Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (3)

Трета глава

Утрото бе настъпило, но Ким не искаше да се разделя със съня. Защото трябваше да приеме факта, че вече се намира в Колорадо. Неохотно отметна копринения юрган и плъзна крака на пода.

Марк бе забравил да спусне щорите. Слънцето нахлуваше през прозореца и огряваше стаята, боядисана в бежово, приятно съчетание с бледолилавия килим и завесите, обзаведена с кокетни френски мебели, подходящи за спалня на младо момиче.

Мисълта й се върна към Марк, тревогата му и нежните грижи към нея снощи. Може да не е бил съвсем искрен… Но все пак беше чудесно, че я сложи да спи в леглото като малко дете. Досмеша я при вида на пижамата, захвърлена на стола. Марк изглеждаше толкова объркан, когато застана с нея пред леглото й… Объркан и невероятно красив. Ким стисна здраво очи. Трябва да прогони образа му! Не бива да мисли за него! Тя скочи и отвори куфара си. Идеята да се върне в Ню Йорк й се видя примамлива снощи. Но сега разбираше, че е безразсъдно да харчи пари за самолетни билети.

Ким реши да не променя плановете си. Ще се заеме със задачите веднага, както й предложи Марк. Ще си намери работа и жилище и ще се изнесе от дома му…

Грабна халата си и изтича в банята. През открехнатата врата на стаята на Марк видя, че леглото му е оправено. Нима е отишъл на работа? Възможно ли е да работи и в събота?

След горещия душ Ким се почувства много по-добре. Както й се стори в огледалото, видът й също бе по-бодър. Обу джинси и розов мохерен пуловер, който придаваше цвят на лицето й. Вдигна косата си на кок и прикри изтощените краища. Сложи лек грим. От първия етаж се чуваха гласове. Изглежда Марк не беше излязъл.

Докато закопчаваше верижката на часовника си, Ким усети, че трепери. Нима се притеснява от срещата с Марк? Жените може да припадат пред него, но с нея такова нещо няма да се случи. Тя затвори куфара и излезе от стаята.

Имаше две стълбища. Едното беше широко, застлано с килим — по него тя се бе качила в спалнята си. Другото беше по-малко и скромно в края на коридора. Гласовете идваха оттам. Навярно водеше към кухнята. Ким разпозна дълбокия плътен глас на Марк. Другият бе на млада жена — копринен и обигран.

— Кога ще видя твоята малка повереница? — попита жената. Смехът й бе нисък и прелъстителен.

Ким замръзна на мястото си. Те говореха за нея! Слезе тихо до средата на стълбите.

— Казах ти, не ми е повереница, Сюзън. Искаш ли още кафе?

— Криеш нещо от мен, дявол такъв! — Жената отново се разсмя.

— Не трябваше ли да ходиш някъде тази сутрин?

— Да, отивам веднага горе да измъкна момиченцето от леглото! Да видим какво си скрил там!

Дочуха се звуци от борба. Ким си представи как жената иска да тръгне, а Марк се опитва да я спре. И двамата се смееха… Връхлетя я болезнено чувство за самотност. Гостенката на Марк явно бе неговата приятелка.

— Момичето ще дойде всеки момент — каза той. — Преди малко беше в банята… — Тя не е малко момиченце, Сюзън — добави той бързо. — След няколко седмици ще стане на двайсет и три.

— Шегуваш ли се? — Гласът на жената стана сериозен.

— Ни най-малко… Снощи видях шофьорската й книжка. — Ким подскочи. Нима е ровил в чантата й?! — Може сестра ми да е споменала, а аз да не съм разбрал… Кълна ти се, Сю, наистина мислех, че е тийнейджър.

— Господи! При теб живее двайсет и три годишна жена!?

— Говори по-тихо! Тя е съвсем млада… Ще остане тук само две-три седмици.

