Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (4)

Четвърта глава

Марк обикаляше с Ким магазина за мебели под наем и недоумяваше какво става с него. Той бе уравновесен човек. Но, откакто тя пристигна, се намираше непрекъснато на нокти.

Бе настоял да дойде с него в магазина, защото Мириам го бе помолила да ангажира с нещо вниманието й. Но не можеше да отрече, че му бе приятно да излезе с нея!

Още по-трудно му бе да разбере Ким. Колкото повече общуваше с нея, толкова по-голямо ставаше любопитството му.

— Чудесен магазин! — прошепна тя. — Има и картини! Дали бихме могли да вземем няколко?

Тя бе като дете с широко разтворени очи, срамежливо и ентусиазирано — но дете, което знае разликата между Хепълуайт и Шеридан. Не му препоръча нито единия от тях, защото бяха прекалено претенциозни.

— Вътрешен дизайн ли си учила?

— О, не — засмя се тя. — Чета списания, както всички хора.

— Обичаш да четеш, така ли?

— Да. Марк, виж, плетени мебели! Да вземем този комплект за верандата!

Страните й руменееха, очите й искряха, тя сякаш цялата грееше вътрешно. Марк скришом я наблюдаваше иззад огромна инкрустирана ваза. Беше много по-хубава, отколкото му се бе сторило в началото… Ким почувства изпитателния му поглед и се притесни.

— Какво има?

— Нищо…

— Май започнах да командвам… Извинявай! Става въпрос за твоята къща и за твоя коктейл…

— Не, не. Всичко е наред! Ти си просто самата себе си. И това ми харесва! — Марк веднага разбра, че е направил груба грешка. Преминал бе границата на невмешателство. И бе напомнил на Ким, че тя също го е сторила. Момичето сбърчи чело и миг след това се затвори в себе си като цвят при залез-слънце.

Излязоха на паркинга. Той отвори вратата на колата.

— Беше ли ти приятно?

— Да. — Ким влезе, без да го погледне. — Къщата ще се напълни с мебели. Ще има дори саксии с палми. Дано да си доволен.

— Благодаря! Идеята ти беше чудесна!

Тя повдигна рамене и потъна още по-дълбоко в себе си. Марк барабанеше с пръсти по кормилото. Мълчанието й го вбесяваше. Ким приличаше на езеро с огледална повърхност и вихрени течения под нея. Имаше нещо, което я правеше изключително чепата и в същото време внасяше уязвимост в погледа й на кошута. Ким казваше, че е изнервена от преместването. Но явно имаше и други тревоги.

Тя продължаваше да мълчи, но Марк забеляза, че с интерес проследява улиците, по които минаваха. Ала щом усетеше, че я наблюдава, свеждаше очи. Дожаля му за нея. Бедната, тя не бе пътувала никога. А заради хладното му държание не можеше да изпита удоволствие дори от кратката разходка…

— Това не е пътят към къщи! — Ким застана нащрек.

— Ще направим малка обиколка. — Марк зави по широка дълга улица. — Сигурно си чувала за „Пайкс Пийк“?

— Такъв надпис слагали на фургоните си преселниците, които се отправяли на Запад.

— Да, по време на златната треска. — Марк посочи синьо-сивия планински хребет, покрит със сняг. — Това е Пайкс Пийк! — Той наблюдаваше как очите й се разширяват от удивление и ирисите им се превръщат в блестящи ониксови звезди. — Върхът може да се види от целия град, но оттук е най-хубавата гледка. Булевардът също се казва „Пайкс Пийк“. Когато заселниците идвали от прерията, най-напред виждали този връх — обясняваше Марк, завладян от мечтателния й поглед. — За какво мислиш, Ким?

— Пътуването им е било трудно. Поели са огромен риск. — Тя се облегна и тръсна глава. — Всъщност, нищо особено не си мисля.

Марк не й повярва.

