Джей Лин
Ще те чакам (10)

Десета глава

Двайсет и пет имейла от братовчед ми, като се започне от края на август, та чак до 14 октомври.

Това вече бе напълно абсурдно.

Изчакала бях да приключат изпитите, преди да се подложа на излишното мъчение да отварям писмата му. Донякъде ми се искаше да ги изтрия, без да ги чета. Какъв беше смисълът? Едни и същи гадости, само датата щеше да бъде различна.

Облегнах се на стола и издишах дълбоко, обзета от неприятно чувство.

Казах си, че ще ги прочета в понеделник. Не го направих. После си обещах, че ще го сторя във вторник. Но така и не стигнах до тях. А сега бе сряда, шест сутринта, и вече от трийсет минути се взирах в кутията с входящата поща.

Дейвид бе връстник на Блейн, когато се случи онази история. Три години по-голям от мен — на седемнайсет. Бяха приятели с Блейн, но на онзи купон го нямаше. И след всичко, след признанието, след сделката между родителите, след като животът ми се бе превърнал в низ от лъжи и постоянен тормоз, Дейвид знаеше за уговорката, но въпреки това бе предпочел да повярва на останалите.

Да повярва на твърдението им, че чисто и просто прехвърлях вината за собственото си необмислено поведение.

Все пак бе спрял да контактува с Блейн, защото за братовчед ми въпросът, дали в началото бях казала истината, или не, беше без значение. Цялата история просто му се беше сторила неприятна. Но пък по никакъв начин не бе пробудила симпатиите му към мен, поне не и през последните пет години.

Върнах се назад към първия от непрочетените имейли, беше още от края на август, кликнах отгоре му. Същото съдържание, както и на онзи, който все пак прочетох. Да се обадя или на него, или на родителите си. При това веднага. Направих гримаса. Ако беше чак толкова важно, все някой щеше да вдигне телефона и да ми звънне.

Но роднините ми си бяха такива. Всеки смяташе, че е под достойнството му да посегне към телефона. Бяха твърде заети за подобни жестове, твърде важни. Дори и братовчед ми, който очевидно разполагаше с достатъчно време да праща купища мейли.

Изтрих писмото.

Прехвърлих се на следващото.

Същата история, но имаше още няколко изречения. За някакво момиче от гимназията, Моли Симънс. Беше с година по-малка от мен и, естествено, не бяхме приятелки. Дори не помнех как изглежда. Дейвид искал да говори с мен за нея. Той какво, да не би да излизаше с нея и се канеше да се жени? Ако да, то се изненадвах, че изобщо намираше за нужно да ме уведоми.

Едва ли щях да присъствам на такава сватба.

Изтрих и този имейл и реших да премина към следващия, когато телефонът ми избръмча. Пуснах крака на пода и погледнах кой е. Съобщение от Бритъни, питаше дали искам да пия кафе с нея преди часа по астрономия. Исках.

Затворих лаптопа и скочих с мисълта, че чаша кафе с Бритъни бе милион пъти по-приятна от ровенето в тая помия.

* * *

В обедната почивка Джейкъб се държеше като надрусан мартенски заек, понеже нямаше да имаме часове нито в четвъртък, нито в петък — кратка есенна ваканция. Двамата с Бритъни се вълнуваха, че ще си ходят у дома. Радвах се за тях, но бях и донякъде разочарована. Дългите уикенди бяха най-голямото удоволствие в студентския живот, а ето че на мен не ми носеха нищичко — щях да пукна от скука и да си чета лекциите предварително като истинска зубърка.

Но ведрото им настроение се оказа заразно и неволно прихнах, като чух как Джейкъб се опитва да убеди някакво момче на съседната маса, че ако зомби ухапе вампир, вампирът ще се превърне в зомби вампир, докато онзи твърдеше, че резултатът ще е вампир зомби.

Брит имаше такъв вид, сякаш се надяваше някое зомби да нахлуе в Бърлогата и да ги изпохапе и двамата.

— Какво ще правиш през ваканцията? — попита ме.

— Ще си стоя тук — отвърнах и изрецитирах предварително намисленото извинение. — Твърде много път само за четири дни.

— Вярно — тя метна една смачкана салфетка към гърба на Джейкъб, но той бе прекалено погълнат от зомбо-вампирския разговор. — Аз потеглям веднага след последния час довечера. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен.

— Направо ще си загубена без мен.

— Знам.

Тя рязко изправи гръб и очите й блеснаха от вълнение.

— Всъщност винаги можеш да ми дойдеш на гости.