— Светът е бил създаден за по-малко от седмица, мили…

— Ще престанеш ли? Почакай да я видиш, и тогава ще говорим. Тя е хлапе, което има нужда от помощ. Всъщност, надявам се да ми помогнеш за нея…

— О, много съм любопитна. Какъв е проблемът?

— Да кажем, има нужда от шлифоване. Гримът, облеклото…

— Само това ли?

— Да, освен ако успееш да направиш нещо с бруклинския й акцент.

Ким си припомни подмятанията на Мириам по повод желанието й да работи за хора от висшето общество. Не й вярваше, мислеше, че всичко е наред — външността й, маниерите, говорът. Но мащехата й е била права…

Настъпи тишина. Изглежда и двамата размишляваха.

— Марк, това е обвивката… Какво й е нужно всъщност? В думите ти усещам известна загриженост…

— Грешиш! Казах ти, че нямам време да се занимавам с момичето. Правя всичко само заради сестра ми!

— Добре, вярвам ти… Уплаших се, че най-интересният неженен мъж в този град вече не е луд по мен…

— Ако зависеше от мен, тя изобщо нямаше да бъде тук.

Сгушена на стълбите, Ким усети парене в очите си. Значи доброто му отношение снощи е било наистина само представление… Е, господин Джонсън, не се тревожете! Няма да остана втора нощ под вашия покрив!

— Безпокоя се за коктейла.

— Тя ще бъде ли на него?! — Жената беше ужасена.

— Разбирам те… Но не мога да я заключа в стаята й.

— А какво обяснение ще дадеш на баща ми и другите надути нищожества, за които работиш?

— Сюзън! — Той явно бе притеснен. — Няма нищо за обясняване. Тя е само едно хлапе. Моя племенница.

— Доведена племенница — поправи го тя.

— Засега ти си единствената, която знае. Ако нямаш нищо против, моля те, не го разпространявай…

Ким бе чула достатъчно. Дълбоко в нея един глас й нашепваше да се качи обратно в стаята си и да се зарови под завивката. Но гневът надделя над болката и тя тръгна надолу по стълбата.

Марк тъкмо поднасяше кафето към устата си, когато я забеляза на вратата. Чашата спря във въздуха. Той се вцепени от изненада. Само очите му се движеха. Погледът му я обходи от глава до пети. Ким видя, че той преглътна с усилие.

Чудесно! Значи си дава сметка, че е чула разговора и се чувства виновен! Ким си придаде безразличен вид.

Жената, която седеше на масата с Марк, се обърна. Пищната руса коса се люшна на раменете й. Беше красива, както можеше да се предположи по гласа й… При вида на Ким, зелените й очи се разшириха, а усмивката й угасна.

— Тази сутрин изглеждаш… хм, поотпочинала. — Марк се изправи сковано. — Сюзън, това е… — Той се подвоуми. Нима е забравил името й? — Ким. Ким, запознай се със Сюзън Брайтман, моя приятелка.

— Мили, в такива случаи се казва „моята приятелка“ — поправи го Сюзън.

Ким разбра, че думите са предназначени за нея, а не за Марк. Протегна ръка и си наложи да се усмихне.

— Приятно ми е!

— Здравей, Ким. Добре дошла в Колорадо Спрингс — рече сдържано Сюзън.

— Благодаря. Има ли още кафе, Марк?

Той се вторачи в нея, сякаш го бе попитала как да реши сложна алгебрична задача.

— А, да… Има и портокалов сок!

— Кафето ще свърши работа.

— Но сокът е по-полезен за теб! — Явно бе решил да се отнася с нея като с десетгодишна.

— Има ли наблизо кафене? — попита тя предизвикателно.

— Каната е на бара, чашите са на полицата — предаде се той.

— Колко време ще останеш тук без майка си, Ким? — заинтересува се Сюзън.

Ким вдигна поглед. Би могла да си тръгне всеки момент, но това си беше нейна работа.

— Не зная… Зависи кога Мириам ще продаде къщата.

