Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (1)

Първа глава

— Ало, Марк?

— Кой е на телефона?

— Аз съм, сестра ти!

— Мириам?!

— Ами да! Изненадан ли си?

Марк Джонсън бутна настрана договора, върху който работеше, свали очилата и се облегна на стола с удивена усмивка.

— Мили Боже! Как си, сестричке?

— О, би могло да е и по-добре… Остави ме мен! Ти как си?

— Добре съм! Никога не съм имал толкова много работа!

— Чудесно! Как е новата ти служба?

— Новата ми служба ли? Искаш да кажеш, работата в „Брайтман, Колинс и Фулър“… — Усмивката му угасна. В тази адвокатска кантора работеше вече втора година. — Ами, добре. Аз… — Понечи да й каже, че очаква да го приемат за съдружник, но съобрази, че това е тайна, която самият той не би трябвало да знае все още. — Там работите вървят много добре!

— Прекрасно, Марк! Кой би помислил… Като си представиш само как сме израснали… Гордея се с теб, да знаеш!

Марк се загледа в неясната снимка, поставена в позлатена рамка на бюрото. Последната фотография на Мириам, с която разполагаше. Беше от завършването му на колежа преди девет години. Тогава сестра му беше цъфтяща трийсетгодишна блондинка, току-що разведена с втория си съпруг. Марк беше на двайсет и три — изгарящ от нетърпение да следва право и да направи кариера. Мириам носеше червена рокля с дълбоко деколте и волани. Неговият костюм беше взет назаем, с възкъси панталони. Бяха се снимали засмени и прегърнати. Тя бе дошла специално от Тусон — жест, който той винаги ще помни. Оттам сестра му замина за Ню Йорк и повече не беше я виждал.

— Какво има, Мириам? Как така „би могло да е и по-добре“?

— О, нищо… Знаеш, че не обичам да те занимавам с моите проблеми.

— Мириам, стига глупости! — Чуваха се по телефона един-два пъти годишно. Помежду им се бе установило негласно споразумение — всеки си живееше живота и не се бъркаше в работите на другия. Но сестра му знаеше, че винаги може да разчита на него!

— Добре — въздъхна тя. — Ще ти кажа… Мъжът ми почина.

— Мириам, много съжалявам! — Марк подскочи като ужилен. Точно сега ли трябваше да се случи! — Слушай, миличка, не се притеснявай! Стягам си багажа и след два часа съм в самолета. — При мисълта колко проекти ще трябва да отложи лицето му се изкриви в гримаса. — Няма да те оставя сама в такъв тежък момент!

— Хм, недей. — Мириам се изкашля в слушалката. — Няма нужда. Клиф умря… преди време.

— Какво означава „преди време“?

— Ами, преди пет месеца… Но аз ти звъня за друго…

— Мириам, защо не ми се обади за погребението?!

— О, зная какво си мислиш… Но не исках да те безпокоя! Ти си зает… Защо да се охарчваш с пътуване за някакво погребение…

— Мириам, аз съм твой брат! — Опита се да превъзмогне гнева и болката. Както и усещането за нещо безвъзвратно загубено. Не беше виждал Клиф. Надяваше се през лятото двамата с Мириам да му гостуват в новата къща.

— Съжалявам, Марк. Нали разбираш, не бях на себе си…

— От какво почина Клиф? Не беше много възрастен, нали?

— Катастрофира с кола… Починал на място, без да се мъчи… Слушай, Марк, чувствам се самотна тук… Какво ще кажеш да се преместя да живея по-близо до теб?

— В Колорадо Спрингс?! — Марк подскочи от изненада.

— Ами, да. Вярно, излязох от къщи, когато ти беше десетгодишен. Не съм направила кой знае колко, за да ме чувстваш близка… Но ние сме брат и сестра, независимо дали ни харесва, или не. Едно семейство сме. Да си призная, много ми липсваш. Надявам се, че не е късно да се съберем отново. Смъртта на Клиф ми помогна да разбера колко е кратък животът и кои неща имат смисъл… Нали разбираш какво искам да кажа… И така, би ли имал нещо против да се преместя?

— Я не се шегувай! Разбира се, че искам да дойдеш!

— Наистина ли, Марк?

Той понечи да потвърди отново, но изведнъж се поколеба. Искаше ли наистина сестра му да се завърне? Разделиха се отдавна. Всеки има свой живот. Ще успее ли Мириам да се адаптира към неговия? Той току-що навлиза в мечтаната писта на шеметното издигане, макар и в град с триста хиляди жители. Мириам е оцелявала при всякакви обстоятелства, но няма образование, нито професия… Ще се чувства неловко сред приятелите му… А той не разполага със свободно време, за да й помогне. Но нима би могъл да й откаже? Мириам е най-близкият му човек в света!

