Кърк Мичъл
Взрив (16)

16.

Шамандурата до носа на мароканския кораб имаше камбана, която звънеше при всяко поклащане на водната повърхност. Но шамандурата зад кърмата му бе снабдена със старомодна сирена. Така корабът бележеше източната граница на претърсваната площ в Инър Харбър.

Дъв стоеше на пристана в сянката на надстройката и гледаше тълпата полицаи, вървящи от склад на склад. Франклин, който не му беше казал и две думи, откакто излязоха от сградата на сапьорския отдел, разговаряше с един стар докер по време на почивката му.

Дъв тръгна към тях. Докерът тъкмо казваше на сержанта:

— Веднага познах, че двамата сте ченгета. — Лицето му беше придобило вида на гюдерия. — Всички ченгета се движат на сол и пипер. Още откакто оня… — Той защрака с изкривените си пръсти. — Е, оня бе… Едър такъв… Смешен…

— Косби? — предположи Франклин.

— Аха. И белия тип… — пак защрака с пръсти.

— Робърт Кълп?

— Аха. В днешно време всички са черно-бели. Абе вие, момчета, вече не се ли сприятелявате със собствената си раса?

Франклин се ухили на Дъв. Първият полуприятелски жест от четири часа насам. После сержантът измъкна от вътрешния си джоб снимката и я връчи на възрастния мъж.

— Да сте го виждали тук някъде по доковете?

Той я изучава цяла минута, отпи глътка кафе и каза:

— Знаете ли, тоя малко прилича на белия.

— На кой бял? — попита Франклин.

— Тоя, дето сега го споменахте. Дето беше с Косби.

Франклин вдигна очи към небето.

— Не сте ли виждали някого — нали разбирате, уличници, скитници, който и да е — да спи в складовете?

— Понякога. Но не наскоро. Ченгетата ги разкарват. Палят си огньове вътре в постройките, за да се топлят, нали разбирате.

Дъв махна към отсрещната страна на пристана.

— Това там долу изглежда доста добре.

— Аха — каза докерът. — Една компания за плаващи казина фалира. След като индианските резервати се намесиха в тая работа, нали разбирате.

— Къде е корабът? — попита Франклин.

Докерът изпи последните капки кафе и завинти капачката на термоса.

— Просто завийте покрай канцеларията. Ще го видите. Това, което е останало от него. При последното си плаване почна да пуска вода и просто го зарязаха. Така си седи. Е, господа, часът е два и петнайсет и според правилника трябва да се връщам на работа.

— Да сте виждали някой да се качва на борда? — попита Дъв.

— Само някакъв тип с велосипед.

— Опишете го.

— Не знам — просто някакъв тип. Нямам орлов поглед.

Дъв размени поглед с Франклин и двамата тръгнаха по кея. Заобиколиха канцеларията и видяха изоставения кораб, килнат настрани.

— Да повикаме ли подкрепления? — каза Франклин. — Наоколо е пълно с ченгета.

— Не, дай да видим сами. Ако се окаже, че е Герити, бройката няма да го изплаши.

— А какво би го уплашило?

— Нищо. Той е там, където ти искаш да бъдеш.

 

 

В два часа мобифонът на Герити иззвъня. Той натисна контрата и спря. Огледа се за полиция. Сума ченгета се бяха изсипали на пристана по тясната алея преди половин час и се наложи да се махне от „Долфин Рънър“. Преди да си тръгне, разби дъските на пасарела, така че минаването да изглежда почти невъзможно.

— Да?

— Господин Бари?

— На телефона.

— Обажда се Джони Дън, барманът в „О’Дауълс“.

Герити се усмихна.

— Веднага познах гласа ти, приятелю. Имаш съобщение за мен, така ли?

— Нещо такова. Тука едно ченге иска да се срещне с вас.

— Ченге?

— Ами пенсионирано. Казва се О’Банън.

— А, да, чувал съм за него. Да имаш представа какво иска?

Дън се поколеба, после каза:

— Ами той ви обвинява в някои неща. Казва, че сте онзи терорист на име Герити. Че сте убивали ченгета и тем подобни. Сериозна работа.

Герити се изкиска.

— Ех, истории. Едно ще ти кажа, скъпи Джони. Никога не съм убивал приятел на Ирландия.

— Разбирам — важно каза барманът. — Така си и мислехме. Затова поставихме някои условия.

— Например?

— Никой да не идва въоръжен. Никакви телефони. Никакви устройства. О’Банън е свършен в този град, ако намеси полицията по някакъв начин.

