проклетите звезди в небето. — Но за да е ясно, в сряда вечерта не правихме секс. Макар не поради липса на желание от нейна страна, просто не бях в настроение.

Припомних си как изглеждаше момичето и се зачудих кой ли топлокръвен представител на мъжкия пол би могъл да не е в настроение в нейно присъствие.

— Както и да е. Този разговор е глупав.

— На мен ми харесва.

Поклатих глава и се наведох да си взема раницата, но Кам внезапно скочи на крака и я дръпна, преди да успея да стигна презрамката. Въздъхнах и протегнах ръка.

— Дай ми я.

— Това и правя.

Стрелнах го с възмутен поглед.

Подсмихвайки се, той пристъпи напред и метна презрамката през рамото ми. Пръстите му леко докоснаха шията ми и цялото ми тяло подскочи. Кам се отмести и вдигна фенерчето.

— Ето, виждаш ли? Държа се като истински джентълмен.

— Никакъв джентълмен не си — измърморих и стиснах презрамката на раницата.

— Но благодаря все пак.

Кам вдигна тетрадката си от земята и тръгнахме към пикапа, преминавайки покрай празната пейка. Когато стигнахме поляната, той запали фенерчето, за да осветява пътя. И вероятно за да ми докаже, че не съм права, ми отвори вратата на пикапа.

— Милейди.

— Благодаря — отвърнах малко по-любезно, отколкото преди това.

Но вместо да затвори, Кам се облегна на рамката и опря длан на ръба на отворената врата.

— Е, какво ще кажеш?

— За кое?

Гледаше ме със същия изгарящ поглед както и по-рано.

— Излез с мен.

Замръзнах.

— Защо?

— А защо не?

— Това не е отговор — дръпнах колана и се заех да го закопчавам. Ръцете ми трепереха, та не можех да го уцеля.

— А що за въпрос е това? Как се предполага, че… хей, не си го изкарвай на колана. Не го дърпай толкова. — Той се приведе към мен и измъкна лентите от ръцете ми. Пръстите му докоснаха моите и аз неволно се дръпнах назад. Кам спря за миг и ме погледна, а устните му, обикновено извити нагоре, започнаха да провисват в ъгълчетата. Нещо припламна в очите му. Не знам какво точно беше, но когато щракна колана ми, то вече бе изчезнало. Но той така и не се изправи.

— Защо да не излезем на среща?

Залепих гръб за облегалката, а ръцете ми се свиха на юмруци в скута. Не че се чувствах чак толкова неловко от близостта му, просто ми беше безкрайно неловко как реагирах на всяко бегло докосване и всеки поглед.

— Защото… защото не се познаваме.

Ъгълчетата на устните му отново се извиха нагоре. Това изражение май ми харесваше повече от смръщеното.

— Та нали затова хората ходят на срещи. За да се опознаят — очите му се сведоха към устата ми. — Излез с мен.

— Няма какво толкова да ме опознава човек — думите излязоха от устните ми като шепот, понеже гръдният ми кош рязко се надигна.

Кам изви глава настрани.

— О, сигурен съм, че има какво да науча за теб.

— Напротив.

— Тогава ще говоря предимно аз.

— Звучи страшно забавно.

— Със сигурност ще е по-забавно, отколкото да гледаш как Рафаел пресича шосето.

— Ха-ха!

В този момент усетих, че страничният джоб на раницата ми вибрира.

Съобщение? Вероятно от Джейкъб. Искаше ми се да извадя телефона, но така щях да си халосам главата в Кам. А това вече ми се беше случвало, та не ми се щеше да го повтарям.

— Може ли да тръгваме вече?

— А може ли да излезем на среща?

— За бога, ама ти не се отказваш, а?

— Не.

Разсмях се, не успях да се сдържа и усмивката му се разтегна още повече.

— Сигурна съм, че има достатъчно момичета, които са готови да излязат с теб.

— Вярно е, има.

— Еха. Доста си скромен, а?

— Че защо да скромнича? Важното е, че искам да изляза с теб. Не с тях.

— Не разбирам защо.

Тъмните му вежди се вдигнаха.

— Сещам се за няколко причини. Не си като другите. И това ме интригува. Недодялана си по един особено очарователен начин. И си умна. Да продължавам ли?

— Не. Няма нужда — побързах да го прекъсна. Трябваше да сложа край на тая работа, додето беше време. Дори да не обръщах внимание на славата, която му се носеше, Кам определено не беше лъжица за моята уста. Щеше да очаква неща, които не бих могла да му дам. На моменти ми беше достатъчно трудно дори да водя разговор с него. — Не искам да излизам с теб.