— Марк, чуваш ли ме?

— Да! Ще се радвам да дойдеш тук! Винаги съм искал да си някъде по-близо до мен!

— Не можеш да си представиш колко съм щастлива! — Мириам тихичко подсмръкна. — Няма да те притеснявам! Ще продам къщата тук… Парите ще стигнат да си взема някое апартаментче… Би ли ми направил една услуга?

Марк се стегна, сякаш очакваше удар. Не, Мириам не би направила такова нещо! Не и спрямо него! Вярно, сестра му не беше светица… Детството им бе трудно. Трябваше да се оправят както могат. Мириам използваше някои хора. Но не бе използвала брат си. И никога не би го сторила. Искреността бе в основата на разбирателството, обичта и взаимната им привързаност.

— Моля те, изпрати ми няколко вестника. Искам да прегледам обявите за жилища и за работа.

Марк изпита облекчение… и чувство на вина, че се е усъмнил в сестра си.

— Ще ти ги изпратя още утре! Но ти не бързай! Можеш да живееш известно време при мен. Има достатъчно място.

— О, не, не бих могла…

— Разбира се, че ще дойдеш при мен! Ще останеш, докато си намериш жилище. — Марк усети, че думите му затъват в нещо лепкаво и черно. — Мириам, Клиф нали имаше дъщеря?

— Да.

— Тя при роднини ли отиде да живее?

— Не, Ким няма роднини. Бедното дете…

— Значи… Тя ще дойде с теб, така ли?

— Боя се, че да… Затова не исках да ти се натрапвам. Ако бях сама…

Сестра му първо си осигури поканата, а едва след това му каза за момичето. Но нямаше как да й откаже.

— Мириам, не се занасяй! Имам четири спални!

— Ще останем само няколко дни, докато се устроим…

— Ще живеете при мен толкова, колкото е необходимо!

— Благодаря ти, миличък!

— Няма за какво… Кога пристигате?

— Ами… Днес е сряда. Подписвам продажбата точно след една седмица… Какво ще кажеш за следващия петък?

— Толкова бързо? — Марк мислеше, че ще дойдат след един-два месеца, когато вече ще е получил очакваното повишение. В момента работеше по шейсет, дори по седемдесет часа седмично. Ще успее ли да приготви две нови спални? И да вмести в живота си двама души в най-сложния момент от своята кариера? Трябва да се съобразява и със Сюзън, която обсебва всяка секунда от свободното му време. А като капак на всичко, само седмица след евентуалното пристигане на Мириам, в дома му ще има коктейл, за който изобщо не се е подготвил… Трябва да отложат идването! — Искаш да кажеш, след девет дни — промърмори той неуверено.

— Благодаря ти, Марк — приключи набързо разговора сестра му.

Той понечи да възрази, но Мириам вече бе затворила телефона.

 

 

Следващата сряда шепата служители на „Уилър Авто Сейлс“ в Бруклин даваха прощално парти на Ким Уейд. Имаше малинов сладкиш, шампанско, прегръдки и целувки. Изправена до бюрото си, тя приемаше пожеланията им за щастие с нарастващо безпокойство. Преместването в Колорадо бе безсмислено! Приятелите, работата — целият й живот беше тук, в Бруклин…

Когато другите се разотидоха, приятелката й, Шарлот, я попита без заобикалки:

— Ти какво печелиш?

— От преместването ли? Ами, не зная… Реших да напусна Бруклин и да замина на Запад, защото там въздухът е по-чист, престъпността — по-малка, възможностите — по-големи, а аз ще имам семейство.

— Семейство? — Шарлот я измери с поглед. — За онази дърта кукумявка ли говориш, която те удари, защото беше загубила чека със заплатата си?

— Беше преди шест години… — отвърна смутено Ким.

— Така ли? Но й достави удоволствие… А току-що се беше омъжила за баща ти…

Ким помнеше всичко. Шестнайсетгодишна, тя очакваше с нетърпение майката, която никога не бе имала. Представяше си как двете ще ходят заедно по магазините, ще разговарят за гримове, за момчета, за всичко, което не можеше да довери на баща си… А получи само пренебрежение. За нея нямаше място в новото семейство. Беше твърде голяма, за да я глезят, и прекалено млада, за да я изхвърлят от къщи. Проявяваха внимание към нея единствено в дните, когато получаваше заплата… Но Ким не позволи на приятелката си да продължи тирадата срещу ужасните мащехи.

