Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (7)

Седма глава

Колата се заизкачва по виещия се планински път и Марк превключи на по-ниска скорост.

— О, Марк, погледни! — Ким се вкопчи в рамото му.

Той отби колата. Панорамата, която се откри пред тях, беше великолепна. Но той имаше очи само за одухотвореното, изпълнено с възхищение, лице на Ким.

— За пръв път виждам нещо толкова прекрасно! — възкликна тя.

— Това е проходът Уилкърсън. Идвал съм тук много пъти, но винаги се удивлявам на гледката.

— Проходът Уилкърсън… — повтори тя. — Докато пътувахме насам, си казвах, че е невъзможно пейзажът да стане още по-красив… — Излязоха от колата. Пред тях се простираха километри покрити със сняг плата, които в далечината преминаваха в планинска верига. Следобедното слънце хвърляше върху тях златистобели отблясъци и всичко наоколо искреше ослепително. — Не съм си представяла, че съществува такава красота.

Марк наблюдаваше нейното възторжено изражение, доволен, че й е доставил радост. Все още не можеше да повярва, че днес заряза работата си и остави Замброски да се оправя сам. Съдружниците сигурно бяха бесни. Но на Марк му беше все едно. Вълнуваха го други чувства — радостта, че живее и усещането, че е свободен.

— Марк — докосна го Ким. — Слушай!

Той се ослуша.

— Нищо не чувам.

— Именно! — прошепна тя.

Да, абсолютна, съвършена тишина. Скалистите планини бяха изпълнени с нея, тя покриваше всичко наоколо. „Покриваше“ не бе точната дума, помисли Марк. Тишината тук бе по-скоро възторжен вик…

Ким подсмръкна.

— От студения въздух — обясни, но не успя да заблуди Марк. Той хвана ръката й.

Остави я да се наслади на гледката. Не каза нито дума, за да не наруши вълшебството. Най-после тя се обърна усмихната и каза, че е готова да продължат.

Вечеряха в градчето Феърплей. До крайната цел на пътуването им оставаха около трийсет километра, но Марк беше сигурен, че Ким е огладняла, а кухнята в старинния хотел във Феърплей бе наистина добра. Поръчаха си зеленчукова супа.

— За какво се замисли? — попита Марк, докато се хранеха. Наблюдаваше скришом Ким от момента, в който влязоха в ресторанта. Тя се изчерви от въпроса.

— Сигурно ти се струвам доста недодялана… Никога не съм пътувала. Държа се като глупава туристка.

С очи, вперени в нейните, той поклати глава.

— На теб всичко ти е интересно, докато аз… — Марк не можеше да си спомни кога бе загубил вкуса си към живота. Но сега той се връщаше с неочаквана сила. — Харесва ли ти тук?

Тя въздъхна и се усмихна мечтателно.

— Не бих се учудила, ако на вратата се появи шериф… Барът е чудесен. Представям си го пълен с каубои. Харесва ми викторианската атмосфера и пианиното… Ще запомня скърцането на дървения под! То ме отнася в други времена… Забелязал ли си как понякога малките неща, например миризмата на лака по мебелите или ъгълът, под който пада светлината… — Тя замълча, усетила погледа му върху себе си. — Какво казах? Защо се смееш? — Ким бе нащрек, готова да се отбранява.

— Не се смея на теб, Ким. Приятно ми е, това е всичко.

Стигнаха в Брекънридж по тъмно. Ски пистите, пръснати по трите огромни планински склона около града, бяха тихи и безлюдни, но светският живот току-що започваше.

Марк бе направил резервация в хотела на хълма. Стаите им бяха една срещу друга от двете страни на коридора. Разопаковаха багажа си на отворени врати, за да разговарят. Ким изпадаше във възторг от неща, които отдавна не правеха впечатление на Марк. Реакциите й го забавляваха.

— Готова съм! — Тя застана на вратата с нетърпелива усмивка.

От долните етажи се носеше музика. Беше петък вечер и гостите за уикенда вече пристигаха.

— И аз съм готов! Искаш ли да слезем да пийнем нещо?

— Хайде!

В препълнената зала на първия етаж оркестърът свиреше кънтри рок, а танцуващите бяха поне три питиета пред Марк и Ким. Настаниха се и сервитьорката веднага пристигна.

— Какво ще пиеш? — Марк се наведе към Ким, за да го чуе.

— Ами… мартини.

— Защо мартини? — попита той, когато келнерката се отдалечи.

