Джей Лин
Ще те чакам (4)

Четвърта глава

Довлякох се в кабинета по астрономия десет минути преди началото на часа и си избрах едно от най-незабележимите места в средата на амфитеатрално разположената зала, или поне така си мислех. Отпред вече бяха насядали неколцина студенти. Разчекнала уста в прозявка, настаних се на мястото си и разтърках очи. Трите литра кафе, изгълтани сутринта, по никакъв начин не ми помагаха, предвид факта, че бях спала не повече от час.

Заради онези три кратки изречения.

Стиснах очи и облегнах глава на ръка. Не исках да размишлявам за имейла, нито за това как бях отворила наново лаптопа и бях влязла в кошчето, за да видя какво толкова пишеше братовчед ми. Писмото му се оказа дълга тирада за това как съм предала родителите си и как неговите са се поболели от тревога и се опасявали, че ще подложа мама и татко на поредната драма. Трябва да се прибереш у дома, пишеше той. Така е редно. Да, в техните очи действително бе редно да постъпя така, но макар братовчед ми да подкрепяше родителите ми и, да речем, деветдесет и девет процента от населението на родния ми град, все пак се съмнявах, че той бе авторът на имейла.

Адресът ми беше непознат и макар да бе възможно имейлът да е изпратен от доста хора, нямаше как да знам точно от кого. Невъзможно бе да е от него, понеже дори той не бе толкова глупав, че да се опита да се свърже с мен.

Или пък грешах?

По гръбнака ми пробяга тръпка. Ами ако действително бе Блейн? Ами ако бе открил къде съм заминала? Нашите не биха му казали. Но пък бе напълно възможно да информират техните, понеже си бяха приятелчета от кънтри клуба. Ако го направеха, щях да ги убия. Най-сериозно. Щях да хвана следващия полет до Тексас и да ги убия, защото целият смисъл да дойда тук бе именно, за да се измъкна от…

— Добро утро, скъпа — чух нечий плътен глас.

Вдигнах рязко глава и се извъртях на стола. Онемяла от изненада, загледах как Кам най-безцеремонно се настанява на празното място до мен. Уви, твърде бавно схванах какво се случва — можех да кажа, че мястото е заето, или да го накарам да се премести, но само го зяпах безмълвно.

Той се облегна назад и ме погледна косо.

— Нямаш много свеж вид тази сутрин.

А той, точно обратното, изглеждаше кукуряк, особено за човек, който е купонясвал до късно през нощта. Влажна рошава коса, блеснали очи…

— Много ти благодаря.

— А, няма защо. Радвам се, че този път си дошла навреме за часа. — Той млъкна за миг, облегна глава назад и вдигна крака на седалката пред нас, без да отделя очи от мен. — Макар донякъде да съжалявам, че този път не се сблъскахме пред вратата. Беше много вълнуващо.

— Аз пък не съжалявам — отвърнах, ровейки в раницата за тетрадката. — Беше безкрайно неловко.

— Нямаше нищо неловко.

— Лесно ти е на теб. Нали аз се шибнах в теб, а не ти в мен.

Устата на Кам висна смаяно. О, господи, действително ли изтърсих подобна глупост? Май да. Изчервена до корените на косата си, отворих тетрадката.

— Рафаел е в прекрасна форма, между другото.

Неволно се ухилих от облекчение.

— Радвам се да го чуя. Изпишка ли ти се в ръката?

— Не, но се разминах на косъм. Нося ти нещо.

— Пишкано от костенурка?

Кам прихна и поклати глава, после зарови глава в раницата си.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но не — той измъкна няколко листа, захванати с телбод. — Учебната програма. Знам. Много е интригуващо, но след като не дойде за часа в понеделник, реших, че ще ти трябва, така че поисках едно копие от господин преподавателя.

— Благодаря — поех листовете смаяна. — Много мило от твоя страна.

— Е, подготви се. Тази седмица ще съм безкрайно мил. Нося ти и още нещо.

Захапах крайчето на химикалката, докато той отново се захвана да рови в раницата, и се възползвах от момента хубавичко да го огледам, без да забележи. От много време не бях водила разговор с представител на срещуположния пол, в който не ставаше дума за мен, но предвид дългите години, прекарани в изучаване на хората, сметнах, че се справям доста добре. Като се изключи репликата с шибването, направо се гордеех със себе си. Кам измъкна някаква салфетка и я разгъна с дългите си пръсти.

— Курабийка за теб. Курабийка за мен.

Извадих химикалката от устата си и поклатих глава.

— Нямаше нужда.

— Та това е само курабийка, скъпа.