— Случи се само веднъж — излъга най-безцеремонно. — Мириам не ме е удряла повече.

— Ако питаш мен, миличкото й отношение през последните седмици е съмнително. Спомни си колко нагла стана след смъртта на баща ти!

Ким сведе глава. Дългите кестеняви коси се разпиляха пред лицето й. Още не се бе съвзела от удара, когато Мириам започна да й натяква да напусне къщата. Ким недоумяваше. В миналото бе искала да си излезе, но винаги я молеха да остане. Защо Мириам изведнъж стана тъй нетърпелива? И къде би могла да отиде Ким? Нима този дом не е и неин?

Отговорът на Мириам я наскърби дълбоко.

— Мириам продава къщата днес, нали? — рече Шарлот, сякаш прочела мислите й.

— Да. Сега е в банката с купувача.

— Все още не мога да повярвам.

Ким потърси спасение в грубостта. Постъпваше така винаги, когато болката беше някъде наблизо.

— То пък една къща! Двуетажна съборетина в центъра на Бруклин.

— Но ти си израснала в нея… Баба ти я завеща на твоя баща, защото се надяваше, че той ще я даде на теб…

— Но той се ожени за Мириам и вписа името й в нотариалния акт.

— Много е подозрително, че тя наследява всичко — къщата, осигуровката, пенсията му. Трябва да има някаква вратичка!

— Не, Шарлот, няма никакви вратички. Ходих при адвокат и го попитах какво може да се направи. Всъщност той не беше истински адвокат, а член на група за безплатна юридическа помощ. Според него всичко е почтено. Не мога да предявя претенции спрямо Мириам. А и тя не е виновна… Баща ми е оставил всичко на нея… Мириам предложи да си поделим парите, когато отидем в Колорадо.

— Не ми се вярва да го направи — изсумтя Шарлот.

— Каза, че най-после ще мога да уча. Тя ще ми даде пари.

— Хайде де! Нали заради нея не можа да продължиш образованието си! Вземаше ти толкова много пари за спането и храната, че не ти оставаха за учебната такса.

— Парите им бяха нужни. Баща ми непрекъснато беше без работа… А Мириам има болно сърце и… Аз нямах нищо против, защото им бях полезна, бях част от семейството.

— Ти намираш оправдание на всичко… Защо го правиш?

— Защото иначе животът ми щеше да е непоносим, Шарлот… А сега извинявай, но е време да разчистя бюрото си.

 

 

Марк тъкмо влезе вкъщи и телефонът иззвъня.

— Здрасти! Как си, миличък?

— Мириам?! — Той изпусна куфарчето си от изненада и намръщено погледна часовника. — Ти не си ли в самолета?

— Има малка промяна в плановете ми. Нали ти казах, че имам купувач за къщата? Е, той се отказа в последния момент.

— Жалко… Нямаш късмет този път.

— Цял живот съм така… Но нещата се нареждат. Сутринта дойде едно семейство. Проявяват голям интерес! Оставиха капаро…

— А аз мислех, че в момента имоти не се търсят.

— Проблемът е, че ще трябва да остана тук още няколко седмици.

Марк въздъхна с облекчение. Точно толкова време му бе необходимо!

— Не се тревожи, Мириам. Домът ми е винаги отворен за теб.

— Радвам се, че е така… Защото знаеш ли, Ким тръгна сама. Самолетът й пристига в седем и половина местно време.

— Какво?! Искаш да кажеш, че тя ще дойде тази вечер? Без теб?! — Той се отпусна на стола до телефона.

— Мислех, че няма да имаш нищо против… Беше си стегнала багажа… Нямаше смисъл да ме чака… Взехме евтини билети, не можем да ги върнем… Моят и без това ще изгори. — Последва кратко мълчание. — Нали не възразяваш?

Що за въпрос, когато момичето е в самолета? Марк прокара ръка по умореното си лице. Не беше подготвен. Можеше да приеме Ким с Мириам — сестра му щеше да се грижи за нея. Но самият той няма нито време, нито търпение да се грижи за момичето. Мириам няма право да му я натрапва!

— Марк, не се безпокой, Ким няма да ти създава главоболия… Аз няма да се забавя тук, пристигам веднага… Искам да те помоля за още нещо…

— Какво? — Марк настръхна.

— Можеш ли да направиш така, че тя от самото начало да се ангажира с нещо?