— Никога не съм пила мартини… А този уикенд съм решила да правя само нови неща… — Тя отмести поглед и се изчерви.

Марк се притесни. Не беше редно да идват с Ким тук…

Питиетата им пристигнаха.

— Внимавай с мартинито, Кимбърли — предупреди я той.

— Разбира се, господине — усмихна се тя.

Съседите им по маса бяха младежи. През деня бяха карали ски и лицата им бяха загорели.

— Здрасти — усмихна се единият на Ким. Не отделяше поглед от нея, откакто бяха седнали.

Марк видя притеснената й усмивка и се наведе към ухото й:

— Няма нищо. Поздрави го и ти!

Тя последва съвета му и Марк трябваше да се пребори с пристъпа на недоволство, което изпита. Нали именно това бе една от причините за пътуването! Ким трябваше да бъде отведена по-далече от глупавата ситуация, която се получи, след като публикуваха снимката им във вестника. Но също така да се срещне с хора на своята възраст и да се почувства свободна. Надали й се е случвало такова нещо досега, помисли си Марк.

Младежът попита дали може да танцува с Ким и той се спусна да му обяснява, че тя му е племенница. Но забеляза, че все по-трудно произнася тази дума. Наивните опити двамата с Ким да издигат прегради помежду си ставаха все по-безсмислени.

 

 

Ако можеше да избере един ден от живота си и да го запази във вълшебна бутилка, ден, на който ще може да се радва винаги, когато пожелае, би избрала днешния, обеща си Ким, докато се къпеше под горещата струя на душа.

Тя вече кара ски! Разбира се, има още много да се учи… Засега умее да прави рало, да се качва и да слиза от влека, без да пада. Марк заяви, че не познава човек, който да е напреднал толкова много само за един ден…

Марк бе опитен скиор и се спускаше по пистите, докато тя вземаше първите си уроци сутринта. Дойде при нея с разрошена коса и зачервено лице.

— Къде беше? — попита тя.

— На върха на света, Ким. — Той кимна към огромните бели куполи над дърветата. Ким едва различаваше малцината дръзки скиори, които се спускаха по склона. — Да се спуснеш от върха е несравнимо преживяване! Ще те взема с мен някой ден.

При спомена за обещанието му сърцето на Ким отново подскочи.

Следобеда той прекара с нея. Веселите случки преминаваха като по лента пред очите й: Марк кара ски, обърнат назад, за да й обяснява какво да прави. Ким губи равновесие и се хваща за главата му, за да не падне… И Марк се прекатурва в снега!

И накрая, нейното непредвидено пътешествие в гъсталака… За щастие, не успя да се блъсне в дърво. Разбра колко зле се е подредила, когато опита да се изправи. Ските и тежките обувки бяха затънали дълбоко в снега. Краката й бяха като циментирани.

— Добре ли си? — Марк приближи веднага.

— Да! Но не мога да помръдна оттук. — Кой знае защо положението й се стори комично. Представи си как лежи по гръб, шапката й е отхвръкнала, щеките й са захвърлени настрани… И избухна в смях.

— Какво каза? — Отдолу Марк й изглеждаше още по-намръщен.

— Не мога да се измъкна… Спасете ме, благороден рицарю.

— О, Ким! — От нежността в гласа му сърцето й запя. — Чакай да си сваля ските. Иначе ще трябва да спасяват и мен…

Измъкването й от горичката беше истинска комедия. Марк разкопа дълбокия до пояс сняг, за да извади ските й. Едната излезе лесно. Другата подскочи и се удари в кичестите борови клони над главата й.

Най-после Марк я освободи. И двамата се бяха задъхали. Умираха от смях край пистата.

Мина патрул на спасителната служба и попита дали имат нужда от помощ. Ким не успя да обуздае смеха си и остави Марк да обясни.

— Благодаря, ще се справим сами — отговори той с достойнство между два изблика на смях.

Да, денят бе съвършен, мислеше си Ким, докато се загръщаше в бялата хавлия. Небето беше невероятно синьо. Въздухът бе лек като шампанско. А Марк… Марк бе по-красив от всякога…

Към четири часа те се прибраха и отидоха с колата в центъра. Обикаляха магазините, възхищаваха се на автентичната викторианска архитектура… А сега Ким умираше от глад. Тя набързо изсуши косата си и се облече.

— Добре ли изглеждам? — попита, когато се срещнаха с Марк в коридора.

— Господи! — Възклицанието му бе съвсем тихо, сякаш не искаше Ким да разбере колко е изненадан.

