Кърк Мичъл
Взрив (5)

5.

Кейт смяташе, че всичко е организирано така, та да причини максимум неудобства на нея и Дъв.

Лидерът на „Шамрок Амбишънс“, полутрадиционната, полурок, полупросперираща група, наета от кума на Дъв Макс О’Банън, изведнъж извика булката и младоженеца на сцената, „да ни изсвирят нещо“. Кейт се възпротиви, но О’Банън, зареден от сутринта с уиски „Бушмилс“ и бира „Харп“ за капак, я вдигна на крака, хващайки я за лактите. Дъв й подаде ръка. Предавайки се, тя помъкна дългия шлейф на жълтата си рокля и последва своя съпруг от три часа на сцената.

— Но преди да чуем гордостта на „Бостън Попс“ — каза лидерът на групата, с ирландски акцент в стил Бари Фицджералд, — бях помолен от кума да изясня един малко деликатен въпрос.

— О, боже — измърмори Дъв и лицето му пламна, когато осъзна, че свещеникът още е тук и посръбва червено вино с неомъжената леля на Кейт, която наглеждаше Лизи.

— Господин Дъв, кога точно направихте предложение на прелестната си съпруга?

— В събота — измънка той.

— Имате предвид миналата събота?

— Да.

Дъв настоя за скорошна сватба. Тя самата също не искаше да чака.

— Е, не си губите времето, нали, господине?

Сапьорите започнаха да дюдюкат, да ръкопляскат и да свирят.

— Обезвреди я, преди да избухне в лицето ти! — изкрещя Мейнър, грубиянинът от Алабама. Той носеше сувенирна вратовръзка от Вирджинските острови, червен блейзър и джинси „Левис“. Жена му Кони го цапардоса отзад по главата и кичур гладка руса коса падна върху очите му.

— Скъпа — изхленчи той, което накара екипа да започне да дюдюка, ръкопляска и свирка още по-усилено.

— Хайде да свършваме с това — каза Кейт на лидера на групата, грабвайки цигулката. — Всички ли знаете „The Rakes of Mallow“?

По-младите музиканти оцъклиха очи, но тя тропна два пъти с крак и те се включиха с тенекиени свирки, пиано и бодран, примитивен ирландски барабан с кух звук, който, както бе казал веднъж Дъв, може да се възпроизведе само от тропането по саркофаг на мумия с две дървени лъжици. Той самият включваше електрическата си китара, тоест беше накарал О’Банън да му я включи. Въобразяваше си, че е рокмузикант. Колкото по-малко Кейт му казваше, че има талант, толкова по-малко лъжеше.

Сега, дрънкайки неумело, той премина от The Rakes на Чък Бери. Бама Мейнър го посрещна с екзалтиран крясък, разливайки бира върху белите си обувки.

Групата се включи в безредиците и Кейт скоро откри, че е единствената, която се придържа към традиционната мелодия.

— Да върви по дяволите — рече тя през смях и се отказа. Дъв беше коленичил и изживяваше фантазията си със здраво стиснати очи, докато се бореше да изкара поне един верен акорд.

Свещеникът и лелята изглеждаха, като че ли са яли нещо развалено, но екипът беше във възторг. Лизи също.

За щастие О’Банън го изключи след няколко минути.

— Добре, добре — произнесе той, заваляйки думите. — Край на врявата. Връщайте се по местата си. Време е да вдигнем тост за булката и младоженеца.

— Как бях? — попита Дъв на връщане.

— Ще ти се обадим.

— Вдигнете чаши — нареди О’Банън и явно забравил речта си, застана, олюлявайки се, на подиума, като търкаше чашата си с ръка.

— А, да — каза той най-после. — Преди около двайсет години един новобранец, току-що излязъл от академията, пристигна в моя район за нощните патрулни обиколки…

— Твоят район? — прекъсна го Рита, чернооката сапьорка. — Какъв си бил тогава, капитан ли?

— Не, скъпа — изкарвах си прехраната — отвърна О’Банън.

Хората от екипа оставиха чашите си, за да аплодират това изказване, и капитан Рорк, бившият шеф на Дъв, пусна една усмивка.

— Както и да е — решително продължи О’Банън, — насреща си имах някакъв млад образ с ръкави, по които можеше да се пързаляш, толкова бяха гладки. Никога не съм си мислил, че ще присъствам на венчавката му… — Когато Дъв й представи О’Банън, тя реши, че той му е чичо, толкова видимо близки бяха отношенията между двамата мъже. С изненада научи, че двамата са работили заедно само шест месеца, преда Дъв да бъде прехвърлен в друг район. — И тъй, ето ги на крилете на любовта, дами и господа. И нека да не загубят нито едно перце, докато неговите големи обувки и нейните малки обувки са заедно под леглото.