— А не би ли го направил? — попита Герити.

— Не, той държи на думата си. Малко е мекушав по въпроса за Северна Ирландия, но иначе е окей.

— Много добре — каза Герити. — По кое време?

— Три прекалено рано ли е?

Герити се ориентира. Беше на една пряка от църквата „Олд Норт“ — виждаше камбанарията й.

— Не. Кажи на господин О’Банън, че ще бъда там. И благодаря, че се грижиш за интересите ми, Джони. Няма да го забравя.

— За мен е удоволствие. Erin go bragh.

— Разбира се. — Той затвори. Единствената от изтърканите поговорки, която все още му звучеше правдиво. Ирландия до второ пришествие. Часовникът цъкаше.

Трябваше да помисли.

Беше капан, разбира се. Но всеки капан даваше възможността да скочиш и да откраднеш примамката, преди железните челюсти да успеят да се затворят. Примамката в случая беше Максуел О’Банън — един от най-близките и най-скъпите приятели на Лиам.

Герити подпря колелото си на стената на едно малко кафе и влезе вътре. Седна на маса в дъното, от която се виждаха добре входът и движението по тротоарите. Цялата полиция беше на крак и го търсеше. А по цял свят те обикновено търсят нещо, само ако знаят как изглежда то.

— Какво ще обичате? — попита келнерката.

— Ами… — каза той с най-добрия си бостънски акцент — да кажем, черно кафе и пирожка със сирене. Между другото, колко време имам право да паркирам на улицата тук?

— Два часа, гълъбче.

— Благодаря.

Въпросът беше: Знае ли Лиам за срещата? Не приличаше на неговия начин на действие. Прекалено беше тъпо. Той щеше да осъзнае опасността и да вземе всички възможни мерки. Не би се съгласил на никакви условия, защото знаеше от едно време, че в тази игра няма правила.

Въпреки това редно беше да се подсигури.

Донесоха му кафето. Герити потрепери. Отвратително нещо е кафето. Въпреки това взе със себе си чашката по осеяния с дъвки коридор към телефона. Кеймбридж, реши той. Да разкара колкото се може повече ченгета от центъра. Дъв единствен щеше да остане да отговаря на обажданията за открити устройства.

Герити запрелиства жълтите страници и прегледа списъка на универсалните магазини. Накрая си избра един напосоки и се обади на охраната.

— Полицията на магазина — каза приятен глас.

— При теб има бомба, приятелю. Ще ти помогна. Не е в бюрото ти. Навсякъде другаде е честна игра. За последен път се ебавате с мен, копеленца.

Затвори и се върна на масата си, прибра пирожката в джоба си и взе касовата бележка. Намигна на келнерката на път към касата.

 

 

Дъв и Франклин оглеждаха рампата на пасарела. Изглеждаше, че цялата му централна част е ръждясала.

— Не знам, човече — каза Франклин. — Може би да се обадим на „Специални операции“ да докарат стълба.

— Това би могъл да е Герити — каза Дъв.

— Е, и?

— Прочети файла — винаги си оставя път. — Дъв се хвана за парапета и тръгна по надлъжната греда, пристъпвайки внимателно.

— Ще пропадне — каза Франклин. — Ще се наложи да плуваш. И ще хванеш дизентерия и всякакви други гадости от тая вода.

— Млъкни. — Дъв беше стигнал до средата, когато сигналните устройства и на двамата се включиха едновременно. — О, господи. — Той скочи на квартердека, извади мобифона си и набра номера на централата.

— Къде е? — попита Франклин, докато се придвижваше по гредата и хвърляше погледи към гнусната вода на десет метра под него.

— Универсалният магазин „Мериъмс“ в Кеймбридж — отвърна Дъв. После каза на диспечера да предаде на капитан Рорк да му се обади веднага.

Обаждането дойде точно когато Франклин се присъедини към Дъв на квартердека. Дъв посочи с пръст на сержанта един отворен люк.

— Капитане?

— Да, Джим! — Думите на Рорк почти не се чуваха от воя на сирената.

— След няколко минути с Франклин ще дойдем от северния край.

— Недейте. Бама и аз ще се заемем с това. Искам двамата да сте в града, ако стане нещо. Това звучи като фалшива тревога. Недоволен бивш служител се опитва да навреди на приходите. И определено липсва ирландски акцент.