Но тя го чу съвсем ясно. Стана й криво. Огледа джинсите и блузата си. Мислеше, че с тях изглежда добре…

— Защо си изненадан? Не съм донесла целия си гардероб тук, както ти е известно.

Марк й се усмихна обезоръжаващо, хвана я за раменете и я обърна с лице към огледалото в овална рамка, в стила на старинните портрети, които бяха окачени на стената.

— Погледни се в огледалото, вместо да се цупиш! — С едната си ръка той я притисна до себе си, а с другата прихвана брадичката й и изви лицето й към огледалото. — Виж се, Ким! — Тя погледна, но не видя нищо особено. Усети само горещото и силно тяло на Марк, притиснато до нейното. — Изглеждаш невероятно!

Тя отново се взря в огледалото. Но в него беше не Ким Уейд, а мъж и жена с блеснали очи и притиснати тела. За миг й се стори, че тя и Марк в огледалото са един от старинните, застинали във времето портрети от стената…

Той не се усмихваше. Ким беше сигурна, че си е помислил същото.

— И така, къде искаш да вечеряме? — отдръпна се Марк.

— Все ми е едно. — Искаше само да отидат някъде, където има хора и да не се бавят, защото бе гладна.

Той я прегърна през кръста и я поведе към асансьора.

— Чудесно! Вече съм резервирал маса.

Излязоха от асансьора и Марк я поведе към сводест вход.

— Господи! — прошепна Ким, когато влязоха в осветената със свещи зала, където свиреше невидимо пиано.

Келнерката ги отведе на маса с горящи свещи в сепаре между два прозореца. Мястото беше специално, имаше чудесен изглед както към огрените от луната склонове, така и към камината, в която пращяха сухи дънери.

— Добър апетит! — усмихна се келнерката.

Дали ни помисли за двойка влюбени, питаше се Ким.

— Ще караме ли ски утре? — Тя разтвори менюто.

— Ако искаш… Защо?

— Просто се чудех дали да си поръчам пастет. Нали разбираш, калорична храна.

— Поръчай си каквото желаеш! — усмихна се Марк.

Ким понечи да го попита кога смята да си тръгнат, но сърце не й даде. Искаше й се уикендът да няма край…

— Ще взема тортелини със сос „Алфредо“ — каза тя.

Марк поръча пълнена плешка за себе си и гарафа с вино за двамата.

Докато се хранеха, разговаряха за преживяванията си през деня и често избухваха в смях.

— Струва ми се, че съм още на ските — сподели Ким. — Краката ми са изтръпнали, а щом затворя очи, имам усещането, че се спускам от върха.

— Да не е височинната болест?

Ким гледаше Марк на светлината на свещите и знаеше, че световъртежите й в последно време нямат нищо общо с надморската височина.

Двамата се наслаждаваха на прекрасната кухня. Преоткриваха вкусовите си усещания през краткото бягство от града за уикенда. Но докато пиеха кафето си, мислите на Ким се върнаха към Колорадо Спрингс.

— Би било чудесно…

— Какво?

— Нищо…

— Да не трябва да се връщаме — довърши той. — Познах ли? — Тя кимна усмихната. — Тук май ти хареса? — Марк се пресегна през масата и сложи ръка върху нейната. Ким не знаеше какво да направи. Докосването му я изпълни с трепет. Би трябвало да се отдръпне… И да го попита защо се държи така…

Силно притеснена, тя потърси очите му. Погледът на Марк, настойчив и прям, очакваше знак от нейна страна, за да се отдръпне. Той я бе държал за ръката и преди, дори я бе прегръщал… Но това докосване бе много по-различно… Ким не смееше да помръдне. Почти не дишаше. Намери смелост и обърна ръката си. Дланите им се срещнаха с опияняваща близост.

— Искаш ли да потанцуваме? — предложи той.

Пианистът свиреше мелодии от трийсетте и четирийсетте години. Няколко двойки вече бяха излезли на дансинга.

Когато я поведе, Ким се почувства като ефирна пеперуда, която не знае къде да кацне. Но само след миг всичко дойде на мястото си. Той постави едната си ръка на кръста й, а с другата я привлече към себе си. До този момент и двамата можеха да намират извинения за случайните изблици на своите чувства. Но танцът беше нещо друго! Тя вярваше на обещанието, което се четеше в очите на Марк…

Завъртяха се на дансинга. В обятията на Марк, светът не съществуваше за Ким… Разбираше, че той е нащрек, готов да се оттегли, ако тя не желае тази близост. И му показа, че няма намерение да се съпротивлява. Марк я притисна още по-плътно към себе си. Дъхът му целуваше косите й и тя усети забързаните удари на сърцето му.

