Кърк Мичъл
Взрив (3)

3.

Нанси стигна до асансьора на собствен ход, но щом влезе вътре, се подпря на стената и се свлече на задника си, като че ли в тялото й нямаше кости. Чорапите й бяха с бримки, гримът й се стичаше на вадички, но тя се кикотеше. Избърса очи с опакото на треперещата си ръка, направи опит да се успокои, но продължи да се смее безпомощно.

Дъв натисна бутона за фоайето и се опита да я изправи на крака. За момента нямаше полза. Когато я дръпна за ръката, тя просто се стовари настрани.

— Откъде — каза тя между изблиците на смях, — откъде знаеш, че нося диафрагма^[1]?

— О, боже.

— Да притисна диафрагмата си! — изпищя тя.

— Спокойно, гадже.

Изведнъж тя прехапа долната си устна.

— Господи — изстена, заравяйки лице в ръцете си. — Мили боже…

— Всичко е наред — меко каза Дъв. — Седмици наред ще се чувстваме като във влакче на ужасите. И двамата.

Тя го погледна.

— Мислеше ли, че всичко е свършено?

— Нямах време да мисля за това. — Не беше съвсем вярно. Малък нервен пристъп дойде и си отиде, което е почти същото, като да мислиш за това. Той се усмихна.

— Освен това не чух песента на Банши.

Тя го зяпна неразбиращо, после щракна с пръсти.

— Чакай малко, това е келтски фолклор, нали? Учила съм го в долните курсове. Банши е старица, която се показна, преди някой да умре.

— Понякога е млада и красива.

— Ирландец ли си, Джеймс — нали така се казваше?

— По далечна линия. А ти можеш да ми викаш Джим.

Асансьорът стигна фоайето, но Дъв затвори вратите веднага щом започнаха да се разтварят, за да й даде време да се представи по-достойно пред дебнещите отвън журналисти.

— Хайде. — Той я хвана под мишниците и я изправи на крака.

Тя се облегна на гърдите му и каза прочувствено:

— Благодаря ти, Джим, благодаря, благодаря. — После го целуна така, че той се почуди дали горкият смотаняк на горния етаж е бил изцяло параноик. За девет години в екипа нито веднъж не бе тръгнал да събира дълговете на благодарността. На няколко пъти обаче изкушението бе доста силно, особено преди да срещне Кейт. Естествено, даваше си сметка, че преди да мине една седмица, Нанси може да побеснее дотолкова, че да даде под съд целия отдел заради Манфред. Някак си не вървеше да изпитва гняв към бившия си възлюбен при положение че задната част на главата му липсваше. Така че ченгетата щяха да си го отнесат.

Въпреки това наслаждаваше се на момента. Беше спасил човек. Още един сантиметър по пътя към изкуплението.

Отвън санитарите я откъснаха от него и той продължи сам към масата до камиона. Сядането му беше достатъчно несигурно, за да накара Бама и Рита да отклонят нападналите ги репортери и оператори по посока на линейката. Тя тъкмо потегляше с Нанси и един детектив от кеймбриджкия отдел „Убийства“, който вече я разпитваше.

Дъв почувства нечий поглед върху себе си. Обърна се. Погледът беше на Бланкет.

— Имаш ли цигара? — попита Дъв. Макнолти му предложи никотинова дъвка. Все пак по-добре от нищо.

— Благодаря — каза той, дъвчейки.

— Заври си благодарностите отзад — ядосано рече Бланкет.

— Моля?

— Да нямаш склонност към самоубийство, лейт^[2]?

Дъв скръсти ръце, за да прикрие треперенето им.

— Не беше точно така.

— Не беше така, друг път. Чух всяко проклето нещо, което каза по микрофона на тая желязна маймуна. Знаеш какви са правилата. Мамка му, ти самият си ме учил.

Дъв изплю дъвката.

— Достатъчно, Ед. Предавам се.

