Джей Лин
Ще те чакам (2)

Втора глава

На този етап имах два варианта: да махна с ръка на случилото се и да се опитам да гледам напред въпреки катастрофалния провал още на първата крачка от университетския ми живот, или да си ида у дома, да се мушна в леглото и да се завия през глава. Ужасно ми се искаше да избера втория вариант, но просто не беше в мой стил.

Ако имах навика да бягам и да се крия от проблемите, никога нямаше да оцелея сред ужаса на гимназията.

Докато размишлявах на тази тема, погледът ми инстинктивно попадна върху широката сребърна гривна на лявата ми китка, исках да проверя дали си е на мястото. Да, за малко да не оцелея.

Майка ми и баща ми изпаднаха в истерия, когато ги уведомих, че възнамерявам да следвам в другия край на страната. Да ставаше дума за Харвард или Йейл, или Суит Брайър, щяха да са във възторг, обаче университет, който не беше от Бръшляновата лига^[1]? Срамота! Изобщо не разбираха. Както винаги. Отказвах да се запиша в университет, в който бяха учили те самите, или пък някъде, където половината от членовете на кънтри клуба в родния ми град щяха да натирят децата си.

Исках да ида някъде, където нямаше да виждам познатите ехидни усмивчици, нито да чувам шушукането, което продължаваше да се носи от хорските уста като отрова. Някъде, където никой не бе чувал онази история или пък поредната й версия, разпространявана така убедено, че понякога и аз самата се питах какво всъщност се бе случило в нощта на Вси Светии преди пет години.

Но тук това нямаше значение. Никой не ме познаваше. Никой нищо не подозираше. И никой не знаеше какво точно криеше гривната в горещите летни дни, когато нямаше как да ходя с дълги ръкави.

Идването ми тук си беше мое решение, при това съвсем правилно.

Родителите ми ме заплашиха, че ще ме лишат от парите от сметката, предназначена за обучението ми, което ми се стори безкрайно смешно. Имах си мои пари — пари, които нямаше как да контролират от момента, в който навърших осемнайсет. Пари, които си бях спечелила. Смятаха, че съм ги предала за пореден път, но аз си знаех, че остана ли в Тексас, сред онези хора, съм загубена.

Погледнах мобилния, за да проверя колко е часът, изправих се с мъка на крака и метнах раницата през рамо. Поне за лекцията по история нямаше да закъснея.

Кабинетът по история бе в сградата за социални науки, разположена в подножието на хълма, който преди малко бях изкачила на бегом. Минах напряко през паркинга зад сграда „Бърд“ и пресякох задръстената улица. Наоколо крачеха студенти, на групички по двама или повече, очевидно се познаваха. Но вместо да се почувствам изолирана, в гърдите ми се надигна безценното усещане за свобода — ето, вървя към поредната лекция, без никой да ме разпознае.

Изтикала мисълта за епичното падение от преди час, влязох в „Уайтхол“ и изкачих първото стълбище вдясно. Коридорът на втория етаж бе пълен със студенти, които чакаха кабинетите да се изпразнят. Пробих си път през кикотещите се групички, като се наложи да заобиколя един-двама студенти, които очевидно още не се бяха събудили съвсем. Намерих си празно местенце точно срещу входа на кабинета и седнах по турски с гръб към стената. Прокарах нервно длани по крачолите на дънките, развълнувана от мисълта за предстоящия час. Повечето хора вероятно биха се отегчили до сълзи на лекция по „Въведение в историята“, но това ми беше първият час по избраната специалност.

Ако имах късмет, след пет години щях да работя в някой тих и прохладен музей или библиотека и да съставям каталози на древни текстове или артефакти. Признавам, че това далеч не бе най-бляскавата кариера на света, но за мен беше идеална.

Далеч по-добър вариант от онзи, за който мечтаех навремето — да стана професионална танцьорка в Ню Йорк.

Поредното мое решение, от което майка ми остана безкрайно разочарована. Всичките пари за уроци по балет, още откакто бях проходила, се оказаха хвърлени на вятъра, когато навърших четиринайсет.