Всички отпиха.

Освен О’Банън. Той имаше да каже още нещо.

— И, Джими, един съвет, преди да съм забравил.

Дъв удари челото си в масата.

О’Банън посочи екипа.

— Намери си по-добри приятели, щом вече си свободен от тази компания. Хора, на които им доставя удоволствие да се занимават с бомби и тем подобни, са кофти тайфа. Мисля, че добрият отец ще ме подкрепи. Ако господ искаше да се занимаваме с обезвреждането на бомби, щеше да ни закачи топките на задника. Тъй че, Джими, скъсай с тези кретени.

Екипът го освирка и обсипа с ругатни. Бланкет крещеше:

— Докарай си тук дебелия ирландски задник и повтори!

Веднъж Дъв бе споменал, че той е най-тихият.

 

 

Герити се взираше в голямата топка. Бавно вдигна поглед и изчисли ъгъла още веднъж. После удари. Бялата топка се стрелна към отсрещния ъгъл, удари се в два спонта и се върна обратно при него.

Той се изправи и удовлетворено се вслуша в звука, с който топката номер осем падна в джоба до него. Прозя се и се загледа през прозорците на кеймбриджкия бар. Виждаше моста на Ривър стрийт. Отвъд, по бетонните спирали, водещи към местата за събиране на таксата от страната на Брайтън, бавно се движеха фарове.

— Смятате ли да си вървите? — запита някакъв глас откъм един от разположените до отсрещната стена столове.

Герити не му обърна внимание, измъкна осмицата от джоба и внимателно подреди същото положение. Същите ъгли. Всичко.

И същият резултат. Черната топка изчезна от погледа.

Той се усмихна сам на себе си.

— Ще играете ли, или какво?

Герити го направи още веднъж и се обърна по посока на говорещия. Момче, наближаващо двайсетте. От главата до петите беше облечено в пран дънков плат, от ъгълчето на устата му висеше цигара. Очила с тънки златни рамки. Млад харвардски интелектуалец, излязъл в неделната вечер сред тълпата с надеждата, че малко от лустрото може да полепне по него, преди в крайна сметка да се включи и правната фирма на татко.

— Какво правите, господине? Това заведение има само една билярдна маса, а вие от половин час упражнявате все същия шибан удар от спонта.

— От толкова време? — Герити свали щеката и се почеса по врата.

— Ще го освободите ли?

— О, да, отдавна смятах — дружелюбно отвърна Герити и излезе.

 

 

Дъв се опита да си каже по една приказка и да пийне по едно с всеки член на екипа, преди да се оттеглят с Кейт за през нощта. С Бланкет си говореха за старите времена на бара, когато О’Банън си проправи криволичеща пътека през танцуващите и се насочи към тях. Захилен, с червени очи, той прегърна и двамата.

— Изглеждаш като жадно кученце, Макнолти.

Преди Бланкет да успее да отговори, Макс се обърна към Дъв:

— Пенсията ще ти хареса, Джими. Можеш да си пиеш по цял ден.

— Не се пенсионирам.

— Добре де, ще преподаваш. Все тая.

— Много приказваш, старче — каза Бланкет. Не съвсем приятелски.

— Нали, Макнолти? — О’Банън наведе глава с престорен срам и отново я вдигна с лукав блясък в очите. — Хубаво ирландско име имаш. И кланът е хубав. Означава Син на човека от Ълстър… Знаеше ли това, Макнолти?

Бланкет не отговори.

— Слушай сега, в Ълстър има пет графства: Антрим, Лондондери, Даун, Арма, Тирон. Не, шест — Фермана. Казват, че паметта е второто нещо, което сдава багажа. И тъй, Макнолти, от кое от тях са родителите ти?

— Млъквай, старче.

— Ти си черен ирландец. Великолепен образец.

Дъв почувства, че О’Банън свали ръката си от рамото му и започна да шари по бара.

— Ти си долен пияница, старче — каза Бланкет.

— Не, потаен пияница — възрази Дъв и прикова ръката на О’Банън на сантиметри от чашата на Бланкет. — Според мен са му спрели пиенето.

— Проклет да си, Джими. Да те вземат дяволите дано!

— Кой го направи? — попита Дъв.