— Достатъчно е на баба ти хвърчилото. Не си позволяваме избор петдесет на петдесет. Ти самият си го казвал — играй си да избираш при шанс петдесет на петдесет една седмица, работейки със самоделни взривни устройства, и ще си щастливец, ако оцелееш. Ти го каза дума по дума. Това беше най-скапаната мозъчна пръдня, която съм виждал от години насам.

— Понякога се налага да хвърлиш зара. — Дъв усети неприятно прималяване. — Нямах време.

— Тогава трябваше да станеш и да си излезеш!

— Не можех да си тръгна, Бланкет — каза Дъв, почти умолявайки го да го разбере. — Тя беше само едно момиче. — Едно друго лице проблесна в съзнанието на Дъв и изчезна в чернотата зад очите му. — Просто дете.

— Цивилен. Бостънското полицейско управление не е слагало това устройство тук, така че не може да поеме тотална, безкрайна отговорност за това какво ще стане, ако то гръмне. Спасявай себе си и след това невинните — ако можеш, по дяволите. Джим Дъв ми е наливал тези фъшкии в главата.

— Добре, аз съм фъшкия.

— Човече, никога по-рано не си правил такива работи. Какво ти става напоследък, Джим?

Дъв скочи и изблъска Бланкет, търсейки храстче или нещо друго, зад което да се скрие. Съдържанието на стомаха му напираше към устата.

Залитайки, намери алея между две тухлени сгради без прозорци и се сгъна на две с ръце върху коленете. Повръща, докато вече нямаше какво да изкара.

В замаяната празнота, която последва, Дъв се почувства, като че ли наднича през коридор във времето. Тунел, който излиза на един пазар. Сергии. Плодове и зеленчуци. В карето спира камион, от каросерията му изскачат фигури с автомати „Стен“ и пушки с рязани цеви, лицата им са скрити под черните качулки. Експлозия разтърсва земята. Огън. Пушек. Крещящи…

— Лейт? — Беше Бланкет. Вече изглеждаше по-скоро загрижен, отколкото ядосан. Той погледна повръщаното върху паважа и попита: — Добре ли си?

— Да ти шибам никотиновата дъвка — каза Дъв и намигна. — Обикновените старомодни цигари не са ме карали да драйфам, откакто навърших единайсет.

 

 

Излизайки за репетиция, Кейт усети обичайното чувство за вина, която караше гледачката Лени да изглежда много по-малка и безотговорна, отколкото беше всъщност. Четиринайсетгодишното момиче седеше с кръстосани крака в средата на дивана и гризеше кожичката на пръста си, гледайки телевизора с празен поглед.

— Лени?… — Кейт изчака погледът й най-после да се обърне към нея. Общуването с Лени изискваше участието поне на две сетива.

— Лени, в кухнята има оставена торта. За теб. Лизи яде достатъчно на празненството. Събуди я скоро от следобедната й дрямка, ако искаш да я накараш да си легне довечера.

Лени кимна леко.

Кейт тъкмо вадеше калъфа на цигулката от шкафа в антрето, когато момичето запита с безразличие:

— Това не е ли приятелят ви?

Кейт се намръщи и дръпна пердето, поглеждайки към улицата.

— Къде?

— Не, по телевизията.

Кейт се обърна навреме, за да види как Дъв помага на разстроена млада жена да излезе от някаква сграда. Изглеждаше изтощен, но изключително доволен от себе си. Победоносен.

— Тази сутрин в МТИ — казваше говорителят. — Армейският пластичен експлозив бе обезвреден за по-малко от трийсет минути от Бостънския сапьорски отдел.

След новините започна прогнозата за времето. Над Нова Англия се беше образувала зона на високо налягане и през следващите седмици се очакваше да бъде адски горещо и влажно. Вероятно и на Четвърти юли. Великолепно — цигулката се плъзга по потната ти шия като току-що уловена риба.

— Довиждане, Лени.

Никакъв отговор.

Кейт запали ранглъра и облегна глава на топлата пластмаса на седалката, докато чакаше климатика да се включи. При следващия ремонт трябваше да добави подмяната на фреона към повредената ръчна спирачка. Километражът скоро щеше да мине 100000 мили.

— Боклук — каза тя.

