Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (6)

Шеста глава

На следващата сутрин, докато пътуваше към кантората си, Марк мислеше за Ким. Да, тя се оказа кристална призма с повече страни, отколкото предполагаше… Мечтаела да стане бавачка? Защо не… Интересно, тя бе обмислила всичко в детайли. А Мириам не му бе казала нищо за намеренията й. Защо? Според нейните думи, момичето трябваше да се захване с каквато и да било работа… Може би Ким от доста време е работила тук и там, без да се задържа дълго на едно и също място… В такъв случай сестра му имаше право да бъде скептична…

Но как да си обясни тогава упоритостта, с която Ким работеше, за да спести пари и да продължи образованието си? Молбата й да не плаща за спане и храна? И удивения поглед в случаите, когато той правеше нещо за нея?

На паркинга пред фирмата Марк установи, че му се спи. Цяла нощ бе размишлявал върху обърканата ситуация. Той загаси двигателя. Напоследък често се чувстваше уморен и разсеян в службата. Никой не забелязваше, защото работата му бе както винаги безупречна. Но той знаеше. Ким не напускаше мислите му нито за миг.

А най-лошото бе, че тя влияеше на поведението му. Ким бе нещо като внезапно появил се в живота му пробен камък, който го караше да си задава въпроси за смисъла на нещата около него. Марк преосмисляше целите и амбициите си, отношенията с колегите и клиентите. Дори връзката си със Сюзън. Не беше влюбен в нея. Тогава защо трябваше да се срещат?

Присъствието на Ким го караше да върви срещу собствените си интереси — например разправията с Милтън Барнс… Марк не го понасяше и досадникът си получи заслуженото. Но ако не беше Ким, нищо нямаше да се случи…

А сега историята с арестуването й… Марк си представи каква врява ще вдигнат съдружниците, ако разберат…

Той затвори очи. Ким бе наистина голяма отговорност. Само за две седмици успя да спре кариерата му, която тъкмо набираше скорост. Трябваше да я остави да отиде в пансиона за бездомни… Въпреки всичко, когато мислеше за Ким, най-силно бе усещането му за спокойствието, което изпитваше снощи, седнал до нея в колата, за нейната топлина и нежност, когато я държеше в прегръдките си. Останеха ли сами двамата, светът изчезваше и Ким се превръщаше от отговорност в заслепяваща магия.

Марк тръсна глава. Искаше да прогони образа й от съзнанието си. Да, положението беше лошо, но той все още можеше да се справи. Беше се борил с всички сили и бе постигнал много. Не желаеше да се връща назад. Той излезе от колата, решен да избие Ким от главата си и да се съсредоточи върху работата.

Секретарката му пишеше на машината с необичайно усърдие.

— Добро утро, Уили! — поздрави той.

Тя спря да чука по клавишите само за да му съобщи:

— Искат да ви видят. В кабинета на Брайтман са.

Марк се развълнува. Може би съдружниците са решили най-после въпроса с неговото повишение?!

— Кога казаха да отида?

— Веднага. — Тя дори не вдигна поглед.

Марк остави куфарчето си в кабинета и незабавно се отправи към кабинета на Брайтман.

— Искали сте да ме видите? — рече с влизането. Три чифта очи го пронизваха.

— Седни, Марк — нареди Бил Фулър.

— Какво има? — Той остана прав, докато Ед Брайтман възмутено разтвори на бюрото си сутрешния вестник. Без да го погледне, Марк вече знаеше какво има в него. Подът се разлюля под краката му. — Беше тежка нощ — успя да изрече. Изгаряше от желание да извие врата на Ленъкс.

— Сигурно — съгласи се мрачно Джеф Колинс.

Марк взе вестника. Под снимката прочете:

„Юридическият съветник Марк Джонсън прибира от полицейския участък своята доведена племенница Ким Уейд след снощния обиск в «Синия фенер». Госпожица Уейд е келнерка в ресторанта.“

Плъзна поглед по статията… Тишината го задушаваше.

