Кърк Мичъл
Взрив (13)

13.

На следващата сутрин Франклин носеше автоматичния си пистолет в шортите, докато тичаше по алеята. Но велосипедистът не се появи за втори път. Щом стигна до паркинга, сержантът провери колата си за всички видове устройства, които му дойдоха наум, и въпреки това затаи дъх, завъртайки ключа.

По пътя към къщи рязко сменяше улиците, направи няколко ненужни десни завоя, за да провери дали някой не го следи, и накрая паркира на улицата вместо на мястото си в подземния гараж.

— Добро утро, господин Франклин — каза Драго, хърватинът, който обслужваше сградата.

— Добро утро. — Сержантът измъкна снимката на Герити от джоба на суичъра си. — Да си виждал този тип наоколо?

Драго поклати глава.

— Приятел ли ви е?

— Не. Моля те, обади ми се или телефонирай в управлението, ако го видиш.

— Непременно.

Предишната нощ Франклин спа сам за първи път от месеци.

Трудно му беше да обясни на Сесили, че иска от нея да се държи на разстояние за известно време. Имаше нужда от жизнено пространство. Пространство, точно толкова голямо, че да може да се взриви, без тя да пострада. Макар да не й беше казал, че някакъв гениален маниак от Северна Ирландия предоставя възможност за движение нагоре на всяко ченге, което поиска да се прехвърли в сапьорския точно сега. Каза само, че иска сериозно да обмисли връзката им. Че има нужда да остане сам за известно време.

Може би наистина имаше нужда.

Какво право имаше да набърква невинната жена в тези лайна? Дъв беше казал, че онова копеле знае къде живее всеки член на екипа, къде си дава нещата на химическо чистене. Колко пъти Сесили беше прибирала униформите вместо него?

Франклин проучи предната врата, бавно влезе през нея и прегледа апартамента си два пъти, преди да се почувства достатъчно сигурен, за да си вземе душ. Надяваше се, че ако трябва да умре, това няма да стане в банята. От представата как гледа кръвта си да капе в канала му се догади.

Но топлите иглички скоро го накараха да се поотпусне. Той насапуниса лицето си и го подложи под струята.

Предишния ден екипът — или това, което беше останало от него — прекара цялото си работно време в сградата. По заповед на капитана. Донесоха им обяда от една близка пицария и преди да я внесат, кутията беше душена и претърсвана. Нямаше обаждания за поставени устройства, макар че Франклин скачаше всеки път, когато телефонът звъннеше. Дъв използва част от времето, за да преговори с Франклин и Бама известните похвати на ИРА. Енциклопедичните му знания по ирландските устройства бяха изключителни. Но вместо да вдъхне на Франклин увереност, лекцията на Дъв само го притесни още повече. Най-добрият начин да се справиш с някое от по-сложните неща, изглежда, беше да отидеш в Ню Хемпшир и да залегнеш зад някоя по-голяма скала. Дъв беше наложил непукистка физиономия, но Франклин разбираше, че вътре в себе си той е настроен песимистично. Все някога някой щеше да се обади и да се наложи екипът да напусне крепостта си.

Но всичко това беше на четирийсет и осем часа назад във времето, напомни си Франклин. Сега имаше почивен ден. С омотан около кръста пешкир влезе във всекидневната.

Пусна стереоуредбата си за пръв път от няколко дни, сложи си слушалките и потъна във фотьойла. Ехтящо изщракване заглуши гласа на Арета Франклин.

Сержантът остана напълно неподвижен.

За пет минути.

Накрая леко протегна левия си крак, хвана жицата на телефона с пръсти и го придърпа към себе си. С големия си пръст натисна бутона за експресно набиране и бутона за говор.

Страхуваше се, че слушалките му ще се смъкнат, толкова обилно се потеше.

Никой не вдигаше.