— О, Брит… — прииска ми се да я прегърна или да се разрева. Поканата й искрено ме зарадва. — Благодаря ти, но е по-добре да си се видиш с вашите и прочие.

— Е, ти си помисли. Ако размислиш до три часа, ми пиши и ще мина да те взема. — Тя отпи от безалкохолното. — А Кам какво ще прави? Ще се прибира ли?

Хубав въпрос. Преди да успея да отговоря, Джейкъб рязко се извърна, сякаш някой го бе извикал по име.

— Какво си говорите за съпруга на мечтите ми?

Брит се изсмя.

— Питам Ейвъри дали ще си пътува към къщи за ваканцията.

— И ще пътува ли?

Отметнах коса назад и вдигнах рамене.

— Нямам представа.

Джейкъб свъси вежди.

— Как така нямаш представа?

— Ами ей така. Не е ставало дума.

Двамата се спогледаха и Брит се обади:

— Малко се учудвам, че не ти е споменал нищо.

Изгледах я недоумяващо.

— Че какво толкова учудващо има?

Джейкъб ме фиксира така, сякаш бях безкрайно тъпа.

— Та вие двама сте като дупе и гащи…

— Не е вярно — намръщих се. Така ли беше? — Не сме.

— Нужно ли е да изреждам колко често сте заедно? — Веждите на Джейкъб се стрелнаха нагоре. — Съвсем в реда на нещата е да предположим, че вече си наясно с плановете му и с размера на члена му.

— О, господи — скрих лице в шепи.

Брит се изкикоти.

— Виж я само как се изчерви. Самата истина.

Джейкъб се подсмихна.

— Според мен тайно имате връзка.

— Какво? — вдигнах глава и го зяпнах. — Нямам тайна връзка с него. Ако искаш да знаеш, той ме пита дали… — Рязко млъкнах. — Нямаме връзка.

— Опа. Опа. Опа. — Джейкъб без малко не падна от стола. — Какво те е питал?

— Нищо — облегнах се назад и скръстих ръце. — Нищо не ме е питал.

Джейкъб стрелна Брит с поглед.

— Внушавам ли си, или просто не я бива да лъже?

— Изобщо не я бива — отсъди Брит и се обърна към мен. — Какво те е питал?

— Нищо!

— Глупости! — тя ме тупна по рамото. — Лъжеш!

— Ох! Аз…

Джейкъб поклати глава с такъв вид, сякаш всеки момент щеше да се свлече на пода.

— Та ние сме ти приятели. Всички закони на приятелството гласят, че трябва да ни казваш всичко, включително нещата, които не искаш да ни кажеш.

Зяпнах го с отворена уста.

— Какво? Та това е пълна глупост.

— Такива са правилата — Бритъни кимна най-сериозно.

— Какво те е питал? — не се отказваше Джейкъб. — Дали искаш още курабии? Да му родиш дете? Да се омъжиш за него? Или просто да топлиш леглото му сутрин, обед и вечер? А предложи ли ти…?

— За бога! — Нямаше да ме остави на мира. Достатъчно добре го познавах. Щеше да продължава в този дух, докато всички присъстващи в Бърлогата не решаха, че ще се омъжвам и ще си имам бебе. — Добре. Ще ти кажа, ако обещаеш да не изтерясваш и да не крещиш.

Джейкъб направи гримаса.

— О, не знам.

— Обещава! — Брит го стрелна гневно. — Или аз собственоръчно ще го обезобразя.

Джейкъб кимна.

— Обещавам.

Издишах рязко.

— Добре. Не се е случило нищо особено. Нека първо да си изясним този факт. Ясно ли е? Така. Ами… Кам на няколко пъти ме пита дали не искам да излезем…

— Какво? — изпищя Джейкъб и няколко глави се обърнаха към нас.

Раменете ми увиснаха.

— Нали обеща!

— Извинявай де — той се прекръсти. — Просто… леле. Развълнувах се.

— Виждам — изсъсках.

Брит седеше безмълвно, сплела ръце пред гърдите си.

— Няколко пъти означава повече от веднъж, така ли?

Кимнах.

— Да, ама аз всеки път отказвам.

— Отказваш? — викна Джейкъб, при което не издържах, изправих се и го пернах по ръката. Той ми се ухили широко. — Извинявай, извинявай. Не се бий. Много си страшна, като размахаш ръце.

Седнах си обратно и го изгледах строго.

— Точно така. Отказвам му.

— Ама защо?

— А той продължава да те кани? — попита Брит в същото време.

— Да, но вече се е превърнало в… нещо като шега. Не ме кани насериозно.