Отново поклатих глава, понеже не разбирах. Не го разбирах. Дявол да го вземе, аз май повечето хора не ги разбирах.

Кам ме погледна през невъзможно дългите си мигли и въздъхна. После разкъса салфетката надве, уви едната от курабийките и я пусна в скута ми.

— Знам, че са ти казвали да не приемаш бонбони от непознати, но това е курабийка, а не бонбон, а и аз реално не съм непознат.

Преглътнах мъчително.

Кам отхапа от курабията и притвори очи. От гърлото му се надигна нисък звук — тихо ръмжене от задоволство. Сърцето ми прескочи и страните ми още повече поруменяха, докато го гледах. Той отново издаде същия звук и устата ми се отвори от само себе си. Един ред по-надолу някакво момиче се обърна към нас със замъглени очи.

— Чак толкова ли е вкусно? — полюбопитствах, като погледнах колебливо курабията в скута си.

— О, да, направо е върхът. Нали ти казах снощи. Щеше да е по-добре, ако имах и малко мляко — той отхапа отново. — Мм, мляко.

Осмелих се пак да го погледна и установих, че имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да получи оргазъм или нещо подобно.

Едното му око се отвори.

— Заради съчетанието на орех и шоколад. Смесваш ги заедно и в устата ти се получава нещо като сексуална експлозия. Единственото по-хубаво нещо на света са онези миниатюрни шоколадови кошнички с фъстъчено масло. Пъхаш ги, докато тестото е още топло… както и да е, трябва сама да опиташ. Отхапи съвсем мъничко.

О, дявол да го вземе, какво толкова? Та нали ставаше дума за курабия, не за лула с крек. Защо се държах като глупачка? Разгънах салфетката и гризнах малко. Курабията се разтопи в устата ми.

— Вкусно? Нали?

Отхапах още малко и кимнах.

— Е, у дома имам цял тон — той се протегна небрежно и сгъна своята част от салфетката. — Просто казвам.

Довърших курабията и трябва да призная, че дяволски си я биваше. Избърсах пръсти и се захванах да сгъвам салфетката, но Кам се пресегна и я дръпна от ръцете ми. При движението се извъртя на стола и коляното му докосна крака ми.

— Трохичка.

— Какво?

На лицето му заигра бледа усмивчица, той протегна свободната си ръка и преди да осъзная какво прави, прокара палец по долната ми устна. Всички мускули в тялото ми се вдървиха болезнено. Очите ми се опулиха и гърлото ми конвулсивно стисна последната глътка въздух. Докосването бе съвсем леко, едва доловимо, но въпреки това го усетих с всички части на тялото си.

— Готово — усмивката му се разтегна още повече.

Устната ми пламна. Не можех да мисля за друго. Не можех да помръдна. За щастие, в този миг вратата се отвори и вътре пристъпи най-странният човек, когото бях виждала някога. Облечен бе от глава до пети в маслиненозелен полиестер, имаше гъста, къдрава коса, щръкнала във всички посоки, тук-там изпъстрена с черно и сиво. Очилата му бяха огромни, кацнали на самия връх на носа. Когато прекоси подиума, забелязах, че бе обут с карирани кецове… в тон с папийонката му.

Кам тихичко се подсмихна.

— Професор Дрейдж е… уникален човек.

— Виждам — измърморих.

Професор Дрейдж заговори с непознат акцент, но ако съдех по маслинения оттенък на кожата му, бих заложила на средиземноморски или близкоизточен. Директно подхвана темата — без да проверява присъствията и без каквото и да било предупреждение. Съсредоточих се максимално, за да схвана уводните му думи за астрономията, както и мерките и единиците в нея, а Кам се смъкна по-ниско на стола и си отвори тетрадката. Химикалката му оформяше бързи и къси черти по листа, но не водеше бележки.

Вместо това рисуваше.

Наклонила глава, се опитвах да се ориентирам в обяснението за астрономическа единица — някакво безумно число, което никога не бих могла да запомня. Оказа се средното разстояние между Земята и Слънцето. Изключително важна величина, понеже именно с нея се измервали разстоянията в нашата Слънчева система. Въпреки огромното й значение, усетих, че надничам в тетрадката на Кам.

Какво, по дяволите, рисуваше?

— Така, на повечето от вас, хлапета, не ви пука за астрономически единици или пък изобщо не сте чували за тях — продължаваше професор Дрейдж, докато крачеше по дължината на подиума. Знаете само термина „светлинна година“.

Макар да се съмнявам, че действително разбирате какво е светлинна година.

Можех да се закълна, че Кам рисуваше Голямата стъпка^[1].

