Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (2)

Втора глава

— Как мина полетът? — Марк й хвърли бърз изпитателен поглед.

— Добре. Само в началото, когато излитахме, имаше снежна буря. Малко се изплаших… — Не можеше да откъсне очи от мъжа пред себе си. Нима това е той, нейният вуйчо?! Адонис в костюм и вратовръзка?!

— Времето тук сигурно ще те изненада. — Дълбок чувствен глас. — В Колорадо март е мек, без валежи. Тук сме на границата между планините и равнината.

На челото му се появи отвесна бръчка. Ясно, не я хареса… Такива като него обикновено не я харесваха. Лицето му имаше бронзов загар, чийто смисъл й бе известен още от училище: „Току-що се връщам от ски. А ти, разбира се, не си ходила…“ Правилни черти, равни бели зъби, нос, който никога не е бил чупен — такива лица не се срещаха там, където бе израснала.

— Надявам се, не се е наложило да ме чакате дълго. — Ким предизвикателно вирна брадичка.

— Не. Самолетът пристигна навреме — изгледа я скептично.

Ким разбра, че преценява облеклото й. Лицето й пламна. Беше с джинси и пуловер. В последния момент Мириам я убеди да сложи ботушите с висок ток и дългото черно палто вместо маратонките и канадката.

— Вземи! — Той й подаде плюшено мече, на чиято фланелка пишеше „Колорадо“. — И добре дошла! — Жестът сгря душата й. Но само след миг тя осъзна колко му е безразлично всичко. Сякаш й подаде пакетче носни кърпички. Преди да успее да му благодари, той вече питаше: — Имаш ли друг багаж?

— Да.

— Да го приберем тогава! — Той взе ръчната й чанта. Въпреки жестовете на внимание, всичко в него говореше, че иска да се отърве от Ким.

— Мириам ми каза, че сте адвокат — подхвана тя, като се опита да върви в крак с него. Стори й се, че вуйчото кимна утвърдително. — Каква е специалността ви?

— Оформям договори.

— Сигурно работата ви е интересна…

— Понякога… В повечето случаи е досадна и отнема много време. Всъщност, Кимбърли, няма да мога да ти отделя толкова време, колкото бих искал. Напоследък работя до късно…

— Няма значение. — В гърлото й се надигна буца. — Аз и без това трябва да свърша някои неща…

— Зная. — Спряха до багажната лента. — Искаше ми се да ти помогна, но… — Уж съжалява, а гласът му не трепва. — Говорих с един приятел, който се занимава с продажби на имоти. Ще те разведе из града, щом си готова. Ако искаш, може още утре. — Не е влязла в дома му, а той вече й сочи вратата. — Мириам ми каза, че трябва да си потърсиш работа. Обадих се на един познат. Консултант е точно по тези въпроси. Можеш да се отбиеш при него в понеделник.

— Защо да ходя при него?

— Вместо да се хвърлиш прибързано на някоя работа, по-добре е да разбереш накъде са насочени интересите ти…

— Аз зная… — Тя замълча и се навъси. Той очевидно не се интересуваше от амбициите й. Ким сви устни и се загледа в преминаващите върху лентата куфари и чанти. Трябваше да си остане в Ню Йорк. И внезапно рече: — Господин Джонсън, разбирам, че ви създавам проблеми… Бих могла да отседна в хотел… И утре още с първия самолет да се върна в Ню Йорк.

— Няма да позволя! — Той рязко се извърна към нея.

— Защо?

— Няма да е учтиво от моя страна…

— Разбирам вашата загриженост — рече тя сухо, — но аз наистина трябва да си отида. — Нямаше представа откъде ще намери пари за връщане. Знаеше само, че не желае да остане.

— Съжалявам, Кимбърли, но не можеш да си тръгнеш. Аз… Обещах на Мириам, че ще се грижа за теб до пристигането й. Тя ме предупреди, че… може да се почувстваш натрапена и да поискаш да отидеш на друго място. Накара ме да й обещая, че няма да ти позволя да изчезнеш, преди тя да дойде. — Той направи опит да й се усмихне.

— Няма да изчезна, господин Джонсън. Само ще се върна за малко вкъщи и ще дойда отново с Мириам.

— Стига, Кимбърли! — Говореше й като на малко дете, но ясно се забелязваше колко е ядосан, недоволен и отегчен. Абсурдността на ситуацията й подейства като плесница.

— Защо ме наричате Кимбърли? — натърти тя. — Името ми е Ким.

— Добре, Ким! — Той ядно прекара ръка през светлите си коси.

Най-после куфарът й се показа на лентата. Ким се спусна и го издърпа.

— Това е всичко — каза, без да погледне Марк.

— Добре. — Той вдигна тежкия куфар и се запъти към изхода. — Колата ми е на паркинга. Оттук! — Стъклената врата се разтвори и те излязоха в хладната вечер.

На улицата тя спря за момент, загледана в планинската верига, която се издигаше в далечината върху тъмносиньото небе. Никога не се бе отдалечавала толкова много от дома си. И никога не бе виждала нещо толкова прекрасно.