Съзнаваше, че това е перверзна мисъл, но почти й се искаше нещата тази сутрин в Кеймбридж да не бяха минали толкова блестящо. Не че искаше някой да умре. Но предишния ноември обезвреждането не беше минало добре и Дъв се отби след това — потресен, за първи път видимо нежен и изцяло неин. Каза, че му е дошло до гуша. Че в работата му не е останало никакво удоволствие. Само болка.

Но сега триумфът щеше да заличи всичко това. Той щеше да продължи да се прави, че всичко е наред, че е непобедим и че винаги може да потиска нещата в себе си.

Кейт излезе на заден ход от алеята и тръгна през центъра към „Хач Мемориъл Шел“ на Чарлс Ривър.

Първото й впечатление, когато се запознаха в концертната зала, бе, че Джеймс Дъв е човек, вглъбен в себе си. Бившият й съпруг беше човек, вглъбен в други жени, по няколко, в които и да е момент. Франк беше жизнерадостен, забавен, общителен и неискрен. Дъв — всичко, освен неискрен. Вярваше, че е така, макар да знаеше, че има нещо, което той отказва да признае пред когото и да било. Може би дори и пред себе си, защото й се беше случвало да лежи до него в тъмнината, когато той изведнъж изкрещяваше от ужас и страх. Това, което я безпокоеше най-много, бе силният срам, който изпитваше впоследствие, и абсолютното му нежелание да обсъжда случилото се.

Тайно се обади на психиатъра в управлението и му описа историята. Естествено, без да назовава имена. Не спомена и сапьорския отдел, макар да беше сигурна, че професията на Дъв е част от проблема.

— Нощните страхове са нормални — каза докторът. — Поне за повечето ченгета, с които се занимавам.

— Но какво става?

— Ами вижте, за да върши тази работа всеки ден, полицаят трябва да има контрол върху емоциите си. Да потиска това, което всъщност чувства. Той не може да си позволи лукса да си изпуска нервите само защото другите го правят. Когато спи, защитата се разпада. Нещата не могат вече да бъдат отричани. Той осъзнава истината, че може да бъде убит или ранен — той, а не някой друг, както си повтаря, когато е буден. Може да изживява отново миналото, когато за малко не е бил убит, или загубата на близък приятел.

— Добре, щом това е нормално, какво да правя? Просто нищо?

— Не, за бога — отговори докторът. — Нормалното работно ежедневие на ченгетата би докарало останалата част от населението до литиум или торазин. Той трябва да говори с мен. Веднага. Ако не с мен, тогава с лекар, който не е свързан с управлението.

— А ако не иска?

— Не бих желал да правя предположения.

— Докторе, с какво съм се сблъскала? Нима спя с… бомба? — Изборът на дума беше крайно неудачен, усети се тя веднага.

Той изпухтя в слушалката.

— Вижте какво, съпругът ви показва вторична реакция към травматизиращо събитие. Или събития. Невероятно е през какво минават ченгетата заради обществото. Тази реакция често идва месеци, дори години след удара. Той развива психосоматично заболяване без видима причина. Напълно неочаквано се появява умора. Смущения на съня. Промени във възприятията. Дори и това, което наричаме изменения в съзнанието. Списъкът е дълъг колкото ръката ми, а аз съм висок към два метра.

— Тоест проблемите му само ще се увеличават — каза Кейт унило.

— Почти мога да ви го гарантирам. Тази закъсняла реакция се предизвиква от нови атаки върху вече напълно натоварената емоционално нервна система.

— Аз една от тези атаки ли съм?

— Не — решително заяви докторът. — Мога да кажа, че вие сте неговата поддържаща система. Той има нужда от вас.

Онази нощ Джеймс дойде, след като Лизи си беше легнала. Любиха се и след това той отиде до прозореца и се загледа в блещукащия сняг, който падаше, осветен от уличната лампа. Като че ли се страхуваше да заспи само за да я събуди по-късно с поредния кошмар.

— Разкажи ми за Джеймс Дъв — каза тя от леглото.