Печалният поглед на О’Банън премина в негодуващ.

— Това копеле свещеникът. И очарователната ти съпруга. И милата й леля. Цялото скапано място, така си мисля. Това е заговор. Моля те, Джими, тази музика ми действа на нервите.

— На мен ми харесва. — Групата се беше отказала от традиционната келтска музика и бе преминала на чист американски рок.

Бланкет избухна в смях, когато схвана положението.

— Искаш да кажеш, че дъртото копеле искаше да започне сбиване, за да може да ни свие пиенето?

Дъв кимна и каза:

— Трябва да разбираш културата ни.

— Да, ти не можеш да разбереш, Макнолти — надменно каза О’Банън. — Това си е нещо ирландско. — Той се тръшна на един стол. — Аз съм срамежлив човек — допълни и пресуши на един дъх последното уиски на Дъв, преди той да успее да го спре. — Благодаря, Джими.

Дъв въздъхна и погледна бармана. Посочи с една ръка О’Банън и прекара показалеца на другата през гърлото си.

— Ясно — каза човекът.

— Добре правиш, лейт — каза Бланкет толкова тихо, че Дъв едва го чу. Явно имаше предвид напускането му.

— Мислиш ли?

— Ще ми липсваш, ненормално копеле такова.

— Ами, пак съм си тук — каза Дъв, докато оглеждаше танцуващите. Рита се увърташе около един от цигуларите, колеги на Кейт. Скоро щеше да съжалява. Според Кейт той беше ГНГ. Готин, Но Гей. Добре, да я оставим с илюзиите й. Бама се бе залепил плътно за жена си и по възторженото му изражение Дъв реши, че в бърбъновата мъгла напълно е забравил с кого е всъщност. Кейт танцуваше полка със свещеника. А центърът на дансинга бе зает от чернокож със сравнително светъл тен и приятелката му, които засрамваха всички с движенията си.

— Кой е поканил Майкъл Джексън? — попита Дъв.

— Мислех, че няма да имаш нищо против — призна си Бланкет.

— Не, разбира се. Приятел ли ти е?

— Не точно. Казва се Франклин. Сержант от „Специални операции“. Мисля, че идва на твое място. — Бланкет сви рамене.

Рорк, който от известно време седеше сам на масата, явно бе подслушвал, защото се приближи с чаша в ръка. Вероятно това му беше първото и последното пиене за вечерта.

— Да, Джимбо — каза той. — Шефовете не щяха да запълнят мястото ти с друг лейтенант. Казаха, че началниците са много. — Капитанът млъкна и за пръв път разбра, че май са го обидили. След това обаче добави: — Франклин е добро момче. Идва добре подкован.

— Идва как? — попита Дъв с гримаса.

— Ще го доведа да се запознаете — каза Рорк.

Кейт се присъедини към Дъв точно когато капитанът и Франклин се качиха, горе. Тя пъхна ръката си в неговата и му се усмихна.

Сержантът протегна ръка.

— Моите благопожелания, лейтенант. Госпожо Дъв. Чудесно парти.

Явно се ориентираше в етикецията — благопожелания за сватба, поздравления за повишение. Съболезнования за разжалване в преподавател.

— Аз съм Антъни Франклин.

— Чух вече. — Всички следяха следващата му стъпка, така че Дъв разтърси ръката му. — Радвам се на успеха ти, Тони.

— Ъъъ… Казвам се Антъни.

Дъв кимна към гаджето на Франклин и попита:

— Това сигурно е Клеопатра?

— Сър?

Кейт сръга Дъв в ребрата.

— Нищо — каза той. — Опит за шега.

Франклин обаче се изкиска. Празен, безсмислен смях.

— О, хитро. Трябва да го кажа на Сесили. Тя ще е във възторг. Надявам се, нямате нищо против, че се натрапих. Макнолти каза, че сигурно всичко ще бъде наред.

— Това е просто парти.

Погледът на Франклин стана сериозен.

— Имам предвид екипа и всичко останало. Вашият екип.

— Не е мой. Не виждам името си изписано на камиона.

— Точно така — каза Рорк. — Нещо, което всички трябва да помним. Как беше? Потопи ръката си в кофа вода, извади я и дупката ще показва колко липсваш на околните.

Франклин му се усмихна като на абсолютен дебил.

— Е, да не карам приятелката ми да ме чака. Лейтенант, госпожо Дъв.

— Кой е тоя? — попита Кейт, щом Франклин вече не можеше да я чуе.