С трепетна въздишка Ким се предаде на влечението, което изпитваше към Марк от момента, в който се срещнаха. Приюти се в нежната прегръдка на ръцете му и бузата му погали слепоочието й.

Двамата се отдадоха на чувствата си. Не мислеха за последствията, които ги очакваха в Колорадо Спрингс.

Ръката на Марк се плъзна по гърба й в бавна милувка, полуразтворените му устни докоснаха слепоочието й…

Ким бе загубила способността си да разсъждава. Значение имаха единствено божествената близост на Марк и прекрасният ден. Тук, в ски курорта, не бе необходимо да се преструват или да се страхуват за нечия репутация. Бяха свободни да бъдат онова, което са, да следват истинската си природа.

Танцът свърши, но пианистът плавно поде нова мелодия. Марк вдигна глава, за да поиска разрешение от очите й. Но те не желаеха да прекъснат блаженството си и останаха затворени.

— Още един танц? — попита Марк на глас.

Ким леко разтвори устни, за да му отговори, и той се надвеси над нея. Ще ме целуне, помисли си тя и сърцето й заблъска в гърдите. Но Марк не го направи. Устните му леко се извиха в усмивка и той отново я притисна към себе си.

Ким не би му се разсърдила, ако я целунеше. Огънят, който ги изгаряше, бе по-силен от този в камината. Марк премести ръката си върху косата й и нежно погали шията й.

Мелодията, на която танцуваха, беше нежна, лирична и романтична. Гершуин, помисли Ким като в просъница. Струваше й се, че всеки миг ще литне в небесата.

— Трябва да седна за малко — прошепна Марк в ухото й.

— Защо? Какво има?

— Ти. Твоето присъствие — опита да се пошегува той, но изгарящото желание ясно личеше в погледа му.

Когато се върнаха на масата, те вече не бяха обикновените познати от началото на вечерта. Преминали един много важен праг, те бяха вече двойка влюбени.

Седнаха. Известно време се изучаваха един друг в светлината на свещите. Марк въздъхна и разроши косите си.

— Какво става с нас, Ким?

Тя бе объркана не по-малко от него.

— Желаете ли още нещо? — Появата на келнерката ги изненада. Ким вече мислеше, че двамата с Марк са единствените хора на планетата.

Той я погледна въпросително. Ким поклати глава.

— Сметката, моля — рече Марк.

В асансьора бърбореха възбудено в колко часа ще станат на следващата сутрин, какво ще закусят, къде ще карат ски.

Но Ким знаеше, че Марк мисли за друго… Както и тя самата.

Как ще завърши този ден, питаше се тя. С целувка? Или с още нещо? А може би Марк вече съжалява, че отидоха толкова далече?

Той я изпрати до стаята. Ким се приготви за лицемерно „лека нощ“. Но Марк влезе преди нея и запали нощната лампа.

— И двамата сме уморени — каза той, сякаш да я успокои, че няма намерение да остава. — Цял ден бяхме на крак… — Той тръгна към вратата. — Искам да съм сигурен, че в стаята ти всичко е наред…

— И не намери никой под леглото? — Ким внезапно проумя, че Марк наистина е искал да се увери, че тя е добре. — Ти си чудесен, Марк Джонсън — Пристъпи към него и докосна лицето му. Той потръпна, затвори очи и целуна ръката й. След миг я притискаше в обятията си.

— О, Ким… Ким… Съжалявам…

— Няма за какво да съжаляваш! — Тя обви ръце около врата му.

— Толкова отдавна исках да те прегърна…

Ким никога не бе изпитвала такова вълнение. Сърцето я заболя от радост.

— И аз го исках…

Тя не успя да довърши, защото Марк жадно впи устни в нейните, сякаш от това зависеше животът му.

Ким никога не бе пожелавала мъж толкова силно, бързо и неизбежно. Но и никога не бе срещала мъж като Марк, който знаеше как да събуди желанието у жената.

Пръстите му се вплетоха в косите й и тя стана негова пленница. Нежно стрелкащият се език на Марк превръщаше тялото й в огнена река…

Почувствал отклика й, той плъзна ръце по гърба й до бедрата, подчертавайки всяка извивка на тялото й. Сякаш искаше да я усети наведнъж цялата.