Все още гол, той изглеждаше напълно беззащитен, мършав като момче. Но старите стени се вдигнаха отново, когато той отвърна:

— Какво да ти разкажа?

— Всичко. Какво беше детството ти?

— Гадно.

— Защо, Джим?

— Родителите ми… — Дъв се запъна, търсейки подходящата дума — … живееха от социалните помощи. Бяха алкохолици. Така че излязох на улицата. Но там беше по-зле. По-зле, отколкото вкъщи.

— Включи ли се в някоя банда или нещо подобно?

— Да, банда. — Той се обърна към нея. — Кейти, веднъж вече минах през всяка страница от миналото си и се заклех, че вече никога няма да нагазвам отново в него. Независимо колко обичам някого. Независимо колко страшно любопитен е този някой. Това е затворена книга.

Тя се почувства малко засегната, но настоя:

— Тогава само ми кажи кога е било. Кога ти се наложи да говориш за него?

— Когато постъпвах в управлението. Копелетата от „Личен състав“ правят нещо, на което викат „разследване на произхода“. Ровят се в живота ти, като че ли е купчина тор.

Той се върна до леглото и накара Кейт да замълчи, като нежно постави пръстите си върху устните й.

Любиха се отново.

Тя се почувства поуспокоена. Управлението беше разровило стабилно миналото на Джеймс Дъв и въпреки това го беше взело на работа. Значи той имаше бурна младост. Същото се отнасяше и за Кейт О’Брейди, а в нейното минало имаше неща, които никога не би казала на любовника си. Те просто не бяха негова работа. Можеше ли да смята, че Дъв е извън строя само защото държи на същото право?

На следващата сутрин той настоя да се измъкне отзад заради Лизи. Моментално дойде по алеята пред входната врата, почука и се направи, че току-що пристига. Точно навреме, за да приготви закуската. Бодро запържи смес от картофи, лук и пресен магданоз.

— Как се нарича това, Джими? — попита Лизи, която стоеше на стола до лакътя му.

— Колкенън.

— Що за дума е това?

— От Южна Филаделфия — заяви той. — Не си ли гледала „Роки“? Беше толкова силен заради колкенъна.

Но по-късно Кейт попита леля си от Бруклин, която беше родена и израсла в Корк, дали колкенън е ирландска дума.

— О, да — отговори старата жена. — Но никога не сме я използвали на юг, скъпа. Тя е отнякъде на север. Ълстър, сигурна съм. Нещо, което би казал човек от Белфаст.

Кейт забеляза, че е пристигнала. Колегите й от оркестъра вече бяха заели малкото места за паркиране. Тя даде газ нагоре по Ембанкмънт Роуд, молейки се за малко свободно местенце.

С безпокойство осъзна, че не си спомня нищо от пътуването си дотук.

Джакузито^[3] беше печалба от полицейска благотворителна лотария преди две години. Оттогава нямаше и месец да е работило както трябва. Този път се беше повредила помпата за мехурчета.

— Може да вали уиски — изрева Макс О’Банън към следобедното небе, размахвайки гаечен ключ, — а аз няма да имам чаша у дома!

Това изявление разлая съседските кучета.

Той захвърли ключа в отворената кутия за инструменти, изсумтя и придърпа нагоре банските си. Усети как веднага се плъзват обратно по извивката на корема му. Накрая седна в застоялата вода.

— В крайна сметка на кого му трябва скапаната механична пяна!

— Не и на тебе, с всичкото зеле, което си изял през живота си, Макс — каза някакъв глас отвъд оградата.

Вратата се отвори и О’Банън посочи малката хладилна чанта на ръба на басейна.

— „Харп“. Преди да си потопя главата, ги броя, така че, Джими Ди, не си отивай вкъщи с две в стомаха и още три в джобовете.

— Винаги можеш да познаеш човек от Арма по щедростта му — в сарказма. — Усмихвайки се, Дъв си взе бира и се настани в един шезлонг. Погледна инструментите и вдигна наздравица: — Благословена да е работата!

