Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (5)

Пета глава

Ким записваше от уредничката на коктейла рецепта за спаначено пюре.

— Значи тук си се скрила? — застана Марк на вратата.

— Гостите тръгнаха ли си? — вдигна поглед Ким.

Той кимна и се облегна на кухненския плот.

— Извинявай за случилото се с Барнс.

— Благодаря ти, че ме избави от него. — Тя наистина му беше благодарна. Досега никой не се бе застъпвал за нея. Беше свикнала да се защитава сама. Щеше да се справи и тази вечер. Но рицарската постъпка на Марк я трогна.

— Вие доста се поуморихте днес — обърна се Марк към уредничката и двете й помощнички. — Елате да почистите утре сутрин.

Двамата най-после останаха сами в къщата. Марк отведе Ким в салона за гости.

— Господи, какво опустошение! — възкликна той.

— Добре направихме, че взехме мебели под наем.

— И аз съм доволен.

— О, щях да забравя. — Ким извади чека, който Марк й бе дал. — Заповядай!

— Не си ли пазарувала? — намръщи се той.

— О, направих някои покупки… Но с мои пари.

— Ким, роклята ти сигурно струва цяло състояние!

— Не бих казала. Купих я от разпродажба. Сезонно намаление.

— Не мога да повярвам! Изглеждаш страхотно! — Марк я огледа от глава до пета.

Ким се изчерви.

— Как мислиш, добре ли мина? — Тя се настани на табуретка до камината.

— Коктейлът ли? — Марк се изтегна на дивана.

— Не. Ти как се представи?

— Какво имаш предвид?

— Каза ми, че коктейлът няма нищо общо с повишението ти. Но аз не съм сляпа, Марк! Съдружниците те наблюдаваха през цялото време… Оправда ли надеждите им?

— Май не успях.

— Защо? — Ким настръхна. Втренченият поглед на Марк я изгаряше. Лицето му изглеждаше още по-красиво на мекото осветление.

— Не им беше приятен начинът, по който се държах с Милтън Барнс. Той неотдавна уволни своите адвокати. Сега търси нова фирма, която да представлява интересите му.

— Милтън Барнс ли? — Ким трепна. — О, Марк, съжалявам!

— Няма защо да се извиняваш. Никога не съм го понасял! — Той сложи възглавница под главата си. — Вече е свършено, котенце! — Изглежда му бе приятно да я нарича „котенце“.

— Кой беше досадникът с поолисялото теме?

— Замброски ли? Той също работи за фирмата. Запозна ли се с него?

— Не. Но ми стана ясно, че не е най-добрият ти приятел… За някои хора имам шесто чувство. — Очите на Марк бяха добили тъмновиолетов оттенък, докато наблюдаваха Ким. Прямият му искрен поглед проникваше дълбоко в душата й.

— Какво още успя да долови шестото ти чувство?

— Половината от дамите вече са излизали с теб или очакват да ги поканиш… Чудя се как Мириам ме е поверила на такъв Казанова! — Марк се разсмя от сърце на думите й. — Какво, не е ли истина?

— Е, с някои наистина съм излизал…

— Ясно. Търсиш жената на своите мечти, но нея я няма…

— Нещо такова…

— Ами Сюзън?

— Какво тя?

Ким се размърда нервно на стола, като си припомни как Сюзън висеше на ръката на Марк през цялата вечер.

— Тя ли е избраницата?

— Какво те кара да мислиш, че съм решил да се задомявам?

— Купил си голяма фамилна къща, защото ти се иска да имаш деца…

— Избий си го от главата! — Марк я замери с възглавницата.

Доволна от себе си, Ким взе възглавницата на коленете си.

— Познах, нали?

— Да не говорим за това… Как ти се сториха бъдещите ми съдружници?

— И тримата са много строга и сериозни.

— Ти направи добро впечатление.

— Не ме харесаха много. Чух как бащата на Сюзън каза на господин Колинс, че не е редно да живея при теб… Май трябваше да те послушам и да си купя скромна рокличка в розово…

— Не могат да те съдят, защото и те са грешни като всички нас… — Топлият му поглед я погали. — Знаеш ли, приятно ми е, че има с кого да поседя вечер и да поговоря…

Да, чудесно е, помисли си Ким. Сякаш са семейна двойка.