Дъв замълча за няколко секунди. Не изглеждаше да е Герити, но копелето можеше да се превъплъти, в когото си поиска. Бама демонстрираше добро настроение, откакто сдаде багажа в апартамента на Франклин. Но оправянето на настроението му можеше да бъде още един знак за това, че с него е свършено. Можеше да подведе Рорк в Кеймбридж. Но Дъв нямаше друг избор, освен да каже:

— Окей, Фред. Внимавай.

— Ти също.

Дъв остави настрана мобифона си, погледна Франклин и рече:

— Да видим на какво са те научили в „Специални операции“ за обиските.

 

 

О’Банън намери място, на което да паркира бонвила си доста надолу от „О’Дауълс“. Той загаси двигателя и поседя замислен за момент. Лъч от светлината на следобедното слънце се плъзна през една дупка в гюрука и попадна върху лявата му ръка. Брачната му халка проблесна.

— Е, скъпа Ема — промърмори той, — какво би казала за това? Излязъл съм, за да убия човек. Всъщност той не е човек, мила. Той е отровна змия, а вредителите трябва да се унищожават. — О’Банън се усмихна. — Днес ще играя ролята на свети Патрик и ще изведа змиите от Бостън. Ще благословиш ли това начинание, Ема. Моля те!

О’Банън смъкна халката от пръста си и я прибра в джоба. „Докато смъртта ни раздели“ никога не беше имало голям смисъл за него. Понякога я чувстваше по-близка сега, отколкото когато деляха едно и също легло.

Той се огледа. Мястото не беше много подходящо да си оставиш колата, когато отиваш на среща с бомбаджия.

Отново запали мотора и видя червената зона на пожарния кран пред бара. Ставаше. Докара колата, паркира и остави на таблото картата си на член на Асоциацията на пенсионираните полицейски служители.

После влезе вътре.

Спря се пред отворената врата и отстъпи встрани, извън квадрата слънчева светлина, която го правеше лесна мишена.

Докато изчакваше очите му да привикнат със задимения полумрак, той се заслуша. Чуваше слабия глух звук на стреличките, които се удряха в мишената. И телевизорът беше включен. Професионален боксов мач — точно така, някакъв новак в средна категория от Голуей срещу шампиона на Харлем.

Постепенно от сенките изникнаха човешки фигури. Трима души седяха на една маса. И тримата бяха местни. Други двама играеха на стрелички. Бяха прекалено ниски и тантурести, за да бъде Герити някой от тях. Барманът, бивш активист на НОРЕЙД, стария паричен нефтопровод на ИРА, се откъсна от мача и го погледна.

О’Банън си запали пура, изгаси клечката и каза:

— Благословени да са всички тук.

Мълчание, нарушавано само от телевизора.

О’Банън се плъзна върху един стол на бара.

— Двойно „Бушмилс“ и една „Харп“ за разредител. Джони Дън, нали?

Барманът кимна и неохотно се зае с работата си. Очите му не зашариха из помещението, от което О’Банън заключи, че Герити още не се е появил. Джони хвърли поглед през рамо към телевизора точно когато ирландският боксьор залитна назад, а от червената му коса се разхвърчаха капки пот. Само гонгът го спаси от притискане до въжетата.

— Шомъс, гъз такъв — излая Джони. — Вдигни си ръцете бе!

— Бива си го наистина — отбеляза О’Банън и пресуши уискито на две бързи глътки. — Но черните са по-добри.

— Това е заради черепа на чернилките — каза някой отзад. — Има по-малко шевове от този на нормален човек.

О’Банън се извърна на стола си и каза, усмихвайки се приветливо:

— Това ли е причината, момчета?

Тримата на масата, единият от които се беше обадил, не казаха нищо повече.

О’Банън отпи от бирата си и погледна към вратата. Шевролетът му изглеждаше недокоснат, но сега за лампата до него беше привързан велосипед. О’Банън предположи, че рамката му може да побере експлозив, достатъчен да разхвърли бонвила из цялата улица. Малко обезпокоително, особено след като велосипедистът още не беше влязъл.

— Вие янките нямате цигани — каза някой до О’Банън, — но въпреки това имате предостатъчно крадци. Нали, татенце?

Герити седеше на стола до него. Порочни очи и неискрена усмивка. Лицето му беше още по-мършаво, отколкото на снимката. Явно се беше промъкнал отзад, като змия, каквато всъщност си беше.

О’Банън можа само да се усмихне.

— Да, правилно го заключваш.

— Черна бира, Джони — каза Герити на бармана и отново погледна О’Банън. — Купих катинара и веригата на една гаражна разпродажба. Великолепно нещо са гаражните разпродажби.

