Метаданни
Данни
- Серия
- Ще те чакам (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wait For You, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елка Виденова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Silverkata (2021)
Издание:
Автор: Джей Лин
Заглавие: Ще те чакам
Преводач: Елка Виденова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Уо; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 01.07.2014 г.
Редактор: Ваня Петкова
Художник: Shutterstock
Коректор: Ваня Петкова
ISBN: 978-954-27-1245-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16330
История
- — Добавяне
Двайсет и втора глава
Болестта се задържа, преминавайки в отвратителна настинка с бухаща кашлица, която лекувах упорито с всякакви възможни лекарства, които можех да си набавя без лекарска рецепта. В първия ден от пролетния семестър все още кашлях, но се чувствах достатъчно добре, та да отида на лекции.
На път към паркинга събрах малко смелост и се спрях пред вратата на Кам. Трябваше да му благодаря, при това лично, а не с есемес. С разтуптяно сърце, сякаш бях тичала по стълбите до долу и обратно, почуках на вратата му.
От другата страна се доловиха тежки стъпки и след малко вратата се отвори, разкривайки Оли в цялото му размъкнато великолепие. Устните му се разтегнаха в сънена усмивка.
— Хей, радвам се да видя, че вече можеш да излизаш.
— Благодаря — бузите ми започваха да пламтят. — Кам буден ли е?
— Чакай да проверя. Само секунда — той остави вратата открехната и изчезна.
Върна се след няколко минути, които ми се сториха цяла вечност, но този път не бе толкова размъкнат. — Всъщност, ъъ, вече е тръгнал за лекции.
— О — усмихнах се, за да прикрия разочарованието си. — Е, ще се виждаме.
— Аха — той кимна и прокара ръка през дългата до раменете му коса. — Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.
— По-добре съм, благодаря.
Махнах му, нагласих презрамката на новата си чанта, извадих си ръкавиците и заслизах надолу към слънчевата, студена сутрин. На няколко крачки от колата се заковах като вкаменена… с разтуптяно сърце.
Пикапът на Кам.
Ясно, не е бил тръгнал за лекции. Бил си е у дома. Истината ме смрази. Оли му бе казал, че съм дошла, а той бе отказал да ме види.
* * *
През следващите няколко седмици често го засичах из градчето. Явно заради новата програма непрекъснато се оказвахме в съседни сгради. Всеки път беше с Джейс или както онзи ден… със Стеф.
И всеки път, когато го видех с нея, в корема ми се надигаше някакво гадно чувство. Знаех, че нямам право да изпитвам подобни неща, но това не ми пречеше да копнея да скоча отгоре й и да й нанеса няколко хубавички крошета.
Но не това беше най-ужасното. Повечето пъти и той ме виждаше, но ако се случеше погледите ни да се срещнат, винаги отклоняваше очи. Сякаш тези пет месеца приятелство и няколкото интимни мига изобщо не съществуваха. Сякаш изобщо не се познавахме.
Това ми напомняше за начина, по който се промениха отношенията с приятелите ми от гимназията след онзи купон за Вси Светии. Как всичко, което бяхме преживели заедно, бе забравено.
В петък ми се разкри благоприятна възможност. Заварих Кам сам, тъкмо пресичаше главната улица към „Кнути“, свел глава и заровил ръце в джобовете на блузата си с качулка.
— Кам! — извиках така внезапно, че получих пристъп на ужасна кашлица, останала ми като спомен от настинката.
Той спря и вдигна глава. Изпод плетената му шапка стърчаха няколко тъмни кичура.
Набрах се нагоре по хълма въпреки болките в гърдите и краката. Останала без дъх, се спрях пред него.
— Извинявай — програчих съвсем запъхтяна. — Една секунда.
Веждите му се сключиха.
— Ужасно кашляш.
— Аха, пипнала съм Черната смърт, а тя никога не се отказва — прокашлях се и принудих очите си да срещнат неговите. И за миг, взирайки се в кристалните му ириси, забравих защо го бях повикала.
Нещо премина през лицето му, но после отклони поглед и в челюстта му заигра познатото мускулче.
— Бързам за лекции, така че…?
Кам бързаше за лекции? Значи, всеки момент можехме да очакваме апокалипсиса. За малко да се врътна и да си тръгна, понеже беше болезнено очевидно, че нямаше никакво желание да говорим, но не се отказах. Дължах му го.
— Исках само да ти благодаря, задето си помогнал на Брит, когато бях болна.
Устните му се свиха, а погледът му се зарея някъде зад мен.
— Не беше нищо особено.
— За мен е. — Искаше ми се да ме погледне. — Така че… благодаря ти.
Той кимна рязко и си пое дълбоко въздух. Погледът му за миг се спря на лицето ми, после отново се плъзна встрани. Раменете му видимо се напрегнаха.
— Моля.
— Е… — не се сещах какво да отвърна, тъй като, каквото и да ми хрумнеше, беше по-добре да остане неизказано. Като например: „Съжалявам, че се държах като пълна кучка. И ми се иска да не бе виждал белега“.