Балетът ми липсваше, липсваше ми онзи невероятен покой, който ме обземаше по време на танца. Но просто не бях в състояние да танцувам отново.

— Момиче, защо седиш на земята?

Вдигнах глава и неволно се ухилих при вида на широката, ослепителна усмивка, разтегната върху привлекателното карамелено лице на Джейкъб Маси. Сприятелили се бяхме през миналата седмица, определена за „ориентация“ на първокурсниците, и заедно имахме часове по история, както и по изкуство във вторник и четвъртък. Дружелюбната му личност мигом ме бе привлякла.

Хвърлих поглед към скъпите му дънки, разпознавайки добрата им кройка.

— Доста е удобно. Защо не поседнеш и ти?

— В никакъв случай. Не бих искал хубавият ми задник да се изцапа. — Той облегна хълбок на стената до мен и се ухили още по-широко. — Я чакай. Ти защо си подранила така? Нямаше ли час от девет?

— Нима помниш? — Миналата седмица си бяхме разменили програмите за не повече от половин секунда.

Джейкъб ми намигна.

— Имам стряскащо добра памет за напълно безполезни неща.

— Хубаво е да го знам — разсмях се.

— И какво? Още от първия час ли избяга? Ах, ти, лошо момиче! Направих физиономия и поклатих глава.

— Да, ама само защото закъснявах, а мразя да влизам след началото на часа, та явно първият ми час ще остане за сряда, стига да не се откажа до тогава.

— Да се откажеш ли? Момиче, не се дръж като глупачка! Астрономията е фасулски предмет. И аз смятах да се включа, ама групата се запълни за някакви си две секунди, понеже всички второкурсници се втурнаха да се записват.

— Да, ама не ти се е случило почти да убиеш човек, докато тичаш в коридора, за да стигнеш навреме за часа, при това човек, който по едната случайност е записал същия фасулски предмет.

— Какво? — Тъмните му очи се разшириха от любопитство и той понечи да приклекне до мен, но някой привлече вниманието му. — Чакай малко, Ейвъри. — Той замаха с ръка и се разскача. — Хей! Бритъни! Я си домъкни задника насам!

Насред коридора се спря дребничко русокосо момиче и се обърна към нас с пламнали бузи, но като видя подскачащия Джейкъб, се ухили. Проправи си път до нас.

— Бритъни, това е Ейвъри — Джейкъб се усмихна широко. — Ейвъри, това е Бритъни. Запознайте се.

— Здрасти — обади се Бритъни и вдигна ръка в поздрав.

— Здрасти — отвърнах на поздрава.

— Ейвъри тъкмо се канеше да ни разкаже как за малко не убила човек в коридора. Реших, че ще ти е интересно да чуеш.

Поколебах се за миг, но любопитната искрица в тъмните очи на Бритъни ме спечели.

— Разказвай, де — подкани ме тя усмихната.

— Е, нямаше чак да го убия — въздъхнах, — но ми се размина на косъм и се почувствах супернеловко.

— Най обичам някой да изпадне в неловка ситуация — обади се Джейкъб и приклекна до мен.

Бритъни прихна.

— Има нещо такова. — Хайде, казвай.

Отметнах коса назад и сниших глас, та да спестя на останалите в коридора описанието на унижението ми.

— Значи, закъснявах за астрономията, затова минах тичешком през двойните врати на втория етаж. И понеже не гледах накъде вървя, се блъснах във въпросното момче в коридора.

— Олеле! — на лицето на Бритъни се изписа съчувствие.

— И наистина за малко да го съборя. Изпуснах си раницата. Навсякъде се разлетяха учебници и химикалки. Въобще беше епическо.

Очите на Джейкъб блеснаха развеселено.

— А готин ли беше?

— Какво?

— Питам готин ли беше? — повтори той и прекара длан през късо подстриганата си коса. — Защото, ако е бил готин, можеше да се възползваш от ситуацията. Идеален начин да се запознаеш с него. А после можехте да се влюбите до полуда и да разказвате на всички как без малко не си го свалила в коридора, преди действително да се свалите.

— О, боже! — познатата топлина се разля за пореден път по бузите ми. — Всъщност беше много привлекателен.