— Не те разбирам.

— Бих искала вниманието й да бъде ангажирано — да се срещне с нови хора, да разгледа града, да потърси жилище. Да почувства, че залага на нещо сериозно в новия ни живот, разбираш ли?

— Ясно.

— И да си намери добра работа… Това е особено важно, за да се почувства като у дома си!

— Почакай! Не трябва ли да я запиша в училище?

— Какво училище? — Мириам се изкикоти. — Ким е завършила.

— Не знаех… Как бързо лети времето… Когато с Клиф се оженихте, тя беше момиченце. — Очаквал бе да играе ролята на вуйчо с племенница на не повече от тринайсет-четиринайсет години — девойче, чиито проблеми са училищните танци и акнето. А Ким вероятно бе на осемнайсет или на деветнайсет години. На тази възраст момичетата имат други проблеми — наркотици, коли, забременяване…

— Трябва да действаме заедно, Марк! Подозирам, че Ким не е във възторг от преместването. Може би ще опита да се върне в Ню Йорк.

— Защо?

— Защото не е живяла другаде… Но тук за нея няма бъдеще. — Тя въздъхна сърцераздирателно. — Задръж я при теб! Моля те, направи го заради мен! Ангажирай я с нещо, за да не мисли за връщане…

— Смяташ, че може да избяга?

— Може би ти се струвам прекалено загрижена, но аз й мисля доброто… В Колорадо ще има по-големи възможности. Мечтата ми е тя да постигне нещо в живота…

Главата на Марк болезнено пулсираше. Мириам му говореше, че искала момичето да се почувства ангажирано с нещо, за да не хукне обратно към Ню Йорк… Всъщност, целта й бе той да се почувства ангажиран с… живота на Ким. Но номерът няма да мине! Ако сестра му има някакви амбиции относно бъдещето на хлапачката, която явно не гори от собствени стремежи, то нека дойде да се оправя сама!

Да, той ще насърчи Ким да се запознае с обстановката! Достатъчно голяма е, за да се грижи сама за себе си! И както изглежда, има доста труден характер… След Бруклин, порядъчната атмосфера на Колорадо Спрингс сигурно ще й се стори досадна… Но Марк има свой живот и собствени стремежи. Колкото по-малко остане момичето в дома му, толкова по-добре.

— Ще видя какво мога да направя — отсече той.

— Благодаря… Много съм ти задължена…

Мириам би трябвало наистина да му е благодарна, каза си Марк.

 

 

Самолетът подскочи във въздушна яма и Ким сграбчи облегалките на креслото. Никога не бе пътувала със самолет. Къде летят, по дяволите? Над Южна Дакота или над Небраска? В продължение на часове под тях се простираха пустинни пясъци. Ким се чувстваше нищожна и объркана, запратена далече в небесата… И не съществуваше нищо, което да я привлече отново на земята…

Пътуването бе необичайно за нея. Нещо като скок в тъмното. Винаги разчиташе само на себе си. А сега летеше към другия край на света, доверила бъдещето си на думата на една жена, която никога не се бе интересувала от нея… Трябва да е полудяла! Шарлот й го каза! Но приятелката й има родители, лели, чичовци, братовчеди, годеник. И не може да си представи колко тежка е самотата. И как лесно прости на мащехата си, щом тя й каза, че обръща нова страница…

Ким си припомни вечерта, когато Мириам неочаквано промени отношението си към нея.

— Не бива да се караме. Сега, след като баща ти умря, ние двете сме семейство. Трябва да се разбираме.

Ким отдавна чакаше тези думи! Не позволи на здравия разум да накърни нито чувствата й към Мириам, нито изненадата и радостта, когато тя й разказа за своя брат в Колорадо.

— Винаги съм искала да бъда близо до него. Ким, ако продам къщата тук, можем да заминем двете. Брат ми е много способен, има връзки. Може да ти помогне да учиш. Аз също, с парите от продажбата на къщата. А най-важното — ще бъдем всички заедно. Ти, аз и Марк ще бъдем семейство!

