Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (8)

Осма глава

Пътуваха към Колорадо Спрингс.

— Избери някоя касета с музика — каза Марк.

— Не знаех, че си почитател на кънтри музиката — рече Ким, докато преглеждаше касетите. — Бъдещите ти съдружници известени ли са за тази твоя слабост?

Марк се усмихна. Днес се разбираха добре, дори отлично, като се има предвид случилото се снощи. Разбира се, най-вече благодарение на Ким. Той почти не спа през нощта. Но на закуска тя го посрещна усмихната, сякаш нищо не се беше случило. Цяла сутрин караха ски и никой не спомена за страстта, избухнала помежду им. Деликатно я попита как се чувства, но тя само тръсна глава и каза, че не желае да разговарят по този въпрос. Не му оставаше друго, освен и той да се преструва, че нищо не се е случило. Само тъгата, която се прокрадваше в очите й, му напомняше, че не е забравила снощната вечер.

Милото им отношение един към друг бе достойно за наградата „Оскар“. Колко ли дълго ще продължи това положение, питаше се Марк. Влечението му към Ким бе неудържимо.

Марк знаеше, че в Колорадо Спрингс го очакват неприятности. Всъщност никой нямаше право да му нарежда кой да живее в неговата къща. Неприятно му бе само, че биха го обвинили в двуличие. Връзката му със Сюзън беше известна на всички.

Странно, досега не се бе сетил за Сюзън.

Снощи Ким не разбра мотивите му. Помисли, че той се бои от клюки. А и Марк не изясни нещата. Защо не й каза истината? Цяла сутрин опитваше да се убеди, че е доволен от решението на Ким да забрави инцидента. Не проумяваше откъде тя намери такова самообладание. Наистина ли го интересуваше мнението на хората? Дали дълбоко в себе си мислеше, че Ким може да се окаже фатална за кариерата му?

Ким пъхна касетата. Марк опитваше да се съсредоточи върху пътя, да не мисли за нейните дълги, блестящи коси… По дяволите! Тя е млада и малко дива, но в същото време е най-светлото, най-прекрасното същество, което е срещал някога! С нея се чувства щастлив, а това не му се е случвало отдавна. За Марк вече нямаше значение дали хората ще клюкарстват и дали съдружниците ще го уволнят…

— Всъщност и аз харесвам тази музика — каза тя. — Романтична е. Всички тези мъже, които се напиват от мъка, че жените са ги изоставили…

Марк се питаше дали да й каже колко е красива. На пистата нямаше по-прекрасна жена от нея. Разбира се, дрехите имаха значение, но усмивката на Ким… Тя явно не съзнаваше какви съкровища притежава. Напротив, винаги се подценяваше. Отдръпването му снощи е допринесло за задълбочаването на несигурността й. Трябва да й каже колко е красива, за да стане по-самоуверена. Но как? Не е възможно да го направи, без да навлезе в опасни води…

— О, я виж там! — Ким докосна рамото му. Като си заповяда да не мисли за допира й и топлината, която се разля по тялото му, той проследи погледа й. В дълбокия сняг тичаха два коня. Гривите им блестяха на слънцето.

Отминаха красивите животни и през следващия четвърт час двамата мълчаха.

— Марк, би ли спрял колата?

Той намали скоростта и отби от пътя.

— Чудесна идея! И аз искам да се поразтъпча!

— Можеш ли да дадеш назад и да отидем до онази стара къща? — Тя вече обличаше якето си. Марк погледна със съмнение пътя, но изпълни молбата й. Отдъхна си, като я видя отново да се радва на нещо. — Това е дървена постройка от истинско ранчо, нали?

— Предполагам… — Марк слезе и я последва.

Къщичката бе ниска и мрачна, три стаи с два прозореца.

— Мислиш ли, че тук са живели хора? — Тя влезе и прекара ръка по остатъците от мазилка върху дървените греди.

— Напълно е възможно.

