Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (10)

Десета глава

Семейство Мичъл бяха млади хора. Пол имаше брокерска фирма, Криси не работеше. Приятно й бе да домакинства.

— Много обичам да готвя! — обясни тя на Ким, докато разглеждаха кухнята й. — Но само понякога… — Криси имаше готвачка, за да й „помага“. С удоволствие се занимаваше с градината. Но за цветята се грижеше специален градинар. Поради същите причини, в къщата имаше чистачка. А Ким щеше да помага за децата.

Истината бе, че Криси не правеше нищо. По цял ден обикаляше нагоре-надолу из къщата. Но това не беше грях, според Ким. Госпожа Мичъл беше приказлива и засмяна. Не се държеше високомерно и Ким я хареса.

Обикна и децата, макар че грижите й около тях бяха много. Бетани, едва на годинка, не искаше да спи следобед. Четиригодишният Джейсън си представяше, че е Супермен. Имаше скъпи автоматизирани играчки и екипи за цял батальон…

Ким смяташе, че единственият проблем на Джейсън и Бетани са свръхвъзприятията. В къщата имаше прекалено много хора и играчки, а майка им кипеше от енергия. Те имаха нужда да се заиграят спокойно; някой да им прочете приказка за зайчето, да се промъкнат в задния двор и да наблюдават как мравки, червеи и други странни същества се измъкват от дупките си, за да се порадват на слънцето… Нощем им бе необходимо топло мляко, а не сода. Децата искаха приспивна песен и успокояваща ласка. Седмица след пристигането на Ким, Бетани заспиваше без плач следобед, а Джейсън предпочиташе да строи картонени крепости, вместо да ги разрушава. Ким беше доволна. Децата бяха много обичливи. Разбираше се с родителите им. Разполагаше с три стаи. Свободните й дни бяха сряда и неделя. Получаваше добра заплата. Постигнала бе онова, за което мечтаеше, макар да не притежаваше диплома за професионална бавачка. Но защо не съм щастлива, питаше се Ким в края на третата седмица у семейство Мичъл.

— Вие сте луди! Да наемете гледачка за децата, за да заведете бавачката им на вечеря! — възкликна Ким, когато мерцедесът на семейство Мичъл спря пред „Златната пчела“.

— Да — съгласи се Пол. — Но днес постоянната бавачка има рожден ден!

От заведението се чуваше пиано и нестройно пеене.

— Ако не се забавляваш тази вечер, значи си много тежък случай, Ким… — пошегува се Криси.

Заведението беше пълно и те трябваше да почакат във фоайето, докато се освободи маса. Неочаквано към тях се присъединиха Марк и Сюзън.

При вида на Марк, Ким не можа да се овладее и скочи от стола. Откакто работеше в семейство Мичъл, той й бе направил две посещения. Държеше се делово. Първият път й съобщи, че Мириам се е оженила отново. Вторият път й донесе вещите, които бяха пристигнали от Ню Йорк. Явно опитваше да се отдалечи от нея. Заболя я от грубото му отношение.

— Как си, Кимбърли? — Обръщението явно бе предназначено да увеличи още повече дистанцията…

— Добре съм — отвърна тя с привидно безразличие. — Здравей, Сюзън!

Адвокатката бе сграбчила здраво ръката на Марк и с усмивката си сякаш й казваше „Аз победих!“ Да, тя бе победила, призна Ким. Когато живееше в дома на Марк, струваше й се, че той и Сюзън поддържат една доста вяла връзка. Изглежда се бе излъгала… Може би нещо се бе породило между тях, след като тя си бе отишла…

— Поканихме Марк тази вечер, защото неговият рожден ден е във вторник — обясни Пол.

— Чудесно! — усмихна се Ким, макар да се тревожеше, че ще издаде чувствата си.

Масата бе готова и портиерът ги покани да влязат в ресторанта. Пол седна до Криси, Марк до Сюзън. Ким бе, както винаги, сама. Дори на рождения си ден…

А трябваше да се забавлява! Да не мисли колко е нещастна! Да забрави, че мъжът, когото желае, е на същата маса, но с друга жена! Семейство Мичъл я бяха поканили на вечеря и тя трябваше да им се отблагодари, като се постарае да изглежда щастлива…

„Златната пчела“ бе нещо между ирландска кръчма, средновековна странноприемница и салон за танци. Много скоро Ким пееше и размахваше чашата си с бира като всички останали.