— Дано не се чувстваш тук самотна и отегчена. Марк е толкова зает напоследък…

— Да, той вече ми каза… Свикнала съм да бъда сама…

— С какво си изкарваш прехраната, Ким?

— Аз… работя. А вие какво правите? — Не искаше да е нахална. Желанието й бе да отвлече вниманието от себе си. Но Марк едва не се задави с кафето и тя разбра, че е сбъркала.

— Аз съм адвокат — отвърна хладно Сюзън.

— Така ли? — Можеше да се закълне, че тази жена прекарва времето си по магазините и по фризьорки. — Това е чудесно!

— Съжалявам, трябва да тръгвам. — Сюзън не обърна внимание на комплимента. — След петнайсет минути имам делова среща.

Марк й помогна да облече вълнената пелерина и я изпрати до вратата. На стъпалата тя се обърна и снижила съвсем леко гласа си, рече:

— Разбирам какво имаш предвид за момичето. Бих ти помогнала, но… — Тя тръсна глава, за да покаже, че случаят е безнадежден. Думите й дълбоко жегнаха Ким.

Сюзън обви с ръка врата на Марк, привлече го към себе си и го целуна. Ким отклони поглед. Внезапно бе усетила пронизващо разочарование.

Марк изпрати с поглед колата на Сюзън и се върна в кухнята. Повъртя се объркано и се зае да разтребва масата. Раздигаше приборите нервно, със съсредоточен поглед.

— Седни — покани я той.

Ким се настани на стола и остави кафето си на масата. Марк прикова поглед в чашата й. След това очите му бавно проследиха виещата се пара нагоре по мекия розов пуловер, очертанията на шията й… Сърцето й се разтуптя.

— Вие ли ти се свят днес? — Той рязко се обърна към умивалника. Пусна водата и ожесточено затърка тигана.

— От време на време…

— Значи намалява! Няма да продължи дълго.

Ким крадешком оглеждаше Марк. Той бе с черни еспадрили, тъмен панталон, перленосива риза, кафява вратовръзка и тиранти — изключително делови и в същото време невероятно сексапилен.

Ким тръсна глава, за да избие глупавите си мисли.

— Със Сюзън заедно ли работите във фирмата на баща й?

— Откъде знаеш, че аз… Хм, да.

— Удобничко, нали?

— Какво?

— Двамата отдавна ли ходите?

— От няколко месеца. Всъщност, нищо сериозно. — Ким не му повярва. Марк напълни отново чашата си с кафе и седна срещу нея. — Исках да съм свободен през целия ден, за да ти помогна да се настаниш. Но имам много работа. Ако всичко е наред, ще се прибера около обяд.

Ким погледна часовника си. Вече бе девет без петнайсет.

— Не бързай заради мен! — Искаше да остане сама, за да разопакова багажа си. — Какво ще има следващата събота?

— Поканил съм четирийсет души.

— На вечеря?

— О, не! Обикновен коктейл.

— Сигурно ще бъде чудесно!

— Едва ли — промърмори той.

— Ако се боиш, че ще проваля плановете ти…

— О, не, не съм и помислил… — Той срещна погледа й и разбра, че е чула разговора.

— Не очаквам да съм сред поканените. Не познавам приятелите ти…

— Ким, престани! Не става въпрос за теб. Безпокоя се, защото къщата не е готова за гости.

Ким огледа набързо кухнята. Както гостната и нейната спалня, тя ставаше за корица на модно списание…

— Няма значение! — отсече той. — Ти не се притеснявай! Наел съм добра уредничка и имам алкохол за цяла флота. Мисля, че ще свърши работа!

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди — каза тя. Скалъпените му извинения й бяха противни.

Замълчаха. Ким се бе втренчила в слънчевото петно върху масата и усещаше погледа му като физическо докосване. Страните й пламнаха при мисълта колко жалка изглежда…

— Е, Кимбърли, аз трябва да вървя. Направи си закуска! Разопаковай дрехите си! Наистина съжалявам, че трябва да тръгвам. Когато се върна, можем да отидем до моя познат, който се занимава с продажби на имоти.