— Ужас — възкликна Бритъни, която май единствена осъзнаваше, че този факт правеше ситуацията още по-унизителна. Изглежда, за да се осмисли подобно нещо, са необходими Х-хромозоми, ето защо Джейкъб беше в повече от възторг.

— Е, ще ни опишеш ли този хубавец? Искаме подробности.

Хич не ми се искаше да навлизам в детайли, понеже самата мисъл за Кам ме караше да се гърча от неудобство.

— Мм… ами беше много висок и ми се стори добре сложен.

— Как така ти се е сторил добре сложен? Да не си го опипала?

Прихнах, а Бритъни поклати глава.

— Нали ти казвам, че се блъснах в него, Джейкъб. Хвана ме, за да не падна. Не съм го опипвала нарочно, но ми се видя, че е добре сложен. — Свих рамене. — Както и да е, имаше тъмна коса, вълниста. По-дълга от твоята, малко рошава, ама някак…

— По дяволите, ако сега кажеш, че е бил чорлав като някой секси звяр, искам и аз да се блъсна в него.

Бритъни се изкикоти високо.

— Обожавам такава коса.

Интересно дали лицето ми действително бе толкова алено, колкото ми се струваше.

— Общо взето така беше. Въобще пичът се оказа истински красавец, а очите му бяха толкова сини, че…

— Я чакай — ахна Бритъни и се опули насреща ми. — Нереално сини, нали? И е ухаел вълшебно? Знам, че ти звучи странно и загадъчно, но просто отговори.

Действително прозвуча странно, но същевременно ме досмеша.

— Да и на двата въпроса.

— О, майко мила! — изписка Бритъни. — А разбра ли му името?

Започна да ме обзема тревога, понеже и Джейкъб като че ли започваше да се досеща нещо.

— Да, защо?

Бритъни сръга Джейкъб с лакът и прошепна:

— Да не е бил Камерън Хамилтън? Ченето ми висна чак до скута.

— Значи, той е бил! — Раменете на Бритъни буквално подскочиха. — Блъснала си се в Камерън Хамилтън?

Джейкъб обаче не се усмихваше. Гледаше ме безмълвно и някак с… благоговение?!

— О, как ти завиждам. Бих дал десния си ташак, за да се сблъскам с Камерън Хамилтън.

Така прихнах, че за малко да се задавя. — Боже! Това звучи доста сериозно.

— Камерън Хамилтън си е сериозна работа, Ейвъри. Но ти няма как да знаеш. Нали не си оттук — поясни Джейкъб.

— Че нали и ти си първи курс? Откъде знаеш за него? — полюбопитствах, защото Кам ми се бе сторил твърде голям за първокурсник. Със сигурност беше поне втори или трети курс.

— Всички в университета го познават — отвърна Джейкъб.

— Та ти самият пристигна преди по-малко от седмица.

Той се ухили насреща ми.

— Да, ама общувам с хората.

Поклатих глава развеселена.

— Не схващам. Така де, много е готин, но какво от това?

— С Камерън учехме в една и съща гимназия — заобяснява Бритъни, като хвърли бегъл поглед през рамо. — С две години е по-голям, но още тогава беше голямата работа. Всички искаха да общуват с него или да ходят с него. И тук е горе-долу същото.

И въпреки че думите на Бритъни ми напомняха за друга една особа, любопитството неволно ме загриза.

— Значи, вие двамата сте оттук някъде?

— Не, от околностите на Моргантаун сме, района на Форт Хил. Нямам представа защо е избрал този университет вместо университета на Западна Вирджиния, но аз лично исках да се измъкна от родното гнездо, та да не ми се налага цял живот да общувам със старата тайфа.

Това напълно го разбирах.

— Както и да е, на Камерън му се носи славата из университета — Джейкъб плесна с ръце. — Живее извън общежитието и, както се говори, прави най-готините купони и…

— В гимназията си имаше известна репутация — прекъсна го Бритъни. — Напълно заслужена. Не ме разбирай погрешно. Винаги е бил готин. Мил и забавен, но навремето си беше направо секс машина. Май се е поукротил, но нали знаеш приказката за вълка и козината му…

— Добре, добре — пръстите ми се заиграха с гривната. — Хубаво е да го имам предвид, но всъщност няма значение. Така де, само се сблъсках с него в коридора. Познанството ми с този Кам се простира само дотам.