— Не мога да ги разбера… — Очите й заблестяха. — Планините са красиви, но и доста страховити. Защо са се заселвали на такива отдалечени места?

— Следвали са мечтите си. — Марк седна на прага.

Ким се настани до него и раменете им се докоснаха.

— А за какво са мечтали тези хора? За злато? За сребро?

— Може би. Но според мен са искали да имат дом. И тъй като заговорихме за мечти — започна Марк предпазливо, — разкажи ми за твоите планове да станеш бавачка! Откъде ти хрумна тази идея?

Тя не бързаше да отговори. Марк я разбираше. И той не обичаше чужди хора да надничат в живота му.

— Отдавна. Бях на петнайсет години… — Решението й да му се довери го учуди и зарадва. — Аз и приятелите ми понякога вземахме метрото и отивахме в Манхатън. В неделя или когато бягахме от училище. Е, компанията не беше най-изисканата, но и времената бяха трудни за мен…

— Къде живееше тогава?

— С баща ми живеехме в Бруклин. Където съм живяла винаги. Къщата принадлежеше на баба ми. Преди да умре, тя я завеща на баща ми. Когато бях малка, баба живееше на горния етаж, татко и аз — долу.

— Майка ти къде беше през това време? — Тя само сви рамене. — Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли къде е била майка ти?

— Двамата с татко се развели, когато съм била на три години. Оттогава не съм я виждала.

— А кой се грижеше за теб? — Марк нежно погали косите й.

— Баба ми, преди да умре.

— Кога почина тя?

— Бях деветгодишна…

— А след това какво стана? — Марк искаше да я прегърне, но не смееше.

— Справях се сама. Имах баща, разбира се…

— Но какво?

— Ами той имаше, как да кажа, проблеми с алкохола…

— Много зле ли беше? — Сърцето му се сви.

— По-зле не би могло да бъде. Това го уби накрая.

— Пиян ли е шофирал? — Тя кимна безмълвно. — Сестра ми кога се появи?

— Мисля, че бях на петнайсет години, когато татко започна да се среща с нея. Точно след случката, за която ти разказвах преди малко… Да продължавам ли?

— Разбира се. Няма да задавам повече въпроси. И така, ти и твоите приятели ходехте понякога в Манхатън…

— Да, за ужас на продавачите. — Тя се усмихна тъжно. — Понякога сядахме пред Сентрал Парк и се подигравахме с хората, които влизаха или излизаха от сградите на Пето авеню. Един ден видях как две млади жени излязоха от най-луксозната сграда, но по всичко личеше, че те самите не са богати. Идваха срещу нас. Караха бебешки колички…

— Бавачки ли бяха?

— Аха. — Ким зарови лице в дланите си.

— Какво направи ти тогава? — Марк подозираше, че тя се опитва да потисне неприятен спомен.

— Приближих към тях. Но трябва да си представиш цялата картина, Марк. В устата ми висеше цигара, бях облечена в скъсани дънки, а тук — тя посочи лявата си гръд — носех значка, на която пишеше: „Родена съм, за да дивея“.

Марк не успя да сдържи смеха си.

— Извинявай. Сигурно не ти е било лесно… — Видя, че тя вирна брадичка и отметна назад косата си. Явно животът й е бил много по-труден, отколкото той си бе представял. — И така, ти приближи към момичетата…

— Да. Исках да ги попитам как човек може да се сдобие с работа като тяхната. Аз също ходех да гледам бебета вечер. Но само за няколко часа…

— Те обясниха ли?

— Да. Едната ми каза, че те не са обикновени вечерни бавачки. Господи, с каква гордост обясняваше… Живеели в семействата и се грижели за децата през цялото време… Интересуваха ме толкова много неща и започнах да им задавам все повече и повече въпроси. Изведнъж в очите им се появи… — Ким подпря главата си с ръце и замълча. Разказът я бе изтощил. Но въпреки това Марк искаше тя да продължи да говори. Не вярваше да е споделяла това с друг. Най-после Ким вдигна глава и впери поглед в далечината. — Аз исках само да получа информация. Струваше ми се, че техният живот е много чист и сигурен. И аз можех да возя бебе в количка, да му чета приказки вечер… Исках да знам как мога да си намеря работа като тяхната. Как да стана част от такова чисто и сигурно семейство?