— Да, добре. — Не й трябваше нито агент по продажби, нито неохотните услуги на Марк.

Той стана, облече спортно сако, което подчертаваше стройната му фигура, взе куфарчето и се запъти към вратата. Спря и отново плъзна поглед по Ким.

— Наистина изглеждаш… отпочинала — завърши той с думите, с които бе започнал сутринта. Ким се усмихна печално. „Отпочинала“ бе навярно единствената дума, която му идваше наум, когато я видеше.

Щом Марк тръгна, тя се зае да намери телефона. Откри го в първата стая, в която влезе — кабинета му… В помещението имаше бюро, кожен стол, лампа с бронзова поставка, купчини книги и папки. Прекрасният полилей с кристални призмички бе потънал в прах и забрава. До еркерния прозорец имаше два прецизно изработени шкафа с витрини, които би трябвало да са пълни със сервизи, а не с книги.

Стаята е била трапезария, помисли си Ким. Внезапно осъзна, че Марк не търсеше извинения. Къщата, и най-вече кабинетът му, наистина не бяха готови за гости. Но тя нямаше време да размишлява за неговите проблеми. Намери телефонен указател в бюрото. Разтвори го с треперещи пръсти. Първо се обади в местния център за подслоняване на бездомни. След това позвъни в младежкото общежитие. Да, тя ще се справи! Няма да остане в тази къща, където е нежелана и създава само притеснения! Не може да живее при човек, който няма доверие в нея и претърсва личните й вещи!

Нямаше да е лесно да обясни на Мириам защо си е отишла, но за това ще мисли по-нататък. Трябва бързо да събере нещата си и да си отиде. Марк не бе одобрил намерението й да се върне в Ню Йорк. Навярно нямаше да му се понрави и решението й да потърси друг подслон…

Понечи да тръгне, но погледът й бе привлечен от снимка в рамка, поставена върху бюрото. Мащехата й! Но колко по-различна изглеждаше… А Марк — колко привлекателен и някак въодушевен беше на снимката! Двамата се усмихваха, в очите им светеше дълбока обич.

Що за човек бе Марк Джонсън? Мисълта, че може би никога няма да узнае, неочаквано натъжи Ким… По дяволите! Защо изобщо си напряга ума! Тя хукна по стълбите. След десетина минути се появи отново с чантите. Поръча такси по телефона.

Бе вече на стълбището, когато входната врата се отвори. Марк влетя в къщата и почти отнесе багажа й.

— Какво правиш тук? — почти изпищя Ким. По изпитателния му поглед разбра, че е разбрал намеренията й. Марк хвърли сакото си във вестибюла и тихо изруга. — Не можеш да ме накараш да остана — размаха тя треперещ пръст пред него. — Навършила съм двайсет и една години. Ще правя, каквото си искам!

— След всичките разправии, които имах, за да си тръгна по-рано от службата днес, би трябвало да те удуша. — Вместо това, той разтвори широко вратата пред нея. — Добре! Не ме интересува! Върви си!

Ким беше поразена. Преглътна с усилие и пристъпи напред.

— Наистина ли ме пускаш?

— Да! Върви си! Вратата е отворена!

— Надявам се, не ми се сърдиш… — Ким взе палтото си.

— Аз? Защо да съм сърдит? Може би, защото очаквам повишение и не мога да си позволя да отсъствам от работа? Или защото ти по-скоро ще висиш по улиците, но няма да се възползваш от възможностите, които Мириам ти предлага? Ха, трябва да съм луд, за да се ядосвам!

— Да вися по улиците?! — Ким го изгледа скептично. — Е, сега вече наистина съм убедена, че трябва да си отида. Мястото ми не е тук! — А къде е всъщност нейното място в живота? — Ще си тръгна и твоето безценно всекидневие ще се нормализира отново. — Чу се клаксон на кола. — Това е таксито ми!

