Кърк Мичъл
Взрив (1)

1.

Райън Герити седеше пред външната стена на килията си и виждаше във въображението си това, което се намираше отвъд. Игрището за крикет, естествено. След него — високата ограда. На ъгъла откъм морето имаше вишка. Прожекторът й навярно опипваше тъмнината и дъждовните капки проблясваха през лъча като коледни гирлянди. Това би трябвало да влоши видимостта на човека във вишката. Радио Белфаст предсказа бурята още преди няколко дни. Тя дойде откъм Северния Атлантик малко след вечеря. Герити не можеше да види надигналите се вълни и ръмежа, защото нямаше право да напуска килията си — за разлика от благонадеждните колаборационисти, които се слагаха на пазачите. Въпреки това през мръсните стари камъни на стената той виждаше как вълните налитат срещу скалистия нос и се разбиват на дребни капчици, а мъглата се вие около замъка. Туристите, ако в Северна Ирландия все още имаше туристи, биха останали впечатлени от средновековното очарование на Касъл Глей. Докато забележат вишките и бодливата тел.

Герити погледна малкия часовник на лавицата. Десет без четвърт.

Тази вечер беше резултат на дълги години планиране. Всичко зависеше от това съкилийникът му Кевин Дейди да бъде върнат от карцера, където бе прекарал последните две седмици, размишлявайки върху ирландските „проблеми“ от по-различна гледна точка. Бившият работник беше маниак на една тема. Той искаше да види британците вън от Ерин^[1] живи или мъртви и налиташе на всеки, който не беше съгласен с него.

Ако охраната го върнеше в блока тази вечер, това щеше да стане броени минути преди да загасят светлините. Просто допълнителна жестокост. Естествено човек, който е прекарал две седмици насаме със себе си, би се радвал да поговори и да се увери, че не се е побъркал. Само че разговорите пет минути след гасенето на светлините бяха забранени.

Герити отново се съсредоточи в стената.

Точно в този момент виждаше как малката гемия се провира през тъмните планини от вода на път към замъка. Надяваше се само пролетната буря да не е толкова яростна, че шкиперът да се върне в пристанището си Бънкрана — от ирландската страна на границата. С пари можеше да се купи дързост, но рядко истинска смелост. През всичките тези години, при всичките си преживелици можеше да назове само един човек, който притежаваше такава смелост. Естествена. Стихийна. Наистина той беше почти момче. Но у него имаше твърдост.

Герити отново погледна часовника.

Бяха изминали три минути.

Той устоя на изкушението да се почеше по врата. От линията на яката до краката тялото му бе покрито с дебел слой вазелин. Наистина беше доста неудобно да се седи с него, но при плуването към лодката топлоизолацията би била добре дошла.

Най-после по коридора се разнесоха приближаващи стъпки. Герити с усмивка се заслуша в раздвижването на блока, в подигравките по адрес на пазачите протестанти, подхвърляни през решетките.

Някой с тиронски^[2] акцент запита:

— Как е карцерът, Дейди?

— Вече знам как изглежда скапаният гъз на географията — с дрезгав от дългото мълчание глас отвърна съкилийникът на Герити.

— Не си прекалявал с ръкоделието, нали?

— Как мислиш, защо виждам толкова зле?

— Голям си чешит, Кев.

Зад Герити издрънчаха ключове. Той бавно се извърна. Кевин, чието лице бе наполовина покрито с кафеникави петна засъхнала кръв, вече влизаше в килията, влачейки схванатите си крака, но пазачът реши да го раздвижи с удар в бъбреците.

Кевин падна на едно коляно, стенейки и борейки се за въздух.

Пазачът вдигна ръка за нов удар, когато Герити стана от стола и каза студено:

— Чудна пръчица имаш, оранжев^[3].

Човекът спря замаха си и погледна Герити в очите. След няколко секунди свали палката и излезе, като затръшна вратата след себе си.

Герити се изкиска под носа си.

Пазачът на зоопарка може да почуква по клетката на кралската кобра — но не прекалено често и никога прекалено силно. Кобрата има очи, които помнят. И кой знае — някоя прекрасна сутрин, години по-късно, жената на пазача тръгва да посети майка си в Лондондери със стария си английски форд и кобрата я ухапва в момента, когато завърти ключа на стартера. Малката дебела презвитерианка се превръща в ослепително оранжево кълбо. Поезия в пластичен взрив.