— По дяволите! — изкрещя Джони. Пяната преля през ръба на високата чаша, докато той гледаше как боксьорът от Голуей получава серия от удари в тялото, която приключи чак когато чернокожият боксьор се умори да блъска.

— Май нашият барман е използвал законната възможност да заложи на него, а, татенце? — каза Герити.

О’Банън бързо огледа дрехите му. Той носеше избелели „Левис“, сива харвардска тениска и лятно яке. Нямаше обемисти предмети по джобовете. На десния му палец се виждаше тъмна линия засъхнала кръв. Коричка от порязване.

— Е, хазартът може да се превърне в болест, ако не внимаваш.

Студените влечугоподобни очи фиксираха О’Банън.

— Учудващо е колко много неща могат да се превърнат в болест, ако не внимаваш, татенце.

Герити се ухили и го тупна по гърба, като ръката му случайно докосна диафрагмата на Макс. Великолепно изпълнено дискретно претърсване.

— А сега, татенце, нека да позная от кое графство си.

— Ще ти спестя труда — Съфолк Каунти^[1], Южен Бостън, последния бастион на честната трудеща се класа.

— Не, не — рече Герити и спря, за да отпие от бирата си, — в този глас има нещо много ирландско. Ти си израснал в старата родина и не ме убеждавай, че не е така.

— Какво те кара да мислиш, че съм пораснал?

Герити се разсмя и О’Банън реши, че въпросът е приключен. Но след това той настоя:

— Дери?

— Студено. Студено като проклетия Атлантически океан тук. Тръпки ме побиват само при мисълта за Ълстър.

— Каван?

О’Банън отпи и сви рамене.

— По-топло.

— Уестмит?

— Позна — излъга О’Банън. — Роден съм и съм отраснал бос на брега на Лох Ри^[2]. — Нямаше смисъл да си признава, че е от Арма — Герити можеше да направи връзката с Шиофра.

Герити не изглеждаше убеден.

— Едно време познавах там едни О’Банън. В село Килтъм.

— Е, аз съм от Гласен отвъд езерото. А и навсякъде е пълно с О’Банън. Има ни цяла страница в бостънския телефонен указател. Това се дължи на любовта. Отдаваме й се както птичките на въздуха.

Герити кимна, вдигна чашата си и произнесе тост:

— Нека тези, които ни обичат, ни обичат. И нека господ обърне сърцата на тези, които не ни обичат.

— Но ако не може да обърне сърцата им — довърши вместо него О’Банън, — нека да им обърне глезените, та да ги познаваме по куцането.

— Ти си точен, татенце — каза Герити. — Slainte^[3] — Вдигна чашата си, за да се чукне с О’Банън.

Макс обаче се поколеба. Виждаше как носят Шиофра към двора на църквата. Беше ветровит следобед с мрачно небе. Ковчегът изглеждаше толкова малък под това небе.

Все пак се насили да докосне чашата си до тази на Герити.

— Ястребът не лети с едно крило, татенце.

— Така е. Кажи да ги напълнят отново.

— Джони… — Герити посочи празните им чаши. — Е, О’Банън, на какво дължа удоволствието да съм в твоята компания?

— Дяволите да ме вземат — изрева Джони и се плесна по челото. Неговият боксьор беше в нокаут, а чернокожият подскачаше наоколо.

— Предупреждавахме те, Джони — каза един от мъжете на масата. — Не може да залагаш на бял в този спорт.

Единият от коментаторите казваше в момента:

— Фланаган още е в нокаут… Докторът се качва на ринга. Ако е лошо контузен, да се надяваме, че това не е така, това само ще подхрани полемиката около бокса, сигурен съм.

— Абсолютно вярно, Марв — подхвана другият коментатор, — има хора, които твърдят, че боксът е близък до убийството, че това е хладнокръвно човекоубийство. Е, не е така. Подготовката, която тези атлети…

Джони отвратено изключи телевизора.

О’Банън видя, че Герити още чака отговор.

Този човек беше касапин, масов убиец. Заслужаваше да умре и да изгние в ада.

Но сега, когато беше дошъл моментът да го изпрати в пъкъла, Макс не беше сигурен, че точно той трябва да го направи. Изведнъж разбра, че Ема би му казала това. Беше напуснал Ълстър като млад, за да избяга от нагласените съдебни процеси, от екзекуциите по бързата процедура. Да се махне от правосъдието на задната улица. А и беше дал думата си на кабинетните бунтовници в бара, че няма да намесва полицията. Но нима можеше да се сравнява нарушението на едно обещание с това да оставиш Райън Герити да си върви?