Ким бе поразена. Мечтаеше да получи диплома за професионална бавачка от петнайсетгодишна, но за Мириам образованието не означаваше нищо, особено ако трябва да се плаща за него. Курсът, който Ким искаше да завърши, беше кратък и сравнително евтин, но мащехата й казваше, че след гимназия — ако човек има късмет да я завърши — се започва работа и това е всичко. Според Мириам, желанието на Ким да стане бавачка бе пълна глупост. Момиче, израснало в Бруклин, не може току-тъй да се превърне Мери Попинз! Какво ще прави Ким в едно изискано семейство? Та тя не знае как да се държи пред богати хора… Сигурно ще се изложи…

Най-много я болеше от подигравките, от липсата на доверие и подкрепа, а не толкова от факта, че след като платеше на Мириам за спането и храната, не й оставаше нито лев за учебната такса. Въпреки всичко тя би останала на онази безперспективна работа цял живот, ако вкъщи някой държеше на нея…

Изведнъж всичко се промени. Мириам се превърна от нейна противничка в съюзничка. Обещаваше й дом и семейство. Думите й накараха Ким да се качи в самолета. Искаше й се да вярва, че обещанията на Мириам ще се сбъднат.

Но оптимизмът на Ким се люшкаше в океан от неизвестни. Голямата й тревога идваше от Теодор — мъжът, с когото Мириам започна да се среща месец и половина след смъртта на баща й. Тя казваше, че връзката им не е сериозна, но според Ким беше тъкмо обратното. Вечер често намираше масата сложена за двама — за да разбере, че е излишна. Показваха й го винаги, когато бяха заедно. Ким се страхуваше, че Теодор ще ги последва в Колорадо и обещанията на Мириам за нов живот ще се изпарят. Какво ще стане с нея тогава?

Не трябваше да напуска Ню Йорк, повтаряше си тя, изтощена от вълнение. Шарлот беше права. Лудост бе, че се качи на самолета.

Пилотът съобщи, че ще се приземят след петнайсет минути. Само четвърт час? На Ким й призля от напрежение.

Затвори очи и се помоли да се разбират с „вуйчото“. С баща си не беше близка, той не я забелязваше… Дали изобщо би могла да се разбира с по-възрастни мъже? За какво ще разговарят например?

Ким разтвори пудриерата си. След седмица безсънни нощи изглеждаше бледа и уморена. Дългата й кестенява коса висеше на отпуснати спирали без блясък — остатъци от трайно къдрене, за което предпочиташе да не си спомня.

Самолетът се наклони. Ким пъхна пудриерата в чантата си и отново сграбчи облегалките. Въпреки всичко, не издържа на изкушението и погледна през прозореца. Колорадо Спрингс се разстилаше като огромен килим в подножието на Скалистите планини. Тя затаи дъх, изпълнена със страхопочитание пред масивната стена от планини със снежни върхове, които образуваха естествения фон на града.

Когато самолетът се наклони отново, Ким се запита дали хапчето против повръщане, което бе взела преди пет часа, е престанало да действа. Виеше й се свят. Но тя продължаваше да притиска чело към стъклото… Сърцето й пееше от радост. Започваше нейният нов живот!

Приземиха се плавно. Ким свали чантата си от багажника. Стана й още по-зле от близостта на човешките тела, които се протягаха, навличаха палтата си и се блъскаха. Отпусна се на страничната седалка, за да се пребори с пристъпа на повръщане. Не, сега не можеш да се скриеш, окуражи се тя. Силна си! И ще се справиш! Решително се надигна и облече палтото си. Премина по гумения ръкав от самолета до летището. Стремеше се да изглежда така, сякаш знае много добре какво прави. Реши да следва жената пред себе си, за да разбере как да си вземе багажа.

Но се оказа, че преди багажа има още нещо. Ким гледаше със свито сърце как пътниците се изсипват в чакалнята и бързат да прегърнат своите близки и приятели.

Нейният доведен вуйчо навярно беше някъде в това множество, утеши се тя. Внимателно огледа залата.

Как да познае своя посрещач? Мириам нямаше негова снимка. За миг погледът й бе привлечен от мъж, чиито очи се бяха спрели върху нея. Дъхът й секна. Не можеше да помръдне от вълнение.

Той рязко отмести поглед. Търсеше някого в разотиващата се тълпа. Когато приключи с огледа, Ким стоеше на същото място. По лицето му премина сянка.

— Кимбърли Уейд? — приближи той към нея.

— Господин Джонсън?

Внимателно се огледаха. Той бе висок около метър и осемдесет. Имаше тъмносините очи на Мириам и същите светлокестеняви коси със златисти оттенъци. Ким предполагаше, че Марк Джонсън ще прилича на сестра си. Но не бе очаквала, че ще се окаже толкова млад и хубав.

Господи, що за шега, недоумяваше тя, докато потискаше поредния пристъп на повръщане. Присмиваше ли й се съдбата, изправяйки на пътя й Мел Гибсън в костюм на Пиер Карден?