— Колко е часът, господин Джонсън? — сподави прозявката си тя.

— Осем без двайсет. Но на теб ти се струва, че е десет без двайсет. — Хвана я за ръка, явно бързаше. Тя инстинктивно се дръпна. Но разбираше, че не може да се върне в Ню Йорк тази нощ. Най-добре ще е сега да му се подчини, да се наспи, а на сутринта ще реши какво да прави… — Можеш да ме наричаш Марк, ако нямаш нищо против. — Тя кимна неохотно. Предпочиташе да го нарича господин Джонсън или вуйчо Марк. Искаше й се да има дистанция помежду им…

Марк спря пред тъмносиньо БМВ и отключи вратата.

— Влизай! — нареди безцеремонно.

Пътуваха мълчаливо. Преминаха през търговски улици, после през тихи жилищни квартали. Искаше й се да ги разгледа по-добре, но клепачите й тежаха.

— Жалко, че Мириам не пристигна заедно с теб. Как е тя?

Ким впери поглед в страничното стъкло. Мащехата й твърдеше, че има болно сърце, но тя знаеше, че не е вярно. Преди година бе разговаряла с лекаря й, защото се безпокоеше за нея…

— Добре е — отвърна. Точно в този момент свиха по градинска алея и Ким с радост смени темата. — Това ли е твоята къща?

— Да.

— Чудесна е — промърмори Ким, докато следваше Марк по осветената пътека към голяма бяла сграда — открита и приветлива. — Женен ли си?

— Не, доколкото ми е известно. Макар че според някои жени съм венчан за работата си.

Защо ли не се е оженил, питаше се тя, докато изкачваше стълбището. Трийсет и две, трийсет и три годишен, очарователен, той беше първокласна партия за женитба…

Влязоха в преддверието и Марк светна лампите.

— Сам ли живееш тук? Господи! — Ким се завъртя бавно, удивена от размерите и елегантността на къщата.

— Купих я преди година. Обикновено не вземам импулсивно сериозните решения. Но един ден минах оттук с колата и къщата просто ме грабна… — Той говореше нещо за работата си и че искал домът му да е стилен, но тя не го слушаше. Зърнала бе лицето си в едно огледало и се стресна от вида си. Изглеждаше напрегната, бледа и изпита. Сигурно затова Марк я гледаше така странно… — Ще занеса багажа в стаята ти. — Тя едва го разбираше. — Сигурно си много уморена. — Думите му ставаха все по-неясни и далечни, като в сън. В следващия миг й се стори, че подът се надига срещу нея.

 

 

Когато отвори очи, Ким видя над себе си разтревоженото лице на Марк. Първата й мисъл бе, че сънува. Усмихна се… Но след миг осъзна действителността и скочи. Или поне се опита да го направи.

— Не ставай! — нежно я спря той. Ким лежеше на канапето, а той бе приседнал до нея. Палтото й беше преметнато на близкия стол, ботушите й бяха свалени. — Хайде, пийни от това. — Той повдигна главата й и поднесе чаша към устните й. Течността опари гърлото й. Ким се закашля.

— Да не е нитроглицерин?

— Съжалявам, но вкъщи нямам нищо подходящо…

Бяха толкова близо един до друг… Върху дясната му буза имаше малка овална бенка — точно върху бръчицата на смеха. Ким отпи отново. Топлината се разля приятно по тялото й.

Марк бе свалил сакото си и разхлабил вратовръзката. Едър мъж, с когото можеш да се чувстваш сигурна за цял живот… Ухаеше прекрасно — като усещането за зависимост от някого… Ким тръсна глава. Трябваше да събере мислите си! Мозъкът й сякаш се бе размекнал от припадъка.

— Кога си яла за последен път? — Марк оправи възглавницата под главата й. Ким сви рамене. Нервността не й бе позволила да хапне през целия ден. Всъщност, не се бе хранила като хората от седмица. За да подчертае това, стомахът й се разбунтува. — Защо не ми каза, че не си яла, Ким… Щяхме да вземем нещо от летището! — Хладните му пръсти отметнаха разпилените коси от лицето й.

— Не съм гладна. Само ми се вие свят. — Тя облиза пресъхналите си устни. Чувстваше се неловко.

— Винаги ли ти се вие свят, когато пътуваш?

— Аз… Не съм забелязала. — Страните й пламнаха. — Всъщност сега пътувах със самолет за първи път.

Той кимна разбиращо. Отблизо очите му бяха невероятно сини, с хипнотизиращи съзвездия от виолетови искрици около ирисите. Устните му бяха чувствени и добре оформени.

— Ясно, заради Скалистите планини е — досети се той. — Тук си на много по-голяма надморска височина. Дори с пълен стомах, през следващите дни ще трябва да се държиш за стените, за да не падаш.

— Чудесно, няма що!