— Добре!… Давайте направо! — рече накрая. — Ясно е, че не сте особено въодушевени…

— Прав си. — Лицето на Брайтман придоби обезпокоителен червен цвят. — Марк, знаеш, че не можем да си позволим такъв скандал!

— Какъв скандал? — Марк усети, че и той се зачервява. — В статията съвсем ясно е казано, че полицията е извършила обиск и по-голямата част от служителите са невинни.

— Да, но никой няма да си направи труда да изчете цялата статия. Хората прочитат някой и друг ред, поглеждат снимката и си правят съответните изводи. Марк, не разбирам какво се е случило със здравия ти разум? Как си допуснал да те снимат с така облечена жена?

Марк дишаше тежко. Как би сграбчил Брайтман за изрядните ревери! Надут педант! Преброи наум до десет. Съдружниците бяха прави. Репутацията не се гради върху истини, тя е плод на бегли впечатления и откъслечно дочути фрази.

— Сигурно сте забелязали, че името на фирмата не е замесено — каза той.

— Да — отвърна Фулър. — Благодарим за тази дребна услуга… Но Марк… — Той печално поклати глава.

— Колко време ще остане момичето при теб? — поиска да узнае Брайтман.

— Не зная. — Погледът на Марк бе прям и предизвикателен.

— Погрижи се да няма подобни недоразумения… Разбра ли?

Марк знаеше, че са прави. И въпреки това беше вбесен.

— Нямаме какво повече да ти кажем по този въпрос — рече Ед Брайтман. — За кратко време, откакто работиш за нас, ти стана едно от най-ценните ни капиталовложения, така че няма да те притесняваме. Погрижи се да не се повтори. — Марк преглътна омразата си и се запъти към вратата. — И още нещо… Какво става с документите, които подготвяме за Милтън Барнс?

— Искате да кажете документите, които подготвя Стю? — поправи го Марк.

— Бихме искали ти също да поработиш върху тях. Прегледай преимуществата за нас! — Брайтман не дочака отговора му. — В един часа се събираме в залата за конференции.

Ругаейки наум, Марк се отправи към кабинета си. Да поработи върху документите? Да прегледа преимуществата? Те подиграват ли се с него? На всички е известно, че Замброски не може да се справи сам и някой трябва да го измъкне…

Марк опита да уталожи гнева си. Прегледа пощата, проведе две срещи, прехвърли огромен куп глупави преписки. Но в единайсет бе извън кожата си.

— Чудесна снимка, Марк. — Стю надзърна захилен в стаята и размаха вестника.

Чашата преля!

— Кажи на Несветата троица, че си отивам, защото съм болен — подхвърли той, докато минаваше покрай секретарката си.

 

 

Събуди я входният звънец. Ким погледна часовника. Беше два и половина. Тя наметна халата, приглади косата си и изтича по стълбите. През прозореца мерна сребристия мерцедес на Сюзън. Сърцето й се сви.

— Е, време е да поговорим — подхвана Сюзън от вратата.

— Какво бих могла да направя за вас? — Ким се загърна с халата. На нощницата й имаше щампа на заека Бъни. Не искаше Сюзън да я види. Гостенката свали черните си кожени ръкавици.

— Сигурно още не си прочела днешния вестник?

— Защо? — Ким примижа на ярката светлина.

Като магьосница Сюзън измъкна от пелерината си вестника.

— Излязла си чудесно! — рече и го пъхна в лицето й.

Ким се взря в снимката. Искаше й се да умре от срам. Нямаше представа, че гърдите й се виждат от корсажа… А Марк — Марк я бе прегърнал през раменете с интимност, която тя не бе осъзнала досега.

— Е, поне са написали имената ни правилно… — Ким се опита да овладее треперенето на ръцете си.

— Имаш ли представа колко зле ще се отрази това на кариерата на Марк? — Сюзън тръсна глава, сякаш разговаряше с абориген.