— През лятото има лифт до върха. Искаш ли да се качим някой път? — Ако успее да я заинтригува с околността, може би тя ще пожелае да остане в Колорадо, помисли си Марк. Мириам ще е доволна. — Там можеш да видиш стари мини, „Крипъл Крийк“ например, в които са изкопани приказни богатства. Гледката е невероятна. — Ким не отговаряше и той усети, че разказът му се превръща в нервен брътвеж. Спря да й досажда. Но не му се искаше да се прибират. Чудеше се какво да й покаже. Военновъздушната академия? Олимпийският тренировъчен център? Топлите извори на индианците в Маниту? А дали изобщо има смисъл да я развежда? Тя явно се стараеше да му покаже, че е отегчена. Но му доставяше удоволствие да й показва нови неща. Реши да минат край фирмата „Брайтман, Колинс и Фулър“. — Тук работя.

— Господи! — Тя се извърна, за да види по-добре внушителната викторианска сграда. Марк едва сдържа смеха си.

Преди да се приберат, той я заведе в Градината на боговете. Искаше да види изражението й, когато застане пред уникалните скални формации. Тя не го разочарова…

Когато се прибраха вкъщи, Ким сухо благодари и се оттегли в стаята си. През остатъка от следобеда писа нещо на машината. Е, той направи опит. Но не успя да достигне до нея. Всъщност има ли значение? Марк извади консерва от фризера и приготви вечеря. Викна на Ким през вратата, че яденето е във фурната и тръгна към дома на Сюзън.

Какво пък, нека Ким се затваря в себе си, щом й е приятно, мислеше си той, докато шофираше. И без това няма желание да прахосва времето си? Сега му е нужна Сюзън — жена приятна, красива, по-подходяща за него. При нея ще се отърси от усещането, че светът му се преобръща наопаки.

 

 

Ким седеше по турски на леглото, дала воля на темпераментното си перо в своя дневник.

„Тук пръстта е червена. Червена! Не можех да повярвам! Няколко пъти молих Марк да спре колата, излизах и докосвах тази дяволска пръст.

Отидохме в Градината на боговете. Това са огромни червени пясъчни фигури, край които се почувствах като на чужда планета… Реакцията ми може би разочарова Марк, но аз не можех да говоря, защото на гърлото ми бе заседнала буца.

Градът се разпростира във всички посоки. Огромно синьо небе. Въздухът е толкова чист и прозрачен, че на човек му се завива свят. А Скалистите планини! Те се издигат над града като една от най-големите загадки на живота…

Опитвам се да не обръщам голямо внимание на всичко това. Боя се, че може да ми се приискат неща, които не са по моите възможности и средства. Трябва да си затворя очите, да си запуша ушите. Но как да го сторя? Жалко, но има неща, които навярно никога няма да изпитам. Например, да карам ски, да ходя на екскурзии, да участвам в родео…

Марк е не по-малко интересен от мястото, където се намирам. В един съвършен свят, в който възрастта, образованието и класата нямат значение, бихме могли да бъдем приятели… Струва ми се, дори нещо повече…“

Ким се взря в изречението, което току-що бе написала и сърцето й се разтуптя. Откъде й бе дошло наум подобно нещо?

„Трябва да си намеря работа и жилище — написа тя бързо. — Тук умът ми се размеква, да не говорим за решителността ми.“

Когато Марк слезе от спалнята си на следващата сутрин, Ким миеше стените на салона за гости.

— Здрасти! — Тя вдигна поглед от кофата.

Марк, примижал срещу слънцето, в тъмносин анцуг и с разбъркани коси, нямаше нищо общо със сериозния адвокат, какъвто бе всъщност господин Джонсън. — Като че ли не си спал добре?

Той изръмжа.

Ким затърка още по-усърдно, без да се поинтересува каква е причината за умората му.

— На кафе ли ухае? — промърмори той.

— Аха. Току-що извадих ябълковите кифлички от фурната.

— Да ме вземат… — Той тръгна към трапезарията. — Мириам ли те научи да готвиш?

— Не, Мириам не… — Тя замълча. Не можеше да си спомни кога Мириам бе готвила за последен път… Но нямаше право да разрушава представите на Марк.