— Мамка му — прошепна той. Главата му започваше да трепери от напрежението да я държи абсолютно неподвижна. Искаше да се изстреля от стола и да избяга. Но знаеше, че преди да стигне вратата, ще бъде обвит в огнено кълбо или ще изхвърчи през нея като ракета „Круз“.

Телефонното обаждане на Франклин тъкмо се прехвърляше по електронен път в централата, когато някой прекъсна трансфера и вдигна.

— Сапьорски отдел. Дъв.

— Човече — изграчи Франклин. — Не съм си представял, че толкова ще се радвам да чуя нечий глас. — Това беше единственият човек, който би могъл да обезвреди устройството на Герити.

Дъв веднага схвана положението, като чу гласа му.

— В горещо помещение си, нали?

— Не би могло да бъде по-горещо.

— Къде е демонът?

— Омотан е около ушите ми.

— Как ме чуваш тогава?

— Лявата слушалка се смъква. Мисля, че е от потта, която се лее от мен.

— Окей — каза Дъв. — Щом е стигнала дотам, а ти все още навърташ телефонна сметка, дръпни я още малко надолу… но внимателно.

— Лявата слушалка?

— Да. Колкото да можеш да погледнеш вътре.

Франклин го направи внимателно. Дъхът му секна и той затвори очи.

— Още ли си тук, Антъни?

— Мисля, че да. — Франклин се изкиска немощно. — Как познаваш, че си отиваш?

— Виждаш си гъза да минава покрай носа ти. Погледни в слушалката. Какво има там?

Без да обръща глава, Франклин се напрегна и погледна.

— Виждам… нещо.

— Още един успешно завършил основния курс на Дъв. Виждаш ли някакви жици, глупаво копеле такова?

— Не ме наричай така — остро каза Франклин. — Хич не ми се иска това да е последното нещо, което съм чул през живота си.

— Прав си — каза Дъв. — Извинявай.

— Виждам тънка медна жичка, която води до нещо малко. Сива пластмаса. Отгоре пише L.

— Кутийка за контактни лещи. Недей да изключваш слушалките. Така само ще затвориш веригата.

— Ами ако има таймер?

— Вероятно има.

— Как…

— Движението, с което си надянал слушалките, без съмнение е активирало микропрекъсвач, който е включил електронен таймер и антивибрационен механизъм. Така че недей да шаваш, докато се чудиш кога таймерът ще стигне нулата. Ясно?

— Ясно.

— Добре, приятел. Тръгваме. Седнал ли си?

— Да. Но се чувствам, като че ли съм на три метра от пода и продължавам да се издигам като балон.

— Добре, стой изправен, за да не притиснеш диафрагмата си.

— Да не притисна шибаната си какво?

— Ще ти обясня по-късно. Сигурно първо ще пристигне патрулът, за да прочистят зданието. Недей да затваряш… Сега ще прехвърля линията към дежурния.

— Дъв… — Франклин просто не знаеше какво да добави.

— Знам. Животът е шибана курва.

— Аха.

Франклин полека се върна в началното си положение и дълбоко си пое дъх през устата. Една мисъл го натъжи. Може би се беше любил за последен път. Сега му стана ясен смисълът на интензивните сношения през последните няколко дни. Нещо вътре в него е знаело, че това ще се случи. Искал е една част от него да оцелее.

— Франклин? — От телефонната слушалка се разнесе нов глас.

— Да, кой…

— Уебстър. Дежурният сержант. Добре ли си?

— Направо бонбон.

— Всички сме с теб, приятел.

Франклин се разсмя. Това беше най-абсурдно неискреното нещо, което беше чувал някога. Нямаше по-самотен човек от него на земната повърхност.

— Франклин?

— Казвай.

— Дъв поръча да ти предам нещо.

— Какво?

— Каза, че не е страшно, ако ти отнесе главата. Така по-бързо ще станеш капитан.