— Почакай! — Той сграбчи ръката й. — Не мога да ти позволя да тръгнеш, Ким! Обещах на Мириам!

— Освобождавам те от обещанието.

— Ким, какво толкова важно за теб има в Ню Йорк, та не можеш да изчакаш? Някой млад мъж? Приятелите ти? Наркотици?

— Ню Йорк ли? Съжалявам, ще те разочаровам. Премествам се в най-близкия приют за бездомни.

— Не разбирам — намръщи се той. — Защо го правиш? — Тя тръсна глава. Беше безнадеждно да му обяснява. — Ким! — Настойчивият му глас я спря. — Решението ти има ли нещо общо с разговора между мен и Сюзън, преди да влезеш в кухнята?

— Може би… Виж, не искам да оставам тук по-дълго, отколкото ти би желал. Повярвай ми, изобщо нямаше да дойда, ако Мириам не беше купила билетите за самолета… Не искам да ти преча. Свикнала съм да се грижа за себе си. Изглежда, самото ми присъствие тук създава проблеми. Затова си тръгвам.

— Но…

Ким махна с ръка и се запъти към таксито. Шофьорът нагласяваше багажа й на задната седалка, когато Марк извика:

— Ким, съжалявам…

Сърцето й подскочи. Познаваше този мъж отскоро, но можеше да се обзаложи, че той не се извинява често.

Преди таксито да стигне до ъгъла, я обзеха съмнения. Защо е тръгнала в някакъв приют, когато в къщата има всички удобства? При мисълта, че ще спи на един нар с непознати, кожата й настръхна.

Най-разколебаващо й действаше самият Марк. Объркваше я, защото и той бе объркан. Не беше наясно дали иска, или не тя да остане в дома му. Ако се върне при него, ще трябва да се прости с детинските мечти, с които бе дошла от Ню Йорк. Ще се изолира, ще се държи неутрално. Така ще избегне болката и обидите в бъдеще… Чувстваше се много глуповато, когато каза на шофьора да обърне колата. След няколко минути Ким чукаше на входната врата на Марк, а сърцето й биеше до пръсване.

Вратата се отвори твърде бързо. Тя пое въздух за кураж, вирна глава и заяви:

— Размислих и реших да остана.

Марк се усмихна с облекчение, но веднага възвърна строгото си изражение.

— Хайде! Да качим багажа в твоята стая и да го разопаковаме! — Грабна куфара й и тръгна.

— Почакай! Ако остана, трябва да изясним някои неща.

— О? — Той спря на стъпалата.

— Марк, аз… — Тя избягваше погледа му. — Съжалявам, че се поддадох на чувствата си… Преместването е много важна стъпка за мен. Тревожех се от седмици, не бях сигурна, че постъпвам правилно…

— Аз също съм преуморен… — Марк остави куфара и внимателно се вгледа в нея. — Притеснявам се за работата си, за това, че ще живея с някого… Винаги съм бил сам.

Ким прие неговите обяснения и извинението му.

— Мисля, че сега съм по-спокойна…

— Няма да си тръгнеш пак, нали?

Тя поклати глава.

— Не очаквам да ми намираш забавления и ангажименти, нито да разговаряш с мен. Не възнамерявам да общувам с приятелите ти… Тъкмо обратното — изобщо не ми обръщай внимание! Все едно че съм непозната, както е всъщност. Бих искала само да живея тук и да си намеря работа.

— Каква работа?

— Каквато и да е! Налага се да работя, защото трябва да спестя известна сума. — Марк изглеждаше съвсем объркан. — Ще помоля, ако е възможно, да не плащам за спането и храната. За компенсация ще чистя и ще пера. Сигурно ще имаш нужда от помощ, за да спретнеш къщата за коктейла следващата събота…

— Господи, Ким, ти си гостенка в моя дом! Никога не съм мислил да вземам пари от теб! Изобщо не се чувствай задължена да ми се отплащаш!