— Не си ли гладна?

— Умирам от глад! Изобщо не хапнах, защото се притеснявах… В кухнята са останали доста неща за ядене.

— Чудесно! — Марк се надигна.

— Недей! Аз ще донеса!

Марк се усмихна със задоволство, каквото едва ли би могъл да изпитва човек, ако току-що е отрязал клона, на който седи в службата.

Когато Ким се върна от кухнята, Марк спеше, лекичко похърквайки.

Котенце! Тя се опита да си представи, че е котенце… Но докато гледаше широките гърди на Марк, които се повдигаха равномерно в съня, спящото му тяло и чувствената линия на устните, тя определено не се чувстваше „котенце“.

 

 

Следващата седмица Ким започна работа в ресторанта „Синия фенер“. Бе понеделник, но тя събра невероятни бакшиши. Ресторантът се оказа като златна мина. Посещаваха го любители на хубавата кухня и добрите напитки, които оставаха до късните часове, защото имаше забавления.

Всичко не може да бъде идеално, разсъждаваше Ким, докато се преобличаше в края на работния си ден — около два часа след полунощ. „Униформата“ й трябваше да представлява селска носия от Европа в съответствие с обстановката в ресторанта. Тоалетът се състоеше от горна част с буфан ръкави, корсаж с връзки и твърде къса плисирана поличка.

Но Ким беше доволна. Падаха добри пари. Ако прибави към тях сумата от следобедната работа, би могла да спести две-три хиляди долара до идването на Мириам.

Щом помисли за Мириам и почувства познатото нервно напрежение. Да, и Теодор! Той може да последва Мириам в Колорадо Спрингс. И ако двамата се оженят… Ким избягваше да мисли за неизвестните в своя живот, но те съществуваха и я караха да работи усилено и да спестява.

Седмицата напредваше и Ким установи, че двамата с Марк се виждат и разговарят все по-малко. Тя се прибираше късно вечер, а до обяд спеше. Когато той се връщаше от кантората, Ким вече бе излязла. Засичаха се само по няколко минути на ден, но от погледа й не убягна, че той изглежда уморен и изнервен.

— Как си? — попита го тя в четвъртък. Следобедът й бе свободен. Марк се бе прибрал по-рано, за да вечерят заедно.

— Добре съм. — Той се усмихна насила, но бръчките между веждите му останаха. Нещо не беше наред. Изглежда Марк имаше проблеми в работата заради провала с Барнс.

Това не те засяга, каза си Ким. Би трябвало да се радваш, че работата ви разделя! Но единственото й желание в момента бе да сключи ръце около врата му и да го утеши.

— Как е работата ти? — попита той.

— Страхотна е… — Ким знаеше, че и нейните вежди са смръщени. Парите в „Синия фенер“ бяха добри, но шестото й чувство долавяше нещо обезпокоително около заведението…

— Изглеждаш уморена. Откажи се от едната работа!

— Не мога.

— Милтън Барнс питаше за теб.

— Нищо не си му казал, нали?

— Не. Този тип има поне четиринайсет милиона…

— Браво! — Ким продължи спокойно да се храни. — Съжалявам, че фирмата ви го загуби като клиент.

— Не го е загубила. — Марк побутваше с вилицата късчетата в чинията си. — Вчера подписа договора. Замброски го убеди.

— Ще се отрази ли на повишението ти? — Сърцето й се сви.

— Не, разбира се. Ако ме отрежат, значи работя за глупаци. — Той се взря в очите й. — Не се тревожи.

Въпреки съмненията си, тя смени темата:

— Кога трябва да върнем мебелите?

— Няма да ги връщаме. Поднових договора за неопределено време, докато купя собствени мебели. Така можем да използваме всички стаи.

— Говорил ли си с Мириам тази седмица?

— Не. А ти?

— И аз не съм. Какво ли е направила с къщата?

— Ще й позвъня довечера.

— Добре. Моля те, кажи й, че съм много заета, но в най-скоро време ще потърся жилище.

— Ще й кажа. — Марк замълча.