Брит заусуква един кичур коса, изглеждаше така, сякаш силно я бях стресирала или нещо такова.

— А откъде знаеш, че не е сериозно?

— Е стига де — вдигнах ръце. — Ясно е, че не е.

— Защо да не е? — Джейкъб очевидно не разбираше. — Умна си и забавна. Вярно, не си падаш по купоните, но пък си секси, което донякъде компенсира.

— Боже, благодаря.

— Опитвам се да разбера откъде си толкова сигурна, че не говори сериозно?

Тръснах глава.

— Просто съм сигурна.

— Дайте да се върнем на по-важния въпрос — прекъсна ни Брит. — Защо му отказваш?

— А защо да се съгласявам? — Ох, не може ли да се отвори някаква дупка и да ме погълне? — Та ние почти не се познаваме.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Та вие двамата сте сродни души. А и каква според теб е целта на подобно мероприятие? — Джейкъб завъртя възмутено очи. — То е точно за да опознаеш другия. А ти и без това го познаваш достатъчно добре, така че извинението е безкрайно тъпо.

Това си беше самата истина, но друго си нямах.

— Възможно ли е изобщо да опознаеш истински някого?

Брит плесна бузите си с длани и поклати глава.

— Не става дума за някой сериен убиец.

— Ха, като заговорихме за серийни убийци, всички смятали, че Тед Бънди е очарователен, приятен мъж. А вижте какво се оказало. Пълен психар.

Джейкъб се втренчи в мен с отворена уста.

— Но Камерън не е Тед Бънди.

— Нищо не разбирам — прошепна Брит. — Все едно да твърдиш, че Земята е плоска. Та Кам е едно от най-харесваните момчета в целия университет, а вероятно и в целия окръг, че и в целия щат.

Не отговорих.

— Почти съм сигурна, че онемях от изненада — Брит бавно поклати глава. — Напълно онемях. Някой да ме снима.

— Ха — доволната усмивка на Джейкъб силно ме обезпокои. — Ето го и самия Кам.

Ама че съвпадение!

Ударих чело в масата и простенах, а Брит високо се разкикоти. Джейкъб ме срита под масата, а две секунди по-късно усетих присъствието на Кам още преди да е продумал. Освен това долових прекрасния му мирис. Не беше ли малко странно, че го разпознавах по миризмата? Определено звучеше странно. Направо си беше точно такова.

— Какво правиш, Ейвъри?

Прехвърлих наум всякакви оригинални реплики, които можеха да ми хрумнат, понеже си знаех — о, бях сигурна, — че Джейкъб нямаше да си мълчи.

— Дремя.

— Дремеш?

— Аха.

Кам ме подръпна за жилетката.

— Защо ми се струва, че послъгваш?

Вдигнах рамене смутено.

Той седна до мен, слагайки ръка на кръста ми, и дрехите ми като че ли внезапно изтъняха, ясно усещах топлината на дланта му.

— Да не ти е лошо?

— О, виж колко е загрижен! — възкликна Джейкъб. — Ейвъри, такава си кучка.

Кам видимо настръхна.

— Моля? — обади се с необичайно нисък глас.

Вдигнах глава и присвих очи срещу Джейкъб.

— Не ми е лошо.

— Добре — Кам се огледа и в този момент Брит избухна в кикот. — Какво става тук?

Побързах да се намеся, преди някой друг да отговори.

— Ти нямаш ли час?

— Пуснаха ни по-рано — намръщи се Кам. — И не сменяй темата. Отворих уста, но гадният Джейкъб ме изпревари.

— Ейвъри тъкмо ни информира, че си я канил на среща и че ти е отказала, при това неведнъж, та й обяснявахме, че е луда.

— Така ли? — изопнатите му черти се отпуснаха, а на мен ми се прииска да се пъхна под масата. — Много интересен разговор.

Уф.

— И какво, вярно ли е? — поинтересува се Джейкъб и облегна лакти на масата. — Канил ли си я?

Кам ме погледна косо.

— Да, почти ежедневно от края на август насам.

От другата ми страна Брит изписка като натисната по корема плюшена играчка.

— Още от август?

Кам кимна.

Брит ококори очи насреща ми.

— А ти не си казала и думичка.

— Малко съм обиден — продължи Кам.

Сръгах го в ребрата.

— Не е вярно. Освен това на никого не му влиза в работата.

— Ама нали сме ти приятели — проточи жално Джейкъб, та чак ми стана гузно. Той се обърна към Кам. — С две ръце подкрепяме да излезе с теб.