— А, Райън — каза Кевин, опитвайки се да се усмихне с отеклите си устни. — Направо ме довършиха в тая дупка.

— Не, не са. — Герити му помогна да стигне до леглото си. — Природата ти е да се бориш, а тяхната е да затварят тези, които се борят.

Кевин объркано примигва от възглавницата си.

— Как така?

— Всички сме пленници на природата си. Безполезно е да се противиш.

— Безполезно?

— Ние сме такива, каквито сме.

— А-а. — Кевин кимна, въпреки че изобщо не му беше ясно за какво говори Герити. Той се настройваше философски само след няколко халби тъмна бира, а и тогава цялата му диалектика се свеждаше до това, как най-добре да им го начука на британците.

— Благодаря, че ме изчака, Райън.

Герити хвърли предупредителен поглед към коридора, където — той го усещаше — пазачът все още се навърташе и подслушваше. Можеше да почувства пазачите по същия начин, по който екстрасенсът чувства призрак. След това прошепна на келтски^[4]:

— Нямаше да се справя без теб, Кевин.

Стъпките на пазача се отдалечиха забързано по посока на бюрото му до стоманената врата в срещуположния край на коридора.

— Дай да те приведем в приличен вид — каза Герити, преминавайки обратно на английски. Той отиде до мивката в ъгъла и намокри кърпата си. Върна се до леглото на Кевин, коленичи и започна внимателно да избърсва кръвта от лицето му.

— Как го направи? — попита Кевин.

— Кое?

— Как си оцелял тук седемнайсет скапани години. Всичките пъти в карцера, задето не искаш да им играеш по свирката. Аз съм от осемнайсет месеца и вече откачам.

Герити му се усмихна топло.

— Съсредоточих сърцето и ума си върху единственото нещо, което ще ме направи свободен.

— Имаш предвид бягството?

— Не, дори и тези стари камъни да се сринат в морето, ние ще продължаваме да сме затворници тук. — Герити почука с пръст слепоочието си.

— Не разбирам.

Естествено. Той беше обикновен член на ИРА. Едва два пръста чело деляха веждите от косата му.

— Защо си тук? — запита Герити.

— Много просто — едно копеле ме изпя точно когато бях тръгнал да приготвям малка сладка засада на британците в Арма^[5].

— Значи са те предали?

Кевин кимна уморено.

Герити обаче настоя:

— Някой, който ти беше близък?

— Да… Хагърти. Обичах го като роден брат.

— Мислеше ли си за него в карцера?

Израненото лице на Кевин се ожесточи.

— През цялото време. На няколко пъти крещях. Не задето бях сам. Така исках да го убия!

— Защо?

— Защото ме набута в тъмнината.

Герити изстиска кърпата. Тънка розова струйка покапа върху керамичния под и се оттече по една фуга, чийто цимент се беше изронил.

— Тогава разбираш, момко. Това е демонът. Трябва да го убиеш, за да продължиш да живееш. Иначе вътре в теб той продължава да расте.

— Тук си прав, Райън. Имаш остър ум и понякога ме объркваш. Но това го разбирам.

— Радвам се.

Светлината над главите им примигна два пъти.

— Айде — каза Герити. Всички светлини в блока, с изключение на една изгаснаха. Слабо зелено сияние от лампата на пазача осветяваше коридора и се процеждаше между решетките. Герити стоеше, все още стиснал кърпата.

— Дремни малко. Ще те събудя, когато съм готов.

Той се отпусна на леглото си и зачака. Вазелинът го караше да се чувства, като че ли са го полели със сос, преди да го сложат да се пече. На огън от ледена солена вода.

След минута Кевин запита сънено:

— А ако се освободиш от този демон, Райън — тогава какво?

— Превръщаш се в проклет бог. Спи.

— Събуди ме непременно.

— Ще те събудя, не се безпокой.

Герити измъкна четката си за зъби от джоба на ризата. Краят й беше отчупен и изострен на грубата каменна стена до леглото му.

Пазачът тръгна по коридора на една от редовните си обиколки. Може би си въобразяваше, че не спазва разписание. Но не беше така. Ето и сега се плъзна покрай решетките, подобен на призрак в полумрака, обърна се пред последните две килии и се запъти обратно към бюрото си.