— Да. Тя ме е научила на всичко, което умея да правя. — Ким извъртя очи към тавана. Марк се върна след няколко минути, вече много по-буден. Постави кафето си на перваза и запретна ръкави. — Какво ще правиш?

— Направи ми място! — Той натопи гъбата, която бе донесъл, в кофата със сапунена пяна.

Следобед привършиха със салона. Стените бяха измити, прозорците блестяха, дървените части грееха.

Облегната на стената, Ким наблюдаваше как сенките на дърветата се отразяват върху полирания орехов под и доволно се усмихваше.

— Изглежда чудесно, нали?

Седнал на пода до нея, Марк се любуваше на камината, която му бе отнела два часа. Усмивката му бе единственият отговор. Разбираме се без думи, помисли си Ким. Чувстваме се еднакво изморени, доволни и радостни от добре свършената работа.

Ким не познаваше мъж, който да обича дома си като Марк. Докато работеха, й се искаше да го разпита за десетки лични неща, но разбираше, че той избягва да й задава такива въпроси. Слушаха радиото и говореха за онова, което вършеха в момента. Бяха се вкопчили в сегашното и внимателно избягваха миналото, бъдещето, мислите и чувствата си. Ким бе доволна, защото точно това бе желанието й. Но сега, когато седяха един до друг на пода, тя разбра, че са общували, без да са го искали.

Шум от спиране на кола пред входа привлече вниманието й.

— Май е колата на Сюзън. Какво ли… — Марк се плесна по челото. — Как можах да забравя? Трябва да прегледаме едно дело, по което тя работи. — Извинявай, Ким.

Чу се входният звънец и преди някой от двамата да помръдне от мястото си, Сюзън влетя в антрето.

— Я се вижте на какво приличате! — Тя се усмихна, прекрасна както винаги. Но в стаята лъхна хлад. Очите й стрелкаха ту Марк, ту Ким, които седяха толкова близо един до друг, че раменете им се докосваха. — Какво правите?

Марк се изправи и заведе Сюзън в дневната. Ким отнесе стълбата в празната ниша, с която смяташе да се заеме утре. След като я почисти, ще пренесе кабинета на Марк в нея и ще се захване с трапезарията.

— Ким?

— Да, Марк?

— Би ли сложила пиците в микровълновата фурна, моля те.

Марк се хранеше предимно със замразени консерви, установи тя, след като прегледа съдържанието на фризера. Те вършат работа, когато човек няма време. Но не са храна за всеки ден. В шкафа откри десетки зеленчукови консерви — малки опаковки за самотни хора, помисли си тя неочаквано. Глупости! Марк живее сам, но не е самотен! Той се храни по ужасен начин, а госпожица Брайтман е прекалено заета и високопоставена, за да му готви. Ким се върна при фризера и измъкна някакъв салам. Навярно бе престоял там доста, но Марк нямаше да забележи, ако го яде в овчарски пай. Що се отнася до Сюзън, изобщо не я интересуваше какво ще каже тя.

 

 

Седмицата беше много натоварена. От понеделник Ким започна почистване на къщата с още две жени. Едната бе временно наета, другата идваше в дома на Марк редовно веднъж в седмицата. Той настоя за допълнителна помощ и Ким не се противопостави. Работата беше много, а тя имаше да върши и други неща. Попълваше документи за работа, явяваше се на интервюта с работодатели. Обикаляше града с колата, за да го опознае. Откри къде се намира библиотеката, извади си членска карта и прегледа две нови книги за отглеждане на деца. Намери супермаркета, поднови хранителните запаси в килера и се отдаде на домакинска работа в кухнята, обзаведена с всички съвременни удобства. Смля прясно кафе, изпече пиле, приготви пастет.

В четвъртък успя дори да отиде на фризьор. Най-после косата й бе подстригана и леко накъдрена точно така, както винаги бе мечтала. Вечерта Марк й направи комплимент.

Мириам се обади в петък. Попита как е пристигнала Ким в Колорадо. В Ню Йорк нищо не се бе променило след нейното заминаване.