Всъщност изобщо не ми беше гузно.

— Много са ми симпатични приятелите ти, Ейвъри. — Кам се ухили при вида на раздразненото ми изражение.

— О, определено смятаме, че трябва да се съгласи — не млъкваше Джейкъб. — Примерно още сега.

— Освен това я успокоихме, че не си сериен убиец — намеси се и Брит.

Кам кимна.

— Блестяща препоръка, нещо от типа на: „Хей, ако не друго, поне не е сериен убиец“. Ще си го вмъкна в профила във Фейсбук.

Подсмихнах се злобно.

Джейкъб буквално сияеше.

— А тя те сравни с Тед Бънди.

— Мразя те — промърморих на Джейкъб и отметнах коса назад. — Не съм те сравнявала с Тед Бънди. Казах само, че човек никога не може да е сигурен доколко познава другия. И че всички смятали Тед Бънди за готин тип.

Кам ме зяпна с развеселен поглед.

— Еха! Този разговор става все по-интересен.

— Моля? — помъчих се да прикрия усмивката си.

Той въздъхна и се обърна отново към приятелите ми.

— Непрекъснато ми отказва. Разби ми сърцето.

И аз въздъхнах на свой ред.

— Не говори сериозно.

— Ама изглежда съвсем сериозен — отбеляза Брит, зяпнала Кам с разнежени очи. Съвсем я беше оплел, дявол да го вземе.

Кам издаде най-жалния звук, който някога бях чувала, и аз завъртях възмутено очи.

— А сега смята, че съм следващият Тед Бънди.

— Не смятам, че си следващият Тед Бънди.

— Освен това цветът на косата й е неподходящ за Тед Бънди — обади се Брит.

Погледнахме я изненадано.

— Е, какво? Тед Бънди е харесвал момичета с кестенява коса с път по средата. А косата на Ейвъри е почти червеникава.

— Само на мен ли ми се струва странно, че знаеш такива подробности? — отбеляза Джейкъб.

Брит стисна устни.

— Следвам психология все пак. Нормално е да знам такива неща.

— Хм — измърморих и аз.

— Както и да е, тук не става дума за мен и за енциклопедичните ми познания за серийните убийци. С това мога да ви впечатля и друг път. Става дума за теб, Ейвъри. — Тя се ухили в отговор на сърдития ми поглед. — Този прекрасен млад господин, който далеч не е сериен убиец, те кани на среща. А ти си необвързана млада дама. Трябва да се съгласиш.

— О, за бога! — прокарах длани по пламналото си лице. — Вие не трябваше ли да пътувате за вкъщи?

Дълбокият смях на Кам ме накара да настръхна.

— Хайде, Ейвъри, излез с мен.

Обърнах се към него изумена. Не можех да повярвам, че ме кани пред тези двамата, при това… след целия разговор.

— Не.

— Ето, виждате ли? — той се ухили на приятелите ми. — Непрекъснато ми отказва.

Джейкъб поклати глава.

— Ейвъри, ти си пълна идиотка.

— Е, както кажеш — измърморих сърдито и дръпнах раницата. — Отивам на лекции.

— Обичаме те — добави той усмихнат.

— Да, бе.

Брит се разсмя.

— Така е. Само дето не сме съгласни с решенията ти. Поклатих глава и се изправих.

— Вие да внимавате, като карате към къщи.

— Винаги внимаваме — отвърна Брит и скочи да ме прегърне. — Не забравяй, че съм те поканила. Ако размислиш, пиши ми есемес, ама да е преди три часа.

— Добре — отвърнах на прегръдката й и махнах на Джейкъб. Кам, естествено, вече беше на крака и ме чакаше. — Ще ме следиш, а?

— Като истински сериен убиец — отвърна той.

За миг трепнах виновно. Прекосихме Бърлогата и излязохме навън.

— Наясно си, че не говорехме сериозно, нали? И съжалявам, че се изпуснах пред тях. Започнаха да ме разпитват и без да искам…

— Всичко е наред — прекъсна ме той и обгърна раменете ми с ръка, както бяхме спрели до дърветата между двете сгради. — Не ми пука.

Погледнах го изненадано и присвих очи.

— Не ти пука?

Той поклати глава. Направо не можех да повярвам. Що за човек би искал да се разбере, че многократно е канил някого на среща, но всеки път са му отказвали? Аз лично не бих желала да се знае. И защо продължаваше да настоява? Определено не бях единствената му възможност. С непокорните си тъмни къдрици и блестящите ясносини очи, с лице и тяло на млад бог, Кам определено си беше истински красавец. Съмнявах се да имаше и едно момиче в целия университет, което да не бе на това мнение. Но беше и нещо повече от секси пич. Беше чаровен, мил, възпитан и забавен. От онези момчета, дето спокойно можеш да поканиш на гости в родния си град, за да се изфукаш пред всички — момче, което никога не оставаше без гадже за дълго и в което се влюбваш до полуда.