— Трябва да вървя — каза той накрая и заотстъпва към страничния вход на сградата, където пушеха неколцина студенти. — Ще се виждаме.
— Съжалявам — изтърсих и сърцето ми замря.
Той се обърна към мен, очите му се присвиха така, сякаш чакаше още нещо, но после поклати глава.
— И аз.
Не се опитах да го спра.
Очите ми се наляха със сълзи, но все някак успях да стигна до кабинета по английски, който беше в същата сграда. Сутринта премина в пълна мъгла, а когато на обяд се срещнах с Джейкъб и Брит, с мъка успявах да следя разговора, докато чоплех сандвича си. Но май вече бяха свикнали, понеже никой нищо не каза.
Напът за „Уайтхол“, където трябваше да имаме лекция по икономика, разказах на Брит за кратката си среща с Кам.
— Очевидно не искаше да има нищо общо с мен.
— Според мен не става дума за това, Ейвъри.
— Напротив. Бързаше да се измъкне. Даже се оправда, че закъснявал за час, а знаем, че Кам е над тия неща.
Брит нахлупи по-ниско шапката си. Спряхме край павилиончето пред сградата по социални науки.
— Мога ли да съм искрена?
— Да?
Тя сплете облечените си в ръкавици пръсти.
— Знаеш, че те обичам, нали? Затова ще карам направо. Избягваш Кам още от Деня на благодарността, така че в моите очи, в неговите и в божиите явно точно това искаш. Да нямаш нищо общо с него.
Отворих уста, но не намерих какво да кажа. Действително това исках.
— И ето че те остави на мира. Не можеш да го виниш. Момчето си има някакви граници на търпението, нали така? — Тя сви устни. — След като толкова време го игнорираш, вероятно няма да му е особено приятно да разговаря с теб.
— Знам — признах. — Но просто…
— Най-после си си измъкнала главата от задника и се тревожиш, че вече е твърде късно?
Това ли беше? Не бях сигурна, но се надявах да не е така, защото, ако не друго, но докато главата ми си беше завряна в задника, не се чувствах чак толкова нещастна.
— Дай му малко време — тя ме прегърна през раменете. — И ако нищо не се промени, тогава… майната му.
— Майната му — повторих без особен ентусиазъм.
Брит ме прегърна.
— Така те искам.
* * *
В петък вечерта се захванах с домашното по икономика, убедена, че ставаше дума за някакъв непознат език, измислен специално, за да обърква хората. По няколко причини трудно успявах да се концентрирам. Улавях се, че често се зазяпвам в екрана на телевизора, без всъщност да виждам какво се случва, а съзнанието ми се рееше в най-различни посоки, повечето от които ме водеха към Кам.
Започвах да се ядосвам на себе си.
Телефонът ми внезапно иззвъня в чантата. Изрових го и простенах на глас, като видях кой се обаждаше. Братовчед ми. Малко се изненадах, че си прави труда да ми звъни, при положение че изобщо не реагирах на имейлите му.
Но самият факт, че ми звънеше, ме накара да стисна зъби и да вдигна.
— Ало — казах без всякакъв ентусиазъм.
Отсреща ме посрещна мълчание, а после:
— Не мога да повярвам, че вдигна.
— Че защо да не вдигна? — Всъщност това прозвуча нелепо, дори на мен самата. — Какво става, Дейвид?
— Прочела ли си поне един от имейлите ми?
Високомерният му тон напълно отсъстваше. Не можех да повярвам.
— Ъъ, прочетох един или два, но съм доста заета с лекциите и въобще. — Изправих се и побутнах чантата под холната масичка. — Така че…
Дейвид въздъхна шумно.
— Нищо ли не знаеш? Вашите не са ли се опитвали да се свържат с теб? Изсумтях.
— Ъъъ, не. Та те ми забравиха рождения ден.
— Съжалявам, че така се е получило — отвърна той и съвсем ясно долових неудобството му. — Мислех, че може пък да са се опитали да ти кажат какво се случва тук, защото донякъде е свързано с теб.
Влязох в кухнята да си взема нещо газирано от хладилника.
— Че как така нещо, което се случва у дома, ще е свързано с мен. Настъпи пауза, а после Дейвид хвърли бомбата.
— Става дума за Блейн Фицджералд. Арестуваха го.
Кутийката с безалкохолно изхвърча от ръцете ми и изтрещя на пода. Търкулна се под масата. А аз се спрях като вкаменена, зяпнала хладилника.
— Какво?
— Арестуваха го, Ейвъри. Затова и се опитвах да се свържа с теб. Мислех си… Знам ли, мислех, че би искала да знаеш.
Коленете ми омекнаха и се наложи да се вкопча в плота с една ръка. Стаята се наклони заплашително, както когато бях болна.
— Ейвъри, там ли си?
— Да — отвърнах и преглътнах. — Какво е станало?
