Кърк Мичъл
Взрив (7)

7.

Герити едва не се разсмя, когато заобиколи ъгъла и видя статуята.

Ега ти иронията.

На вратата на училищния двор — католическото училище, което посещаваше доведената дъщеря на Лиам Макгивни — стоеше свети Себастиан. От бронз. Завързан за ствола на дърво, с умолителен поглед, отправен към небето, и набучено със стрели тяло. И защо римските стрелци му бяха сторили това? Защото влязъл в армията под фалшив претекст, криейки в мъжествените си гърди нежното сърце на християнин. Лиам бе направил същото с ИРА. Беше допуснал сърцето му да вземе връх над дадената клетва. Според легендата свети Себастиан не умрял от страшните рани. Една християнка — май се казваше Ирена — го намерила в безсъзнание, увиснал на въжетата, и го излекувала. Себастиан отново декларирал вярата си. Майната им на имперските стрелци — този път император Диоклециан заповядал да го пребият до смърт с тояги.

И сега, докато вървеше към вратата, Герити развеселено фиксираше жената, изиграла ролята на Ирена за Лиам.

Кейт О’Брейди-Дъв.

Или поне тя си мислеше, че това е името й на омъжена жена.

Тя предлагаше дрехи, стара форма за печене на вафли и увити в найлон курабии, поставени върху задната врата на камионетка. Вниманието привличаше един джип „Ранглър“ — куп ръждясало хромирано желязо.

Герити запомни регистрационния номер и си отбеляза подсиленото шаси.

Родителите на учениците правеха нещо като битпазар. При това в неделния ден. Накъде отиваше църквата? Герити прочете за събитието във вестника. Семейство Дъв със сигурност бяха в центъра на местния живот. Едва във вторник Герити се натъкна на съобщение за сватбата и снимка на булката на светската страница. Тогава реши, че снимката силно преувеличава.

Но не.

Тя беше още по-привлекателна на живо. Цигуларка от „Бостън Попс“. Тук се откриваше интересна възможност.

Герити стоеше от другата страна на претъпкания тротоар, на който беше паркиран ранглърът, и симулираше интерес към някакви боклуци, натрупани върху масичка за карти. Чу как доведената дъщеря на Лиам, Лизи, казва на майка си:

— Осемнайсет долара и трийсет и пет цента, мамо. Достатъчно за нова рокля.

А Кейт отвърна нежно, но твърдо:

— Те не са за нови парцалки, дечко. Правим това да съберем пари за компютри на училището.

Да, точно такъв характер би привлякъл Лиам Макгивни. Собствената му майка го шамаросваше по ухото преди всяка забележка. А и старият Макгивни не беше образец за подражание. Напротив, той бе живото свидетелство за това как британското управление може да изврати ирландския дух. Пияница, живеещ от социалните помощи до деня, в който той и жена му изгоряха в умишлено предизвикан пожар. Поне им бе спестена съдбата на собствения баща на Герити, който умря с насрани гащи в ъгъла на една кръчма.

Докато изучаваше курабиите на Кейт, Герити се усмихна.

Тя му върна усмивката някак притеснено.

Герити продължи нататък, като се оглеждаше за Лиам. От него нямаше и следа. На работа без съмнение.

— Колко струва градинският маркуч? — попита Герити една пълна жена с весели очи.

— Какво ще кажеш за един долар, сладур?

— Ето два. Единият е за Себастиан. Като го гледам, би ударил едно. С чисто медицинска цел, сигурен съм.

Тя се разсмя и плесна с длани разтворените си колене.

— Ама че сте майтапчия!

— Признавам се за виновен. — Герити отмина с маркуча, намотан на рамото му. Откри външен термометър и кафеварка „Крупс“. Всички на намалени цени. Джеймс Дъв още го нямаше. Добре, каза си той. Свърших всичко, за което дойдох днес.

Почти беше стигнал до последната маса в дългата редица, когато забеляза грозновато момче, което седеше със скръстени крака в калта. То си играеше с нещо изключително интересно.

— Да не сте ударили голямата печалба, мистър? — попита го някаква жена, очевидно само за да му покаже, че момчето е нейно.

Детето не интересуваше Герити. Играчката обаче го очарова. Той коленичи, без да обръща внимание на калните лекета, и съсредоточено загледа как хлапето пуска черно топче за игра по наклонен улей. То направи една обиколка, падна в една дупка, направи още две обиколки и спря рязко. Ролба за топчета.

— Колко струва това? — попита Герити.

— То е на Джъстин — отговори жената. — Не се продава.

— Жалко. — Герити се намръщи. — Надявах се да го взема за племенника ми. Той живее в Дъблин. Там не мога да му намеря такава хубава играчка. — Намигна на момчето. — Знаеш ли къде е Дъблин?

— Ню Джърси?

— Точно така. Горкият малък Кевин. Щеше да значи толкова много за момчето. На легло е от месеци.

В очите на хлапака се появи подозрение. По времето на Герити добрите сестри доста биха се поизпотили с това дете.

— Защо е на легло?

— Катастрофа. Загуби крака си, наистина.

