Джей Лин
Ще те чакам (21)

Двайсет и първа глава

На Коледа се случиха две неща. Баща ми изпрати съобщение, за да ми пожелае „Весело!“. „Весело“? Дори не си бе направил труда да изпише „Коледа“. Много мило, няма що. И аз те обичам, татко.

А вечерта заваля сняг.

Никога не бях виждала сняг по Коледа.

Поддавайки се на мимолетното приятно вълнение, навлякох яке и чифт дебели ботуши и се измъкнах от апартамента. Макар да знаех, че в отсрещния апартамент нямаше никого, дори и Оли не бе там, на път за стълбите неволно хвърлих поглед към вратата им. Интересно кой се грижеше за Рафаел.

Докато слизах по стълбите и минавах под козирката на сградата, в гърдите ми се настани някаква тежест. От прозорците на някои от апартаментите висяха гирлянди от цветни лампички. От други — лампички за коледна елха. Аз самата не бях украсявала. Не виждах смисъл да се занимавам, но пък си бях поръчала коледен подарък.

Нова чанта за училище — от състарена кожа. Нова чанта за новия семестър.

Нямах представа накъде бях тръгнала, но се озовах насред малка поляна зад последната сграда. Пухкавите бели снежинки вече бяха посипали земята и продължаваха да падат нагъсто.

Тикнах ръце в джобовете на якето, наклоних глава назад и затворих очи. Снежинките се сипеха върху бузите и устните ми. Всяко миниатюрно ледено късче бе студено и мокро. Стоях достатъчно дълго, та всеки, който се случеше да погледне през прозореца си, да реши, че съм полудяла, но ни най-малко не ми пукаше.

Не се бях чувала с Кам от онзи ден с пазарските торби.

Не че очаквах да се свърже с мен, но гърдите ми се свиваха винаги когато погледнех екранчето на телефона си, а от него нямаше нищичко. Ама че ирония. Казах му, че не желая да говоря с него, и ето че той прекъсна всякакъв контакт. Но нали уж това исках?!

Бузите ми се овлажняваха от нещо друго, което се смесваше с мокрия снежец. Въздъхнах. Отворих очи, погледах падащия сняг още няколко секунди и потеглих обратно. Докато отключвах, хвърлих един поглед към вратата на Кам и прошепнах: „Весела Коледа“.

* * *

През първия ден на новата година — студен и ветровит — строгият тъмничен затвор вече ми бе дошъл до гуша, така че пристъпих към изпълнение на плана си. Разгледах картата в Гугъл и отскочих с колата до столицата, за да посетя музеите там.

Успях да намеря къде да паркирам и се почувствах извънредно горда със себе си. Не убих никого по пътя, но пък бях израснала близо до Хюстън, което донякъде ме беше подготвило за хаоса, който цареше по тези шосета.

В музеите се тълпяха предимно семейства — интересно дали винаги така се получаваше в дните след големи празници. Прекарах по-голямата част от времето си в отдела „Вечният живот в Древен Египет“ на Смитсоновия институт. Невероятно бе да можеш да разгледаш на живо предмети отпреди хиляди години.

А и мумията си беше впечатляваща.

Нали си бях вманиачена по историята, с невероятно вълнение обикалях широките коридори, макар да бях сама. Нищо че на всеки няколко минути, независимо колко пъти си нареждах да престана, се сещах как Кам бе казал, че иска да е с мен в този миг. Но пък това беше точно преди да ме целуне, така че в онзи момент вероятно е бил готов да изрече всичко.

Дори не можех да се заблуждавам, че все още е при техните, защото тази сутрин, когато потеглях, забелязах сребристия му пикап в дъното на паркинга. Кам си беше у дома.

Спрях пред някаква витрина с керамични изделия. Мисълта за целувките му никак не ми помагаше. Напротив, чувствах се още по-зле. А когато се обърнах, забелязах двойка тийнейджъри, които далеч повече се интересуваха от устните си, отколкото от чудесата на историята, изложени пред тях.

