Джей Лин
Ще те чакам (24)

Двайсет и четвърта глава

Отворих уста, но нямаше какво да кажа. Кам буквално ме бе изритал от апартамента си. Молеше ме да си отида. Паренето обхвана и дробовете ми и очите ми се наляха с горещи сълзи.

— Добре — смотолевих.

— Ейвъри…

— Всичко е наред. — Врътнах се и залитайки, прекосих коридора. Чух как вратата зад мен се отваря и затваря още преди да съм успяла да отключа моята. Притиснах чело в касата и притворих очи, но една сълза успя да се промъкне и да се търкулне по пламналата ми буза.

Кам ме бе изгонил, а апартаментът ми бе толкова празен. Аз самата бях празна. Всичко бе празно. Щяхме да сме само аз и тъпата бирена бутилка.

Е, добре. Може би действително бях леко пийнала.

Обърнах гръб на вратата, без да знам къде отивам, но просто не можех да се прибера. С божията милост успях да преодолея петте етажа до долу и да изляза на тротоара, без да си счупя врата.

Усещах студения плочник под дебелите си чорапи. Краката ми бързо се смръзнаха, докато крачех неуверено напред, и от време на време отпивах по малко. Открих едно празно място на паркинга и приседнах на бордюра. Отметнах глава назад и се зазяпах в осеяното със звезди небе. Хей, ето я Северната корона!

Продължаваше да не ми прилича на корона.

А може би изобщо не беше Северната корона, а аз откъде да знам, дявол го взел?

Звездите обаче бяха красиви и така далечни… и много размазани. Очите ми се наляха със сълзи, гърлото ми набъбна. Отпуснах ръце между краката си, небрежно подхванала бутилката с върховете на пръстите си.

Трябваше да приема истината. Действително бях Сеньорита Тъпанар. Оплесках всичко с Кам — онова, което беше, и онова, което можеше да бъде. Защото действително можеше да се получи нещо, а аз бях пълна глупачка. И което бе още по-лошо, съсипах приятелството ни, а той ми беше прекрасен приятел. За краткото време, откакто го познавах, се бе превърнал в най-добрия ми приятел. Честно.

Избърсах бузата си в рамото и отпих още една глътка. Студеният вятър се вихреше около тялото ми, разпиляваше косата ми. Наведох глава. Не ми беше студено, което май означаваше, че съм доста пияна.

Ама че съм идиотка.

И защо седях на бордюра? Нямах никаква представа, но пак беше по-добре, отколкото да си седя в апартамента съвсем сама. Вярно, и тук бях сама, но не ми беше самотно. Почти бях сигурна, че зърнах катеричка до онова дърво, а това все пак бе нещо, нали?

Разсмях се на глас и въздухът като че ли улови звука, запокити го в голите клони и те се разтракаха като сухи кости.

Вдигнах бутилката, за да отпия пак, но осъзнах, че бе празна.

— Ех, мамка му…

Въпреки това продължих да си седя, да зяпам паркинга, без да виждам нищичко. Нямах представа колко време бях стояла така, но когато в един момент вдигнах глава, звездите бяха изчезнали зад гъстите тъмни облаци и лицето ми бе напълно вкочанено. Интересно какво ли правеше Моли сега? Дали се чувстваше по-различно от мен, защото поне бе постъпила правилно? По-добре или по-зле?

— Ейвъри!

Цялата подскочих и изпуснах празното шише. То издрънка на асфалта и се търкулна под нечия кола. Ужас!

Кам крачеше сърдито към мен, а вятърът развяваше вълнистата коса по челото му. Къде ли му беше шапката? Харесвах я тая шапка. После видях изражението му и червата ми се усукаха.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Ами… гледам звездите.

— Какво? — Той спря и приклекна до мен.

— Ейвъри, сигурно е под нулата. Ще се разболееш наново.

Вдигнах рамене и извърнах поглед.

— А ти какво правиш тук?

— Търся те, глупачке.