Лекцията продължи в този дух, но внезапно към края й професор Дрейдж смени скоростта, с което свари всички ни неподготвени, с изключение на Кам, и започна да раздава звездни карти.

— Знам, че днес е едва сряда, но ето ви първата задача за уикенда. По прогноза небето ще е чисто като бебешко дупе.

— Като бебешко дупе ли? — повторих шепнешком. Кам се подсмихна.

— Искам да намерите Corona Borealis в небето — в истинското, реално нощно небе. — Поясни професорът, усмихвайки се така, сякаш бе казал нещо особено остроумно, но ние само го гледахме тъпо. — Не ви трябва телескоп. Ползвайте си очите или очилата, или лещите, или каквото там ползвате. Можете да се пробвате в петък или събота през нощта, но за петък дават времето да е променливо, така че преценете мъдро.

— Ама чакайте — обади се някой отпред. — А как да използваме картата?

Кам ми връчи едно копие, предадено по цялата редица, заедно с няколко разчертани листа.

Професор Дрейдж се спря пред класа.

— Като я гледате.

Едва се сдържах да не прихна. Студентът изсумтя обидено.

— Това е ясно, но какво — вдигаме я срещу небето или нещо такова?

— А, разбира се, възможно е и така. А можете просто да разгледате съзвездията, да видите кое как изглежда и после със собствените си очи да го намерите в небето. — Тук професорът млъкна за миг. — Или пък можете да използвате Гугъл. Искам да свикнете с взирането в звездите. Този семестър ще ви се наложи често да го правите, така че е добре да започнете, докато времето е още топло.

Съберете се с партньора си и си изберете подходящ час. Искам таблиците да бъдат попълнени за понеделник. Това е всичко за днес. Късмет и нека силата на вселената да бъде с вас!

Неколцина студенти се разсмяха, но моят стомах отново се сви тревожно.

— Партньор ли? — измърморих и като обезумяла се заоглеждах из стаята. Всеки се бе обърнал на стола си и разговаряше с някого.

— Кога успяхме да си изберем партньори?

— В понеделник — отвърна Кам, затвори тетрадката си и я пъхна в раницата. — Когато те нямаше.

Сърцето ми лудо заблъска в гърдите и смутено се размърдах на ръба на стола. По дяволите! Професор Дрейдж вече се бе измъкнал с танцувална стъпка от стаята. Половината студенти също се бяха изнизали навън.

— Ейвъри?

Сега как щях да са намеря партньор, дявол да го вземе? И това само защото се държах като пикла в понеделник. Сама съм си виновна.

— Ейвъри!

Къде ли беше кабинетът на преподавателя? Налагаше се да го издиря и да му обясня, че си нямам партньор. Обзалагах се, че кабинетът му щеше да мирише странно… вероятно на нафталин.

— Ейвъри!

— Какво? — троснах се ядно и се обърнах към Кам. Защо продължаваше да седи и да ме зяпа?

Веждите му се вдигнаха изразително.

— Ние двамата сме партньори.

— Моля?

— Ние. Двамата. Сме. Партньори — повтори той и въздъхна. — Оказа се, че Дрейдж накарал всички да си изберат партньор в самото начало на часа в понеделник. Аз обаче влязох по-късно, та в края на часа той ми каза да си избера за партньор този, който пристигне за часа в сряда, иначе оставам сам. А понеже не искам да съм сам, двамката ще си партнираме.

Зяпнах го недоумяващо.

— Има ли вариант да работим без партньор?

— Да, но кой ще иска да ходи сам-самичък да зяпа небето по нощите? — Той се изправи и метна раницата на рамо, после тръгна между редовете. — Освен това знам идеалното място да свършим работата. Но трябва да е в събота, защото за петък имам планове.

— Чакай — изправих се и се втурнах след него. — Аз бих искала…

— Имаш планове в събота? — той се намръщи за миг. — Добре де, може би ще мога…

— Не. Нямам планове за събота, но няма нужда да си партнираме — започнах да обяснявам. — Мога и сама.

Кам спря толкова рязко пред вратата, че за малко да повторим случката от понеделник.

— Едва ли искаш да правиш всичко сама, като гледам програмата за курса, задачките никак не са малко.

— Е, не че умирам от желание — пристъпих от крак на крак. — Но не е нужно да си ми партньор. Така де, не си ми длъжен за нищо.

— Не разбирам какво ми казваш — Кам наклони глава на една страна.

— Казвам, че… — млъкнах. Какво всъщност исках да кажа? Проблемът бе, че не го разбирах, не разбирах поведението му. Не го познавах, а се държеше толкова… дружелюбно. И в следващия миг думите сами се изтърколиха от устата ми. — Защо се държиш толкова мило с мен?

