Кърк Мичъл
Взрив (18)

18.

Франклин разпръсна съдържанието на папката върху бюрото на Рорк. На нея пишеше „Компютърни кодове“, но вътре имаше само брошури за градински напоителни системи и „Как да построим къщата на мечтите си от трупи в мейнските гори“. Само една страница беше посветена на достъпа до база данни извън управлението. И там нямаше нищо, което да задоволи специфичните му нужди.

Накрая, след десет безплодни минути, той се отказа и позвъни в компютърния център на управлението.

— Бих искал да говоря с Джефрис, моля.

— На телефона.

Един от онези хора, които никога не звучат като себе си. Напусна „Специални операции“ заради прогресиращи проблеми с главата, след като случайно уби един чернокож заложник по време на операция по банков обир. Намери си по-малко стресово място в Спомагателните служби.

— Обажда се Франклин.

— Хей, кво става, човече? — Джефрис беше и един от онези бели, които не са съвсем сигурни, че черните разбират стандартен английски.

— Не е кой знае какво. — Поне откакто Дъв изчезна веднага след смъртта на О’Банън, оставяйки отдел „Убийства“ буквално да събира парчетата. — Кажи ми как да се включа в главния на Интерпол оттук.

— Оттук значи „Специални операции“, нали?

— Не, сега съм в сапьорския.

— Сериозно? Ти си луд. Не бих се набутал там точно сега. Колко свободни места имате?

— Прекалено много — рязко каза Франклин.

Джефрис изведнъж върна разговора към работата:

— Не можеш да направиш това, за което ме попита.

— Защо?

— В цялото управление само един компютър е упълномощен да се включва към тази система. И това е компютърът на разузнаването. Главният на Интерпол просто не е достатъчно голям и достатъчно мощен, за да обработва запитвания от двайсет хиляди полицейски управления в страната.

— По дяволите! — Франклин погледна часовника си. Два и половина сутринта. Даже и от разузнаването да бяха готови да помогнат, нямаше начин да се обърне към тях със запитване за лейтенант Франсис Джеймс Дъв.

Но тогава Джефрис каза:

— Всъщност може би има начин…

— Да?

— Нека да опитам. На кой компютър си?

— Този в кабинета на капитан Рорк.

— О, господи. Сигурно ще трябва първо да му изключиш нинтендото. Рорк ми се обажда два пъти в седмицата и се опитва да си разшифрова електронната поща. — Джефрис въздъхна. — Ще ти се обадя веднага щом има някакъв резултат.

— Благодаря ти, приятел, наистина съм ти признателен.

Франклин затвори и отиде до вратата. Основното работно помещение беше тъмно. На три от бюрата нямаше бележници, химикалки, скочове. Приличаха на зелени саркофази. Франклин се вторачи в собственото си бюро, на което цареше хаос, и се почуди как ли ще изглежда то след един месец. Дали табелката с името му щеше да бъде прибрана в картонена кутия с надпис „Лични вещи: А. Франклин“? Налагаше се да излиза от стаята всеки път, когато някой от персонала се появяваше да свърши тази работа. Беше прекалено зловещо.

Телефонът на Рорк иззвъня.

Франклин бързо отиде до него.

— Да?

— Имаш петнайсет минути. И ако някой в разузнаването работи до късно, спукана ми е работата.

— Много ти благодаря. Чао. — Франклин се хвърли върху въртящия се стол и включи екрана. Докато четеше инструкциите, нетърпеливо потропваше отстрани на клавиатурата. Накрая под „Търсен обект“ написа:

ДЪВ, ФРАНСИС ДЖЕЙМС

Някакви отличителни белези? Никакви, така че го въведе.

Датата на раждане на Дъв би била от полза, но информацията от този род беше в сейфа на Рорк, а Франклин беше решен да тегли чертата на непозволените действия. Освен това, ако Дъв беше псевдоним, той несъмнено щеше да е подправил и биографичните данни.

Отговорът дойде след почти една минута:

ОБЕКТЪТ НЕ Е ОТКРИТ.

Франклин въздъхна и се облегна назад.

Не, Дъв беше по-хитър. И сигурно се беше подсигурил срещу възможността да бъде проследен по роднините в Америка. Половината ирландци в Бостън прекарваха по някой и друг роднина под носа на имиграционната служба. Роднините бяха начинът те да бъдат измъкнати от скривалищата си. И ако Интерпол издирваше някого, на първо място щеше да се занимае с роднините му.

Франклин потупа с пръст долната си устна и написа:

ГЕРИТИ, РАЙЪН

Компютърът го запита дали знае второто име на обекта. Не, отвърна той.

Въпреки това само след няколко секунди екранът се изпълни с текст.

Франклин се облегна на лакти, за да го прочете, когато в средата на екрана се появи каре с надпис:

ВНИМАНИЕ: АРЕСТУВАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА ЛИЦЕ, ИЛИ ЗНАЕТЕ ЛИ НАСТОЯЩОТО МУ МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ?

