Кърк Мичъл
Взрив (11)

11.

— Да — каза по-възрастният, но все така познат глас от другата страна на фона на виещите сирени.

Герити седеше в дълбоко кресло, вдигнал крака върху дивана. В дясната ръка държеше часовника си. С очи, приковани към циферблата, той каза:

— Здравей, Лиам. Доста време мина, а? — Ухилено засече времето.

Минаха точно трийсет и четири секунди, докато Макгивни каза:

— Райън.

— Не изглеждаш особено изненадан, Лиам.

— Може би щях да се изненадам сутринта. Не и сега. Не и след като си оставил визитната си картичка в тролея.

— Доста спортсменско от моя страна, какво ще кажеш? — Герити закопча часовника обратно на китката си, — най-малкото ти дадох отправна точка. Повече, отколкото ти ми даде. — Той продължи да прелиства семейния албум, поставен в скута му. — Онази нощ кралската специална авиодесантна служба беше по петите ми през целия път до графството Монахан. Нищо не може да се сравни с елитен британски антитерористичен взвод в способността му да накара човек да бъде нащрек. Както и да е, поне се радвах шест години на относителна свобода, преди Интерпол да ме пипне в Западен Берлин.

— Как се докопа до робота? — попита Макгивни.

— Слушай, нямам намерение да поучавам най-добрия в Бостън, но има какво да се научи от старата родина. Винаги е най-добре да включваш казармите в щабния си комплекс. Всичко, което трябваше да направя, беше да избягна сензора на прозореца снощи и цялата сграда беше на мое разположение до седем сутринта, когато… Как се казваше оня образ, дето пърди така оглушително? Мейнър? Да, мисля, че беше Мейнър. Той се появи да отвори заведението.

Неловка тишина.

— Знам какво точно си мислиш, Лиам — каза Герити. — Сега ще трябва да проверяваме цялата проклета сграда. Едно по едно.

— Това санкциониран удар ли е?

— Санкциониран ли? — каза Герити.

— Ръководството на старата група. Те ли те изпратиха? Ако е така, излез срещу мен, а не срещу приятелите ми, копеле такова!

— Успокой се, Лиам. Май не ти е лесно с този характер. Трябва да се научиш да се владееш. Господ ми е свидетел, аз се научих в Касъл Глей. Каменната килия е прекалено тясно място, за да я делиш с гнева си. — Герити се прозя и се протегна. Чу под себе си слабо свистене. Бръкна между възглавницата и облегалката на креслото и откри гумена играчка с формата на кокал. Тя издаде астматично свистене, когато я стисна.

— Не, Лиам. Не съм тук по линия на старата банда. Надраснах това ИРА и всичките й заблудени отломки. Те не са нищо повече от провинциални терористи. — Той млъкна, разглеждайки изгризаната играчка. — Кучетата са провинциални.

— Тогава защо?

— За да те накарам да изпиташ болка и да успокоя моята собствена. Страшно бих искал да ти предам моята болка. Но това не е в рамките на човешките възможности. Не мога да те сложа в каменна килия за седемнайсет години, нали? Така че възможностите ми не са големи. — Герити погледна снимката на Макгивни, прегърнат от Лизи и Кейт.

— Интересни са, но са малко.

— Не аз убих онези деца. Нито британците. Ти си причината те да са мъртви. Не аз.

— Това не ме засяга толкова. Ти обаче си проговорил, Лиам.

— Да бе, проговорил съм! Бягах. През целия път до Бостън.

— Сам?

— Не, помогнаха ми. От двете страни на океана.

— Кой?

— Шин Фейн.

Нова хитрина, но тя не променяше нищо за Герити.

— Ти предаде каузата, момко.

— Глупости — изсъска Макгивни, вече напълно загубил самообладанието, което си беше наложил. — Никога не ти е пукало за каузата. Беше ти кеф да използваш хората и след това да ги унищожаваш. И направо се изпразваше в джинсите си, ако успееше да направиш и двете едновременно. Кажи си го: бесен си, защото се осмелих да ти се изпреча на пътя!

— Да! — изрева Герити. — Аз те взех, теб, безпризорното дете на къркачи, дадох ти приятелството си, издигнах те от улицата и те направих титан! Разрушител на градове, унищожител на светове!