Марк се бореше с желанието си да я привлече към себе си.

— Какво прочете в очите им Ким?

— Страх — въздъхна тя. — Аз го бях предизвикала.

— Какво направиха тогава? — попита нежно Марк.

— Не искам да ме съжаляваш. Това беше един чудесен урок за мен. Наистина. В един кратък миг осъзнах какво съм — безполезна улична пънкарка. И се промених.

— Но какво направиха те? — настояваше Марк.

— Казаха ми да изчезвам, защото ще повикат полицията. Когато приятелите ми приближиха към нас, бавачките наистина изпълниха заканата си. Наблизо имаше патрул, който пристигна веднага. Не ни направи нищо, каза ни само да си вървим по пътя.

— И вие си тръгнахте?

— Да. Това е краят на историята. — Ким стана от прага. — Как се става истинска бавачка разбрах в библиотеката.

Марк седеше, обгърнал коленете си с ръце и се взираше в нея. Ким се опитваше да прикрие вълнението си, но той разбираше, че я боли. Инцидентът беше променил живота й. И ако сега тя се държеше твърдо, това бе просто начин да прикрие болката.

— Стига сме се занимавали със стари истории. Да тръгваме! — Тя тръсна глава, сякаш да прогони спомена.

Но Марк разбираше, че безразличието й е само привидно.

 

 

Докато вечеряха, червеният индикатор на телефонния секретар им напомняше, че трябва да чуят съобщенията. Ядоха пици пред запаления огън в камината, удобно разположени на персийския килим и се преструваха, че не забелязват мигащата светлинка.

Най-после Ким захвърли салфетката си в празната кутия от пица. Да, уикендът свърши… Двамата с Марк се върнаха в реалния свят, където ги очакваха старите проблеми. Бяха се прибавили и нови, отбеляза тя, докато наблюдаваше как сенките от огъня играят върху красивото лице на Марк и по устните му, чийто наркотичен вкус й се искаше да не е опитвала никога…

Марк неохотно се надигна и включи телефонния секретар. Сюзън питаше къде е отишъл. Второто съобщение беше пак от нея.

„За Бога, Марк, как можа да си тръгнеш по средата на деня? Направих всичко възможно, за да те прикрия. Мисля, че се справих. Но баща ми се тревожи. Аз също. Обади се, щом се прибереш.“

Ким хвърли тревожен поглед към Марк.

— Нима си тръгнал просто така?

Той сви рамене и надигна чашата с бира.

За ужас на Ким следваше съобщение по повод снимката във вестника. Но то само ги разсмя. Обаждаше се жена, чиито оплаквания се разпростираха от комара и облеклото на Ким до наркотиците, киселинният дъжд и цената на олиото.

Започна следващото съобщение: „Марк, обажда се Боб от Ню Йорк. Позвъни ми при първа възможност…“ Марк се втурна да спре записа. „Проверих в главния регистър — продължи гласът. — Имам интересни новини за шестнайсети този месец.“ Марк изключи апарата. Но Ким бе чула достатъчно. Обля я горещина.

— За какво става дума? — попита тя.

— Нищо сериозно… Делови въпроси.

— Адвокат си, а не умееш да лъжеш, господин Джонсън. На шестнайсети Мириам трябваше да подпише документите за продажбата на къщата, но клиентите се отказаха…

— Е, добре. Не исках да те разстройвам, преди да тръгнем…

— Какво има?

— Опитах да се обадя на Мириам миналата седмица, но ми казаха, че нейният номер е прекъснат.