Нещо ме прободе в гърдите.

Добре де, може би идването ми тук не бе най-добрата идея на света, но точно днес не исках да си стоя у дома.

Защото днес бе рожденият ми ден.

Навършвах двайсет.

Нашите все още не ми се бяха обадили, но предполагах, че все ще ми изпратят някое съобщение или нещо такова. Но когато потеглих малко преди четири следобяд, все още не бях получила нищо.

И да, от това също ме заболя.

Прибирайки се, се отбих през салона на „Деъри Куин“^[1], намиращ се близо до апартамента ми, и си купих сладоледена торта. Не си падах чак толкова по сладоледа, но пък хрупкавият блат, дето го правят незнайно от какво, бе просто божествен.

Свих се на канапето с парчето торта и изгледах половината първи сезон на „Свръхестествено“^[2], преди да заспя в неприлично ранен час.

Събудих се някъде между четири и пет сутринта с усещането, че мозъкът ми е обвит от лепкава мъгла. А когато се изправих, слепоочията ми ожесточено пулсираха. Реших, че всичко се дължи на неудобната поза, в която бях заспала, и станах.

— О! — възкликнах гласно и притиснах чело с длан, понеже стаята се завъртя на сто и осемдесет градуса. Челото ми пареше. Потях ли се?

Тръгнах към спалнята, за да се преоблека, но едва изминала и средата на пътя, свърнах по спешност към банята.

— О, господи! — изохках.

Стомахът ми се раздра от конвулсии. Свлякох се на колене и вдигнах капака на тоалетната чиния. Сладоледът и всичко друго, което бях погълнала през деня, се изля в тоалетната. После още веднъж и така с часове. Щом ми се стореше, че поредният пристъп е отминал, се облягах на ваната, опряла буза в хладния порцелан. Приятно беше, но уви, не траеше дълго. Стомахът ми се свиваше отново и едва успявах да стигна тоалетната чиния навреме.

Нещата бяха ясни.

Бог бе решил да ме покоси по всички фронтове и ми бе изпратил тежък грип. Откъде ли се бях заразила? А и имаше ли значение? Ни най-малко. Нищо нямаше значение, докато лежах, притиснала буза върху хладните плочки, върху която вероятно вече се бяха отпечатали шарките отдолу. Нямах представа колко време бе минало. Трябваше да си набавя някакви лекарства… примерно от магазина. Да, магазинът звучеше добре. Пилешка супа, „Терафлу“^[3], „Пепто…“^[4].

Изправих се с мъка на крака и със залитане се върнах в хола. Стените се държаха много особено — изглеждаха някак размазани и усукани, сякаш ми махаха. След известни трудности открих чантата и ключовете си и успях да стигна до вратата. Но точно когато отключих, усетих злокобното раздвижване в стомаха.

Изпуснах и чантата, и ключовете и се обърнах. Стените се разтанцуваха. Лоша работа. Направих две крачки и краката ми направиха нещо много странно. Отказаха да се движат. Съвсем. Отлепих ги от пода, но нищо не се получи. Запълзях към кухнята, понеже все още бях достатъчно на себе си, та да не искам да повърна върху килима, и успях да стигна мивката. Надигнах се, облегнах се върху нея и стомахът ми се засвива конвулсивно, докато по бузите ми потекоха сълзи.

О, боже! Отвратително.

Когато реших, че бурята най-после е преминала, се смъкнах надолу и облегнах гръб на шкафа под мивката. Добре. Магазинът явно отпадаше. А също и леглото. Не съм сигурна дали сама се изтегнах, или по-скоро паднах, но в един момент се озовах отново на прохладния под. В кухнята поне беше по-широко.