— Не се тревожи, ще свикнеш! Никакви резки движения! И няма да ти трябва нитроглицерин. — Той се изправи. — Отивам да приготвя нещо за хапване. Не мърдай оттук!

Двамата прекараха цял час пред телевизора. Гледаха някакви комедии, докато посръбваха от пилешката супа. След нея Ким успя да изяде половин сандвич с месо. Но, преди да приключи с него, главата й започна да клюма.

— Хайде, госпожице, време е да си лягате. — Тя не се възпротиви, когато й помогна да стане и да изкачи стълбите до втория етаж. Не помнеше някой така нежно да се е грижил за нея. Като я прикрепяше през кръста, Марк й показа банята, после я отведе в стаята й. — Можеш ли да си спомниш къде е пижамата ти? — попита, докато й помагаше да седне на леглото.

— Мисля, че е в чантата…

— Ще я донеса. Ти не мърдай!

Щом той излезе, Ким се свлече върху пухената възглавница. Нямаше сили да отлепи краката си от пода. Когато Марк се върна, беше полузаспала. Видя през притворените си клепачи как той остави чантата й на килима и приближи на пръсти към леглото със старата й пижама в ръце.

— Поставяш ми трудна задача, Ким — рече тихо, сякаш на себе си. — Е, добре. — Той захвърли пижамата, вдигна краката й на леглото и я покри със завивките. — Лека нощ! — прошепна, докосвайки с пръсти челото й. — До утре!

Когато вратата се затвори зад гърба му, Ким постави ръката си там, където я бе докоснала неговата. Сякаш още усещаше топлината му… Разбираше, че Марк е мил с нея, защото припадна. Иначе би я отпратил в стаята й тъй безцеремонно, както я посрещна на летището. А защо да бъде друг? Те са само двама непознати, случайно свързани от обща родственица…

Но й беше приятно да лежи сгушена в мекото легло. Ще преглътне неприязънта му, ще се преструва, че мирът помежду им е истински и траен… А утре ще продължи да се бори…

 

 

Марк взе слушалката, около минута я гледа навъсено… и я постави обратно върху телефона. В Ню Йорк бе малко след полунощ и Мириам сигурно спеше. Той си наля водка с тоник и с чашата в ръка започна да обикаля из стаите на първия етаж. Беше неспокоен, не можеше да заспи. Имаше да върши куп неща, но не бе в състояние да се съсредоточи. Когато видя как Ким се свлече на пода, сърцето му спря. Час след като бе останала под неговите грижи, тя щеше да умре заради него… Чувстваше се виновен. Присъствието й тук можеше да не му е приятно, но не биваше да й го показва открито. Тя бе толкова крехка, слабичка и лека в ръцете му. Твърде лека за височината — около метър и седемдесет. И много бледа… Всъщност момичето не бе никак грозно… Има правилни черти. Дълги гъсти коси с цвят на кована мед. Големи раздалечени очи с удивителен тъмнокафяв цвят. А устните…

Истината бе, че Ким не умееше нито да подчертае красотата си, нито да се облича. Марк се разтревожи за предстоящия коктейл. Какво ще прави с момичето, ако остане в къщата му? Ким се оказа много по-различна от представата му за нея. Да, имаше бодли. Но не остри, агресивни бодли на момиче, израснало в големия град. Нейните бяха по-скоро, за да се брани с тях, нещо като преграда срещу натрапника. В очите й зърна уязвимост, за която Мириам не го бе подготвила. А най-ужасното бе, че той изпитваше желание и да я утеши.

Марк отпи от чашата. Безпокоеше го още нещо. Ким изглеждаше по-голяма, отколкото той предполагаше. В нея имаше някаква зрялост, която го озадачаваше.

Марк съзнаваше, че трябва да потуши любопитството си към нея, защото би го накарало да се ангажира със съдбата й…

Старата безформена торба на Ким бе захвърлена под масичката. Марк дълго се взира в нея. Бореше се със себе си… Пресуши чашата си на един дъх и надникна в торбата.

Искаше да види документите й. Откри шофьорска книжка… И изруга. Момичето беше на двайсет и три години! Щеше да ги навърши следващия месец, три дни преди неговия рожден ден. Двайсет и три! Медицинската й застраховка не беше плащана от две години. По дяволите, какво става с това момиче? Кой живее без застраховка днес? Очакваше да намери кредитни карти, но Ким явно нямаше сметка в банката. Откри двеста и осемнайсет долара. Нима бе изминала две хиляди километра с надежда да започне нов живот само с тази сума? Навярно не носи всичките си пари на едно място, разпределила ги е в багажа си, предположи Марк.

Когато прибираше документите в чантата, погледът му бе привлечен от малък тефтер на спирала, скътан на дъното. Разтвори го и прочете: „Снощи бях на кино“… Нейният дневник. Марк моментално го затвори. Има граници, които не бива да се преминават… Какво всъщност знаеше за момичето, което спеше в неговата къща тази нощ? И, което беше по-важно, какво щеше да прави с него, докато дойде Мириам?