— Стопроцентов кариерист. Две години в „Специални операции“. Две в сапьорския отдел. После още пет като капитан във „Вътрешно разследване“. Накрая шеф.

— Искам да му дам шанс — каза Бланкет.

След малко Дъв кимна.

— Прав си. Дай му възможност. Изглежда, че все пак виждам името си написано върху камиона.

Кейт хвана ръката му и я стисна.

Изведнъж всички сигнални устройства зазвучаха като поляна, пълна с щурци. Рита се измъкна от обятията на мистър ГНГ и се втурна към чантичката си. Мъжете като един отметнаха саката си и посегнаха към коланите, за да натиснат бутона за изключване.

Дъв понечи да направи същото, но се усети.

— Исусе — изплашено рече О’Банън, — оставете я да гръмне. Някои бомби са предопределени да избухнат. Както и някои кораби да потънат.

Групата беше спряла да свири. Членовете й гледаха опулено, докато по-голямата част от публиката се насочи към червените светлини на изхода.

— Само за минутка, приятели — извини се Рорк от името на екипа. — Сигурно е само шега. Купонът да тече.

— Връщаме се веднага — каза Бланкет, целуна Кейт по бузата и се затича да догони останалите. Франклин вървеше по средата, като че ли бе в екипа от години.

— Ей, Дъв — предупреди го Кейт, като видя израза на лицето му.

— Просто се чудех…

— Какво?

Той се наведе към ухото й.

— Кой ще се срещне с по-голям взрив довечера — те или аз?

— Затваряй си устата. — Но се изсмя тихо.

— Ей, момчета — изгърмя О’Банън към групата, — какво ще кажете за едно фокстротче? — След това откри Лизи, която се беше захванала здраво с тортата, и я замъкна на дансинга.

Дъв гледаше как външната врата се плъзва и се затваря.

 

 

Бланкет стоеше до моста на Ривър стрийт от страната на Брайтън. До него стърчеше Франклин, който пушеше „Уинстън“. Миришеше страшно хубаво. Старата марка на Макнолти. Как беше стихчето, преди правителството да забрани рекламата на тютюневи изделия по телевизията и радиото? Уинстън е с вкус чудесен, като…

— Защо не виждаме никви светлини там, където работи Рорк? — попита Франклин и погледна часовника си. Капитанът се занимаваше с устройството вече повече от час. То бе открито от бояджийската бригада точно под средата на моста. Двесталитров варел, от който стърчаха жици.

Бланкет се съмняваше, че сержантът би казал „Никви светлини“ на някой друг, освен на брат си. Франклин търсеше съюзници. Бланкет просто отвърна:

— Това чудо може да има инфрачервен взривател.

— А да, насочваш към него фенерчето си и бум — каза Франклин. Той вече беше изкарал основния курс. За нещастие този семестър преподаваше Рорк, а не Дъв. — Абе това поделение се занимава с доста кофти типове, а?

— Да, и бая кадърни при това, иначе да са се взривили в собствените си кухни, преди да излязат на сцената. — Бланкет застана така, че да вдишва дима на Франклин. Все пак това е само пасивно пушене, каза си той. — Не е точно като в „Специални операции“, а, сержант?

— Не — отвърна Франклин. — Там обикновено се занимавахме с поредния тъпанар, когото са обрали или му е писнало от семейни скандали.

Бланкет кимна. Честен отговор. Имаше надежда.

Франклин си запали нова цигара от старата.

Бланкет пъхна ръце зад колана си, отдалечи се и качи обкования си отпред ботуш върху бронята на камиона. От месеци не бе изпитвал толкова силно изкушение. Опита да диша дълбоко. Никакъв резултат. Захапа ластика, който носеше на китката си. Пак никакъв резултат. Просто искаше една обикновена шибана цигара. Уинстън.

— По дяволите — каза той, стана и ритна бронята.

В далечината ревяха клаксони. Междущатският път 90 беше затворен между Бостънския университет и последния изход от Брайтън. Колите се натрупваха по обиколните улици. Долу, по протежението на зелената ивица на резервата Чарлс Ривър, проблясваха светулки. Приличаха на огънчета на цигара, разпалени от всмукването.

— Майната му — каза Бланкет и закрачи обратно към Франклин. — Дай да те измуфтя една цигара, сержант.

— Разбира се. — Франклин му подхвърли пакета. Кибритът беше под целофановата обвивка.