В мускулите и костите ми се загнезди дълбока болка. Главата ми пулсираше толкова силно, че не можех нито да отворя очи, нито да се съсредоточа върху друго освен върху болката. Имах чувството, че някой е заврял телена четка в гърлото ми. Мозъкът ми сякаш газеше през тресавище. Всичко ми се струваше напълно лишено от логика. Чух телефонът ми да сигнализира отнякъде, а малко по-късно и да звъни, звъни… звъни. Може би бяха нашите. Може би се бяха сетили, че вчера съм имала рожден ден.

Явно съм заспала, защото сънувах някакво далечно думтене. А после ми се стори, че се отваря вратата на хола. Толкова ми беше зле, че вече не ми пукаше дори и да беше масов убиец. Бих се зарадвала на всеки, склонен да ми спести мъките.

— Ейвъри? — Пауза, а после вик: — О, господи!

Убиецът знаеше името ми и зовеше името Господне? Прекрасно. Нечия хладна ръка попадна върху челото ми.

— Ейвъри, боже, добре ли си?

Гласът на убиеца приличаше на този на Брит, така че май не беше убиец.

Напънах се да отворя леко клепачи. В продължение на цяла секунда лицето й остана в мъгла. После върху чертите й се изписа тревога и лицето й цялото се сгърчи.

— Грип — смотолевих. — Пипнала съм грип…

— Значи, затова смърди така, сякаш си устроила състезания по повръщане. Трепнах. — Отврат.

— Да, отврат, цялата тая работа е отврат.

Чух нещо да тупва на пода и студената ръка изчезна от челото ми. Вратата на хладилника се отвори и струя прекрасен, божествен студен въздух заля пода и тялото ми. Бях в рая, в пълно блаженство.

После вратата се затвори и Брит се върна с бутилка вода. — Трябва да пиеш. Хайде, нека ти помогна да се изправиш.

Мърморейки под нос, опрях длани в пода, но ръцете ми нямаха сили да ме оттласнат. Брит ме прегърна с една ръка и успя да ме изправи, така че да се облегна на шкафа. Пред напуканите ми устни изникна шише с вода.

— Не — опитах се да я избутам, но така и не успях да вдигна ръце. — Ще… те… заразя.

— Ваксинирана съм, така че спокойно. Изпий водата, Ейвъри. Пий. — Тя отново приближи шишето до устата ми и водата потече, опърли гърлото ми. — Боли, а? Ако я изпиеш, ще ида до магазина да ти купя някои неща, става ли? Май имаш температура. — Ръката й се долепи до челото ми. — Определено имаш температура.

Като че ли изпих водата, а после като че ли се свлякох на пода. Всичко се размаза. Брит ми говореше нещо, аз отговарях. Само дето нямах представа какво. В един момент ме остави сама на пода, а после пак чух гласа й, долиташе откъм хола и нареждаше нещо тихичко. Но главата ме болеше толкова силно, че не можех да отворя очи.

Под раменете ми се плъзна нечия ръка и в следващия миг полетях. Тялото ми се опря в нещо топло и твърдо. Простенах и неволно извърнах глава към тази твърдост. Усетих познат, успокоителен аромат, който ме замая, унесе ме, а после се оказах легнала върху нещо далеч по-удобно, върху челото ми се притисна нещо хладно и влажно.

Унасях се и се будех на пресекулки, от време на време съвсем се разбуждах, но съзнавах, че не съм сама. Някой седеше до мен на леглото и придържаше кърпа към бузите ми. Измърморих нещо и пак заспах. Нямам представа колко продължи всичко това, но когато най-после отворих очи, имах чувството, че се събуждам от кома. Светлината, която се процеждаше през прозореца, бе твърде ярка, а главата ми все така пулсираше, макар и по-слабо.

Отворих уста, но веднага се разкашлях.

В коридора отекнаха стъпки и на прага на спалнята ми се появи Брит, стиснала стъклена чаша с вода в едната си ръка и порцеланова в другата.