Франклин бързо отговори с не. В противен случай Интерпол щеше да се обади на разузнаването само след броени минути.

Текстът се появи отново.

ПРЕСТЪПНО ЗАНЯТИЕ: ТЕРОРИСТ.

— Кажи ми нещо ново — произнесе Франклин на глас.

Организация. В началото Ирландската републиканска армия. По-късно отцепила се група, известна като „Кибиците от Грийн стрийт“. Доктрина — убийствата, особено бомбените атентати, са най-вероятният начин да се обезкуражи британската власт в Северна Ирландия. Преди да продължи със службата на Герити при групата „Баадер — Майнхоф“ и либийската специална разузнавателна служба, Франклин се спря на „Грийн стрийт“. Пред него изникна списък с терористични операции. Бомбени атентати и саботажи из цяла Северна Ирландия. Последната операция в списъка беше Кросмаглен, графство Арма, 1 май 1971.

Франклин поиска имената на известните членове и прекара през тях курсора с надеждата да открие някой Дъв.

Нямаше такъв.

От петте дадени имена, освен това на Райън Герити четирима бяха починали. Всички на първи май 1971 в Кросмаглен. Изключението беше Лиам Макгивни от Белфаст. Понастоящем в неизвестност. Няма известни живи роднини. След онази дата през 1971 не е въвеждано нищо повече. Нищо. Абсолютно нищо. Може би също беше мъртъв?

Франклин погледна часовника си. Имаше само още шест минути на разположение.

Прегледа дейността на Герити със западногерманските терористи и либийците. Нямаше нещо кой знае какво. И никъде след Кросмаглен не се споменаваше за инцидент, в който би могъл да бъде замесен Джеймс Дъв, постъпил в Бостънското полицейско управление в началото на седемдесетте.

Тогава го осени. О’Банън.

Едно от имената в „Кибиците от Грийн стрийт“ беше Шиофра О’Банън. Интерпол даваше списък на роднините и на починали лица, без съмнение, за да разшири мрежата и да хване оцелелите членове на бандата като Герити и Макгивни.

— Уау! — каза Франклин.

Шиофра имаше роднини из цялото графство Арма, а също и Макс О’Банън от Бостън, Масачузетс.

— По дяволите — каза той. — По дяволите.

Накара се да спре.

Какво означаваше това? Герити беше убил О’Банън. Съвсем очевидно между двамата е съществувала вражда. Беше малко вероятно О’Банън да е крил Герити през изминалите седмици. Невъзможно, реши Франклин. Възрастният човек се разстрои искрено от смъртта на Бланкет. О’Банън беше първо ченге и след това ирландец. Само че беше близък с Дъв. Говореше се, че О’Банън го с довел в управлението.

Имаше един оцелял. Лиам Макгивни. Изчезнал. Картичка с отпечатъци в лондонското бюро на Интерпол. Липсва снимка.

— Ли… ам — Франклин си записваше името, когато някой каза отзад:

— Извинете.

Моливът изхвърча от ръката му и той скочи на крака.

Кейт Дъв изглеждаше толкова уплашена, колкото се чувстваше и той самият.

— Съжалявам — каза тя. — Аз…

— Няма нищо, госпожо Дъв. Просто всички сме малко нервни точно сега.

Тя кимна, като че ли го разбираше повече от добре.

— На пропуска ми позволиха да вляза. Може би трябваше първо да се обадя.

— Не, не. Няма проблем. — Франклин погледна екрана на компютъра. Беше празен. — Какво мога да направя за вас?

— Виждали ли сте Джим?

Франклин се опита да не покаже смущението си. Дъв си беше излязъл шумно от разпита в „Убийства“ и оттогава не се беше обаждал. Франклин смяташе, че той се е затворил с жената и детето. А сега това.

— Ъъъ, не, госпожо Дъв, не съм. Той беше съсипан от…

— Мога да си представя — каза тя, спестявайки му необходимостта да довърши.

Франклин я изкара от кабинета на Рорк — нямаше смисъл тя да казва на Дъв къде го е намерила. Светна лампите в работното помещение.

— Сигурна ли сте, че Джим би желал да се разхождате из града?

— Не съм сигурна какво би желал Джим в този момент. — Изражението й стана нещастно, докато казваше това. Но после добави: — Лизи и аз сме у леля ми в Бруклин. Бихте ли му предали, ако го видите пръв?

— Разбира се — каза Франклин.

Тя се спря до бюрото на Дъв и погледна поставената в рамка снимка, на която бяха тя и дъщеря й. Посегна към нея, но изведнъж потрепери.

— Добре ли сте, госпожо Дъв?

Тя разблъска настрани някакви документи и сграбчи една от снимките на Герити. Досега всичко, освен очите беше покрито от документите.

— Това той ли е? — попита тя, поглеждайки Франклин.

Той кимна.

Тя се обърна и се втурна към коридора.

Но Франклин я спря на вратата с думите:

— Госпожо Дъв, може би това не е подходящият момент, но мога ли да ви задам един бърз въпрос?