— Не е трябвало да кара.

Герити се изкиска.

— Не, наистина. Но тази играчка би означавала много за него.

Момчето повиши тон.

— Няма да я получи! — След това пусна ново топче.

Герити погледна жената с израз на дълбоко разочарование.

След минута тя каза:

— Е, добре, предполагам, че мога да намеря на Джъстин друга.

— Мамо!

Герити извади пачката от предния джоб на панталоните си. Измъкна петачка и я подаде на момчето.

— Десет.

— Много добре.

Момчето грабна двете банкноти и Герити се сдоби с играчката. Умно направено. Върна топчетата.

— Не ми трябват.

Жената извади аудиокасета и я размаха като проститутка, чакаща на стълбите.

— Интересува ли ви запис на „Ю Ту“?

— Имате предвид шпионския самолет? — попита Герити. — Какво да му слушам.

— Не, тъпчо, ирландската група. Хайде, всеки е чувал за „Ю Ту“. Вие сте ирландец, нали?

— Простете невежеството ми. За известно време бях встрани от нещата. — Герити огледа обложката, чувствайки се до голяма степен като пришълец от открития космос. Някакви ирландски хулигани на фона на ерозирал пустинен склон. — Но ще я чуя, щом толкова ми я препоръчвате. Да видим какво правят момчетата в днешно време. Колко?

— Дванайсет долара.

Беше надушила глупака. Герити обаче бодро плати.

Точно преди ъгъла той се обърна и погледна назад, движейки се на заден ход.

Още виждаше червената коса на Кейт О’Брейди. Хвърляше огнени отблясъци под агонизиращия свети Себастиан.

— Лека нощ, Ирена — каза той.

 

 

Стискайки в едната си ръка стиропорна чашка с кафе, Дъв отключи бронираната врата и я бутна навътре. Както винаги, в склада за експлозиви миришеше на мухъл. Като в гробница, помисли си той. Но освен това въздухът беше и силно парлив заради всички вещества, съдържащи азотна киселина.

Потърси пипнешком ключа на лампата върху бетонната стена.

Гола прашна крушка освети рафтовете с наредени по тях устройства и фрагменти от бомби. Някои бяха веществени доказателства, очакващи процеса. Други, със залепени етикети, бяха приготвени за унищожаване веднага щом екипът намереше време.

Дъв провери дали е заключил вратата след себе си.

Складът беше построен така, че в случай на евентуална експлозия покривът да сдаде преди стените — ако вратата е затворена. Тогава ударната вълна би отишла нагоре, вместо да изравни със земята площта за конфискувани превозни средства, която ограждаше склада.

Дъв отпи глътка топловато кафе и погледна часовника си. Пет и четвърт. Забрави за вечерята в „Св. Себастиан“.

Хвърли чашката в кошчето и тръгна бавно по главния коридор. Докато вървеше, четеше етикетите. Един от тях го прободе. Подписан от полицай Е. Макнолти. 9 октомври 1988. Когато Бланкет е надраскал това, са му оставали още шест години живот. Ненормална мисъл.

Денят беше изпълнен с тях.

Намери един от случаите, които търсеше. Експлозия на бомба в тоалетната. Извади усукания фрагмент от кутията му и вдиша дълбоко с допрян нос. Черен барут. Лютеше. Направо пареше.

Беше тук, за да освежи обонятелната си памет.

— Не — каза той след втората проба. Взривът на моста на Ривър стрийт не беше причинен от черен барут.

След това намери остатъка от пластичен експлозив C-4, с който някакъв ватман, на когото светът му беше докривял, вдигна във въздуха мотриса на транспортната компания в Масачузетс Бей. Дъв отново вдъхна дълбоко, затваряйки очи, за да долови миризмата по-пълно.

— Няма начин — реши той.

Накрая разопакова веществените доказателства от един стар случай с АНФО. Амониев нитрат и гориво. Най-често изкуствен тор и нафта. В този случай терористът беше изпълнил заплахата си, буквално изпарявайки шефа на компания за превози с устройство, от което останаха само парченца.

— Да — каза той. — АНФО.

Лабораторният анализ можеше да го потвърди за няколко дни, но Дъв трябваше да е сигурен по-рано. Беше се сблъскал с талантлив, може би дори на световно равнище терорист. В този момент той беше на свобода и сглобяваше следващото устройство.

Дъв сравни още веднъж двата образеца. Имаше разлика — слаба, но доловима. Това от моста лютеше повече. За няколко секунди го заболя главата.

 

 

Гаражни разпродажби.

Така им викаха американците. Чудесен обичай, помисли си Герити, докато въртеше педалите към района на складовете покрай Инър Харбър. Той си тръгна от „Св. Себастиан“ едва когато се спъна в разрешението на транспортния си проблем — велосипед без скорости на една поляна, претъпкана със стоки. Гумите бяха здрави и имаше телена кошница, така че сделката бързо бе сключена за петнайсет долара.

— Да имате някаква здрава торба? — запита Герити разпоредителя, който се порови около минута, след което изтръска някакви яйцеподобни неща от чувал от зебло.