— Не бях титан, Райън. Бях войник в една мръсна малка война. И теглих чертата на убиването на цивилни.

— Чертата ли, момко? — презрително запита Герити, възвръщайки хладнокръвието си. — Мислиш ли, че щом плещиш на латински и си си натъпкал главата с катехизиса, си готов да погледнеш по-надалеч, отколкото впиянчения ти баща? Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но черта не съществува. А дори и да я прекараш, тя е въображаема като Гринуичкия меридиан. Нищо не разделя правото и кривото. Те са едно, безнадеждно омотани като змийско кълбо. Кали и Вишну са едно. Животът произлиза от смъртта. — Той захвърли играчката на кучето и тя отскочи от пианото. — Чувал ли си за Големия взрив? Казват, че вселената е възникнала след взрив. Представяш ли си — в основата на сътворението е била експлозията!

— О, боже.

— Аз те научих на уважение, Макгивни. — Герити пусна албума на пода и стана от креслото. — А как ми се отплати ти? Завря ме в дупка за седемнайсет години.

— Не мога да повярвам, че някога съм ти се водил по акъла!

— Все още е така — и ще ти го докажа, Лиам. Ще ти предложа морална дилема. Гатанка, ако щеш. Да видим дали имаш достатъчно въображение да се справиш. Мостът на Ривър стрийт и „Копли Скуеър“ бяха само началото. Можеш да запазиш близките си или с труд постигнатото инкогнито. Не може и двете… или може? Гледай сега, ето къде е гадното — аз проговорих, когато накрая ме хванаха. Казах им, че си ми помагал тогава на пазара. Наскоро да си се проверявал в мрежата на Интерпол?

Макгивни най-после се разкрещя:

— Ще те намеря, копеле!

— Сигурен съм в това. Сега трябва да бягам, че Кейт и Лизи си идват.

 

 

Франклин нямаше ясна представа какво търси. Не съществуваше портрет на средностатистическия бомбаджия, както за средностатистическия подпалвач например. Но направи това, което му бе казал Дъв — прегледа тълпата зад кордона, огледа прозорците на околните сгради, въпреки че всички те бяха евакуирани.

Три смъртни случая за пет дни.

Сапьорският екип не беше „Специални операции“. През всичките месеци, прекарани там, никой не беше пострадал.

Той тайно искаше да се махне. Не спеше добре и на два пъти се усети, че крещи на приятелката си Сесили за нищо. Но не можеше да се реши да поиска преместване. Разбира се, това щеше да се отрази на кариерата му. Щяха да го пратят обратно в патрула, нощна смяна, и можеше да си остане там с години. Но не беше само това. Искаше да напусне сапьорския екип при свои собствени условия. Искаше да бъде добър колкото Дъв, когато накрая се оттегли.

Лейтенантът беше адски емоционален — Франклин го виждаше в момента да крещи на някого по мобифона — и може би дори прикрит фанатик. Но той беше ключът към оцеляването. Франклин се чудеше как Рорк е оцелял толкова време, да не говорим, че беше запазил всичките си пръсти. Не, Дъв беше този, който притежаваше необходимите познания, и точно това привличаше Франклин.

Накрая попадна на някакъв човек със странни дрехи. Дълги ръкави през лятото и торбести панталони. Той имаше мрачен вид и не отклони погледа си, когато Франклин се втренчи в него.

— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност, господине? — каза Франклин и извади значката си.

— Я се шибай, приятел.

— Какво?

— Аз съм помощник-следователят. — Той измъкна собствената си значка. — Мога ли вече да си докарам возилото? Ако почакам още малко, ще пратят някого да ми прибира шибаното тяло.

— Трябва да питам лейтенанта.

— Действай.

Франклин прекоси обратно площада, затаявайки яда си. Веднага разбра, че не е трябвало да оставя Дъв сам. Той беше смъртно блед, слушалката висеше от отпуснатата му ръка.

— Лейтенант?

Дъв продължи да се взира в пространството.

— Мисля, че може би трябва да легнете на пейката. Нали разбирате, да си вдигнете краката нависоко.

Но Дъв внезапно се раздвижи и започна да набира. Франклин го видя да натиска два бутона, след това да спира и да прекъсва. Бутоните бяха девет и едно^[1]. В следващия момент вече тичаше. Направи го с бързината на добър уайдрисийвър^[2], който се изстрелва от линията.