 

 

Бама караше с шейсет километра над позволената скорост, когато Дъв се пресегна през предната седалка и извади пакета цигари от джоба на униформата си.

— Искаш ли? — попита той, надвиквайки сирената.

— Да, по дяволите.

Дъв запали една за Мейнър и една за себе си. Скоро вътрешността на седана се изпълни с успокояващ облак дим.

Бама опъваше като тийнейджър, който се опитва да се надруса.

— Що за червей е това копеле?

— От световна класа — отвърна Дъв. — Гледай го тоя с форда как се пъха в кръстовището. — Мейнър сръчно врътна волана и го засече.

— Къде си се научил да караш така? Контрабандна ракия ли си прекарвал?

— Факт… — Бама взе микрофона от таблото и каза по радиото: — Пристигнахме. Искам пожарна и линейка.

След няколко секунди дежурният отвърна:

— Ще ги имаш след по-малко от минута.

Вече бяха пристигнали няколко патрулни коли и ченгетата извеждаха наемателите — жени с ролки на главите и възрастни мъже по хавлии. Докато Дъв и Бама се качваха по стълбите, чуха как някакъв тъпанар праща полицая по дяволите:

— Слушай, гестаповец, никъде не отивам, докато не си намеря сиамеца. Така че ходи си го начукай!

— Арестувайте го — каза Дъв на минаване. После посочи на Бама гаража под апартамента на Франклин.

— Провери за второ устройство.

Бама се отправи натам.

Дъв виждаше, че той е потресен. Може би Бама и останалите заслужаваха да знаят истината — че Герити е по-добре известна величина, отколкото го беше изкарал Дъв. Но какво щеше да им помогне, ако си признаеше, че се казва Лиам Макгивни?

Той свали чантата с инструментите и провери електроинсталацията на входната врата. Чисто. След това отново се подготви за най-лошия момент — влизаш в горещо помещение, без да знаеш дали устройството не е нагласено точно за този момент. Но се чувстваше по-малко притеснен, отколкото очакваше. Може би изповедта влияе благотворно на душата, поне когато е направена пред съпругата ти.

Франклин седеше като статуя в тапицираното кресло. Изглеждаше, сякаш са го залели с мед.

— Добре — каза Дъв. — Страхувах се, че си заминал, Антъни. — Чуваше виенето на музика от слушалките, поставени накриво на главата на Франклин. — Какво слушаш?

— Сестра Арета.

— Роднина ли ти е?

— Сто процента. — Франклин видимо се потеше покрай забележимата буца в гърлото, но се усмихна слабо и каза: — Все пак може би изборът ми не е лош. В момента пее „Исус чува всяка молитва“.

Дъв си надяна козирка с фенерче и проследи спиралната жица до жака на уредбата.

— „Събирам си нещата, готвя се да тръгна“ от този албум ли е?

— Ти си хуй, Дъв.

— Кажи ми нещо ново. — Той се приближи до лицето на Франклин и светна в слушалката. Зад него някой влезе в апартамента. Позна по тежката походка, че е Мейнър.

— Бама, би ли намалил звука.

— Сигурен ли си? — попита Франклин.

— Бъди спокоен. Веригата е друга.

Мейнър намали звука.

— Гаражът е чист, Джим.

— Благодаря.

— Направи ми една услуга — помоли Франклин.

— Казвай.

— Вземи нещо и избърши тази шибана капка от носа ми.

Дъв се захили, нежно попи лицето на Франклин с носната си кърпа и се обърна към Мейнър:

— Спалнята, банята и кухнята, приятелю.

— Веднага.

Когато Бама излезе в антрето, Франклин каза:

— Има още едно тук някъде… Нали?

— Бих се обзаложил. — Дъв спря за момент, за да помисли. — Кутийките за контактни лещи имаха две отделения. Засега беше видял само лявото. — Свиваш се, Антъни. Облегни се. Опитай се да се отпуснеш. Трябва да свърша една деликатна работа за минута и не искам внезапно да трепнеш. — Той отново леко избърса лицето на сержанта. — Кажи ми, защо напусна „Специални операции“?