Едната му вежда щръкна нагоре.

— Ти сериозно ли ме питаш?

— Съвсем сериозно.

Той се втренчи в мен.

— Как да кажа, вероятно просто съм дружелюбен по характер. А ти очевидно си нова — първокурсничка. И ми се стори малко неориентирана в понеделник, а после побягна и дори не се върна за часа, така че…

— Изобщо нямам нужда от съчувствието ти — възкликнах ужасена. Значи, той се държеше мило, понеже бе решил, че съм някоя стресната първокурсничка. О, боже, това вече…

Кам се смръщи, този път истински.

— Не става дума за съчувствие, Ейвъри. Казвам само, че в понеделник ми се стори доста отнесена, та реших, че можем да сме партньори. — Той млъкна и присви очи. — Виждам, че не ми вярваш. Да не би да е заради курабията? Снощи отказа да ги опиташ и днес най-искрено възнамерявах сам да си ги излапам, но като те видях такава уморена и тъжна, реших, че може би далеч повече от мен имаш нужда от нещо подобно.

Не успях да разбера дали се шегуваше, или не, но в очите му отчетливо се долавяше развеселено пламъче.

— Освен това си хубава — добави накрая.

Примигнах.

— Какво?

Смръщеното му изражение се отпусна и той отвори вратата и ме изтика в коридора.

— Да не искаш да кажеш, че не знаеш, че си хубава? Ако е така, то, значи, съм на път да загубя вяра в човечеството. Едва ли искаш да понесеш отговорността за подобно разочарование.

— Знам, че съм хубава, тоест… не, нямах това предвид. — Господи, колко ли суетна му изглеждах? Тръснах глава. — Така де, не смятам, че съм грозна. Тоест…

— Чудесно. Радвам се, че си изяснихме този въпрос. — И като ме подръпна за раницата, той ме насочи към стълбите. — Внимавай с вратата. Понякога играе номера.

Не му обърнах внимание.

— Какво общо има дали съм хубава, или не?

— Нали ме попита защо се държа така мило с теб? Смятам, че е взаимноизгодно.

Най-после схванах и се заковах на стъпалото над него.

— Държиш се мило с мен, защото ме намираш за хубава?

— И защото имаш кафяви очи. Страшно си падам по големи кафяви очи — той се разсмя. — Ужасно съм повърхностен. Хей, какво лошо има, че си хубава? Така събуждаш добрите ми обноски. Караш ме да споделям курабиите си с теб.

Гледах го втренчено.

— Тоест, ако бях грозна, нямаше да се държиш любезно с мен?

Кам се извъртя рязко, за да застане с лице към мен. Макар да бе стъпил на долното стъпало, пак бе по-висок от мен.

— Дори да беше грозна, пак щях да се държа любезно с теб. — Добре тогава.

Върху плътните му устни се изписа дяволита усмивка. Приведе глава надолу и прошепна:

— Обаче нямаше да ти предлагам курабии.

Скръстих ръце на гърдите си, мъчейки се да не обръщам внимание на това колко близо бяха лицата ни.

— Започвам да си мисля, че „курабия“ е кодово име за нещо съвсем друго.

— Не е изключено — той отново подръпна раницата ми и направи уверена крачка заднешком, с което ме принуди да сляза още едно стъпало надолу. — Помисли само. Ако действително е кодова дума, скъпа, то онова, което символизира, е било в устата ти.

Част от мен се смути от думите му, но другата част?! В гърлото ми се надигна неканен смях и избликна навън леко дрезгав.

— Ама ти наистина си…

— Невероятен? Изключителен? — той млъкна за миг, повдигайки вежди. — Смайващ?

— Смятах да кажа „странен“.

— Ау, дявол го взел, ако бях в състояние да изпитвам някакви чувства, вероятно щях да се обидя.

Ухилих се широко и с лекота се включих в размяната на шеговити реплики.

— Значи, добре е, че не си в състояние да изпитваш чувства, а?

— Май така излиза — той се смъкна още няколко стъпала надолу и спря на площадката. — А ти по-добре побързай, иначе ще закъснееш за следващия час.

Майчице! Прав беше.

Кам прихна при вида на ококорените ми очи и се отмести от пътя ми, понеже се втурнах надолу по стълбите.

— По дяволите, ако с такава скорост бе скочила за курабиите ми, щях да съм щастливец.

— Млъквай! — подхвърлих през рамо и хукнах по следващите стъпала.

— Хей! — провикна се той след мен. — Не искаш ли да знаеш какво всъщност означава „курабия“?

— Не! Опазил ме бог!

Смехът му ме последва в коридора и през целия път до следващия кабинет.