Герити го изчака да мине отново и пропълзя по пода до леглото на Кевин, стиснал в зъби четката.

Кевин хъркаше както обикновено — дразнещо и носово. Какво ли сънуваше? Надали разрушения стар свят и новия, въздигащ се от пепелта. Не и Кевин Дейди. По-скоро халби бира и мъртви британци.

С бързо движение Герити натика кърпата в устата на Кевин с лявата си ръка и пипнешком потърси гръдния му кош с дясната. Щом го намери, той проследи гръдната кост до мястото над сърцето. Кевин се събуди стреснато и издаде приглушен вик.

Герити замахна с четката. Не с всички сили, защото така само би натрошил пластмасовата дръжка при удара й в костта. Вместо това той плъзна острието между две ребра и го заби в сърцето.

Тялото на Кевин моментално се отпусна.

Герити издърпа дръжката и се хвърли към мивката. Наведе се над нея и бръкна с два пръста в гърлото си, като сви корема си, за да засили рефлекса за повръщане. Повърна и излови презерватива в останките от картофения пай. Паят беше подарък от „чичо му“, който сутринта бе изминал целия път от Карикфъргъс, за да честити на племенника си Първи май. Протестантите го бяха гледали на рентген и го бяха мушкали леко. За щастие никой не го беше тръскал силно.

В противен случай експлозията щеше да се чуе из целия замък, достигайки и до слуха на Герити. Презервативът беше пълен с нитроглицерин. За момента Герити го остави в чашата си.

Замаян от продължаващото гадене, Герити се обърна и разпори дюшека си, като разпръсна пълнежа по пода. С няколко ритника го събра на купчина, без да спира да рови във вътрешността на дюшека. Накрая извади топка за крикет, като внимаваше да не размести забучената в средата лъжица.

Кевин я беше откраднал за него. Преди неговият характер да му изиграе лоша шега, Дейди работеше по поддръжката на игрището за крикет. Това му даваше достъп до градинската барака и работилницата. Самият Герити напускаше килията си само за поредния разпит.

Той тъкмо откъртваше един от железните крака на леглото, когато изскърцването на дървен стол го накара да спре.

Пазачът се бе навел напред, ослушвайки се. Несъмнено беше чул нещо, но се опитваше да реши дали си заслужава целия път по дългия коридор.

Герити изчака десет секунди и след това изкърти крака докрай.

Да надзираваш затворниците на кралицата беше мързелива работа. Потисниците ставаха също толкова лениви, колкото и потиснатите. Време бе да ги събуди.

Махна накрайника и изсипа течността отвътре върху пълнежа на дюшека. Смес от амониев нитрат от градинската барака и хидравлична течност от работилницата. Кевин задигаше минимални количества от двете в продължение на месеци. Герити добави малко от „чичовия“ нитроглицерин, за да направи сместа по-силна. Негова запазена марка.

Той покри купчината с одеялото си, за да не се разнесе миризмата в коридора, и седна, сложил празния крак в скута си. Ръцете му зашариха по пода в търсене на хлабавата плочка. Под натиска на четката за зъби тя отскочи и разкри малкото пространство, което беше изчегъртал в пропития от влагата цимент.

Вътре имаше носна кърпа.

В нея бяха увити близо един фунт дребни монети, притежаването, на които беше забранено в Касъл Глей, и покрита с пластмаса снимка, която той прибра в джоба си. Беше се врязала в паметта му — той самият като тийнейджър и едно още по-младо момче с ангелско изражение, двамата плътно долепени до въжето за люлеене в училищния двор. Преди почти четвърт век. Бяха се разделили на един друг Първи май, така че сега беше нещо като годишнина.

Заглушавайки звука със суха, насечена кашлица, Герити изсипа монетите през отворения край на крака от леглото. После натъпка вътре напоения със сместа пълнеж и сложи накрайника на място с тихо изщракване.

Постави крака върху обезобразения си дюшек и се зае със следващата задача.

Интересно, чувстваше се, като че ли само си представя всяка стъпка, толкова пъти бе репетирал до безкрайност плана в ума си. Сигурно скоро ще се събуди и още един ден на чакане ще се разстеле пред него като тихо сиво море. Затворът не е квадрат от стени и решетки. Той е плоска равнина от празни часове.

Герити загреба от пълнежа и го изсипа в тоалетната чиния. Затъпкване и отново уплътняване. После пак затъпкване.