— Лейтенант!

Но Дъв вече беше възседнал харлито си и обръщаше по средата на Дартмут стрийт. От едната стъпенка изхвърчаха искри, когато задра в асфалта. Кейт влезе през предната врата, но се спря на средата на всекидневната. Дъв се беше върнал рано. Диванът не беше избутан наравно с фотьойла, както той винаги го оставяше, и един от фотоалбумите лежеше разтворен на килима. Добре, помисли си тя. Явно е отделил време да премисли нещата. Мотоциклетът му сигурно беше на двора.

— Джим?

Лизи влезе през верандата отпред, след като се беше забавила за момент, за да размени няколко думи през улицата с приятелката си Сандра, която току-що се беше върнала от почивка.

— Би ли сложила играчката на Бумър в леглото му, буболече? — каза Кейт. — Джеймс Дъв?

Нямаше отговор нито от къщата, нито от задния двор, поради което тя прие, че мълчаливата война, започнала след погребението на Бланкет, няма примирие.

— Майната му — прошепна Кейт. Нямаше да седне първа на масата за преговори. Той беше човекът с тестостероновата бомба, тиктакаща в слабините му.

Тя отиде в кухнята и отвори хладилника.

Нещо проблесна и се чу слаб пукащ звук.

Тя се наведе, за да погледне по-добре.

— Мамка му! — Крушката беше изгоряла. Чу стъпките на Лизи зад себе си.

— Жадна ли си, буболече?

— Бих искала червен сок, ако може.

Кейт й сипа една чаша и подтикната от внезапно любопитство, излезе на стълбите отзад и огледа двора.

— Бумър?

Лизи се приближи. На горната си устна имаше черешовочервен мустак.

— Сигурно пак е изкопал дупка под оградата.

— Ще го намерим. — Вече в кухнята, Кейт попита: — Искаш ли ти да направиш вечерята днес?

— Да! Мога ли да поканя Сандра?

— Ще се обадя на майка й да попитам. А ти какво ще приготвиш?

— Чесново хлебче.

— Чакай първо да видим как сме с провизиите. — Кейт дръпна силно вратата на кухненския килер. Накрая тя се отвори с щракване. Дъв беше поставил магнити, за да попречи на Бумър да я отваря с лапа. Това куче беше роден взломаджия.

Тя потърси шнурчето, дръпна го леко и неоновата лампа в килера се включи с бръмчене. — Да, можеш да направиш чесново хлебче.

— Ще се обадиш ли, мамо?

Във всекидневната Кейт намери още следи от краткия престой на Дъв. Телефонът беше изключен от розетката на стената. Още един добър знак? Не е искал да бъде безпокоен. Премислял е нещата. Не е искал от управлението да го прекъснат.

Тя коленичи и включи кабела.

— Мамо — попита Лизи от кухнята, — може ли да пусна печката?

— Изчакай за момент. И използвай скарата. — Докато набираше, чу щракането на котлон, който се включва.

— Спри го, Лизи! Това не е скарата! — Майката на Сандра се обади и последва кратък разговор. Кейт затвори и хвана Лизи да пуска втори котлон.

— Не, отдясно. Сандра може да дойде.

Още едно колело от син пламък.

— Това ти е ляво, глупаче — каза Кейт и се усмихна, докато изключваше котлоните. — С коя ръка се кълнеш във вярност?

— А, да. — Малката ръка на Лизи докосна сърцето й и най-после посегна към верния ключ.

 

 

Дъв профуча по моста „Бродуей“ към Южен Бостън. Беше пиков час и в продължение на петнайсет километра нищо не се движеше в търговската част на града. Но той успяваше да намери тесните пролуки между колите дори и с цената на остъргана боя.

Проклетият Герити. Поставяше анти манипулационни устройства във всичко, което правеше.

Дъв си каза, че не е трябвало да разчита на управлението. Беше на не повече от две минути от къщи. Ако беше стоял на телефона, можеше все още да е свързан с централата, докато дежурният сержант си пали цигара и размишлява на кое патрулно звено да провали обяда.

— Мамка ти, Герити! — изкрещя Дъв. Подметката на лявата му обувка закачи земята, когато направи остър завой. Гневът му все още преобладаваше над страха за Лизи и Кейт. Вече мислеше за отмъщение и съзнаваше, че това е само признак за неговата безпомощност.