Но веселието й бе преструвка. На моменти се чувстваше ужасно зле. Причината бе Марк. Той не разговаряше с нея, избягваше погледа й. Цялото му внимание бе посветено на Сюзън. Явно бе успял да изтръгне Ким от живота си и не желаеше да се връща към миналото…

Въпреки това, на два пъти Ким усети, че Марк я наблюдава. Щом го погледнеше, той извръщаше очи. За какво ли мисли, питаше се тя. Може би си спомня колко щастливи бяха двамата в Брекънридж… Дали му липсват свободата и близостта, които изпитаха там? Дали му липсва самата Ким?

Времето минаваше. Вечеряха, пиха, смяха се. Накрая се появи келнер с торта, на която имаше две големи свещи. Пианистът засвири „Честит рожден ден“, и всички запяха с него. Ким се усмихваше широко, за да покаже на семейство Мичъл колко е доволна… Но гърлото й бе свито, а очите й пареха.

Тя предпазливо вдигна поглед и срещна очите на Марк. В тъмновиолетовите им дълбини видя друг момент от живота им, също осветен от свещи — Брекънридж, преди три седмици… Внезапно всичко наоколо сякаш заскача от радост и Ким проумя защо се чувстваше нещастна напоследък…

— Хей, вие двамата! — Гласът на Криси прогони видението. — Пожелайте си нещо и духнете свещите!

Марк и Ким се наведоха от двата противоположни края на масата, без да откъсват очи един от друг. О, как страдаше бедното й сърце… Ким знаеше много добре какво иска, но разбираше, че никога няма да го получи…

Свещите още димяха, когато тя стана под предлог, че отива до тоалетната. Не можеше повече да сдържа сълзите си.

— Кимбърли! — Гласът на Марк я догони по средата на пътя. Тя спря, скована от напрежение. — Случило ли се е нещо?

Ким бавно се обърна към него и си наложи да се усмихне.

— Не. Какво би могло да се случи?

— Не изглеждаш много доволна…

— Теб какво те засяга? — Искаше да бъде учтива, но въпросът прозвуча заядливо…

— Ела! — Марк я поведе към фоайето.

— Хей, какво правиш?

— Опитвам се да намеря място, където да поговорим. — Той я притисна до стената и обхвана лицето й. — Кажи ми какво не е наред!

Нищо не е наред, проплака душата й, при допира на неговото тяло.

— Всичко е наред! — увери го тя гласно. — Нали виждаш, всеки от нас тръгна по пътя си. Не се занимавай повече с мен… — Опита да се освободи от ръцете му, но той не я пусна.

— Не се занимавам… Искам само да зная какво не е наред. Не ти ли харесва работата у семейство Мичъл?

— Напротив! — Загрижеността му я обезоръжи. — При тях е чудесно! — Тя не издържаше погледа му.

— Ако не се чувстваш добре там, трябва да ми кажеш. Аз ти намерих тази работа. Чувствам се отговорен!

Ким разбра, че не може да го измами. Марк четеше мислите й.

— Когато започнах да мечтая да стана бавачка, бях на петнайсет години. Но сега разбирам, че… не ми е достатъчно.

— Значи си надраснала мечтата си! В това няма нищо лошо.

— Как така! Аз съм неблагодарница!

— Ти най-после си направила нещо разумно. Опитала си дали работата, която искаш да вършиш, ще ти хареса. — Тя вече не беше част от живота му, но Марк продължаваше да се грижи за нея.

— Марк, не зная какво да правя… Светът ми се срина!

— Не, Ким. Той току-що започва да се отваря пред теб!

— Какво искаш да кажеш?

— Мислила ли си да отидеш в колеж? Би могла дори да напишеш дисертация за отглеждането на деца.

— Не! — Ким подскочи от изненада.

— Защо не опиташ? Е, може да ти се стори отегчително… Ти си изчела толкова книги…

— Марк, не се шегувай!

— Котенце, никога не съм бил по-сериозен…

Краката на Ким се подкосиха. Галеното му обръщение ги обгърна в топлината, която й бе липсвала през цялата вечер.

— Но аз… Какво ще правя, когато завърша колежа?

— Каквото поискаш! Можеш да отвориш школа за бавачки, да станеш учителка, детска психоложка, педиатър…

За миг въображението й я отнесе в прекрасното бъдеще. Реалността бе друга. Ким нямаше средства да учи в колеж…

— Не… И така ми е добре. Наистина!

Вече нямаше значение какво работи. Докато свещите за рождените им дни горяха между нея и Марк, тя разбра нещо много важно. Бе мислила, че бавачките от Пето авеню са част от семействата, в които работеха. Мечтата й да стане бавачка всъщност бе желание и тя да стане част от такова семейство.

На практика нещата се оказаха много по-различни.