Тя не отговори, но и не продължи.

— Къде срещнахте съпруга си?

— В църквата — рязко отговори тя и затвори външната врата след себе си.

 

 

Кейт го откри сутринта в джакузито на О’Банън.

Той покорно я проследи с поглед, докато влизаше през вратата, но не каза нищо. След малко бутна револвера си под кърпата.

Тя седна от другата страна на басейна.

Беше чисто гол. Изгряващото слънце подчертаваше сивото в неколкодневната му брада. Имаше тъмни полукръгове под очите. Отстрани се търкаляше празна бутилка „Бушмилс“, както и безброй счупени бирени шишета, хвърляни в отсрещната стена.

— Къде са мехурчетата, Джим?

Очевидно не беше говорил дълго време, така че първо отпи от бирата си. Ръката му, когато я извади от водата, беше бяла и набръчкана. Колко време ли беше лежал полупотопен?

— Макс спечели проклетото нещо на лотария — каза той. — Така и не успя да го накара да проработи.

— И какъв извод си правиш от това?

— Недей да рискуваш, щом няма да спечелиш накрая. — Той се загледа към „Логан“, където един самолет се издигаше в златистата мараня. Въпреки всичко, разхвърляно из двора, не изглеждаше особено пиян.

— Чух за Макс по новините. Съжалявам.

Изражението му си остана празно.

— Джим?

— Ъ?

— За какво си мислил, че това нещо ти е подръка?

— Кое?

Тя посочи с очи издутината под кърпата.

Очакваше да отрече обвинението й. Но той не го направи. Просто загреба шепа вода и си изплакна лицето.

— Мислех си… — В гласа му се появи странна небрежна нотка — … че за нас, ирландците, Америка винаги е била мираж. Отиваш на запад отвъд морето в Америка и оставяш миналото зад себе си. Нов живот. Няма такова нещо. Само старата песен за кръв и предателства на нов глас.

— Съжаляваш ли, че си дошъл?

— О, да — каза той абсолютно убедено.

Това я нарани.

— Защо?

— Заради злото, което докарах на тези, които обичам. Трябваше да знам, че когато идваш от улиците на Белфаст, съдбата ти е решена. Най-добре да я приемеш и да не се опитваш да избягаш. Може известно време да си прекарваш добре в Новия свят, но накрая завиваш зад ъгъла и там те чака Банши, предвещавайки с воя си твоята смърт и тази на близките ти. — Той вдигна бутилката си. — Slainte.

— Не вярваш в това, нали?

— О, Кейти, прекалено съм уморен, за да вярвам, в каквото и да е. — Той изведнъж се усети. — Какво, по дяволите, правиш в града?

— Има ли значение?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти явно си се предал. Седиш с бутилка в едната ръка и пистолет в другата и чакаш да ти стане достатъчно тъжно за самия теб, за да дръпнеш спусъка.

— Глупости.

— Така е, по дяволите!

За първи път той я погледна.

— Освен това — каза тя, понижавайки тон — той беше там.

Дъв се привдигна малко.

— Откъде знаеш?

— Той беше във Фалмут, по дяволите! Помагаше на Лизи да си оправи хвърчилото. Стоеше на един метър от нея с нож в ръката!

Тя скочи в басейна, както си беше с дрехите. Повече се ядосваше, като гледаше Дъв такъв — опитващ се да се напие до безсъзнание и да забрави това, което нито може да се забрави, нито да се поправи, — отколкото като си спомняше Герити с Лизи.

Тя го зашлеви.

— Кейт…

— Той се опита да докопа дъщеря ми, а ти се предаваш!

Неочаквано тя го хвана за косата и натопи лицето му под водата. Той извади главата си, като плюеше и се опитваше да си поеме дъх.

— Мислиш ли, че като си пръснеш мозъка, той ще стои настрана от Лизи и мен? Мислиш ли, че той смята да спре, преди всички да сме мъртви?

Тя замахна да го удари отново, но той я хвана за ръката. Понечи да каже нещо, но не намери думи и само поклати глава. Ето че отново го правеше. Изпадаше в самосъжаление пред очите й.

— Не ме интересува какво си правил в Ирландия — продължи тя. — Стари работи. Доколкото ме засяга мен, това е затворена страница. Запечатано също като онези глупости за младежките ти прояви в Съмървил, които ми пробутваше. — Тя спря за момент. — Това, което ме интересува, е Герити. Намери го, Джеймс Дъв. Ти го доведе тук, ти ще го намериш. Междувременно нямам къде да се скрия, така че смятам да си водя нормалния начин на живот.

— Не можеш, Кейти — нещастно каза той. — Трябва да се махнеш оттук. От мен.

— И двете не стават. Имам концерт довечера в „Хач Шел“, помниш ли? Четвърти юли е. Става дума за работата ми. И освен това те обичам, както и, по дяволите, да се казваш.

Тя излезе от басейна по стълбичката и ритна бирата му.