Ким се обърна към огъня и обви с ръце коленете си. Не беше мислила за Мириам няколко дни. В Брекънридж се чувстваше божествено свободна от постоянните си страхове и чувство за несигурност. Сега познатият ужас отново запълзя по гръбнака й.

— Не можах да се свържа с нея — продължи Марк — и се разтревожих. Обадих се на един стар приятел в Ню Йорк и го помолих да провери.

— Той ли се обади?

— Да.

— Разбирам… Виж какво иска да ти съобщи…

Когато Марк се върна от кабинета, тя лежеше по гръб на килима, загледана в сенките по тавана. Той безмълвно седна до нея. В стаята беше много тихо, чуваше се единствено съскането и пращенето на дървата в огъня.

— В моя живот — започна Ким с тон, който според нея бе дълбоко философски — лошите новини идват винаги по този начин, на пръсти…

Марк пое дълбоко въздух и каза бавно:

— Мириам е продала къщата. Подписала е документите на шестнайсети, както е било предвидено и никой не се отказвал от сделката.

За момент Ким почувства, че гърлото й се свива и всеки момент ще се разплаче. Тя скочи рязко и впери поглед в огъня.

— Значи ме е излъгала!

— И мен — глухо промълви Марк. — Имаш ли представа защо го е направила? — Болката на Ким бе прекалено голяма, за да му отговори. — Ким, моля те! Не се затваряй в себе си! — Тя продължаваше да се взира в огъня. Желанието й бе напълно да изчезне от света. Марк грубо я хвана за раменете и я обърна към себе си. — Погледни ме, дявол да го вземе! Може да си свикнала, когато те разочароват, да се затваряш в себе си… Но този път сме двама…

Ким мълчаливо поклати глава. Той нищо не бе разбрал… Разочарована ли? Тя бе смазана…

Марк я пусна също така внезапно, както я бе сграбчил преди миг.

— Значи така… Ти си само една малка егоистка. Интересуваш се единствено от своите проблеми и не те е грижа какво се е случило с Мириам, така ли? Толкова ли я мразиш? След като те е отгледала и се е грижила за теб? И те изпрати тук за твое добро? Що за безсърдечна кучка си?

Ким подскочи удивена. Нещо в нея се отприщи и тя заблъска с юмруци гърдите на Марк.

— Аз ли съм кучка? Аз ли? В това няма нищо вярно! Сестра ти се отнасяше към мен с толкова любов, на колкото е способна дръжката на вратата… Единственото, което искаше от мен, бяха парите ми, докато работех… А сега, след като се нагласи върху чуждото яйце в гнездото, тя не ме пуска да вляза дори през вратата… Телефонът е прекъснат само защото Мириам не желае никой да безпокои нея и Теодор, с когото живеят от парите на баща ми… Те наистина не са толкова много, но за мен са цяло състояние… И ако тя имаше поне капчица почтеност… — Марк се изправи. Не беше ни най-малко ядосан. Изглеждаше по-скоро доволен. Дори се усмихваше. Ким бе объркана. Не можеше да разбере какво става всъщност. Внезапно я осени прозрение. — Дявол да те вземе, Марк Джонсън! Ти ме предизвика умишлено. — Вдигна ръка и го удари отново. И моментално пламна. — О, Марк, извинявай!

— Нищо! Не се страхувай да покажеш гнева си, Ким! Остави го да се излее! — Марк взе ръката й и поднесе дланта към устните си. Пръстите й се отпуснаха, когато дъхът му ги докосна. Той се усмихна нежно, после я прегърна. — В теб се е натрупал много гняв срещу Мириам. Време е да поговорим за това, нали?

Ким склони глава на гърдите му.

— Миришеш на дим и бира.

— Не сменяй темата! Защо каза, че Мириам се е настанила върху яйцата в чуждото гнездо? Кой е Теодор?

— Не искам да говоря за това. — Ким се откъсна от прегръдката му.

— Как така! Тя ми е сестра. Имам право да узная.