— Не — преглътна Ким. — Не зная, наистина. Какво лошо е направил? Отишъл е в полицията да прибере своя… роднина.

— Която е била току-що арестувана при обиск и поличката й е колкото пощенска марка? Няма нищо лошо, така ли? — Говореше с убийствен сарказъм.

— Предполагам, това няма да се хареса на хората, за които работи Марк…

— Не само на тях. — Сюзън въздъхна уморено. — Ние имаме клиенти… Конкуренти… Да не ти обяснявам как съсипа бъдещето на Марк като политик…

— Политик ли? — Ким пребледня.

— Направи ни услуга, миличка! Изчезни от живота на Марк! Не разбирам какво правиш тук и честно казано, започвам да се питам коя си ти всъщност. — Сюзън блъсна вратата и токчетата й ядно изтрополиха по алеята.

Ким вдигна падналия на пода вестник. С омекнали крака успя да се добере до дивана. Господи, какво бе сторила на Марк? Тъкмо започна да чете статията, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Ким Уейд? — попита мъжки глас.

— Да — каза уморено тя, след кратко колебание.

— На телефона е Джо Хансен от…

Ким затвори телефона, преди да чуе името на вестника. Върна се трепереща на дивана. Беше прочела половината статия, когато телефонът иззвъня отново. Обаждаше се шефът на отдел „Кадри“ в магазина, където работеше Ким. Знаеше за статията и за нейно облекчение, инцидентът му се виждаше комичен.

— Не можете да си представите колко високо ценя вашето чувство за справедливост. — Гласът й трепереше. — Помислих, че се обаждате, за да ми кажете, че съм уволнена.

— Защото работиш и в ресторанта ли? Глупости, Ким! Обаждам се, за да ти кажа да си починеш. Сигурно днес е тежък ден за теб! Искам да те поканя да излезем довечера! Ще отидем в някое тихо заведение, където никой няма да те сочи с пръст…

— Аз… — Гласът й пресекна. Но гневът й даде сили. — Съжалявам, но тази вечер не мога да изляза с вас. Не мога да дойда на работа нито днес, нито утре, изобщо никога… Можете да правите със скапаната си работа каквото си искате! — Тя затръшна слушалката и се сви на стола до бюрото на Марк.

— Добре, че не съм на неговото място…

Ким подскочи. Марк стоеше на вратата с наметнато сако. На лицето му грееше една от онези усмивки, които караха тялото й да омеква, а душата й да се разтапя. За момент всичко наоколо сякаш замря.

— Марк, седни. Снощният инцидент има ужасни последици…

— Чу ли вече?

— Цяла сутрин ми звънят. А на теб? — Той красноречиво извъртя очи. — Марк, съжалявам!

Той седна отстрани на бюрото и постави пръст на устните й.

— Какво има за обяд?

— Но Марк…

— Не искам да слушам!

Ким изведнъж осъзна, че е по халат и пантофи.

— Какво ще кажеш за бекон и салата от домати?

— Страхотно! — Той стана, сграбчи ръката й и я поведе към кухнята. От допира му, тръпка премина по цялото й тяло.

— Ти защо се прибираш по това време?

— Започвам уикенда малко по-рано. — Той хвърли сакото си на кухненския стол и намигна съзаклятнически.

Тя отваряше хладилника, когато телефонът иззвъня отново. Двамата се спогледаха.

— Телефонният секретар ще отговори — каза Марк.

Обаждаше се секретарката. Питаше дали Марк не би могъл да се върне в кантората за съвещанието в един часа. На него окото му не трепна.

Когато приключиха с обеда, Марк решително заяви:

— Ким, време е да те запозная с вълшебния свят на ските в Колорадо.

— Да отидем на ски?! Кога? И къде? — Щеше да попита още „как“, но знаеше отговора.

— Ще отидем в Брекънридж. Тръгваме веднага щом се приготвим.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се.

— Има един проблем, Марк. Не, два са… Почакай! Дори три… — Той повдигна въпросително едната си вежда. — Никога не съм карала ски…

— Добре, ще се научиш! Какъв е вторият проблем?