Ким се бе надявала, че не е провалила шансовете му за повишение… Но изглежда точно това се бе случило. Марк и Милтън Барнс кръстосаха шпаги заради нея…

Ето още една причина да започнеш да се занимаваш само със собствения си живот, каза си Ким. Колкото по-скоро се махнеш от пътя на Марк, толкова по-бързо ще се оправят нещата му…

— Трябва да вървя. — Тя навлече палтото си.

— Време ли е вече?

— А-ха… Ще се видим… Не знам кога… — Дано думите й не са му показали колко е тъжна, молеше се тя.

Марк остана до кухненската врата, дълго след като Ким замина с колата. Не му беше приятно, че тя работи толкова много. Напрежението между тях бе изчезнало, но тя все още криеше голяма част от нещата за себе си. След смъртта на баща й би трябвало да е финансово осигурена поне за известно време. Защо й е необходимо да работи? Най-много го дразнеше фактът, че първоначалната му представа за Ким претърпя коренна промяна. Тя ли нямала желания? Или намерения? Господи, момичето бе пълно с амбиции!

Марк потърка очи. Къщата беше тиха. Прекалено тиха… Той се разходи из антрето, мина през салона и влезе в кабинета си. Набра телефона на Мириам.

Най-после го свързаха. Но това не бе гласът на сестра му. Автомат го уведоми, че набраният номер е прекъснат.

Марк постави слушалката, съвсем объркан. Мириам е прекъснала телефона, без да им съобщи? А как биха могли да се свържат с нея при нужда? Може би е продала къщата и вече се е изнесла?

Той пъхна ръце в джобовете си и закрачи из кабинета. Къде ли е сестра му в момента? Марк се усмихна накриво. Цял живот си задаваше този въпрос.

Грабна отново телефона и набра централата в Ню Йорк. Нямаше номер, регистриран на името на Мириам Уейд, Джонсън или която и да било от фамилиите на сестра му. След известно колебание, той набра още един номер.

— Ало, Боб? На телефона е Марк Джонсън.

— Как си, приятелю?

— Добре съм! Боб, имам един проблем… — С Боб Купър учеха заедно в колежа и останаха приятели, въпреки разстоянието, което ги делеше. Боб изостана с изпитите и стана частен детектив с огромна практика в Ню Йорк. След разговора с него, Марк се почувства по-спокоен. Само Боб би могъл да разгадае мистерията около сестра му. А дали изобщо има някаква мистерия? Може би Мириам още утре ще се обади по телефона и ще обясни как стоят нещата! Или ще пристигне, без да го предупреди, за да изпълни отново живота му със своя смях и радостен брътвеж…

Марк се изтегна на удобния кожен стол. Отвори книга, зачете се и скоро заспа.

Събуди го телефонът. Очилата му се търкулнаха на гърдите. Телефонът отново иззвъня. Той се протегна и вдигна слушалката.

— Ало.

— Марк?

— Ким? — Той моментално се разсъни. — Какво се е случило, котенце? Да не си катастрофирала? — При мисълта, че Ким може да е наранена, му стана зле.

— Не, не съм.

— На работа ли си още?

— Не. — Гласът й съвсем заглъхна. Около нея имаше движение — чуваха се разговори, звъняха телефони. — Извинявай, че те безпокоя, но не знам какво да правя. Имам право само на един телефонен разговор и аз…

— Къде се намираш в момента? — Тревогата му нарасна.

— В участъка.

— Господи! Да не си арестувана?

— Нещо такова.

— Какво значи „нещо такова“?

— Ами тази вечер полицията направи обиск и ни докараха тук — сервитьорките, целия персонал…

— Как се казва ресторантът, Кимбърли?

— Много си сърдит, нали? Щом ме наричаш Кимбърли…

— Кажи ми името! — Трябваше по-рано да се заинтересува къде работи тя!

— „Синия фенер“.

— „Синия фенер“ — повтори той. Мозъкът му търсеше необходимата информация. — Страхотно! — процеди през зъби, когато направи връзката.

— Предполагах, че се върши нещо незаконно, но честна дума, Марк, нямах представа…

— Добре, достатъчно! — Гласът му бе по-остър, отколкото му се искаше. — Идвам веднага. В кой участък си?

След като му съобщи, той затвори телефона.

 

 

— Ким Уейд? — Служителката от полицията пристъпи в стаята, където бяха задържаните. — Дошли са да те вземат.