— Мисиите спряха да ме плашат.

Дъв го погледна скептично, докато приготвяше бормашината.

— Защо тогава дойде в сапьорския отдел?

— Самата мисъл да литна във въздуха ме плаши до смърт.

Дъв кимна. Значи не беше толкова повърхностен, колкото изглеждаше на партито.

— И какво ще стане, когато престанеш да се плашиш от бомбите?

— Ще се махна. Ти не би ли го направил? Не би ли го направил всеки, който е с ума си?

Дъв провери бормашината. Моментът не беше подходящ да свършат батериите.

— Добре… А когато вече не те е страх от нищо?

— Ще се върна в Роксбъри, където израснах в гетата.

Дъв усмихнат смля чутото. Да, за това се искаше кураж. Помисли си да се върне в Белфаст и изтръпна.

— Роксбъри, а? Представях си баща ти като лекар или адвокат.

— Представи си го умрял, когато съм бил на шест месеца.

Бама се върна и каза:

— Не мога да открия нищо. — Леко се беше задъхал.

Дъв внимателно го погледна за момент. Мейнър се ухили, но беше пребледнял.

— Добре, господа, да действаме. — Дъв тръсна лявата си ръка няколко пъти, хвана лявата слушалка и проби отвор в нея.

— Малки пинцети — каза той и протегна ръка над рамото си. Мейнър ги плесна отривисто в дланта на Дъв, който ги завря в кълбото жици. Огледа лявото гнездо. Детонаторът. Беше натикан до микропрекъсвач.

— По дяволите — прошепна той.

— Какво… какво?

Дъв каза на Франклин да млъкне, посегна към козирката си и спусна увеличителното стъкло пред дясното си око. Видя две миниатюрни щифтчета на косъм разстояние едно от друго. Към всяко от тях бе прикрепена червена жица, която изчезваше навътре.

— Бама — каза Дъв. — Някога да си виждал нещо подобно?

Мейнър надникна през собствената си лупа. Дъв забеляза, че ръцете му треперят.

— Не, лейт… но това са просто две жици, които влизат навътре.

— Едната от двете е заземяването… нали? — обади се Франклин.

Дъв бутна нагоре лупата, разтри очи и шумно въздъхна. Дилема. Любимото оръжие на Герити. Морална и механична. Винаги едно и също — той ти даваше две еднакво неприятни възможности, сядаше отстрани и се хилеше ликуващо. Но можеше да бъде победен. Герити беше човек. Ако хората могат да правят бомби, други хора могат да ги обезвреждат. Символ на вярата. Може би единственият, в който Дъв наистина вярваше.

— Дъв? — попита Франклин с умолителен поглед.

— Два взривателя — решително каза той.

— Какво казваш, шефе?

— Ще търсим два взривателя.

— Но къде? — попита Франклин.

Дъв се извърна и погледна голямата колона „Боус 901“. Доближи я и огледа високоговорителя. Беше си цял, но сърцевината липсваше. Насочи светлината навътре и там го чакаше другата половина на кутийката, с релефно R върху сивата пластмаса. По вътрешността на високоговорителя бяха налепени най-малко двеста грама RDX. Стабилизиран с пластмаса експлозив.

— Какво откри?

Дъв се дръпна встрани и направи място за Бама, който светна във високоговорителя със собственото си фенерче.

— Мааамка му — провлече той.

Франклин се беше втренчил във втория, по-голям заряд, който се намираше на метър от главата му. Опита се да оближе устните си, но езикът му беше прекалено сух.

— Просто ми кажете — изрече той. Ъгълчетата на устата му се бяха напукали.

— Нагласени са за симултанна детонация — обясни Дъв.

— Което значи?

— Значи, че или ги прекъсваме едновременно, или… — Дъв реши да спре дотук.