— Жива си! Слава богу! Вече мислех, че по грешка съм те убила с тия лекарства, дето ти ги наливам в гърлото.

Изгледах я тъпо.

— Давала си ми лекарство?

— Аха — тя скокна към леглото и приседна до мен. — Даже два пъти, а сега пак ще пиеш. Трябва да изпиеш всичката вода. А после и това — нова доза лекарство. Майка ми, която между другото е медицинска сестра, каза, че след като вчера ти е спаднала температурата, ще се оправиш. Е, поне ще се почувстваш по-добре.

— Вчера ли? — С ръка на устата се разкашлях наново. Поех чашата с вода, но се наложи да изчакам да премине пристъпът на кашлица. — Колко… е часът?

Брит задържа димящата чаша. Надушвах уханието на лимон.

— Часът ли? Миличка, въпросът е кой ден сме. Събота. За малко да се задавя с водата.

— Цял ден… ли… съм в… несвяст?

— Ден и половина — отвърна ми тя съчувствено.

— Писах ти и ти звънях, а ти не отговори, та се притесних. И побързах да дойда. Доста беше зле. Според мама всичко е от обезводняване.

Допих водата, като се напъвах да осмисля тази новина. Оставих празната чаша на нощното шкафче и поех пълната от ръката й. Последва нов пристъп на кашлица, та едва не се полях.

— През цялото време… ли си стояла… тук?

— Не през цялото. Имах си отмяна.

— Благодаря ти. Ама наистина благодаря. Сигурно още щях да лежа… на пода… ако не бяхте вие с Джейкъб.

Брит поклати глава.

Внезапно се сетих нещо изключително важно. Погледнах надолу. Облечена бях с горнище на пижама с дълги ръкави. Все още бях със сутиен, а също и с долнището на пижамата, но, о, боже, гривната ми я нямаше. Вдигнах глава твърде рязко и болката пробяга през цялото ми лице. Гривната бе на нощното шкафче.

— Ти ли…?

— И да, и не — отвърна тя и смутено заопипва късата опашка, вързана на темето й. — Аз помогнах с долнището.

— Тогава кой…? — Рязко ми премаля и реших, че отново ще трябва да тичам до банята. — О, боже…

Брит примигна стреснато.

— Не се сърди, Ейвъри, ама не знаех какво друго да направя. Не можех да те помръдна от пода. За такъв дребен човек се оказа изключително тежка, а Джейкъб така или иначе е по-хилав от мен. А Кам беше отсреща, та ми се стори най-лесно да използвам него.

О, господи, изтощеният ми мозък отказваше да асимилира тази новина. Щом не Брит бе смъкнала подгизналата ми от пот блуза, то тогава това е бил Кам, което пък означаваше, че пак той бе сложил гривната ми на нощното шкафче.

Затворих очи.

— Повръща ли ти се?

— Не — изграчих. — Значи… значи, Кам е идвал тук?

— Пренесе те до леглото и остана, докато се върна от магазина — тя кръстоса крака. — Когато се прибрах, ти беше сменил блузата и се закле, че не ти е оглеждал гърдите. Макар че аз хубавичко огледах неговите. През цялото време беше гол до кръста. Нищо че бях отворила всички прозорци, та току-виж проветря вонята.

Вонята, значи. Кам е бил тук… сред вонята.

— Държа се като истински болногледач. Сменяше ти кърпата на челото, та да ти е по-хладно. — Брит въздъхна замечтано. — Даже остана при теб, докато чистех повръщаното.

— Благодаря ти — повторих и допих лекарството. — Наистина, страшно ти благодаря. Задължената съм ти.

— Вярно е — ухили се тя. — А също и на Кам.

Облегнах се назад и затворих очи.

— Обзалагам се, че се е наложило доста да му се молиш, преди да се навие да дойде.

— Напротив — тя ме сръга в крака, за да я погледна. — Не се наложи да повтарям. Заряза онова, което правеше, и веднага пристигна.