Ким излезе. Боеше се от срещата с Марк. Изгаряше от унижение при мисълта, че ще трябва да го погледне в очите. Как е могла да бъде толкова глупава? Да започне работа на място, където незаконно се играе комар?

Най-лошото в случая бе униформата. Как ще я уважава Марк, ако я види в този вид…

Да я уважава ли? Що за глупост? Ще има късмет, ако не е приготвил багажа й. След усложнението на отношенията с Милтън Барнс, това е втората бъркотия, в която успя да го забърка за по-малко от седмица.

Марк разговаряше със служителя на пропуска. Стори й се, че двамата не се срещат за пръв път. Чудесно! Да го поставя в неудобно положение пред познати…

Служителят я забеляза и кимна към нея. Ким вървеше едва-едва, като се опитваше да прикрие бедрата си.

Марк се обърна бавно, но Ким бе сигурна, че моментално огледа всичко по нея — „селската“ носия, червените обувки на високи токове, грима, който управителят й бе казал да сложи. Прииска й се земята да се разтвори и да я погълне.

— Готова ли си, Ким? — попита внимателно Марк. Тя не можа да отговори, гърлото й беше пресъхнало. — Къде е палтото ти?

Опита се да му каже, че е останало в ресторанта. Но и този път не успя да произнесе нито дума, затова само сви рамене.

— Значи така се отнасяте със затворниците напоследък, Нюкомб? — обърна се Марк към служителя. Ушите на младежа почервеняха, когато Марк свали сакото си и загърна Ким в него. То стигаше до коленете й.

— Благодаря — успя да произнесе тя.

В този момент вниманието й бе привлечено от шум, който идваше от съседния коридор. След миг тя видя собственика на „Синия фенер“ обграден от тълпа блъскащи се хора. Приличаше на сцена от телевизионните новини. Имаше репортери, полицаи, адвокати. И всички крещяха, заобиколили фигурата в центъра, която безуспешно опитваше да се измъкне…

Ким внезапно разбра — сцената навярно ще се появи в новините.

— Да се махаме оттук! — Марк я поведе през залата.

— Не трябва ли да се разпиша някъде или да дадем гаранция?

— Не. Било е полицейска хайка. Ти си само малка рибка, попаднала случайно в мрежата.

— Господин адвокат, какво правите тук? — Гласът бе изпълнен с любопитство.

Ким не успя да мигне, нито да се загърне в сакото, и в очите й блесна светкавица.

Усети как гневът се надигна като гореща вълна в Марк. Но за нейно учудване, той се усмихна.

— Разкарай се от очите ми, Ленъкс! — рече шеговито.

Ленъкс, който явно бе репортер, намигна на фотографа до себе си и мигновено ги заслепи втора светкавица. Журналистът отвори бележника си и тръгна след Марк и Ким.

— Какво се е случило, господин Джонсън? Как така се озовахте при нас, простосмъртните, тази вечер? — Очите му скочиха от Марк върху Ким. Любопитният му поглед я разтревожи.

— Ще изпуснеш новината. — Марк кимна към фоайето.

— Каква новина е това? Лу Бичъм пак го опандизиха за въртене на незаконен хазарт. — Той направи отегчена гримаса — Но ако мога да получа информация от някой, който е вътре в играта… — Ленъкс бе вперил поглед в Ким.

Тя не можеше да прикрие треперенето си. Мислеше, че вече е преодоляла световъртежа, но той се появи отново.

— Тук няма да откриеш никаква новина, Ленъкс! Така че обирай си… — Марк замълча, пое си дъх и продължи по-меко. — Момичето не е от хората на Бичъм. Работи във „Фенера“ от четири дни.

— А, така ли? А вие защо сте тук, господин Джонсън? Може би тя е дъщеричката на някой уважаван бизнесмен? — Ленъкс продължаваше да хвърля въдицата. Предполагаше, че Ким е своенравна издънка на някой местен политик. Настойчивостта му я накара да настръхне, не толкова от страх, колкото от гняв. Марк нямаше нужда от този скандал! През цялата седмица той ставаше в седем сутринта и работеше до късно нощем. Когато се връщаше от работа, тя го намираше заспал на стола в кабинета.