— Нямам подходящи дрехи, нито ски.

— Хм. — Той погледна часовника си. — Значи ще тръгнем два-три часа по-късно. Казвай третия!

— Не искам да харча парите си за несериозни неща.

— Ти си моя гостенка! — Той пристъпи, хвана я за ръцете и я вдигна от стола. — Няма да плащаш! Хайде, да тръгваме! Брекънридж е на три часа път, а трябва да свършим доста неща, преди да потеглим.

— Марк, не мога да приема! Ти вече направи толкова много за мен… — Тя чувстваше растящо неудобство от близостта им.

— Правя го колкото заради вас, толкова и заради мен самия, госпожице. Историята е просто смешна и при обикновени обстоятелства бих останал, за да обясня на всички поотделно какви глупаци са. Но точно сега не желая да бъда обезпокояван… Да вървим да се забавляваме! „Ще се спускаме по хълмовете“, както се пее в детската песничка. Когато се върнем в неделя вечер, бурята ще е отминала. Освен това, време е наистина да се запознаеш с Колорадо!

— Е, и без това съм безработна… — въздъхна Ким. — И така, с какво започваме?

— Обличай се, котенце! — прегърна я усмихнат той. — Тръгваме по магазините!

 

 

— Най-напред ще ти купим ски — предложи Марк в скъпия спортен магазин.

Стори й се, че избираха ски цяла вечност. Но Марк не прояви нито за миг нетърпение или досада. Докато гледаше как затягат автоматите на ските й, той дори се забавляваше.

Оставиха ските на касата и отидоха при облеклата. Марк вадеше грейка след грейка. Най-после се спря на един костюм и го сложи пред нея. Очите му се плъзгаха по тялото й и тя се изчерви.

— Този цвят ти отива. — Грейката беше в нарцисово жълто със сини ленти отстрани. — Дали ще ти бъде по мярка?

— Ще я облека, за да съм сигурна.

— Вземи този пуловер… Ето и ръкавици…

Когато тя излезе от пробната, Марк ровеше в купчина пъстри плетени шапки. Ким чакаше реакцията му. Важно беше всяко негово движение… Дори дишането му… Устните й пресъхнаха от напрежение. Сърцето й биеше до пръсване.

Това е лудост, мислеше си Ким. Лудост бе горещият му поглед, който я обгръщаше; одобрението в бавната му широка усмивка. От една седмица отношенията им вървяха в неочаквана посока. И бяха стигнали вече толкова далече, че нищо не можеше да ги върне обратно, помисли си притеснено Ким.

— Да — каза той. Една-единствена дума, но тя означаваше за Ким много!

Когато се прибраха вкъщи, тя бе съвсем замаяна. Марк се съгласи да му върне парите. Но освен ако не спечелеше от лотарията, не беше ясно кога точно ще успее да спести подобна сума.

Предстоящата екскурзия по странен начин вливаше енергия в Марк. Той изтича нагоре по стълбите, хвърли пакетите върху леглото на Ким и хукна да стяга багажа си.

— Защо бързаме толкова? — Ким се задъхваше, докато той я водеше към джипа.

— Не искам да карам по тъмно.

— О! — Странно, той бе добър шофьор. — Какъв е пътят?

— Ще ти секне дъхът като го видиш! Не искам да пропуснеш нищо…

Когато излизаха от града, Ким се чувстваше неизказано щастлива. През последните две седмици Марк бе направил за нея много повече от когото и да било в нейния живот. Но не скъпите дрехи и великолепното пътуване я трогваха. Пленяваха я незабележимите наглед неща — Марк бързаше, за да може тя да изпита удоволствие от пътуването… Прие сериозно мечтата й да стане бавачка. И… Нито веднъж не спомена за келнерската й униформа.

Марк бе истински джентълмен. Ким срещаше за пръв път такъв мъж и може би именно затова реши, че е влюбена в него.