— Случило се е в началото на лятото, но го потулили докъм средата на август, когато все пак го арестуваха. На някакъв купон. Доколкото разбрах, присъствали и дечурлига — заобяснява той и аз затворих очи. — Става дума за едно момиче от твоето училище. Мисля, че е в долния випуск — Моли Симънс.
Сетих се, че един от имейлите му споменаваше за нея, но бях предположила, че става дума за нещо съвсем друго.
— Какво… какво й е направил?
Дейвид не отговори веднага.
— Обвиненията са в сексуално насилие и още няколко престъпления. Делото му е през юни, но го пуснаха под гаранция. Нещата хич не изглеждат добре за него. Има стабилни доказателства. Наясно съм, защото баща му помолил моя да го защитава. Баща ми отказал. Исках да знаеш.
Не ми хрумваше какво да отговоря. Благодаря ти, че баща ти няма да представлява този задник в съда? Изобщо не знаех какво да кажа. Буквално онемях. Винаги съм се чудела дали Блейн не бе постъпил и с друг както с мен и дали мълчанието ми нямаше да му даде възможност отново да го направи. Надявах се да не е така, молех се да не се случи нещо такова.
— Момичето, което… изнасилил, се свързало с вашите.
Не можех да определя какво ме шокира повече — дали това, че момичето се бе свързало със семейството ми, или че Дейвид изрече думата „изнасилил“.
— Какво? Защо? Не съм казвала нищичко. Спазих всички…
— Знам, Ейвъри. Знам, че не си казала нищо, но тя ходи в твоето училище.
Чувала е слуховете по твой адрес и по адрес на Блейн и е събрала две и две. Така че първо отишла при вашите и предполагам се досещаш как е протекъл разговорът.
Май нямаше да е зле да приседна, преди да се свлека на земята.
— И когато отказали да говорят с нея, тя се обърна към мен. — Дейвид млъкна за миг. — Нищо не съм й казвал, Ейвъри. Нямам право да се бъркам, но мисля, че се опитва да се свърже с теб. Не знам откъде ти е намерила имейла.
— Нищо не съм получавала — отпуснах се на канапето. От друга страна, бях изтрила почти всички имейли, изпратени от непознат адрес. — А тя… Добре… ли е? Тоест, стори ли ти се да е добре?
Дейвид се прокашля.
— Честно ли? Не.
Разтърках чело и издишах бавно.
— Естествено, че не. Глупав въпрос.
— Защо не вземеш да си провериш имейла или нещо такова? Май много искаше да говори с теб, а това беше още през август.
— Не мога нищо да й кажа. Ако се разчуе, семейството му ще съди моето за милиони. — В гърлото ми се надигна жлъч. — Така пише в споразумението за конфиденциалност.
— Знам — отвърна Дейвид. — Но както казах, реших, че е добре да знаеш какво се случва.
В главата ми щъкаха толкова много въпроси, че не можех да преценя кой да задам.
— А обвиненията? Смяташ ли, че ще издържат в съда? Че действително ще го пратят в затвора?
— Доколкото е запознат баща ми, ще издържат. Ще полежи в затвора, Ейвъри, поне няколко години.
Очите ми рязко се отвориха. Заля ме вълна на облекчение, толкова могъща, че сякаш някой смъкна торба с тухли от гърба ми. Никога, дори и в най-смелите си надежди, не бях очаквала подобно развитие. Вярно е, че нямаше да го пратят в затвора заради стореното на мен, но все пак възмездието щеше да го застигне.
Най-после. Но беше отвратително, че се бе случило и на друго момиче — момиче, което вероятно бе станало обект на невероятен тормоз, задето е повдигнало обвинения, но въпреки това не се беше предало. Част от облекчението ми премина в чувство за вина и срам. Ами ако бях отказала да послушам родителите си? Ако не бях отстъпила? Вероятно Моли нямаше да стане жертва. А само бог знае на колко други момичета е можело да се случи, за които вероятно нямаше и да разберем. Стомахът ми се сгърчи при тази мисъл.
— Както и да е — провлачи Дейвид. — Исках само да знаеш.
— Благодаря — отвърнах, при това съвсем искрено. — Съжалявам, че не реагирах на имейлите ти. Мислех… всъщност няма значение какво съм мислела.
— Знам какво си мислела. И реално не съм ти давал основания да мислиш другояче. — Той млъкна за миг и очите ми се ококориха. — Виж, държа да кажа, че съжалявам.
— Какво?
— През всички тия години, ами… реално не знаех какво всъщност се е случило, но беше редно да направя нещо. И съжалявам. Съжалявам, че си преживяла всичко това.
Задавих се от емоция. Станало беше нещо невероятно. Не само че се наложи да махна Дейвид от тайния ми списък с гаднярите, но тази една думичка, така обикновена, блесна като ярък фар в най-черна нощ. Пръстите ми, стиснали телефона, се разтрепериха. Затворих очи, но една сълза все пак се прокрадна.
— Благодаря ти — прошепнах дрезгаво. — Благодаря.