— Семейството, което остави капаро, иска да ипотекира къщата, за да получи заем. Предполагам, че ще приключим до две-три седмици — рече Мириам.

Трябваше да прекъснат разговора, защото пристигнаха носачите от магазина с мебелите под наем.

Когато Марк се прибра, къщата бе вече подредена. Той остави куфарчето, разхлаби вратовръзката си и бавно пристъпи вътре, обхождайки с поглед всичко — пердетата, които бяха отнели на Ким часове да ги изглади, персийските килими, за които тя бе настоявала, блясъка на полилея в трапезарията. Ким очакваше реакцията му със затаен дъх.

— Страхотно е! — Върху загорялото му лице се появи усмивка.

— Харесва ли ти наистина?

— Ти шегуваш ли се? Ела тук! — засмя се той. Тя приближи, без да разбира какво става. В следващия миг ръцете му я привлякоха в сърдечна прегръдка. — Благодаря ти, котенце! Много ми помогна!

Котенце? Ким се стегна и стисна силно очи — не биваше да попива неговия образ, тялото и уханието му… Но усещанията преминаваха в нея… Когато най-после я пусна, цялата трепереше.

— Ким, какво ти е?

— Нищо… Предполагам, последен пристъп от смяната на надморската височина. — Докато се отдалечаваше от него, тя зърна отражението си във френския прозорец между трапезарията и салона. Торбест анцуг. Небрежно прибрани коси. Сърцето й се сви. Какво толкова се разтопи от една приятелска прегръдка… Сюзън е жената, от която Марк се интересува. Тя няма анцуг, да не говорим за дупка на коляното… Нея той не нарича „котенце“… Котенце! Безпомощно малко животинче! Миличко обръщение към дете.

— Сигурно си изморена — предположи Марк. — Искаш ли да вечеряме навън?

— Вече съм приготвила вечеря.

— Разглезваш ме, Кимбърли. — Той свали сакото си.

— О, няма да имаш време да свикнеш… — Тя тръсна глава, преструвайки се, че й е все едно. — От понеделник тръгвам на работа и няма да мога да готвя.

— Намерила си работа? Толкова бързо?

— На две места! Вчера ми позвъниха.

— Да чуем! — Той бе наистина изненадан.

— Приех работа с пълно работно време като келнерка. Вечер. А четири следобеда в седмицата ще работя в офиса на един универсален магазин в центъра.

Марк отиде до барчето и си наля уиски. Взира се в чашата си известно време, без да каже нищо. На замисленото му лице се очерта бръчка.

— Поздравявам те — рече накрая и гаврътна питието.

 

 

В събота сутринта Ким разсипа захарницата върху кухненската маса. Защо бе толкова изнервена? Не смяташе да присъства на коктейла. Би могла да се поразходи по улиците, да отиде на кино, само да не е вкъщи.

— Ким, цветарят ще дойде след малко — каза Марк, докато й помагаше да се справи с разсипаната захар. — Аз трябва да прескоча до кантората за малко. — Той вдигна вежди в безмълвен въпрос. Тя потвърди с кимване, че ще остане вкъщи. — Ти си чудесна! — Марк извади чековата си книжка. — Искам да си купиш рокля за довечера. Не зная как да ти се отблагодаря по друг начин за всичко, с което ми помогна.

— Но аз мислех… Не смятам да бъда тук довечера.

— Но ти трябва да бъдеш тук! Аз имам нужда от теб.

— Имаш нужда от мен?! — Ким се разсмя. — Та коктейлът е организиран по-добре от дебаркирането в Нормандия!

— Но аз не мога да бъда навсякъде! Ще съм зает с гостите. Представи си, че нещо се случи в кухнята?

През седмицата тяхната политика на неангажиране се провали почти напълно. Ким не разбираше защо се случи така. И все пак в отношенията им се бе появила някаква топлота.

— Добре, ще остана. — Тя нервно отпи от кафето си. — Но не ми трябва нова рокля!