На няколко пресечки отпред по неговата улица със светлини и сирени прехвърчаха пожарни коли. След тях идваше камион със стълба, а накрая и линейка.

— Не! — Дъв криволичеше между колите и на всеки стотина метра се изправяше на стъпенките в очакване да види стълб дим, издигащ се от югоизток. Той докара това до главата на Кейт. Знаеше, че никога няма да си го прости. Да убие Герити щеше да бъде недостатъчна компенсация.

Подкара по улицата, като не смееше да погледне към къщата.

Но тя още си стоеше на мястото. Прозорците бяха непокътнати и в тях се отразяваше следобедното слънце. Дъв хвърли харлито на тревата и хукна към къщата. Прескачайки оградата, погледна вратата. Чиста. После изтича до външните дървени стълби. След бърза проверка се качи до кухненската врата и спря, без да я докосва. През мрежата виждаше Кейт и Лизи, които стояха до печката.

— Някоя от вас минавала ли е вече през тази врата?

— Да — отвърна Кейт. — Защо?

Той влезе.

— Изведи Лизи от къщата. Къде е Бумър?

— Избягал е. Изпод оградата. Джим, какво се е случило?

— Излизай, Кейт — каза той толкова настойчиво, колкото можеше, без да вика. — Веднага. — Държеше им вратата отворена. Лизи изглеждаше уплашена до смърт, но в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Грабна фенерчето от чекмеджето. — Излезте през страничната врата. Идете у съседите.

— Всичко е наред, буболече — каза Кейт, избягвайки погледа на Дъв, докато подбутваше Лизи пред себе си по стълбите.

Дъв започна от всекидневната.

Герити не беше възпламенил устройството си с идването на Кейт. Това само по себе си още не беше повод за празник. Можеше да значи, че го е снабдил със закъснител. И, господ му беше свидетел, Герити не би минал с нещо толкова просто като часовников механизъм. Може би термично устройство, нагласено да избухне с изстиването на нощния въздух. Или почти изчерпана батерия. Или система с водни капки. Списъкът можеше да продължи до безкрайност.

Дъв остави всичко, както си беше. Ако някой уред беше включен, остави го включен. Ако нещо беше изключено, остана си така. Той коленичи и започна да претърсва килима за издатини — реагиращи на натиск взриватели. Прокара ръце зад стереоуредбата, отвинти противопожарната аларма и разглоби термостата. Покатери се през капандурата до задушния таван, изсипа съдържанието на старите сандъци на майката на Кейт и започна трескаво да рови из стогодишните семейни спомени. С подгизнали от пот дрехи, Дъв слезе до сутерена и махна предпазните панели на пералнята, сушилнята, фурната и бойлера.

Започваше да му се вие свят от жега и обезводняване.

Върна се в кухнята, проверявайки къщата за последен път, пи от крана и намокри главата си. Реши, че ако Герити е поставил нещо в тази стая, Кейт и Лизи отдавна да са го включили.

Гардеробът в антрето.

Не помнеше дали го е проверявал.

Избърса косата си с една от кърпите, с които Кейт подсушаваше порцелана, затътри се към антрето и отвори вратата. За един дълъг миг остана втренчен, после се извърна и покри уста с кърпата.

Вътре Бумър се люлееше мъртъв на каишката си.

 

 

От тротоара Кейт чу звука на лопата, забивана в земята в задния двор. Тя се поколеба, тръгна към съседите, но после закрачи към вратата на двора.

— Джим?

Никакъв отговор, освен звука на лопатата.

Ядосана от това, че той отказва да разговаря, Кейт блъсна вратата и погледна в сумрачния заден двор. Дъв копаеше дупка. Той си почина за момент, с лице, обляно в пот, после продължи да копае.

Бумър лежеше отстрани, очевидно мъртъв.

— О, Джими — каза тя.

— Името ми е Лиам. — Той не добави нищо повече, просто продължи да копае.

Тя прекоси останалата част на двора и се тръшна на един шезлонг. От месеци усещаше, че това се задава, че един ден откровението ще избие на свобода и после нищо вече няма да е същото. Почувства странно бучене в главата си, също както когато научи, че баща й е загинал при нещастен случай с лодка, и когато майка й умря от рак две години по-късно. Беше като да научиш за нечия смърт.