— За Бога, моля ви! — Тя се изстъпи иззад гърба на Марк с ръце на кръста. — Аз не съм някаква важна особа! Аз съм неговата доведена племенница Ким Уейд.

Тя не разбра дали репортерът се разочарова, или любопитството му стана още по-голямо. Но усети, че Марк настръхна.

— У-е-й-д — записа името й Ленъкс.

— Да.

— И защо избрахте да работите точно в „Синия фенер“, госпожице Уейд? Вашият вуйчо не ви ли предупреди какво представлява това заведение?

— Ленъкс, винаги е удоволствие да те срещне човек. — Марк сграбчи ръката на Ким и я повлече навън.

— Съжалявам… — Тя не знаеше какво друго да каже, когато потеглиха с колата. — Съжалявам — повтори и опита да преглътне сълзите си.

Марк не каза нищо. Явно бе ядосан. Караше мълчаливо. Ким се сгуши в сакото му. Мислеше за добрината и съчувствието, с които Марк го постави на раменете й… О, Марк не е рицар в бляскави доспехи. Той просто иска да спаси репутацията си!

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ами пътуваме с колата… Шофирането ми помага да се овладея, когато съм ядосан.

— На мен ми помага шоколадът. — Той като че ли се усмихна. — Джипът остана пред „Фенера“.

— Не се тревожи. Полицията ще го върне. Дадох ключовете на един приятел в участъка.

— И дрехите ми са там…

— Ще купим други.

Ким се извърна, за да прикрие болката си. Колко ли притеснения му е създала? Нощният град пътуваше пред погледа й. Улиците се катереха към планината… Когато погледна назад след известно време, гледката спря дъха й. В ниското блестяха светлините на Колорадо Спрингс, а зад тях се простираше огромната тъмна прерийна гора…

Спряха в края на безлюден път. Марк изключи двигателя. Гледаше града със съсредоточен поглед и стиснати челюсти. Ким се приготви да се защитава. Очакваше да й се кара за работата, за униформата, за провалянето на репутацията му. Напрегнато обмисляше какво ще му отговори…

— Как се чувстваш? — попита нежно той.

— Добре… — Тя стисна ръце, за да спре треперенето им.

Марк нежно разтри болезнено схванатите й рамене — успокояващо докосване, което тя не очакваше.

— Много ли се изплаши?

По дяволите! Много по-трудно й бе да приеме неговото съчувствие, отколкото гнева му, срещу който знаеше как да се защитава. Състраданието бе неизследвана територия за Ким и тя се боеше да не се загуби в нея…

— Малко. Никога не са ме арестували…

— Е, всичко вече свърши. Отдъхни си, котенце!

Нежното обръщение сякаш събори всички прегради помежду им. Изтощена физически и емоционално, Ким призна с треперещ глас:

— Беше ужасно, Марк…

— Зная. Ела тук! — Той разтвори ръце и тя се облегна на гърдите му. Марк я приюти в топлата си прегръдка. Държа я дълго в ръцете си, галейки косите й. Тя чуваше силните уверени удари на сърцето му, усещаше силата му, която й създаваше чувство за сигурност, каквото никога не бе изпитвала. Завладя я упойващо спокойствие. Нямаше желание да помръдне дори крайчето на пръста си.

— Ти сигурно си замръзнал… — отдръпна се най-после тя, осъзнала, че Марк е само по риза.

— Само ръката ми замръзна — засмя се той и разтри лявото си рамо. — Единственото място, което ти не топлеше… Но вече всичко е наред…

— Казваш го, за да ме успокоиш, нали? — Ким понечи да съблече сакото му, но той отново я загърна в него.

— Нищо ми няма. — Той включи двигателя.

— Трябва ли да тръгваме? — Тя бе разочарована.

— Не, ще пусна парното.

— О, чудесно! — Прииска й се да остане завинаги обвита в пашкула на неговата грижовност. — Много е красиво! — бързо каза тя, като използва пейзажа, за да смени темата.

— Ким, на теб май равнините ти харесват повече от…

— От планините ли? Не зная… Още не познавам планините. Те са огромни и някак ме потискат. Не мога да ги възприема. По едно чудо на ден ми е достатъчно! — Ким се питаше има ли друг мъж, привлекателен като него. С усилие съсредоточи мислите си върху разговора. — Необятността на планините не те ли кара да се чувстваш незначителен? — попита.