Така че той разполагаше с много варианти и не разбирах защо не се огледа. А може би се оглеждаше. Противно на мнението на Джейкъб и Брит, не прекарвах с него всяка минута от денонощието. Знаех, че често се вижда с онази Стеф, а и постоянно го забелязвах с разни други момичета из университета. Явно не влагаше нищо сериозно в упоритата настойчивост да продължава да ме кани на срещи.

Нямаше как да е сериозно, все пак бяха минали почти два месеца.

В стомаха ми се настани някакво особено парливо чувство. А дали излизаше с други момичета? Дали се натискаха? Така де, беше в пълното си право да прави каквото иска, и на мен изобщо не ми пукаше. Хич даже.

— Олеле — обади се Кам.

— Какво?

Той смъкна ръката си от раменете ми, после внимателно втъкна кичурче от косата ми зад едното ми ухо.

— Май се размисли нещо.

Постарах се да не обръщам внимание как бузата ми реагира на докосването му… като на опарване. Може би се разболявах от някаква странна болест, поразяваща нервните окончания.

— Аха.

— За какво?

— Нищо важно — усмихнах се и изтиках мисълта за Кам и другите момичета. Отказвах да разсъждавам в тази посока. — Ще си пътуваш ли за вкъщи през уикенда?

— Да — той пристъпи към мен, скривайки ме от яркото слънце. После посегна и хвана косата ми, раздели я на две дълги опашки от двете страни на лицето ми. — Тръгвам утре сутринта рано-рано. И ще се върна чак в неделя вечерта. Така че тази седмица ще останеш без яйца.

— Ужас! — опитах се да иронизирам съвсем реалното разочарование, надигнало се в гърдите ми. Неделната закуска се бе превърнала в най-важната част от уикенда ми.

— Не плачи много — на устата му се изписа лека усмивка, докато гъделичкаше брадичката ми с опашките. — Няма ли да приемеш поканата на Брит и да й идеш на гости?

Поклатих глава.

— Ще си остана тук и ще гледам да поуча малко.

— Зубърка.

— Гадняр.

Усмивката му се разтегна още повече. Разпусна косата ми по гърба.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

Кам тикна ръце в джобовете си и направи крачка назад.

— Трябва да излезеш с мен довечера, понеже няма да ме има цял уикенд.

Разсмях се.

— Няма.

— Тогава поне прекарай вечерта с мен. Усмивката ми потрепери.

— Каква е разликата между това да прекарам вечерта с теб и да изляза на среща с теб?

— А каква е разликата между това да прекараме вечерта заедно и това да прекарваме неделите заедно?

Хм, прав беше. Пулсът ми рязко се ускори. Погледнах го внимателно.

— Какво искаш да правим?

Той вдигна рамене.

— Да си поръчаме храна за вкъщи и да гледаме филм.

Размърдах се неловко, застанала внезапно нащрек.

— На мен това ми звучи като среща.

— Не и на среща с мен, скъпа — разсмя се той. — Аз бих те извел някъде на публично място. Става дума за приятелско събиране с филм и хапване.

Стиснах устни и отклоних поглед. Някак бях сигурна, че съвсем не ставаше дума за нещо толкова невинно, но пък какво знаех аз за момчетата и за дружбата с тях? Изобщо не се и замислях, когато Брит или Джейкъб ми идваха на гости.

Тогава защо с Кам да бе по-различно?

Защото чувствата ми към него бяха съвсем различни.

Но всички тия разсъждения бяха напълно излишни, понеже всъщност исках да прекарам вечерта с него. Щеше да е забавно. Така че въздъхнах и се примирих.

— Хубаво, става. Заповядай.

Той вдигна подигравателно вежда.

— Олеле! Я се успокой малко, че много се развълнува.

— Наистина се вълнувам — бутнах го по рамото.

— Кога ще дойдеш?

— Седем става ли?

В стомаха ми изригна ято пеперуди, попрекалили с енергийните напитки.

— Става. До скоро!

Стигнах до тротоара и той ме спря.

— Ейвъри?

Обърнах се.

— Какво?

Устните му се извиха в крива усмивчица.

— До довечера!

Уф. Предстоеше ми безкрайно дълъг следобед.