Ким въздъхна. Не искаше да разваля представата на Марк за Мириам от детството му.

— Няма нищо за узнаване.

— Ще ми кажеш ли или да питам моя приятел в Ню Йорк?

— Той какъв е? Да не е ченге?

— Частен детектив, при това много добър.

— Добре, но да знаеш, че съм те предупредила — предаде се Ким и пое дълбоко въздух. — Мириам наследи всичко от баща ми.

— Все пак трябва да ти е оставил нещо в завещанието си…

— Баща ми почина без завещание.

— Разбирам. Но дори да не е оставил завещание, ти би трябвало да наследиш…

— Нищо.

— Как така нищо?

— Ами така. След като баща ми и Мириам се ожениха, той прехвърли нотариалния акт за къщата на името на двамата, при условие че всеки от тях е единствен наследник на другия.

— Но къщата е била на твоята баба…

Ким почувства как я обзема познатата студена омраза, но каза само:

— Нищо не можеше да се направи. Изобщо кой го е грижа…

— Какво стана със застраховката на баща ти? — остро попита той.

— Мириам е негова единствена наследница.

— Каква е сумата?

— От застраховката ли? Петнайсет хиляди долара.

— А колко струва къщата?

— Мириам искаше за нея деветдесет хиляди долара.

Марк замълча, замислено гладейки брадичката си.

— Ако на всички документи не е било написано името на Мириам, за наследството на баща ти щяха да се водят дела. И ти щеше да получиш доста голяма част от него. Какво още взе Мириам?

— Освен покъщнината ли? Още трийсет хиляди от пенсията на баща ми.

— О!

— Тя беше съпруга на баща ми. Има право да го наследи…

— Мислила ли си да обжалваш решението?

— Не. Защо да обжалвам?

— Не си ли се посъветвала поне с адвокат?

— Говорих със съветник по юридическите въпроси. Но ме беше срам, че съм питала. Мириам ми предложи да се преместим тук по същото време! Беше щедра, вълнуваща покана! Ще започнем нов живот двете заедно. Мириам ще ми помогне за учението и за всичко станало…

— И ти й повярва?

— Исках да й вярвам, но имах тайни опасения. Затова… исках да си намеря работа веднага и да събера пари. Не вярвам на никого…

— Не е чудно. Майка ти те е зарязала още като бебе, баща ти никога не е изтрезнявал, а баба ти…

— Баба ми беше чудесна!

— И слава Богу! Все някой е трябвало да бъде добър към теб. Ти си била нейната слабост, нали?

— Да, мисля, че беше така — съгласи се тъжно Ким.

— Кой е Теодор?

— Теодор ли? Ами, един приятел.

— Кимбърли!

Тя разбра, че ще я накара да му каже всичко.

— Той е приятелят на сестра ти.

— Нов приятел?! Толкова скоро?

— Сигурно ще дойде тук веднага след Мириам. — Марк отмести поглед. — Какво има? — настръхна Ким.

— Моят приятел в Ню Йорк… Боб се поразходил до вашата къща, престорил се, че търси клиенти за кабелна телевизия. Той има богато въображение…

— Видял ли е Мириам?

— Да, но по всичко личало, че се готви да отпътува. Пред къщата чакала кола, натоварена с багаж. Това било в петък, преди ние с теб да заминем за Брекънридж.

— Е, и? — Не й хареса предпазливия му тон.

— Боб минал покрай къщата днес отново.

— Е?

— В нея нямало никой.

Сърцето на Ким биеше лудо, макар че тя успя външно да запази самообладание.

— Аха. Значи сега можем само да чакаме. За колко време Мириам би стигнала до тук, според теб?

Марк нежно погали бузата й.

— Искам да ти кажа, че тя навярно изобщо няма да дойде при нас. Когато Боб питал за кабелната телевизия, Мириам му казала, че не й е нужна, защото заминава. Но не в Колорадо Спринта — Марк замълча и лицето му помръкна. — Готвела се да отпътува на юг.