— Моля те — настоя той. Ким се съмняваше, че го прави от благодарност. По-скоро се притесняваше външният й вид да не го изложи пред гостите. Той попълни чека, без да напише сумата. — Ето — напъха го в ръката й. — Вземи си хубава рокля. Нещо скромно и прилично. Розовият цвят ти отива.

Тя изведнъж се почувства зле. Фактът, че живееше при Марк, явно го поставяше в неловко положение.

— Как ще ме представиш? Като твоя племенница?

— Ако позволиш.

— Нямам нищо против. — Не й пукаше за лъжата. Шефовете му явно бяха доста по-възрастни и тесногръди.

Разбира се, тя не възнамеряваше да използва чека на Марк. Имаше си рокля, макар и малко демоде. Но кой ли ще й обърне внимание, щом ще стои в кухнята?

Въпреки това, Ким излезе по магазините. Изложени бяха облекла в новата модна линия за пролетта. Тя ги разглеждаше и си представяше, че би могла да си купи всичко, което й харесва. По същия начин бе мечтала в магазините в Ню Йорк. Но тогава нямаше чек без попълнена сума в чантата си. Това придаваше на играта почти осезаема реалност. Не можеше да повярва, че Марк й е дал непопълнен чек. Нима не му бе ясно какво би могла да направи с него? Да се качи на самолета за Ню Йорк или за Таити, ако пожелае… Да отиде в банката, да изтегли парите му и да избяга…

Ким извади чека от чантата си и внимателно разгледа подписа на Марк. Никой не бе проявявал такова безрезервно доверие към нея. Заслужаваше си да направи нещо в отговор.

 

 

Къщата бе пълна с хора и пулсираше от разговори, които заглъхваха в музиката, идваща от четирите стерео колони. Марк плъзна поглед по гостите, докато разговаряше с Милтън Барнс, собственик на местна строителна компания. Коктейлът започваше добре.

Марк не харесваше Милтън Барнс. Преди да започне да работи в „Брайтман, Колинс и Фулър“, той представляваше интересите на едно семейство, което купи къща, построена от Барнс. Тя се оказа далеч под очакванията на купувачите. Марк спечели делото в тяхна полза, но те получиха малка част от онова, на което имаха право. Майстор да намира пролуки в законите, Барнс бе успял да се измъкне. И досега на Марк му причерняваше при спомена за този случай.

„Брайтман, Колинс и Фулър“ искаше Барнс да им стане клиент. Марк трябваше да го спечели за фирмата, но разговорът го изнервяше. Бизнесменът говореше за новия модел компютър, който бе купил неотдавна. Изведнъж Марк зърна главата на Ким с корона от кестеняви къдри. Тълпата между тях се разтвори и Ким се появи в цял ръст. Сърцето му спря от изненада.

— О, Господи! — промълви той.

— Коя е тя? — Барнс бе проследил погледа му.

Марк следеше с поглед Ким. Да, под обвивката бе познатото му изплашено момиченце, но отвън тя бе истинска жена. Носеше къса черна рокля без ръкави, която подчертаваше извивки, за които Марк не бе предполагал, че съществуват; черните чорапи и обувките с висок ток, прихванати с каишка при глезените, придаваха безкрайна дължина на изваяните й крака. А косата й представляваше вълнуващ водопад от кестеняви къдрици.

— Добър вечер, Кимбърли — успя да изрече той.

— Марк! — Сложила бе грим, който правеше чертите й почти неземни.

Барнс се изкашля, явно очакваше да бъде представен на дамата. Той грабна ръката на Ким и наведе устни над нея.

— Наричайте ме Милтън, моля.

— Приятно ми е. — Дългите мигли на Ким трепнаха изненадано.

Гостът се усмихна очарователно, а Марк започна да се пече на бавен огън. Барнс бе поне двайсет години по-възрастен от Ким, но в отлична форма и жените го намираха доста привлекателен. Остроумен светски мъж — първокласен навлек. Вече бе хванал Ким за ръка и се измъкваше през тълпата с нея.