Отговорът ми като че ли нито го изненада, нито го обезсърчи особено.

— Сигурен бях, че така ще кажеш.

— Тогава защо изобщо ме питаш?

Той най-после — слава богу — се дръпна, но продължи да се държи за рамката.

— Защото исках.

— А… е, добре тогава. Радвам се, че си се разтоварил и повече няма да ти тежи. Веждите му се сключиха.

— Не съм се разтоварил.

О, не!

— Така ли?

— Така — той се ухили с очарователната си усмивка. — Винаги има и утре.

— Какво за утре?

— Ще те попитам пак.

Поклатих глава.

— Отговорът ще е същият.

— Може би. А може би не — той се пресегна и ме чукна лекичко по върха на носа. — Може пък да се навиеш. Аз съм търпелив, а и както сама отбеляза, не се отказвам лесно.

— Супер — измърморих, но… о, боже, в гърдите ми се надигаше непознато чувство.

— Знаех си, че така смяташ — той ме щипна по носа и аз го пернах през ръката. — Не се тревожи. Знам истината.

— Каква истина?

Кам отстъпи назад.

— Че ти се иска да се съгласиш, но просто още не си готова. Устата ми увисна.

— Няма нищо — усмивката му стана съвсем дръзка. — Не е лесно да ме опитоми човек, но мога да те уверя, че ще ти е безкрайно забавно.

И преди да успея да измисля отговор, достоен за това изказване, той ме перна още веднъж по носа и затръшна вратата в лицето ми.

* * *

Когато се прибрах у дома, метнах раницата на канапето и се свлякох до нея. Да изляза на среща с Камерън? Той да не е луд? Сигурно се шегуваше или просто флиртуваше. По пътя обратно така и не бе зачекнал темата повече, а вместо това ме заразпитва каква ми е програмата. И въпрос по въпрос изтръгна всички подробности за предметите, които изучавах. Когато стигнахме до къщи, се чувствах изтощена.

Облегнах глава назад и затворих очи. Сърцето ми думкаше доста енергично, предвид факта, че просто си седях. Дали говореше сериозно, че не бе спал със Стефани в сряда? Струваше ми се странно да се е въздържал, ако тя самата е имала желание.

Всъщност нямаше никакво значение.

Не можех да започвам каквато и да било връзка. Може би някой ден. Надявах се някой ден да се получи, понеже определено не исках да карам така до края на живота си. Щеше ми се все някога да се превърна в момиче, което се радва, когато го поканят на среща, вместо да бъда момиче, което се прибира у дома и се държи по ето този начин.

Отворих очи и простенах на глас.

— Аз съм Сеньор Тъпанар. Или може би Сеньорита Тъпанар.

Изправих се и тръгнах към спалнята, но после се сетих за вибриращата раница. — Мамка му.

Бързешком се върнах при канапето, бръкнах в страничния джоб и си извадих телефона. Докоснах екрана, очаквайки да видя съобщение от Джейкъб или Бритъни, но вместо това забелязах, че имам пропуснато обаждане и съобщение на гласовата поща.

— Какво, по дяволите?

Прокарах пръсти по ръба на телефона и реших, че без да искам съм му изключила звука. Изписах кода, отключих го и видях, че обаждането бе от НЕПОЗНАТ НОМЕР.

Сърцето ми прескочи.

Всъщност защо се впрягах толкова? Вероятно някой бе сбъркал номера или пък някой се опитваше да ми продаде нещо. Влязох в гласовата поща и пръстът ми автоматично се насочи към бутона за изтриване. Миналото надигна грозната си, злобна глава. Колко пъти се бе случвало някой да ми се обади и да скрие номера си? Толкова много, че дори не можех да ги преброя, но сега нямаше как да са те. Нали си бях сменила номера, също както и имейла. Изругах гласно.

После си поех дълбоко въздух, пуснах съобщението и долепих телефона до ухото си. В първия момент не се чу нищо, а после се обади дрезгав непознат глас:

„Нали знаеш какво се случва с лъжците и кучките? Получават голяма, тлъста…“.

Неволно извиках и натиснах копчето за изтриване, преди да чуя останалото. И вместо да запокитя телефона в отсрещната стена, го хвърлих на канапето и отстъпих назад така, сякаш между възглавниците се гушеше някакво отровно създание.

Очевидно всякакъв метод на комуникация можеше да стане отровен. Нима не го знаех от личен опит? От гърлото ми се откъсна сподавен смях. Ама наистина, нямаха ли си друга работа? Минали бяха пет години. Пет години! Явно не можеха да забравят миналото.

Точно като мен.