— По-скоро скромен, Ким. Не позволявай на нищо и на никого да те кара да се чувстваш незначителна!

— Марк, защо не ме отпратиш незабавно у дома?

— Не разбирам за какво говориш. — Той изумено се обърна към нея.

— Защо проявяваш съчувствие към мен след случилото се в „Синия фенер“?

Марк замълча. Гледаше Ким, но не я виждаше. Мислите му бяха в миналото.

— И аз съм работил на места със съмнителна репутация — призна накрая. — Баща ми почина, когато бях на девет години. Животът ми невинаги е бил лесен.

Ким не знаеше какво да каже. Марк бе адвокат. Живееше в прекрасна голяма къща. Имаше влиятелни приятели. Можеше да си позволи да наеме жена, която да почиства дома му. Караше БМВ. Нима не бе живял винаги по този начин?

— Откъде си, Марк? — попита тя. Мириам никога не бе говорила за миналото си.

— От едно градче хей там! — Ръката му сочеше в осеяната със светлинки тъмна нощ.

— Там има ли градчета? — премигна Ким.

— А-ха. Имахме ферма на около двеста и петдесет километра оттук. — Смехът му бе изпълнен с болка. — Да, имахме ферма, но след смъртта на баща ми не остана нищо…

— Какво отглеждахте? Крави? Кокошки? Или гъски…

— Люцерна. Цели декари люцерна. Мириам и аз понякога не спяхме по цели нощи, говорехме си какво ще направим, когато пораснем. Разбира се, всички мечти започваха с това как ще напуснем фермата. — Гласът му се изпълни с копнеж. — Плановете на Мириам бяха да отиде на стоп в Холивуд и да стане актриса. Или да се качи тайно на товарен кораб за Испания и да се ожени за богат граф.

— А ти за какво мечтаеше, Марк? — прошепна Ким.

— Аз ли? Ами да летя с ракета до Марс. И да яздя диви коне. — Облегната на седалката, Ким слушаше спомените на Марк. В тях имаше нещо, което я държеше в напрежение. — Но онова, което правеше нощите изключителни, бяха детайлите. — Той се усмихна и Ким разбра източника на своята тревога — обичта му към Мириам. — Моята сестричка можеше да описва в продължение на десет минути коктейла с раци, който, според нея, щяхме да ядем, когато станем богати. Не бях виждал такова нещо, но усещах вкуса му… Когато лежахме в задния двор в горещите летни нощи, тя ми разказваше за кадилаците, които щяхме да караме. Розов за нея и син за мен… — Марк замълча и Ким усети, че Мириам много му липсва.

— Тя кога замина?

— През зимата, когато навърших десет години. Беше седемнайсетгодишна, готова за блясъка на Денвър. След няколко месеца разбрахме, че се омъжила.

Последва продължително мълчание. Усмивката на Марк изчезна, лицето му отново стана тъжно.

— А ти какво направи?

— Аз ли? Помагах на майка ми… Трябваше да ходя на училище… Правех каквото можех… — Той впери поглед в далечината, чертите му бяха изопнати. — Майка ми загуби фермата на търга през лятото, когато завърших гимназия. — Той поклати глава. Сигурно изпитва гняв и мъка, помисли си Ким. — След търга събрахме багажа си и заминахме за Денвър. Но Мириам вече не беше там…

Странно, помисли си Ким. Отишли в Денвър, за да търсят Мириам. Нима не им се е обадила, че заминава? Но нищо не попита. Явно той предпочиташе да си спомня за момичето, което мечтае на глас в топлите летни нощи, а не за суровата егоцентрична жена, в каквато сестра му се бе превърнала по-късно. Може би той изобщо не знаеше колко се е променила тя. Ким не желаеше да му отваря очите.

— Майка ти в Денвър ли живее?

— Тя почина три месеца, след като се преместихме там.

— О, много съжалявам, Марк. — Мъка сграбчи сърцето на Ким. До този момент тя не знаеше колко самотен е той от години. Дали ще му олекне, ако му каже за своята майка? Ким предпочете да смени темата: — Ти как стана адвокат?