Като внимаваше да не изпъшка от напрежение, той вдигна тоалетната чиния от пода — гайките предварително бяха махнати от болтовете — и насочи отвора й към външната стена на килията.

Наистина е като сън. Раздипля се със същата странна, безцветна лекота.

Герити извади от джоба на панталоните си тънка корда и я привърза към презерватива. Това беше фитилът, направен от молитвената броеница на Кевин след накисване в разтвор от стрити главички на кибритени клечки.

Внимателно постави издутата гума върху пълнежа в тоалетната чиния и прокара фитила през извивката й на разстояние метър и осемдесет върху плочките на пода.

Най-после всичко се свеждаше до запалването на една кибритена клечка.

След всички тези пропилени години…

Герити запали фитила и легна на пода между двете легла, като насочи обувките си към тоалетната. Когато пращящият пламък доближи чинията, той смъкна върху себе си трупа на Кевин.

Последва взрив.

Той усети ударната вълна като ласка, разстлала се по гърба му. За една бездиханна част от секундата се разтвори в първичната светлина, движейки се през черния космос на гребена на вълна от изгаряща топлина. Разширяваше се с новородената вселена.

Той смъкна от себе си Кевин и се изправи в завихрящия се пушек.

В стената на килията му се беше образувал отвор към дъжда и блясъка на прожектора. Не беше огромна дупка в камъните, но стигаше за едно бързо измъкване. Преди няколко месеца си представяше, че тоалетната чиния е оръдие, и тя се превърна в такова. Отново се чувстваше могъщ, а не безпомощен. Не оставен на милостта на враговете си. Всичко, което можеше да си представи, бе по силите му.

Гърбът на Кевин бе посипан с парченца фаянс.

Аз ранен ли съм? Герити потърка лицето си, после ръцете и краката. Просто за да се увери, че не кърви. Нищо. Доколкото можеше да съди, нямаше дори драскотина.

Грабна топката за крикет и прекрачи тялото на Кевин, приближавайки се до решетките.

Точно според очакванията, пазачът беше натиснал алармения бутон на стената зад себе си. Електронният звънец бръмчеше с дразнещ ритъм, който отекваше из целия замък. Сред ликуващите крясъци на съкафезниците си Герити чу как стоманената врата се отваря с трясък и няколко чифта обувки трополят по коридора.

Той издърпа със зъби лъжицата от топката за крикет, провря ръка между два пръта от решетката и я хвърли.

Измайсторената от него ръчна граната беше груба работа, но експлодира с рев, след който в коридора стана тихо.

Герити се затича към дупката, сграбчвайки по пътя крака от леглото.

Застанал на ветровития отвор обаче, той се поколеба.

Зад фосфоресциращия прибой морето беше тъмна и неясна маса. Нямаше и следа от гемията, но Герити се надяваше да чуе шума от дизеловите двигатели на затъмнения съд много преди да го види. Прожекторът все още претърсваше протежението на оградата — явно пазачът във вишката бе убеден, че експлозивът е бил поставен до загражденията, за да ги разруши.

Герити се приготви за скок.

— Спри, ирландецо! — изкрещя глас зад него.

Той замръзна и отпусна главата си на гърдите. Винаги има един, който оцелява след експлозията. Винаги. Герити се усмихна.

— Държа чудесен автомат „Стен“ — хладнокръвно каза пазачът. — И ако имаш капка мозък, ще се обърнеш бавно като…

Герити се завъртя и удари силно крака на леглото във вътрешната стена. Дъждът от монети улучи пазача в диафрагмата и той се свлече сред дрънчене на ключове и оръжие.

Герити изтича до решетките и се опита да достигне автомата. За малко. Непременно трябваше да го има. От вишката най-после бяха насочили светлината към неравната дупка.

Опита с крак и успя да го придърпа към решетките с върха на обувката си.

— Наистина е чудесен „Стен“ — промърмори Герити и се изтъркаля през дупката в бурята. Дъждът шибаше лицето му. Той се стовари от пет метра на ръба на подгизналото игрище за крикет, изтъркаля се и ставайки, даде откос по вишката. Последва дрънчене на счупено стъкло и лъчът изчезна.

В тъмнината Герити започна да се катери по оградата. Чуваше кораба, басовото ръмжене на двигателите му.

— Кросмаглен! — изрева той, за да си вдъхне кураж.