Обърнах се към него и очите ми се присвиха. Може би действително бе под нулата, но алкохолът топлеше стомаха ми и подклаждаше гнева ми.

— Моля? И ти си излязъл навън, така че и ти си не по-малък глупак.

Устните му потрепнаха, сякаш се мъчеше да не се усмихне.

— Нали ти казах, че ще дойда да поговорим. Проверих у вас. Почуках, но никой не ми отвори. И понеже беше отключено, влязох да те търся.

— Влизал си в апартамента ми? Колко невъзпитано. Нямаше вид да се е смутил от забележката ми.

— И после те видях от прозореца да седиш тук долу. Малко бавно схващах какво се случваше.

— Свърши ли турнирът?

— Не, основната битка току-що започна.

— Ще я изпуснеш.

Кам замълча за миг. Пак завря ръка в косата си и кичурите щръкнаха между пръстите му.

— За бога, Ейвъри…

Размърдах се неловко и алкохолът се разплиска в корема ми.

Онова нервно мускулче в челюстта му отново заигра. Той се втренчи в колите на паркинга подобно на мен преди малко.

— Преди малко… Изобщо не очаквах да те видя.

— Заради Стеф ли? — изтърсих, но поне имах оправдание с алкохола.

— Какво? — той ме погледна.

— Не. Джейс я покани.

— На мен ми се стори, че заради теб е дошла.

Той сви рамене.

— Може и така да е, но не ми пука. — Обърна се към мен, наклонил глава на едната страна, с ръце върху коленете. — Ейвъри, не съм имал нищо общо със Стеф, откакто се запознах с теб. Не съм имал нищо общо с никого, откакто те познавам.

Сърцето ми радостно се разтуптя.

— Добре.

— Добре ли? — Той тръсна глава. — Ето, виждаш ли, изобщо не схващаш. Никога не си схващала. Избягваш ме от Деня на благодарността. Отказа се от тъпата астрономия и знам, че е заради мен, а всеки път, когато се опитам да говоря с теб, хукваш през глава.

— Ти пък не пожела да говориш с мен онзи път, когато исках да ти благодаря, че си помогнал на Брит — възразих.

— Да не би да нямах извинение? Все пак пределно ясно показа, че не искаш да имаш нищо общо с мен. А тази вечер просто се изтърси ей така. Съвсем неочаквано и даже взе че се напи. Наистина не разбираш.

Навлажних студените си сухи устни. Всичко бе напълно вярно.

— Съжалявам. Малко съм пияна и съжалявам, понеже си прав и… и… говоря несвързано.

Той се втренчи в мен за миг, после се изсмя, но смехът му прозвуча като хрип.

— Добре, очевидно не е сега моментът за този разговор. Виж, не исках да се държа като задник преди малко, като те накарах да си тръгнеш, но…

— Няма нищо. Свикнала съм да не съм добре дошла на чуждите купони. — Изправих се на крака. Звездите като че ли се завъртяха леко. — Голяма работа.

Кам също се изправи и се вгледа в мен внимателно.

— Не че не беше добре дошла, Ейвъри.

— Ъ… така ли? — изсмях се. — Та ти ме помоли да си тръгна.

— Аз.

— Корекция — вдигнах ръка и мимоходом отбелязах наум, че виждах пръстите си размазано. — Каза ми да си тръгвам.

— Така е. И признавам, че беше отвратително от моя страна, но виж, за първи път идваш у нас, влезе най-безцеремонно, започна да пиеш и после… — Той си пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Хенри веднага те полази, а ти не спираше да се кикотиш…

— Хенри изобщо не ме интересува!

— Отстрани не изглеждаше така, Ейвъри. Пияна си и хич не искам да направиш нещо, за което да съжаляваш — продължи той. — И без това през повечето време нямам никаква представа какво ти се върти в главата, недоумявах защо си дошла, а и никога не съм те виждал пияна, та не знаех какво ще стане. Не исках някой да се възползва от теб.

— Е, вече ми се е случвало — изтърсих безразсъдно, след което стреснато затворих уста. О, господи, никога повече нямаше да пия. Категорично.