Бланкет се поколеба и направи нещо, което би било немислимо допреди няколко часа. Вдиша дима. Великолепно. Леко замайване последва дългото въздържание. Но той се озадачи, дори се изплаши — какво бе довело до това падение? Каквото и да беше обаче, чувството беше силно. Непреодолимо.

Видя Рорк, който се приближаваше пеша към тях. Бланкет хвърли цигарата през перилото на моста, гледайки как огънчето изгасна при съприкосновението си с черната вода.

— Не е шега — каза капитанът.

— Какво има, сър? — попита Франклин.

„Добре — помисли си Бланкет, — той не се страхува да задава въпроси.“ При работа като тази не може да правиш четки на околните.

— Нашето устройство е пълно с предпазващи взриватели — доста уклончиво отвърна Рорк. — Дори не съм се опитвал да го бъзикам.

Макнолти не каза нищо. Но откъде можеше капитанът да знае за взривателите, ако не се беше опитал да обезвреди устройството? И какво, по дяволите, беше правил през изминалия един час? Да клечи на гредата и да си чеше задника ли?

— Кво мислиш, Бланкет? — попита Рорк.

Макнолти изрази мнението си, като се огледа наоколо. Един от най-натоварените мостове в града. Гъсто населени райони от страната на Кеймбридж, от южната страна Харвардският бизнес колеж. И мотел с триста стаи от другата страна на междущатския път. Знаеше, че Дъв щеше да се опита да го обезвреди. Но не беше негова работа да дава предложения.

Накрая Рорк каза:

— Защо не вземеш беретата, Бланкет?

— Петдесети калибър ли? — попита Франклин.

— Да — отвърна Макнолти и тръгна към камиона за оръжието.

 

 

Веднага щом пиколото се оттегли с бакшиша в ръка, Дъв и Кейт се хвърлиха по гръб на леглото. Минута-две помълчаха, после той запита нерешително:

— И ти ли си капнала като мен?

— Ъхъ.

— Слава богу.

Двамата се разсмяха.

Той погали лицето й с върховете на пръстите си.

— Сега, след като това е уредено, съпруго моя, къде каза, че ще ме водиш за медения месец? Някакъв тихоокеански рай на име Компост…

— Квепос, приятел. Коста Рика.

— Защо пък Коста Рика?

— Никога не съм била там. Освен в песента.

Той се извъртя настрана и я погледна.

— Каква песен?

С прегракнал от изтощение глас тя започна да пее някаква смешна песничка за това как си закарваш питието в Коста Рика и това си е само твоя работа.

— За какво му е на човек да бие целия път до Коста Рика само за едно пиене? — попита той, като я галеше по косата. Беше страшно красива на фона на бялата сатенена покривка на леглото. Червени талази, бликащи от лицето й. — Не че не бих пийнал и там едно-две.

— Заради сухия режим, идиот такъв. — За момент изражението й стана присмехулно. — Нищо ли не знаеш?

— Все по-малко и по-малко.

Тя продължи с песента, но спря, когато той я целуна. Лицата им се раздалечиха на няколко сантиметра и тя го погледна в очите.

— Живна ли, Дъв?

— Видимо. Мисля, че причината е в пеенето ти.

— Глупости, причината е в лежането ми по гръб.

— Това също.

— Много си предразположен към внушения.

— Да, щом ти си разположена — отвърна той дрезгаво.

Тя го целуна по върха на носа.

— Дай ми една минута.

Докато тя беше в банята, Дъв отиде до балкона и забърса телефона по пътя. Навън бе адски горещо, от тези нощи, в които потта се стича по теб, докато се опитваш да обезвредиш нещо особено хитроумно. В нощ като тази можеш да загубиш пет кила, работейки върху някое устройство.

— Само моя работа — каза той, повтаряйки думите на песничката. Така е. Работата на екипа вече не беше негова работа.

Понечи да остави телефона на нощното шкафче, но изруга полугласно и набра номера, който се бе заклел да забрави.

— Сапьорски отдел, Кортес на телефона — вдигна техникът на третия сигнал.

— Обажда се Дъв.

— Хей, здрасти, Джими. Съжалявам, че пропуснах сватбата. Рорк не ме пусна. Imaricon de muerda! Bastardo!^[1]

— Да, и аз мисля така. Не се безпокой, не ни липсваше.

Нов изблик на испански сквернословия.

— Слушай — прекъсна го Дъв и хвърли поглед към вратата на банята. — Какво стана с повикването?

— Още работят.

Дъв погледна часовника си. Почти два часа. Лошо.