Семейство Мичъл бяха мили с нея. Но тя работеше за тях. В дома им беше съвсем ясно кой е член от семейството и кой не.

При други обстоятелства работата при тях би й се сторила примамлива. Но времето, прекарано с Марк и любовта й към него променяха гледната й точка. Ким разбираше, че иска да има свое собствено семейство — семейство, което да създадат двамата с Марк. Това бе единствената й цел в живота. Без Марк всичко губеше смисъл.

— Какво те безпокои? — По лицето му премина сянка.

— О, нищо! — каза бързо тя.

— Не ме лъжи, госпожице Уейд! — Той се усмихна насила. — Добре, няма да те разпитвам повече. Все пак помисли за колежа! В Колорадо Спрингс има клон на държавния университет.

— Благодаря ти, Марк. — Тя постави ръце на гърдите му. — Ще си остана, където съм.

Той стисна устни, после кимна примирително.

— Преди да се върнем при другите на масата… — Марк прокара нежно ръка по бузата й. Ким потрепери. По дяволите, всичко в него я възбуждаше! Нима Марк не разбира, че всяко интимно докосване я наранява? — Искам да ти честитя двайсет и третия рожден ден, котенце!

Ръцете й, които бяха все още на гърдите му, се вкопчиха в пуловера. Още миг и ще притисне устни към неговите…

— А на теб честит трийсет и трети рожден ден!

— Не съм ти купил подарък…

— Няма нужда. Ти вече ми подари нещо много скъпо…

— Кога съм успял?

— Току-що. Предложението ти за колежа… Никой няма високо мнение за мен. А ти говориш за следването ми в колеж, сякаш е съвсем естествено да го завърша!

— О, Ким! — Гласът му бе изпълнен с тъга и безсилие.

— Марк? — Ким чу гласа на Сюзън и подскочи.

Марк се извърна и нежността помежду им сякаш се стопи.

— Какво правите тук? — Те мълчаха. Деликатното лице на Сюзън се изопна. — Тортата ви очаква да я разрежете!

— Идвам, Сюзън. С Ким обсъждахме семеен въпрос.

Тя гледаше как Марк си отива и хваща Сюзън под ръка.

— Ким, тръгваш ли? — попита той хладно.

С разбито сърце Ким се укоряваше, че отново е приела една илюзия за истинска топлина и грижа.

 

 

Марк постави замразената консерва в микровълновата печка и включи таймера. С чаша кафе в ръка седна до кухненската маса и се зае със сутрешната поща. Позна почерка на Ким. Тя си бе спомнила, че днес е неговият рожден ден! Марк отвори плика и извади картичката със зайчето Бъни. При мисълта за късата нощница на Ким, върху която бе щампована същата картинка, той се усмихна тъжно.

И други не бяха забравили рождения му ден. Секретарката му донесе торта. Джеф Колинс го покани на обяд. Сюзън пожела да вечерят двамата, но той й отказа доста грубо. Не очакваше, че картичката от Ким ще го развълнува толкова силно. Опря я на захарницата и се усмихна. Ким му липсваше! Надявал се бе, че времето ще я заличи от паметта му, а Сюзън и работата ще му помогнат да я забрави. Но не се получи. Животът и домът му се струваха празни. А когато посещаваше Ким в дома на Мичъл, положението се влошаваше още повече…

Нямаше картичка от Мириам. Обикновено нейните поздравления идваха късно, ако изобщо се сетеше да ги изпрати…

През последните седмици той се опитваше да не мисли за нея и за наследството, което бе получила от мъжа си. Най-вече не желаеше да разсъждава какво означава това за Ким. Но сумата от наследството се оказа компромис, който съвестта му не бе в състояние да преглътне. Ако според закона Мириам не дължеше нищо на Ким, не чувстваше ли тя поне някаква морална отговорност?

Ким никога не се допита до него по юридически въпроси, макар че той би й помогнал с радост. Навярно не е искала да разваля отношенията му с Мириам…

Марк опита безвкусната храна в чинията си. По дяволите, липсваха му ястията на Ким…

Тя се чувстваше подсигурена в дома на приятелите му и затова не желаеше да отиде в колеж. Марк я разбираше. Ако си постави за цел да учи, Ким ще трябва да се откаже от тази сигурност.

Марк се питаше дали да поговори открито за тези неща с Мириам. Може би тя ще промени решението си…

Глупости! Сестра му бе изпратила Ким на хиляди километри, за да не й попречи да заграби цялото наследство от мъжа си. Марк не се беше чувал с нея, откакто разбра, че е заминала за Флорида. Не знаеше какво да й каже, ако се обади. Впрочем, много добре знаеше, но се боеше да го стори. Защото тя бе единствената му сестра и мисълта, че може да я загуби завинаги, свиваше сърцето му…

В този момент телефонът иззвъня. Обаждаше се Боб. Имаше новини: майката на Ким починала преди две години, но тя и баща й не били разведени.