Кам вдигна ръце, но застина насред движението. Вторачи се в мен и по ужасеното му изражение ми стана ясно, че започваше да се досеща.

— Какво?

О, каква грешка… каква огромна, колосална грешка. Някакъв инстинкт за самосъхранение се отключи в мен — инстинкт за бягство или конфронтация, но аз, разбира се, предпочетох да побягна. Понечих да го заобиколя.

— О, дявол да го вземе, не — Кам мигом ми препречи пътя и ме хвана за раменете. — Какво каза?

Трябваше някак да замажа нещата.

— Откъде да знам? Пияна съм, Кам, не е ли очевидно? Нямам представа какво ще изтърся. Дори не знам какво правя тук.

— Мамка му! — очите му се вторачиха в моите, тъмни, среднощно сини. — Ейвъри… — За миг лицето му се изкриви от болка и пръстите му се вкопчиха в раменете ми… Какво не ми казваш? Какво не си ми казала?

Гърлото ми се сви.

— Нищо! Кълна се. Заклевам се. Дрънкам каквото ми попадне. Така че спри да ме гледаш така, сякаш ми има нещо.

— Съвсем не те гледам така, миличка. — Веждите му се сключиха, докато съсредоточено изучаваше лицето ми.

Ужасно ми се искаше да разбера какво мисли, но бях сигурна, че лъже. Отчаяно се опитвах да реша как да загладя тази ужасна грешка на езика. Можех да го излъжа, разбира се, да му кажа, че един ден съм се напила като талпа и съм се поизложила. Звучеше достоверно, но в момента очевидно не бях в състояние да контролирам устата си.

И в този миг Кам направи нещо съвсем неочаквано.

Притегли ме към себе си и ме прегърна. За секунда или две застинах, после вдигнах ръце към тялото му. Затворих очи и притиснах буза в гърдите му. Вдишах дълбоко аромата му, предадох се на уханието му.

— Липсваше ми.

Ръката му обхвана гърба ми, зарови се в разрошената ми от вятъра коса.

— И ти на мен, скъпа. — Наведе се леко назад и ме вдигна на няколко сантиметра от земята, после ме пусна обратно. Обгърна бузите ми с длани и се разсмя. — Станала си на шушулка.

— Не усещам, даже ми е горещо. — Което бе самата истина. Вярно, не си усещах кожата, но усещах прегръдката му, ръцете, които се плъзгаха по тялото ми. — Имаш невероятно красиви очи, знаеш, нали?

— Май текилата се обажда — отвърна той ухилен. — Хайде, давай да те приберем на топло, преди съвсем да замръзнеш.

Направи крачка назад и пусна раменете ми. Залитнах леко, а когато сплете пръсти в моите, лицето ми разцъфна в гигантска, глуповата усмивка. Напълно забравих, че ме бе изгонил от купона, че бях седяла отвън бог знае колко време като пълна загубенячка.

Вероятно се дължеше на текилата и бирата, но имах желанието да препусна из коридора като умопобъркана.

За щастие, не го сторих, понеже стълбите се оказаха дяволски сложно препятствие. Убедена бях, че всяко стъпало е с различна височина. Най-после стигнахме апартамента, където май бе твърде топло, и Кам затвори вратата зад нас. Продължаваше да ме държи за ръката. Не каза нищо и в гърдите ми се надигна напрегнато очакване.

— Ще изпуснеш битката — повторих.

— Вярно — побутна ме към канапето и ме дръпна да седна, така че се озовах до него. И едва тогава пусна ръката ми. — Как се чувстваш?

— Добре — избърсах потни длани в дънките. — Приятелите ти сигурно се чудят къде си.

Той се изтегна назад и изпъна ръка върху облегалката на канапето.

— Не ми пука.

— Така ли?

— Хич.

Преместих се по-напред и го погледнах през рамо. Имах чувството, че чака нещо. Твърде неспокойна, за да седя мирно, скочих на крака и за малко да падна по лице върху масичката. Спаси ме само фактът, че Кам ме хвана за ръката.