— Не! — Тя тръсна глава. — Не желая услуги! Искам да се отнасяш към мен като към наемателка.

— Но… Защо?

— Защото деловите отношения са много по-лесни. При тях човек знае какво може да очаква. И най-важното — какво не бива да очаква. Ти нямаш вина. Аз долетях тук да търся вуйчо… Не е честно спрямо теб… Твърде глупаво от моя страна…

— За какво искаш да спестиш? Неприятности ли имаш, Ким?

— Какви неприятности? — Тя забеляза, че Марк се изчерви. — Искаш да кажеш дали… съм бременна. — Тя избухна в смях. — Не, не съм.

— Тогава какво има?

В главата й се въртяха мисли за апартаменти и наеми, учебни такси. Но най-вече я тревожеше мисълта, че Теодор и Мириам ще я изоставят…

— Не желая да говоря за това. Имам си причини…

— Добре, Кимбърли — въздъхна Марк. — Така да бъде. Няма да ти търся работа. Макар че имах други планове… Имаш ли нужда от нещо?

— Трябва ми вестник и карта на града. Имам три препоръчителни писма и доста голям опит. Ще се справя…

— Никога не съм виждал толкова твърдоглава независимост — поклати глава Марк. — Имаш шофьорска книжка, нали?

Тя замълча за миг. Той и без това знаеше отговора.

— Да.

— За какво ти е била? Движението в Ню Йорк е претоварено, има кражби на коли. А метрото…

— И аз не зная… Един колега ме научи да шофирам. Когато нямаше клиенти, той ме вземаше със себе си. Карахме различни коли. Той искаше да поддържа двигателите във форма…

— Знаеш ли, аз имам две коли. Можеш да вземеш джипа.

— Наистина ли ще ми дадеш колата си?

— Разбира се. Защо не?

Ким търсеше по красивото му лице признаци за някакви скрити намерения.

— Марк, въпросът е, защо ще ми я дадеш?

— Как защо? — Усмивката му изчезна. Той се взря с недоумение в нея и премигна като внезапно прогледнал слепец. — Господи, Ким, никой ли не ти е помагал в живота?

— Отивам да разопаковам багажа си! — И преди Марк да я спре, изтича нагоре по стълбите.

 

 

Фланелките заеха само едно чекмедже в скрина, а дрехите, които постави на закачалки, се загубиха в огромния дрешник. По-голямата част от гардероба й, както и дреболиите, които бе събирала с години, остана в Ню Йорк. Мириам щеше да ги пренесе с останалия багаж.

Ким разглеждаше лицето си в огледалото на тоалетката. Припомни си забележките на Марк за външния й вид. Наистина ли изглежда толкова зле? Не е грях, че дрехите й не са нови и скъпи… Джинси и пуловер — обикновено облекло за момиче… Стресна я почукване на вратата.

— Ким?

Защо ли е дошъл Марк? Може би не я е разбрал правилно? Тя иска самостоятелност. Никаква намеса, услуги, задължения и неоправдани очаквания…

— Купих вестник, ако искаш да видиш обявите… — рече Марк, когато му отвори. Беше сменил костюма с джинси и черен пуловер. Изглеждаше небрежно-елегантен и много мъжествен.

— Благодаря. — Тя взе вестника, без да се усмихне.

— Ким, искаш ли да си поотдъхнем? Взел съм си свободен следобед, за да бъда с теб. Какво ще кажеш да се разходим?

— Благодаря, но не ми се ще да излизам сега. Използвай свободното време за себе си. — Тя затвори вратата, макар че той се опита да каже още нещо.