— Те не се погрижили да уредят формалностите по развода — обясни Боб. — И от това следва, че сестра ти…

— Знам какво следва. — Щом Мириам не е била законно омъжена за Клиф, а съпругата му е починала, след смъртта му Ким би трябвало да бъде негова единствена наследница.

— Мръсна история, Марк. Право да ти кажа, не ми се ще да се занимавам повече с нея. Делата ще бъдат истински кошмар… Мириам е твоя сестра. Аз си свърших работата. Ако искаш да не раздухваме нещата… Но ако решиш…

— Какво искаш да кажеш, Боб?

— Топката е в твои ръце, приятелю.

Именно от това се боеше и Марк.

 

 

Ким седеше на пейката до детския пясъчник и четеше каталога, който бе взела от университета. Градинската врата се отвори.

— Сюзън! — Ким скри книжката под себе си. — При Криси ли идваш? Тя е на фризьор, но…

— Не. Дошла съм при теб. — Сюзън прекоси двора. В крака й се заплете детска играчка и тя небрежно я подритна.

— Заповядай, седни! — Ким й посочи градинския стол край пясъчника. — С какво мога да ти услужа?

Сюзън седна грациозно и изгледа с пренебрежение босите крака на Ким.

— Марк обаждал ли ти се е?

Ким очакваше, че Сюзън ще разговаря с нея за Марк. Изминала бе седмица от техния общ рожден ден. А нейният свят сякаш се разпадаше. Тя продължаваше да се грижи за децата на семейство Мичъл с любов и внимание, но работата не я радваше. Размисли върху думите на Марк и реши да се запише в летни курсове в университета. Но дори това не я ентусиазира. Без Марк светът изглеждаше сив и безличен. Ким не можеше да си представи колко дълго ще продължи това състояние. Желаеше Марк и чувстваше невероятна празнота в себе си.

— Марк ли? Дали ми се е обаждал? — Тя се наведе, за да помогне на Джейсън да направи формичка от пясък. — Не.

— По дяволите!

— Защо? Какво се е случило? — вдигна поглед Ким.

— Не знаеш ли какво стана във фирмата?

— Не. Нещата решени ли са най-после?

— О, да, решени са…

— Не изглеждаш много доволна. Нещо лошо ли се случи?

— Би могло да се каже. Марк го подминаха.

— К-какво? — Ким не повярва на ушите си.

— Да, отрязаха го. Вместо него взеха Стю Замброски.

— Значи Замброски! Как са могли да постъпят така с Марк! Той е най-умният, най-способният във фирмата! И надали има някой, който да работи повече от него.

— Съгласна съм с теб. — Лицето на Сюзън почервеня от гняв. Но тя бе ядосана на Ким, а не на хората, взели решението. — Е, доволна ли си най-после? — Думите изплющяха като камшик.

— Нима мислиш, че това ме радва?

— Ти не направи нищо, за да му помогнеш. От мига, в който ти се появи, животът на Марк се обърка.

— Разправията му с Милтън Барнс ли имаш предвид? Марк не си даде труда да го привлече за клиент на фирмата, защото предпочете да бъде джентълмен и да ме защити, а не защото е неспособен да защитава интересите на фирмата. — Но Ким много добре знаеше, че ако тя не беше дошла на коктейла, Марк не би имал причина да се скара с Барнс. Сюзън беше права. Макар и несъзнателно, Ким бе станала причина за провала на Марк.

— Инцидентът с Милтън Барнс е само капка в морето. Нима си забравила последствията от твоето арестуване?

— Решението на съдружниците не би трябвало да се влияе от подобни случайности, които нямат нищо общо с работата на Марк, нито с моралните му качества.

— Когато става въпрос за теб, Марк никога не мисли кое е добре за него. — Очите на Сюзън пламтяха от негодувание. — Как успяваш да накараш интелигентен и разумен мъж като Марк да върши глупости? Може би когато спи, му внушаваш да се самоунищожи или… си изключително добра в леглото? Нали беше с Марк през уикенда.

— Тогава не се случи нищо. — Ким преглътна, защото знаеше, че не казва истината. — Но дори да се беше случило, намираме се в края на двайсети век. Кой се интересува от личния живот на другите?