— Може би не е зле да поседнеш, Ейвъри.

— Нищо ми няма — дръпнах си ръката и заобиколих внимателно масата, в случай че решеше пак да ме хване. Напрежението и алкохолът жужаха във вените ми. Подръпнах нервно пуловера, защото ми ставаше все по-горещо. — Ъъ… какво искаш да правим? Мога, ъъ, да включа телевизора или да пусна филм, но пък нямам никакви филми. Предполагам, че мога да поръчам от…

— Ейвъри, просто седни за малко.

Но вместо да го послушам, вдигнах една паднала възглавница и я наместих върху канапето. Малко ми беше трудно да се изправя, но се задържах за креслото.

— Не ти ли се струва твърде топло тук? Той ме погледна развеселено.

— Колко изпи всъщност?

— Ъ… — Наложи се да се замисля. — Не много, може би два или три шота текила и две бири? Май.

— О, боже! — Той се приведе напред и устните му се изкривиха в усмивка. — А кога за последен път си пила истински?

— На Вси Светии — смотолевих. Той ме погледна объркано. — Не забелязах да пиеш.

— Не на този Вси Светии — изправих се и инстинктивно подръпнах ръкавите си надолу, докосвайки гривната. — Преди… преди пет години.

— Еха. Доста отдавна. — Той се наведе напред, после се изправи. — Имаш ли вода? Бутилирана?

— В кухнята е — облизах си устните.

Кам изчезна и се върна почти веднага. Подаде ми една бутилка.

— Пий.

Взех я, но не чувствах жажда.

— Значи, си била на колко? Четиринайсет? Петнайсет? — Приседна обратно на ръба на канапето.

— Четиринайсет — прошепнах и сведох поглед към ръцете му, отпуснати между коленете.

— Твърде малка си била, за да пиеш.

На челото ми изби пот. Оставих бутилката, взех един ластик от масичката и прибрах косата си в чорлав кок.

— Хайде, хайде, ти да не би да не си пил, когато си бил на четиринайсет? Той се поусмихна.

— Случвало се е да пийна биричка или две, но нали спомена, че вашите били много строги?

Изсумтях и се отпуснах в креслото.

— Не ме се говори за тях, нито за пиене или пък за Вси Светии.

— Добре.

Съвсем загряла, задърпах пуловера, за да го сваля. За миг деколтето се омота около главата ми, но накрая успях да смъкна дращещата дреха. Отметнах разпилените кичури от лицето си и случайно погледнах към Кам. Човек би казал, че нямах потниче под пуловера, така ме беше зяпнал, но уви, май не ставаше дума за интерес от подобно естество.

Изправих се отново, понеже не исках да подхващаме същия разговор — Кам ме гледаше така, сякаш сега очите му се отваряха за много други неща. Сетих се за изражението му, когато видя белега, а и за това навън отпреди няколко минути.

Сега отново бе надянал същото изражение.

Като че ли навързваше частите от пъзела и всичко си идваше на мястото. По някаква причина, въпреки разпилените си мисли, се сетих за Тереса и за това как бе реагирал, като разбра, че тя си пишеше с момче. И колко крайно приемаше ролята си на брата закрилник. Дали тя…?

Поклатих глава и изтиках тези мисли, понеже неизбежно си припомнях как мен самата не бе имало кой да ме защити.

Никак не желаех да ме гледа по този начин. Нямах нужда да ме пази, да се тревожи какво правя или какво би могло да ми се случи. Имах нужда да…

Да ме гледа по начина, по който ме гледаше първия път, когато ме целуна, а после и в леглото в къщата на техните. Исках да ме вижда по този начин.

— Какво правиш?

Спряла се бях между кухнята и хола. Пръстите ми подхванаха ръба на потничето ми и в погледа му пробягна някаква друга емоция, изострен интерес, примесен с подозрителност. Сърцето ми препускаше и мислите ми се плетяха.