— Лиам чий? — попита тя накрая. Тонът й беше равен.

— Макгивни. — Той разклати дръжката, за да пробие жилавия зелен килим, после спря. Погледна нагоре. Вечерницата изгряваше над трепетликата в дъното на двора.

— Никога дори не съм стъпвал във Филаделфия. Роден съм и съм израснал в Белфаст.

Някак си тя знаеше всичко това. Нищо не беше неочаквано. Той говореше прекалено внимателно. Като човек, който прикрива прокрадващия се акцент.

— И в крайна сметка Белфаст те догони.

— Няма смисъл да се крие нещо от теб.

— Иска ми се да го беше забелязал по-рано… Лиам.

— Харесва ми как го произнасяш. — Той започна да копае отново. — Така че не беше работата, нали разбираш. Не изцяло. Имах си достатъчно натрупани кошмари още преди да дойда в Бостън. Нямах детство като теб и Лизи. Израснах с войски по ъглите. Бронетранспортьори по кръстовищата. Струи сълзотворен газ и от време на време някой съсед, застрелян от Асоциацията за защита на Ълстър^[3]. — Най-после я погледна. — Нали знаеш как черните деца понякога гледат с уважение на сводниците и търговците на наркотици. По целия свят е едно и също. Моят идол беше млад терорист, който знаеше как да превърне белината в бомби. Интелигентен, забавен, очарователен социопат, който ме накара да се почувствам значим за първи път в живота ми. Караше ме да чувствам, че пред мен има перспективи. И предопределение.

— Какво се случи? Какво продължаваш да сънуваш, Джими?

— Като се замисля, това име ми харесва повече. — Той помълча, играейки си с дръжката на лопатата. — Бомбен атентат в пазарен ден. Той пожертва четирима от младите ми приятели, за да ликвидира четирима британски войници. За мен това беше удар. За него успех, предполагам. По-късно разбрах, че в това, което направи, е имало хитра пресметливост. Четиримата бяха изработили доста бомби за него. Рано или късно щяха да хванат някого. И той щеше да проговори. По-добре да си завербуваш цяла нова партида от училищния двор, както нас преди.

— Но какво виждаш в нощите, когато сънуваш кошмари?

— Между тях имаше едно момиче… — Той не можа да продължи. Не и за видението, което го караше да се буди с викове. — Бях малък, но мисля, че бях влюбен в нея.

— Как се казваше?

Той само поклати глава. Захвърли лопатата и нежно положи тялото на Бумър в земята.

— Щом не искаш да говориш за това — настоя тя, — кажи ми поне доколко е сигурна новата ти самоличност.

— Доста е сигурна, Кейт.

— Ами проверката, която прави управлението на новопостъпилите?

— Един капитан от „Личен състав“ ме покри. Виждаш ли, брат му беше човек на Шин Фейн в Белфаст и се реши, че е в интерес на каузата Лиам Макгивни да изчезне. Но трябва да ти кажа, че сега е възможно да възникнат проблеми.

— Защо?

— Той е тук.

— Кой?

— Моят вербовчик от училищния двор, Райън Герити. Той уби Бланкет. А днес очисти Рита и Кортес на „Копли Скуеър“.

Тя се наведе напред, облегна лактите си на коленете и няколко пъти вдиша дълбоко.

— Но той иска мен. Този следобед е идвал вкъщи за мен.

— Защо?

— Тогава се опитах да го спра. А това е нещо, което той не търпи. — Той направи крачка към нея. Вече почти се беше смрачило и Кейт не видя изражението му. Помисли, че ще я докосне. Вместо това той пъхна ключ в ръката й.

— Ще трябва да заминеш, Кейт.

— Това е моят дом. Ами Лизи?

— Слушай, идете на мястото на Макс на носа. Били сме там в по-добри времена, така че Лизи няма нужда да научава защо отивате там сега. Кажи й, че ще дойда веднага щом се освободя. Направи го да изглежда като почивка. — Той се върна при гроба и започна да покрива Бумър с пръст.

— Значи така? — попита тя.

Той не каза нищо.

— Заминавам просто защото казваш, че трябва да замина? Аз дори не знам кой си ти.

— Напротив, Кейт, знаеш — тихо каза той.