Седна и зачете обявите. На първия етаж нещо се тътрузеше и блъскаше. Ким изчете повторно съобщенията, които бе оградила с кръгчета. Ако имаше машина, би седнала веднага да пише писма…

Не искаше да безпокои Марк. Но той сам дойде до вратата й с желание да бъде обезпокоен! Явно го е извадила от равновесие… Но тя беше в същото състояние…

Край! Ако иска да живеят заедно като разумни зрели хора, време е да заглади нещата. Би могла да бъде учтива и в същото време да остане сдържана.

— Здравей — надникна тя в салона за гости.

Марк бе на стълбата, стържеше рамката на прозореца.

— Здрасти. — Гласът му бе студен.

— Искам да те помоля за една услуга. Имаш ли машина и би ли могъл да ми я дадеш за малко?

— Ей там. — Той кимна към трапезарията.

— Благодаря… Ти какво правиш?

— Нещо, което трябваше да свърша отдавна. Подай ми онези клещи, моля те.

— Заповядай! — Той дори не я погледна. Явно беше сърдит. — Марк, наистина искам да ти помогна… Виждам, че нямаш много време, остава само седмица до коктейла…

— Дръж. — Той й подаде клещите с каменно лице.

— Аз… Аз… Мога ли да направя нещо?

— Да, например да превърнеш за една седмица тази къща в дом… Дом на адвокат, на който човек би поверил живота или поне бизнеса си, който му носи доход от десетина милиона долара. Адвокат с огромна интелигентност, изискан вкус и влиятелност. О, влиятелността е на първо място, разбира се.

— Лесна работа… Къде е магическата ми пръчица? Как искаш да изглежда тук следващата седмица?

— По-представително… Нямам време да подредя така, както бих искал.

— В този вид ли купи къщата?

— Пооправих някои неща… Първо стаите, които смятам за най-важни. Но има още много работа. А тъй като ми е по-приятно да свърша всичко сам…

— Разбирам. Проблемът е, че няма да имаш време.

— Да. Можеш ли да измислиш нещо?

— Ами, откажи се от коктейла! — Погледът му я предупреди да не се шегува. — Мога да измия прозорците и стените. Ще изглежда много по-добре. Но проблемът остава, Марк.

— И какъв е той? — Настроението му сякаш се подобряваше!

— Мебелите… Няма мебели. — Ким прекара ръка по махагоновата полица над камината. — А къщата е наистина прекрасна.

— Зная. Затова я купих.

— Това ли беше единствената причина? — Ким неочаквано си представи коледно дърво, с блещукащи светлинки.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е фамилна къща. Питах се дали не възнамеряваш… да я напълниш някой ден.

— Не съм се замислял — отвърна той бързо.

Червенина обля страните на Ким. Как можа да навлезе в толкова лична територия! Трябва да смени темата!

— Коктейлът важен ли е за теб?

— Да, струва ми се.

— Кой ще присъства? Шефът ти?

— Да, при това те са трима… И техните съпруги, колегите ми, делови познати, клиенти…

— Аха. Започвам да разбирам. Ще се отрази ли на повишението ти? — Тя се боеше думите й да не прозвучат саркастично.

— Не, разбира се — намръщи се Марк. — Как можа да го измислиш? Аз работя добре, Ким. Изпълнителен съм. Акуратен. Съдружниците ще имат предвид работата ми.

— О, да, разбира се… — Но Марк продължаваше да се взира навъсено в пода и Ким усети, че нещо все пак зависи от коктейла. В момента не я гледаше и тя се възползва да плъзне поглед по него, от гъстата, огряна от слънцето, коса, до дългите мускулести крака, очертани в старите джинси.

Страните й пламнаха и тя отмести очи. Какво става с нея? Ако външността на Марк й прави толкова силно впечатление, много скоро животът й при него ще се превърне в мъчение.

— Мислил ли си да наемеш мебели?

— Не — изненада се Марк.

— Струва ми се, че не бива да купуваш първите попаднали ти мебели… Бих те посъветвала да вземеш под наем.

— Облечи си палтото и да тръгваме!

— Двамата?

— Да. Нали сама предложи да ми помогнеш?