Харесвах го, много. Дори да нямахме шанс, дори да бе сигурно, че всичко ще приключи с разбито сърце. Сърцето и без това ме болеше. Той ми липсваше, както и аз на него, и ето че сега бе тук, при мен, вместо с приятелите си, вместо със Стеф.

Част от мен напълно спря да разсъждава. Другата част ми нареди да направя каквото се очакваше, каквото би искал човек като Кам, тъй като нали заради това бе дошъл? И понеже мълчахме, а аз копнеех да съм предишното момиче.

Смъкнах потничето, преди мозъкът ми да успее да осмисли всичко. Странното бе, че не това се оказа най-трудно. Хладният въздух заля пламналата ми кожа и цялата настръхнах. Трудното бе да вдигна очи, като чух как Кам рязко си поема въздух.

— Ейвъри.

Сърцето ми думкаше бясно, сякаш бе напът да се пръсне. Кръвта нахлу в лицето ми, но все пак успях да вдигна поглед.

Кам ме гледаше втренчено, а напрежението, което се долавяше в изопнатата линия на челюстта му, като че ли не можеше да се мери с вълнението, което напираше в гърдите му, сякаш дишането му бе точно толкова учестено, колкото и моето.

Облегнах се замаяна на стената и отпуснах ръце. Кам се озова на няколко крачки от мен, макар да не го бях видяла да става от канапето. И не просто ме гледаше. О, не! Чувствах се напълно погълната от погледа му, точно както когато ме целуваше, сякаш се опитваше да запомни всяка една подробност. В гърлото ми запълзя топлина, разпростря се към гърдите ми, към дантеления ръб на черния ми сутиен. Устата му се разтвори и аз неволно прехапах устни. Когато с мъка успя да вдигне очи към моите, в стомаха ми, ниско долу, се надигна някакво могъщо усещане. Бистрите му очи пламнаха и потъмняха.

В гърдите ми започна да се заражда бегло усещане за тревожност, да избива под сладостната възбуда… и гърлото ми пресъхна. Не исках да чувствам тревога. Исках само топлината и замайването.

— Кам?

Той поклати глава, а ръцете му се свиха в юмруци.

— Недей.

— Какво недей? Той стисна очи.

— Това, не го прави, скъпа.

— Нима не искаш именно това? — преглътнах. Очите му рязко се отвориха.

— Нямам такива очаквания, Ейвъри.

Увереността ми се разклати като фиданка под напора на буря, а после съвсем рухна. Поех си въздух през зъби и усетих как дъхът ми се заклещва в гърлото.

— Не ме искаш.

Той скочи към мен, досега не го бях виждала да се движи толкова бързо. Обхвана главата ми и се приведе към мен. Напрежението му бе ясно доловимо, излъчваше се на талази. Въздухът рязко напусна дробовете ми и тялото ми се скова.

— По дяволите, Ейвъри. Мислиш, че не те желая, така ли? — почти изръмжа той. — У теб няма нещо, което да не желая, не разбираш ли? Искам да съм върху теб и вътре в теб. Искам те опряна в стената, на канапето, в леглото ти, в моето легло, навсякъде, където може да ми хрумне, а вярвай ми, що се отнася до такива неща, имам огромно въображение. Можеш изобщо да не се съмняваш, че те желая. Но не става дума за това.

Очите ми се разшириха от объркване и мислите ми съвсем се оплетоха, което ми се струваше невъзможно.

Той облегна чело в моето. Пулсът ми мигновено реагира на съприкосновението.

— Но не така — така не искам. Пияна си, Ейвъри, а когато го направим… защото със сигурност ще го направим, искам напълно да съзнаваш всичко, което ще се случи.

Нужни ми бяха няколко секунди, за да осмисля какво ми казваше, но думите му най-после пробиха алкохолната мъгла и объркването. Затворих очи и поклатих глава, без да отлепям чело от неговото.

— Ти си добър човек, Кам.

— Не, не съм — той издиша дълбоко и дъхът му стопли бузата ми. — Добър съм само с теб.