— Къде е това?

— Мостът на Ривър стрийт. Преди малко се обади Рорк и ми каза да си размърдам задника и да приготвя Манфред. После се обади Рита и каза да го забравя. Типично, нали?

— Направи ми една услуга. Обади ми се, ако чуеш нещо.

— Ти луд ли си бе? В първата ти брачна нощ? За първи път ли се жениш?

— Да.

— В такъв случай имаш нужда от малко тренировка. Затваряй и я разбий, мой човек. Тя го очаква.

— Говоря сериозно, Кортес. Обади ми се.

— По дяволите. Къде си?

— В „Четирите сезона“.

Кортес подсвирна.

— Шик, а?

— Отвсякъде. Даже докарахме група от Маями за партито.

— Шегуваш се. Кажи ми, че се шегуваш. Джими. Ще го убия Рорк. Ще накарам Манфред да му откъсне pelotas^[2].

— Обади ми се.

— Добре, добре.

Кейт го хвана, когато връщаше телефона на нощното шкафче.

— Още не са се върнали — отпаднало каза Дъв.

 

 

Бланкет си изпроси една последна цигара от Франклин и тръгна надолу по брега. Обеща си да не я пали. Вместо това я мушна зад ухото си като проверка на силата на волята. Каквото и да го бе обладало преди, вече го нямаше, а на негово място беше дошъл срамът.

— Окей, Бланкет, ти си — каза Рорк.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб, Макнолти? — попита Франклин.

— Няма смисъл, сержант — отвърна той, провесвайки беретата на рамото си. — Няма нужда. Взривът ще се разсее над реката. Не би трябвало да потроши нещо повече от няколко прозореца на Мемориъл Драйв. Върни се в камиона.

— Сигурен ли си?

— Сигурен е — каза Рорк. — Никога не пращаме двама души да вършат нещо, което един спокойно може да свърши сам. Свиквай с това.

Франклин кимна.

— Все пак го оценявам, сержант — каза Бланкет на тръгване. Не беше лошо момче. Дъв обаче никога нямаше да се съгласи с това и Бланкет съжаляваше, че смяната на караула не мина по-добре. Дъв можеше да му окаже по-голяма морална подкрепа. Последното нещо, от което се нуждаеше отделът, беше още един надзирател без самочувствие.

Бланкет внимателно избираше пътя си по насипа. Чу как горе камионът обръща. По водата откъм Кеймбридж играеха ивици светлина. Бяло, жълто и златно. Примес на червено от шамандурата.

Той се спря на ръба на водната повърхност надолу от моста и бързо забеляза, че тук попада в обсега на шрапнелите. Доста повече неща от няколко стъкла на Мемориъл Драйв бяха заплашени, но най-добре беше Франклин сам да го види. Няма нищо по-ценно от личния опит.

Бланкет закрачи бавно под южната част на моста, оглеждайки тясната платформа, по която се стигаше до някаква врата към нещо като стая за поддържащия персонал. Великолепно място за изстрел, стига устройството да се виждаше оттам.

Бланкет се покатери до платформата по металната стълба.

— Добре — каза си той. Двесталитровият варел се виждаше ясно на светлината на шамандурата. Той плавно плъзна патрона петдесети калибър в магазина и се подпря на парапета.

Нещо закачи косата му отстрани. Уинстънът се смъкваше надолу.

Той с усмивка хвърли цигарата настрани.

После се прицели.

 

 

Дъв се стегна. Ръцете му бяха свити в юмруци и той ги пъхна под мишниците, за да не ги размаха. Нещо му каза, че само сънува. Гонеше камиона по улицата. Черно-бяло. Цветовете на съня.

Кейт крещеше нещо в тъмнината на хотелската стая, тъй че заповтаря:

— Добре съм. Буден съм. Добре съм, мила.

— Нещо избухна, Джим.

— Какво? — Нима тя сънуваше кошмар?

— Хотелът се разтърси!

Той отвори широко очи и със залитане се хвърли от леглото към остъклената врата на балкона. На три километра на северозапад над Чарлс Ривър имаше тъмен облак дим, който започваше да се сляга. Основата му още беше обагрена в оранжево от пламъка. Мина доста време, преди той да каже:

— Не беше хотелът, Кейт. Ние сме в безопасност.

— А къде тогава?

— Мостът на Ривър стрийт — отвърна той, почти загубил способността си да говори.

— Господи, какво се е случило?

Той се метна към креслото и започна да навлича сватбените си дрехи.

— Джим…