— Баща ми се интересува. — Погледът на Сюзън беше изпепеляващ. — Защото мисли, че господинът ходи с дъщеря му. Като се имат предвид и другите прегрешения на Марк, уикендът накара баща ми да се усъмни в надеждността му като партньор.

Малката Бетани се разплака. Ким я взе в скута си. Случило се бе нещо ужасно, и то заради нея. Марк бе загубил поста, към който се бе стремил през целия си съзнателен живот.

— К-как е той? — Гласът на Ким трепереше.

— Честно казано, не зная. Но предполагам, че се чувства ужасно. Той напусна. Събра си папките и замина. Какво друго му оставаше, след като го унижиха пред колегите му? — Всяка дума на Сюзън бе ново обвинение срещу Ким.

— Не е честно! Марк заслужаваше да стане съдружник!

— Не ми обяснявай кое е честно и кое не! Знаеш ли какво направи с нашето бъдеще? Един ден ние с Марк щяхме да поемем компанията!

— Щяхте да се ожените? — Очите на Ким се разшириха.

— Най-вероятно.

— Марк знаеше ли за тези планове?

— Той винаги е бил едни гърди пред мен в това отношение. Марк е много амбициозен мъж. Или поне беше. Но откакто ти се появи в дома му, той напълно се разконцентрира. Загуби интерес към фирмата, към колегите си, към своята кариера — към всичко, което придаваше смисъл на живота му.

Ким не можеше да си поеме дъх. Господи, нима е причинила такива разрушения в живота на Марк?

— Аз… Аз съм сигурна, че той ще се оправи — каза Ким.

— Да, разбира се… Ще направя всичко възможно да го върна във фирмата. Ще му помогна да сложи в ред живота си. Но и ти му направи една услуга, Ким. Остави го! Помолих те да го сториш преди известно време, но ти явно не си ме разбрала. Виждаш какви са последствията! Казвам ти отново — разкарай се от живота му!

Но аз съм го оставила, мислеше Ким, загледана през сълзи в сивото небе. Изнесох се от дома му. Не съм го виждала, не съм му се обаждала по телефона от четири седмици!

Но явно не беше достатъчно. Сърцето й се сви.

— Ще направя за Марк всичко, което е по силите ми.

След малко Ким чу как портата се затръшна.

 

 

Взела решение, Ким усети в себе си невероятни сили. След три дни беше вече в Ню Йорк и Колорадо Спрингс бе само спомен.

Тръгването се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала. Беше се привързала към градчето. Но Ким не желаеше да пречи на Марк. Той не я обичаше. Изпитваше към нея единствено чувство на отговорност. За да не обърква повече живота му, Ким реши да замине.

Семейство Мичъл проявиха голямо разбиране. Написаха й блестящо препоръчително писмо, което направи раздялата още по-трудна. Бяха станали приятели.

Ким се обади на Шарлот и се разбраха да живее при нея, докато се устрои. Купи си билет за самолета, събра багажа си и преди да има време да размисли, вече бе на път. Бързината беше изключително важна в този случай. Ким искаше да замине, преди Марк да се е завърнал. Защото ако се срещнеше с него, решителността й щеше да се разколебае.

Едва пристигнала в Ню Йорк, Ким успя да се запише в два летни курса в колежа и да подаде документи за работа на осем места. Беше позабравила тягостната влага на източния бряг, шума, мръсотията, забързаната тълпа.

Ким тръгна по обиколния път за дома на Шарлот, който минаваше покрай старата двуетажна къща, където бе израснала. Сама не знаеше защо отиде там. Може би искаше да се върне към своите корени? Или очакваше подкрепа от сивата олющена сграда — уверение, че си е у дома?

Спря пред магазина срещу къщата, която можеше да бъде нейна. На прозорците имаше нови пердета. Край стената бе подпряно детско колело. Очакваше, че ще я обземат силни чувства — омраза или тъга — каквото и да е, само да запълни празнината в душата й. Но не почувства нищо и тръгна отново.

Преди да завие зад ъгъла, спря и се обърна, за да погледне още веднъж къщата. Осъзнала, че това не е вече нейният дом, Ким с облекчение продължи пътя си.

Когато стигна улицата на приятелката си, краката й едва се влачеха. Но внезапно сякаш се залепиха към земята. На стъпалата беше седнал мъж, който й бе невероятно познат. От вълнение тя се облегна на оградата. Не можеше да бъде той!

Мъжът бе подпрял главата си с ръце, сякаш носеше на раменете си непосилна тежест. Но когато Ким приближи с несигурни стъпки, той вдигна поглед и се изправи. В същия миг Ким разбра, че невъзможни неща не съществуват.