Но Франклин каза:

— Или няма да работим вече на плантацията на капитан Рорк.

Дъв му се усмихна одобрително. Обикновено хуморът беше първата жертва на страха. Франклин щеше да е тип-топ. Ако оцелееше в следващите няколко минути.

— Готов ли си?

— Къде всъщност е Рорк? — попита сержантът.

— Отиде до Лоуел. Каза, че има някаква работа.

— Да, разбира се — саркастично промърмори Франклин.

— Внимавай, приятел — каза Дъв. — Още не си мъртъв. — Той извади от чантата си две ножички и подаде едната на Мейнър, който трябваше да избърше дланта си в крачола, преди да я вземе.

— Ти поеми говорителя, Бама. Само червената жица. И не пипай другото щифтче.

Бама се вторачи в него.

— Какво има? — попита Дъв.

— Кони ми прочете хороскопа за седмицата. Каза да се пазя от големи кучета^[1]. — Усмивката на Мейнър трепна и изчезна. — Разбираш ли, лейтенант? Говорителя… куче. Вярваш ли в тези глупости?

Дъв не каза нищо.

Ето че тук в рамките на една-единствена сутрин нещата можеха да свършат за Дейл Мейнър и сапьорския отдел. Веднъж Дъв чу някой да сравнява смелостта с банкова сметка. Човек може да тегли от нея, докато се окаже, че средствата му са свършили. Нямаше нищо срамно в това. Преди седмица Дъв се беше почудил дали той самият не е банкрутирал вече. Странно, сега не се чувстваше така — може би защото благодарение на Герити трябваше да издържи.

— Аз трябва да съм тук — равно каза Франклин. — Бама не.

Мейнър погледна встрани.

— Той е прав, Бама — каза Дъв. — Трябват ми само два чифта ръце.

— Съжалявам, момчета — патетично каза Мейнър.

— Недей. — Дъв взе ножичката и я сложи в дясната ръка на Франклин. — Няма го в хороскопа.

Никой не каза нищо повече, докато Мейнър излизаше от апартамента.

Дъв погледна Франклин.

— Още ли те е страх?

В този момент Плей бутонът се изключи с щракване. Касетата беше свършила. Франклин се стресна при звука, но после се усмихна и каза:

— Адски ме е страх, Дъв.

— Добре. Виждаш ли жицата?

— Горе-долу.

— Не, по дяволите — можеш ли да нагласиш ножичката?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, за бога!

— Последно…

— Не говори такива работи — каза Франклин, нагласил ножичката и готов да пререже жицата.

— Къде се виждаш след пет години? Във „Вътрешно разследване“?

— Не, вече ми предлагаха място там. Отказах.

— Наистина ли? — попита Дъв с разширени от учудване очи. — Защо?

— Това е най-плашещото назначение от всички възможни. Да се мотаеш наоколо, хвърляйки кал по другите, и да се учиш да ти харесва.

— Браво, Алтъни. Ако сега не умрем, може би ще започна дори да те харесвам. Готов ли си?

— Чакам, лейтенант.

— На три. — Дъв започна да брои. — Едно…

Франклин мигна, за да махне капката пот, стекла се от веждите в очите му.

— Две… С мен ли си?

Сержантът кимна. Почти без да го съзнава.

— Хайде.

Двете меки клъцвания бяха почти едновременни. Все пак между тях имаше промеждутък, достатъчен Дъв да се свие леко в очакване.

— Добре ли сме? — трескаво попита Франклин. — Справихме ли се?

Бяха изминали пет секунди, но Дъв продължаваше да стои, театрално запушил уши с пръсти.

— Копеле такова — изпъшка Франклин, свали слушалките и се отпусна омаломощено във фотьойла. — Вдигни си проклетия телефон.

— Какво? — Дъв си махна пръстите от ушите и чу, че мобифонът му звъни.