— Затваряй си плювалника! Ако това нещо още веднъж се повреди, ти и екипът ще сте тук и ще ме уговаряте да не го вдигам във въздуха. — С лека уплаха О’Банън осъзна, че Дъв вече не е хлапакът, за какъвто го беше смятал винаги. Насреща му стоеше навлизащ в средната възраст мъж с уморен вид. Ето какво направи от теб лейтенантският чин. И скапаният сапьорски отдел.

— Да се топнеш ли се отби, Джими?

— Без мехурчета — не.

— Майната им на мехурчетата.

— Как е възможно да носиш шапка от донеголски туид^[4] в горещата вода?

— Така главата ми остава бистра.

— А как изобщо можеш да се пържиш в такъв ден? Навън е като в турска баня.

— Контрасти, мойто момче — отвърна О’Банън.

— Какво?

— Когато изляза, въздухът ще ми се стори хладен като мъглата на Лох Ней^[5]. Ето така умният човек сам се надхитря. Сменя горещото с топло. Ълстър с Нова Англия.

Дъв кимна и отпи замислено.

— А ако стане още по-горещо, мога да си отида на мойто място на носа. — О’Банън замълча, за да си вземе бира, и му се стори, че вижда своята Ема да се пече на покрива на къщата. Той затвори очи за момент и каза: — Чух, че си имал неприятности тази сутрин в Кеймбридж.

— Да, доста големи неприятности.

— Трябваше да ме послушаш и да си останеш патрул като мене. — О’Банън загреба малко лед заедно с бутилката и го прокара по челото си. — По-лесно е да избегнеш куршумите, отколкото бомбите.

— Тогава какво е това на рамото ти?

О’Банън хвърли поглед към белега с форма на морска звезда.

— Бях прекалено близко, иначе нямаше да се случи. Освен това по-късно човекът ми се извини като истински джентълмен…

О’Банън забеляза, че Дъв изобщо не го слуша. Беше се обърнал настрани и оглеждаше пристанището, разсеяно наблюдавайки големия товарен кораб, който чакаше лоцмана в канала между Дийр Айлънд и Галъпс Айлънд.

— Когато за последен път те видях да гледаш така, ти седеше на пристана на Батъри стрийт върху купчина боклуци, облечен в дрехи, които доста биеха на очи… — каза О’Банън почти шепнешком.

Дъв го погледна и се опита да се усмихне, но не успя.

— Макс, как познаваш кога му е времето да се махнеш?

— Значи това било.

— Да.

О’Банън лапна кубче лед, сдъвка го и го прокара с глътка бира.

— Помниш ли как дойде при мен няколко месеца след като завърши академията и ме попита как да познаеш кога е моментът да застреляш някой нещастник?

— Да. — Дъв се изкиска смутено.

— Е, най-малкото имаше достатъчно акъл и опит, за да попиташ. Помниш ли какво ти казах, Джими?

— Че някоя нощ ще видя зелена светлина в главата си. След като месеци, дори години наред ме е спирала червена светлина всеки път, когато съм бил готов да натисна спусъка, изведнъж ще светне зелено.

— И когато в крайна сметка ти се наложи да стреляш на месо, видя ли я?

— Да. Не се поколебах.

— Ами това е, момко.

— Какво?

О’Банън отпи и огледа замислено запотеното шише.

— Не мога да разбера как се научих да пия това нещо студено. Гаден навик.

Дъв се наведе напред.

— Какво „това е“?

— Искаш ли да работиш всеки ден на червена светлина? Задай си този въпрос, ама наистина. И не бягай от отговора. Приеми го.

Дъв явно това и направи, защото се облегна назад и отново се зазяпа.

— Проблемът не е тук, в Бостън — каза той накрая. — Много по-отдавна е, Макс.

— Знам — мрачно каза О’Банън. — Но червеното си е червено, независимо от причините.

Една минута измина в мълчание.

— Време е, приятелю — рече О’Банън. — Мисля, че вече си направил покаянието си.

— Нима? — Очите на Дъв бяха влажни и О’Банън отклони погледа си, за да не го притеснява. — Защо тогава не се чувствам опростен?

— Не знам, скъпи Джими Ди. Защо?