— Кам? — Бритъни премигна насреща ми.

— Какво? — Надигнах се и си дръпнах раницата. Вратата на кабинета всеки момент щеше да се отвори.

Веждите на Бритъни се сключиха озадачено.

— Всички го наричат Камерън. Само на приятелите си разрешава да му казват Кам.

— Хм — намръщих се на свой ред. — На мен ми каза, че всички се обръщали към него с Кам, така че реших, че действително така му викат.

Бритъни не отвърна, а и, честно казано, не виждах какво толкова особено имаше в цялата работа. Кам или Камерън, или както там му викаха, чисто и просто се опитваше да се държи любезно, след като едва не го отнесох. А фактът, че бе преобразен плейбой купонджия, не означаваше нищо друго, освен че трябваше да стоя настрани от него.

Вратата най-после се отвори и коридорът се напълни със студенти. Изчакахме ги да се разотидат и едва тогава влязохме в кабинета и си избрахме три места в дъното, като Джейкъб седна между нас. Докато измъквах огромната си тетрадка, достатъчно дебела за пет предмета, с която спокойно бих могла да убия човек, Джейкъб ме сграбчи за ръката.

В очите му играеше някакво палаво пламъче.

— Не можеш да се откажеш от астрономията. Няма да преживея семестъра, ако косвено не изживея цялото това приключение чрез теб и не слушам за Кам поне три пъти седмично.

Разсмях се тихо.

— Няма да се отказвам — обещах, макар донякъде да се изкушавах, — но се съмнявам, че ще има какво да ти разказвам. Едва ли ще си продумаме след днешната случка.

Джейкъб пусна ръката ми и се облегна назад, като продължаваше да ме гледа втренчено.

— Ще видим тая работа, Ейвъри.

* * *

За моя радост, останалата част от деня далеч не бе наситена със събития както сутринта. Нямаше повече инциденти с невинни момчета, нито други унизителни случки. И макар да се наложи заради Джейкъб да разкажа наново цялата история в обедната почивка, радвах се, че двамата с Бритъни имат пауза между часовете по същото време като мен. Мислех, че ще трябва да прекарам целия ден сам-самичка, та ми беше приятно да си бъбря с хора… на моята възраст.

Явно общуването с хора бе нещо като карането на колело — не се забравя. А като се изключеха безумните съвети на Джейкъб, в които влизаше и идеята нарочно да се блъсна в Кам следващия път, когато го видя, други неловки моменти нямаше. И в края на деня почти бях забравила за Синеокия.

Преди да си тръгна, минах през сградата на финансовия отдел, за да подам заявление за почасова работа. Не че имах нужда от пари, но пък имах потребност да си уплътня времето, за да не разсъждавам много-много. Натоварването ми беше пълно — осемнайсет кредита — но пак щях да разполагам с купища свободно време. Искаше ми се да подхвана някаква длъжност на територията на университета, но нямаше нищо свободно. Записаха името ми в списъка на чакащите.

Университетското градче се оказа прекрасно, с очарователно и някак старомодно излъчване. Нямаше нищо общо с разхвърляните сгради на големите университети. Сгушен между река Потомак и малкото историческо градче Шепърдстаун, комплексът бе като изваден от картичка. Солидни стари сгради с островърхи кули редом до по-модерни постройки. И навсякъде дървета. Свеж, чист въздух и всичко необходимо на пешеходно разстояние. В хубавите дни можех да ходя пеш на лекции или поне да паркирам в западната страна, та да не се налага да плащам.

След като си изрецитирах данните за списъка на чакащите, тръгнах към колата, наслаждавайки се на топлия бриз. За разлика от сутринта, когато бързах, сега можех да разгледам къщите по пътя към гарата. На верандите на три от тях, разположени една до друга, се тълпяха колежани. Явно там се помещаваха местните студентски сдружения.