— Извинете за момент. — Марк застана на пътя им. — Обещах на сестра ми Ким да й се обади по телефона в… — Той погледна часовника си. — Точно по това време. Веднага се връщаме, Барнс.

Марк сграбчи ръката на Ким и я поведе към кухнята. Там, без да се съобразява с погледите на кухненските работници, я притисна в ъгъла. От парфюма й му се зави свят.

— Какво има? — попита тя. — Нещо лошо ли направих?

— Не, аз… — Той се вторачи в чувствените й устни. Защо реагира така остро? Барнс само я бе поздравил. — Нищо. Искам само да ти кажа, че изглеждаш добре. — Добре ли? Та Ким взриви къщата с вида си!

— Благодаря! — Тя го гледаше с подозрение.

— И внимавай, котенце! Барнс е акула.

Когато се върнаха при гостите, Марк забеляза, че Стю Замброски, адвокат, който също работеше за „Брайтман, Колинс и Фулър“, се бе залепил за Барнс.

Марк имаше врагове и се гордееше с това. Но само със Замброски враждуваха единствено от амбиция. Бяха поети от фирмата в една и съща година и от самото начало се надпреварваха. Мълвата за предстоящото повишение на Марк явно не бе приятна на Стю. В момента той изглежда се надяваше да му отнеме преднината. Замброски не можеше да си представи колко облекчен бе Марк, че го бяха освободили от Барнс! Не искаше да го кани в дома си, неприятно му бе положението, в което го поставяха съдружниците. Стю имаше благословията на Марк да се заеме с Барнс. А той можеше да остане за миг с Ким… Но две хладни ръце обвиха врата му.

— Марк, мили! — Сюзън го целуна. — Ти си гениален! Къщата изглежда прекрасно!

— Здравей, Сюзън! — Той се отдръпна, с поглед, вперен в Ким, която си проправяше път през салона. Държеше чаша шампанско в ръка и се усмихваше на висок млад мъж. Кой бе той, чудеше се Марк. А, да. Синът на Бил Фулър. Първа година студент право. Умно хубаво момче с блестящо бъдеще.

— Това Ким ли е? — Очите на Сюзън се разшириха от изненада. — Боже!

— Искаш ли нещо за пиене, Сю?

— Не, благодаря. Каква рокля само! — С усмивка, която не предвещаваше нищо хубаво, тя се спусна в салона. Изпълнен с желание да защити Ким, Марк тръгна след нея. Но Сюзън само я поздрави хладно и продължи нататък.

Раменете на Марк увиснаха. Какво ставаше с неговия усет за нещата? Сюзън нямаше причини да се държи злобно. Ким бе негова племенница… Е, доведена племенница. Трябваше да се стегне, да престане да мисли за Ким. Четирийсет души му бяха на гости и трябваше да се грижи за тях.

— И така, какво прави Ким тук? — Милтън Барнс явно бе разкарал Замброски. — На гости ли е дошла?

— Не. Ще живее тук. Сестра ми още не е пристигнала, трябва да продаде къщата им в Ню Йорк.

— Много е хубава.

— И много млада — добави Марк.

— Толкова по-добре! — захили се Барнс над чашата си.

— Говоря ти сериозно! — Марк стисна челюсти.

— Така ли? — Втренченият поглед на Барнс стана предизвикателен. — Няма да я криеш само за себе си, нали?

— Стига глупости! Тя ми е племенница. Отговорен съм за нея. — Марк усети как кръвта нахлу в главата му, но нито времето, нито мястото бяха подходящи за разправия. — Просто я остави на мира, разбра ли! — Той забеляза, че двама от съдружниците го наблюдават и опита да се усмихне, преди да се отдалечи. Но беше сигурен, че презрението му към Барнс е развалило всичко.

Марк се движеше между гостите, доволен, че се забавляват добре. Храната беше прекрасна, къщата — комфортна и една малка групичка бе превърнала верандата в дансинг. Дори старият Колинс бе там и движеше своето вдървено туловище в танц, който наподобяваше туист.