Това е лудост, предупреждаваше я един вътрешен глас. Винаги бе мислила, че ако се люби с някого, двамата ще са женени или поне ще са ходили дълго време, ще са обвързани…

Но огънят, пламнал помежду им, нямаше нищо общо с детските й фантазии. Тяхната връзка се разви невероятно бързо. Ала Ким все още не беше готова. Плашеше я нестабилността на отношенията им. Марк явно бе свикнал да получава от жените много повече, отколкото тя можеше да му даде…

— Марк! — Тя отметна глава. — Трябва да спрем!

— Зная — изстена той. — Съжалявам… Не исках… — Но явно не можеше да се овладее. Целуваше я отново, жадно и страстно.

— Марк! — Тя опря длани на гърдите му.

— Да, да, разбира се… — Той затвори очи и опря чело в нейното. Дишаше дълбоко. Накрая успя да се откъсне от нея с извърнат настрана поглед. — Права си.

Не, Ким не беше съгласна! Всяка частичка от нея болезнено желаеше да се притисне отново до него и да достигне щастието, загатнато от неговото докосване…

Марк отиде до прозореца и впери поглед в тъмнината.

— Как ще обясним на Мириам? — попита той.

Мириам! Името изплющя като камшик над нея.

— Тя те изпрати тук, за да се грижа за теб. А аз предадох доверието й… Какво ще каже тя?

Ким стисна ръцете си, почувствала внезапно студ и празнота.

— Предал си доверието й? Това ли означава за теб случилото се? — Тя не можеше да прикрие треперенето на гласа си.

— Извинявай! Не исках да те обидя. — Марк пъхна ръце в джобовете си и закрачи нервно из стаята. — Съгласна си, че положението е твърде деликатно, нали? Не мога да си представя как ще й обясним… Не само на нея. — Той замълча. — Ким, какво ще кажа на хората, които ме познават?

— Разбира се, трябваше да се досетя, че… — Ким пипнешком потърси стола зад себе си. Марк бе адвокат в престижна фирма. Имаше високи цели, приятелка, която бе много по-подходяща за неговия начин на живот от нея…

— Достатъчно неприятно беше, че те представих за моя племенница и вестниците ме разкриха… Хората ще помислят, че съм излъгал умишлено, за да омаловажа факта, че живеем заедно. Репутацията ми…

Неговата репутация? Ким трепереше, но не позволи на сълзите да бликнат от очите й.

— Не бива да го допуснем — каза той. — Трябва да овладеем положението и да сложим край на всичко! Още тук, тази вечер.

Марк говореше, а Ким усещаше как огънят на страстта продължава да ги изгаря, въпреки разстоянието помежду им. Как да се овладеят чувства като техните? Да се държат грубо един с друг, всеки да се прибере в черупката си… Нали точно така постъпваше тя винаги, когато имаше проблеми…

Марк не желаеше да опетни репутацията си заради нея. Той имаше кариера, цели, познати, с които трябваше да се съобразява. За Ким Уейд нямаше място в неговия живот. Ким успя да се овладее и се усмихна.

— Няма проблеми, Марк. Считай инцидента за забравен…

Той присви очи. Враждебността й го извади от равновесие.

— Ким, какво има? — приближи към нея.

— Нищо… Разбирам те… Съгласна съм. Хората ще клюкарстват… Има голяма разлика във възрастта ни, неподходящи сме един за друг… Помежду ни съществува някаква роднинска връзка… Ще стоварят всичко върху теб. Нека забравим случилото се. И няма да плъзнат клюки.

— Ким, аз никога… — Лицето му помръкна. Но след миг сви рамене и рече: — Добре. Радвам се, че се разбрахме.

— И аз се радвам, че си съгласен. А сега, мисля, че трябва да си лягаме, щом утре ще караме ски. Не си се отказал, нали? — Искаше да узнае дали той може да отмине инцидента със същото безразличие като нея. За момент той се вгледа в очите й.

— Да — каза накрая. — Ще караме ски! — Ким му бе дала онова, за което я бе помолил — контрол над положението. Но когато си тръгна от стаята й, Марк изглеждаше по-мрачен от всякога.

 

 

Преди да заспи, Ким разтвори дневника си, за да преосмисли на страниците му случилото се през деня. Никога в живота си не бе научавала толкова много, не се бе смяла така искрено и не бе обичала тъй силно… Дълго стоя с писалката над празния лист. Не можеше да реши за какво да пише. Бяха се случили толкова много неща… Когато затвори тетрадката, на страницата имаше само един ред:

„Няма съвършени дни.“