Някакъв тип с бира в ръка вдигна поглед към мен. Усмихна ми се, но точно в този момент през отворената врата влетя футболна топка и го цапардоса по гърба. Чуха се ругатни.

Да, това определено беше седалището на студентско сдружение.

Усетих как гръбнакът ми се вцепенява и неволно ускорих крачка, побързах да отмина. Стигнах някакво кръстовище, скочих на платното и за малко да ме отнесе един сребрист пикап, от онези големите, вероятно „Тундра“, полетял в тясната уличка, която се опитвах да пресека. Сърцето ми подскочи, когато джипът закова спирачки и ми препречи пътя.

Върнах се объркана обратно на бордюра. Да не би шофьорът да се канеше да ми дръпне някое конско?

Тъмното стъкло бавно се смъкна надолу и за миг щях да се просна по лице от изненада.

Иззад волана ми се усмихваше Камерън Хамилтън, нахлупил бейзболна шапка с козирката назад. Изпод лентата й стърчаха тъмни къдрици. Освен това беше без тениска — гол до кръста. И доколкото можех да преценя по това, което виждах, тоест по гърдите му, фигурата му си я биваше. Чудесно развита мускулатура. И татуировка. Върху лявата му гръд изригваше слънце, а назад, към раменете му, се надигаха пламъци в яркочервено и оранжево.

— Ейвъри Морганстен, ето че пак се срещаме.

Последният човек, когото бих искала да срещна. Определено имах най-ужасния късмет на света.

— Камерън Хамилтън… здрасти.

Камерън се приведе настрани, отпуснал ръка върху волана. Нека се поправя. Бицепсите му също си ги биваше.

— Трябва да престанем да се засичаме по този начин.

Това беше самата истина. Освен това трябваше да престана да зяпам бицепсите му… и гърдите му… и татуировката. Не ми беше хрумвало, че слънцето може да изглежда толкова… секси. Боже! Колко неловко…

— Първо ти за малко да ме прегазиш, а сега аз за малко не те прегазих — поясни Кам. — Двамата сме като бомба със закъснител.

Нямах представа какво да отговоря. Езикът ми бе залепнал за небцето, мислите ми напълно се разпиляха.

— Накъде си тръгнала?

— Към колата — успях да изломотя. — На път съм да закъснея за автомата. — Това не беше съвсем вярно, понеже бях проявила щедрост с монетите, за да не ми лепнат някоя глоба, но пък нямаше нужда да го уведомявам за всяка подробност. — Тъй че…

— Е, скачай, миличка. Ще те откарам.

Кръвта се дръпна от лицето ми и се втурна към всякакви други кътчета в тялото ми, задействана по някакъв безкрайно озадачаващ и смущаващ механизъм.

— Не. Всичко е наред. Спряла съм ей там, на хълма. Няма нужда.

Усмивката му се разтегли още повече, разкривайки онази трапчинка.

— Не ме затрудняваш. Това е най-малкото, което мога да направя, след като едва не те прегазих.

— Благодаря, но…

— Хей! Кам! — Онзи с бирата скочи от верандата и дотича до тротоара, като междувременно ми хвърли бърз поглед. — Какви ги вършиш, човече?

Май момчето от студентското дружество щеше да ме спаси от неудобната ситуация.

Погледът на Кам така и не се отклони от мен, но усмивката му потрепна.

— Нищо, Кевин, опитвам се да проведа разговор.

Побързах да му махна, после бързешком заобиколих Кевин и предницата на джипа. Не погледнах назад, но усещах, че продължава да ме гледа. През годините бях развила умението да разпознавам кога някой ме зяпа, без да се налагаше да проверявам.

Трябваше да впрегна цялата си воля, за да не хукна към гарата, защото да си плюя на петите два пъти в един и същи ден, и то пред един и същи тип, определено надминаваше всякакви граници на нормалното. Даже и за мен.

Не бях осъзнала, че съм затаила дъх, докато не се настаних зад волана и не запалих колата.

Исусе Христе!

Отпуснах глава на волана и шумно простенах. Бомба със закъснител, значи? Мда, звучеше съвсем на място.