— Мотах се из Денвър около година. Стана ми ясно, че вратите не се разтварят с магическа пръчица, както мечтаехме с Мириам… За да постигна нещо, трябваше да работя упорито.

Ким прехапа устни. Какво ли е правил, докато се е „мотал из Денвър“? Останал без дом, близки и приятели на осемнайсет години, навярно животът му е бил неимоверно труден.

— Как успя да се изучиш?

— Ами, като всеки, който няма средства. Държавно училище, финансови помощи, работа…

— Е, имаш причини да се гордееш със себе си!

— Да. — Погледът му се рееше в далечината. Между веждите му се бе появила бръчка. На Ким й се прииска да я изглади с пръсти. Или с целувка. Сгуши се в сакото, уплашена от дълбочината на чувствата си към Марк. — Да, това беше дългият отговор на един простичък въпрос. Ти ме попита защо не съм ядосан, че са те арестували. Първо, ти нямаш никаква вина. Второ, работиш толкова много, че трябва да съм идиот, за да не разбера, че се стремиш към нещо много важно за теб. Честно казано, не очаквах, че си толкова работлива…

— Аз… — Ким искаше да му каже каква е целта й, но знаеше, че той не би могъл да я разбере. — Аз… — опита тя отново. Срещна погледа му и душата й се изпълни с доверие. — Аз искам да уча!

— Така ли? — Марк не можеше да повярва. — Да ме вземат… — Изведнъж се разсмя. — Чудесно, Ким! Какво искаш да учиш?

Тя преглътна. Винаги, когато заговореше за мечтата си, я посрещаха с присмех.

— Това е по-скоро курс за професионално обучение.

— Аха — кимна той. Очакваше следващите й думи.

— Може би не ти е известно, но все повече се търси квалифицирана помощ за отглеждане на деца.

— О, зная. Сега доста майки работят, детските градини…

— Става въпрос за нещо по-различно… Разбираш ли… — Беше й трудно да му обясни. — Искам да завърша курс за бавачки — изплю камъчето най-после.

Чакаше Марк да й се присмее, да каже: „Какъв е този курс за бавачки, по дяволите?“ Но чуваше само как пролетният вятър шумоли из сухите листа по пътя.

— Много интересно! — каза той. Очите му заблестяха като на дете, което е открило важна частица от мозайката. — Необходимо ли е да посещаваш школа, за да станеш бавачка?

— Да, ако искам да работя като професионална бавачка. Правоспособните бавачки са елитни. Те са нещо много по-различно от чужденките, които живеят за една година в семейството и се грижат за децата. Бавачката има познания за развитието на детето, може да оказва първа помощ и какво ли не още! Знае как да възпитава децата… И изобщо не се занимава с домакинството! — завърши тя решително.

— А как е заплащането? — усмихна се Марк.

— Добро. Дават и някои допълнителни привилегии като медицинско обслужване например.

— Получаваш ли легло и храна?

— Разбира се, на първо място. Е, въпросът е къде ще работиш. Бавачките в Ню Йорк са най-скъпо платени.

— А къде се намира школата? В Ню Йорк?

— Да, там има школа. Но не е единствената.

— А тук, в Колорадо? Има ли школа?

— Да. Вече писах до колежа във Форт Морган да ми изпратят формуляр за кандидатстване.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Чудно. Мириам не ми каза нищо. Не си ли говорила с нея по този въпрос?

— О, тя знае всичко… — Радостта на Ким, че сподели с Марк мечтата си, сякаш се стопи.

— За учебната такса ли събираш пари?

— Да. — Тя разбра, че сгреши, но вече беше късно.

— Но защо? Не можеш ли просто да отидеш да учиш?

Ким не желаеше да говори за таксата, нито за опасенията си, че Мириам може да не й даде обещаните пари. Марк не биваше да узнае, че сестра му контролира изцяло финансите им. Ако заговорят на тази тема, пред Марк неминуемо ще се разкрие онази страна на Мириам, която Ким предпочиташе да не му показва.

— Ще отида, когато Мириам дойде — рече тя уклончиво. Погледна часовника върху таблото. — Марк, вече е много късно.

— Вярно — въздъхна той. И без да подновява разговора, подкара колата.

Ким си отдъхна. Вечерта в колата с Марк беше вълшебна! Тя искаше споменът за нея да остане непомрачен.