Ким явно имаше успех. Особено що се отнася до Милтън Барнс. Въпреки предупреждението на Марк, той я бе обсадил в единия край на канапето вече почти час. Ким се извини, че отива до тоалетната. Когато мина покрай Марк, му хвърли отчаян поглед.

— Джонсън, предлагам ти сделка — приближи Барнс.

Марк изпита желание да удуши това отвратително влечуго, но само пое дълбоко въздух. Барнс бе гост в дома му, а съдружниците очакваха той да го спечели като клиент.

— Какво бих могъл да направя за теб?

— Уреди да излезе с мен!

— Кой? Ким ли?!

— Аха. Струва ми се, че нещо не върви… Ще упражниш ли малко натиск на домашния фронт, а? — Той удари Марк по рамото и се захили.

— Сделка казваш? — Марк го изгледа унищожително. — Аз какво ще получа?

— Ти си умен… — Барнс се захили още по-нагло. — Знаеш какво ще получиш… — Той се отдалечи.

Когато Ким се върна, Марк с облекчение забеляза, че синът на Фулър я води към верандата да танцуват. Той беше хубав младеж с добри обноски, момче, с когото всеки баща би пуснал дъщеря си да излиза. Да, това бе не по-малко важно от факта, че синът на Фулър си бе дошъл само за пролетната ваканция и щеше да се върне в колежа след няколко дни…

Доволен, че Ким се намира в сигурни ръце, Марк позволи на Сюзън да го обсеби за известно време. Над пищната й руса коса той успя да види, че Замброски бе приклещил отново Барнс и бурно му обясняваше нещо. Марк стисна устни. Завистта и параноята на Стю вече не го забавляваха.

Сюзън го повлече през стаята, за да се видят с известен местен политик, който ръкомахаше и разпалено рецитираше бъдещата си предизборна реч. Когато най-после успя да се измъкне, Марк претърси с поглед стаята, но Милтън Барнс бе изчезнал. Излезе на верандата и видя как той отнася в прегръдките си Ким, а зачервеният младеж отстъпва настрани.

— Внимавай, мили — каза Сюзън. — Като нищо можеш да попаднеш в сърдечното отделение тази вечер! Тя е голямо момиче! Може сама да се грижи за себе си.

Марк пресуши питието си на един дъх. Да, Ким бе голямо момиче. Точно това го тревожеше. Тя имаше право да излиза, с когото иска и Марк не можеше да й се бърка.

Той ги наблюдаваше как танцуват. Ким, толкова млада, свежа, уязвима — очарована от навлека със златния език. Значи, сделката бе почти готова. Без сложни преговори Барнс му бе показал, че ще наеме фирмата за свой официален съветник. Марк трябваше само да стои настрана и да не се бърка.

Опита се да го направи. Погледна Сюзън. Гледаше другите жени — с някои от тях бе излизал, с други би могъл да излезе още утре, ако пожелае. Къщата беше пълна с такива жени… Но гневът, който се надигаше в него, избухна внезапно и преди сам да разбере какво става, Марк вече бе прекосил стаята. Потупването по рамото на Барнс си беше направо удряне.

— Извинявай, но ми се струва, че дамата би желала да си почине.

— Започваш да ми играеш по нервите, Джонсън. — Барнс продължаваше да държи Ким здраво през кръста.

— Още повече ще се разиграя, ако не я пуснеш. — Той видя в погледа на Ким облекчение.

— Ако нямате нищо против — рече тя мило, — бих искала да се запозная с повече хора. Толкова очаквах тази вечер!

— Разбира се. — Барнс се поклони учтиво, но щом тя се отдалечи, хвърли убийствен поглед на Марк. — Явно не си разбрал условията за сделката, Джонсън.

Марк съзнаваше, че залогът е огромен. Бизнес за четиринайсет милиона долара. Победа пред очите на работодателите му. И онази стъпка напред в кариерата му, за която се трудеше от десет години…

Но тези неща вече бяха загубили значение за Марк.