— Какво е това?

— Сили Пати^[1]. Имах магазин за играчки в Роксбъри. Чернилките ме разориха. Никога ли не сте чували за Сили Пати?

Жената в училищния двор го бе нарекла тъпчо. А ето сега и Сили Пати. Думите като че ли винаги се движеха на групи.

Човекът отвори едно яйце и показа на Герити съдържащата се вътре субстанция. Възрозова, тя приличаше на някои от пластичните експлозиви. Той я разкъса на две като карамел, после отново я направи на буца.

— Колко струва? — попита Герити.

— Ами не знам… Два долара на парче?

— Става. — Всички тези странни и неочаквано полезни неща в тази страна бяха просто възхитителни. Герити се чувстваше, като че ли изведнъж е попаднал на железни сечива, след като досега е разполагал само с каменни.

Въртеше педалите по пътеката между два изоставени склада. Тя беше толкова тясна, че само пешеходец или велосипедист би могъл да мине по нея. Не и автомобили, което караше Герити да се чувства малко по-сигурен, че полицията няма да го изненада от тази страна. Той зави по дългия кей, минавайки покрай мароканския кораб, който го беше докарал в Бостън.

Ниските облаци, реещи се над пристанището, закриваха „Логан Интернешънъл“, но Герити чуваше самолетите, които излитаха и се приземяваха.

Отново беше започнало да ръми. Великолепна нощ да си стоиш на закрито с бутилка и нещо интересно за вършене.

На края на пътеката слезе от колелото и усмихнато загледа „Долфин Рънър“. Той се беше килнал застрашително надясно, което само радваше Герити. Така корабът изглеждаше по-необитаем, отколкото беше всъщност. Герити качи колелото си по рампата, която застрашително скърцаше под краката му с изгнилите си дъски, и го сложи на ръждясалия квартердек. Преди много години екипажът е стоял тук, облечен в бяло, и е посрещал на борда синьокоси матрони и техните шкембести, дъвчещи пури съпрузи. Герити още усещаше присъствието на тези доста светски духове, чуваше как раздразнителните им повиквания към стюарда отекват надолу по сенчестите коридори.

Той скри велосипеда си зад една спасителна лодка, извади от кошницата пълния със съкровища чувал и го пренесе през люка. Там се намираше главният салон. От стените на парцали висеше червено кадифе. Застоялата дъждовна вода беше образувала локви по цялата преграда на щирборда. Той мина по наклонената палуба, между завинтените за пода маси за игра. Блекджек, рулетка, крапс^[2]. Всичко необходимо за облекчаването на основната болка на преуспелите — скуката. Само че това бяха незначителни начини да рискуваш в сравнение с това да заложиш живота си на бомба.

Герити се изкачи по стълбата към мостика.

Масата за карти беше покрита с инструментите, които беше свил от техника, плюс някои специалитети, намерени по гаражните разпродажби. Към една от гредите на масата бяха завинтени капачки от буркани, пълни с дузина различни вещества. Контрастиращите оттенъци на червено, жълто и зелено придаваха на работното му място вид на средновековна аптека, което доста му харесваше.

Той се отпусна в капитанското кресло, въздъхна със задоволство след усилията през деня и изпразни чувала върху масата. Бе подпрял двата й крака, за да компенсира наклона. Въпреки това яйцето със Сили Пати се изтъркаля на пода и спря, като се блъсна в стария телевизор, който беше намерил в кабината на домакина.

В лошо състояние — помисли си той, докато вдигаше яйцето. Добро напомняне за това, в колко лошо състояние беше светът.

Герити се завъртя и погледна контролната конзола, където беше поставил оловна фигурка на Правосъдието от гаражната разпродажба на един съдия. Явно и богатите си позволяваха това удоволствие. Той докосна циферблатите с яйцето, облегна се назад и се усмихна.

Очите му се спряха на снимката, която беше закачил на конзолата. Две момчета, долепени до въжето в онзи далечен училищен двор в Белфаст.

— Ах, скъпи Лиам — тъжно каза той. — Не е за вярване, че се стигна дотук в нашите отношения. — Герити се наведе напред, като че ли слушаше отговора на усмихнатата момчешка уста. — Какво казваш? Защо протакам с убийството ти? Ще ти обясня с ей тази шашма. Я ми кажи, изпускаш ли се понякога с някоя дума от едно време като шашма? Не? — Герити взе играчката и я сложи пред снимката. — Лиам, виждаш ли всички лупинги, завои и неочаквани пропадания на тази измишльотина? Така би трябвало да изглежда житейският опит. Пълен с всевъзможни усещания. Всяка възможна тръпка. Тогава, когато всичко свърши и застанеш на ръба на гроба си, знаеш, че си е струвало. Това е, момко — искам да знам, че си е струвало с Лиам Макгивни.

Замислената усмивка на Герити се превърна в гримаса, когато вдигна мобифона, взет назаем от едно от пияндетата в „О’Дауълс Пъб“. Набра справки.

— Бостън, моля — каза той. — Полицейското управление. Да, сапьорският отдел. Трябва ми и адресът.