— Имам предложение за теб — каза той накрая.

Герити повдигна вежди.

— Такова, на което не мога да откажа?

О’Банън се изправи.

— Май си гледал прекалено много гангстерски филми. Ще ти го кажа веднага щом се отбия до кенефа. Пази ми бирата, а? Трябва да източа бойлера.

— Пази си глезените, татенце — подвикна след него Герити.

 

 

Дъв и Франклин влязоха през люка с извадени пистолети. Пред тях беше килнатият главен салон. Игралните маси като че ли бяха на границата да се плъзнат към корабната преграда откъм щирборда.

— Ето на това викам тъмен вертеп — прошепна Франклин.

Дъв направи няколко крачки по плесенясалия килим, като внимателно оглеждаше масите за неща, които човек би пипнал. Герити би заредил нещо, което просто моли да бъде докоснато. Дъв помисли, че го е открил — колелото на рулетката. Бялото топче беше на нулата. Нула беше и количеството разум, което вложи Франклин, посягайки към него с явното намерение да го пусне да се върти.

Дъв го хвана за китката и изсъска:

— Помисли за задействането при натиск!

Сержантът кимна глуповато и Дъв претърси пространството под масата. Колелото беше чисто. Но нещо липсваше. Поставката за топчето, с която нормално завършваше оста. Показателно ли беше това? Нямаше представа.

— Какво търсим? — попита Франклин, щом продължиха нататък.

— Опънати до пода жици. Тесни коридори. Тъмно е. Идеалното място. А и според файла Герити обича да прави базуки. Използва пирони вместо шрапнели.

— Според файла ли? — Франклин се усмихваше невярващо.

Мобифонът на Дъв иззвъня. Беше сигурен, че е Рорк, вече затънал в универсалния магазин в Кеймбридж.

— Дъв.

— Джими.

— Макс, нека да…

— Хванах копелето.

— Какво?

— Загащих Герити в ъгъла.

— Къде?

— Барът „О’Дауълс“. Само покрийте двете врати, за да видите откъде ще излезе, и работата е много проста. Той няма да избяга — просто го направете, докато отпрашва с колелото — проклетият кучи син така се е размотавал из града.

— Макс, Макс — потресен промълви Дъв. Старият човек не разбираше с какво се е захванал. Той не беше загащил Герити в ъгъла, а чисто и просто делеше една клетка с него.

— Слушай, Джими — един вид дадох дума на падитата тук, че няма да се обаждам в управлението. Така че постарай се да го хванете на разстояние от това място. Въпрос на чест, нали разбираш.

— Майната й на честта, Макс. Затваряй веднага и се омитай.

— Какви ги говориш бе, момче?

— Махай се оттам, по дяволите.

— И да оставя Герити да си иде, волен като птичка?

— Точно така. Направи го, моля те. Ще го хванем, когато сме достатъчно много, за да го направим безопасно.

— О, Джими Дъв — каза Макс и гласът му прозвуча обидено. — Наистина ли мислиш, че съм толкова одъртял? Още издържам на бой, ако се наложи. Наистина ли мислиш, че съм готов за старческия…

Връзката прекъсна.

 

 

О’Банън смутено погледна слушалката. Беше влязъл в мъжката тоалетна, прекарвайки обвитата в стомана жица през процепа на вратата. Той я отвори изцяло и пред лицето му проблесна стъкло.

— На ти бирата, татенце — каза Герити и го удари. — Писна ми да ти я пазя.

О’Банън залитна назад към преградата на тоалетната, заслепен от точки бяла светлина. Посегна към челото си и свали ръцете си целите в кръв.

Чу се щракване, когато Герити затвори вратата.

— За глупак ли ме мислиш, старче?

Изведнъж О’Банън отново беше в състояние да различава форми. Той се хвърли към Герити и го прикова за стената. Поставката за кърпи падна на пода, когато Герити го удари през ръцете и се извъртя. Спря се при писоарите.

— Мислиш ли, че съм забравил, че Шиофра О’Банън имаше семейство? — С бърз удар в устата той разклати зъбите на О’Банън. — Че бих могъл да забравя и за минута, че ние ирландците държим на рода — и че любимото ни ястие е отмъщението!

О’Банън тромаво пристъпи напред и сключи големите си ръце около гърлото на Герити. Стисна и видя как очите му изхвръкват. Почувства взрив от радост. Убиецът на Шиофра се задушаваше и лицето му ставаше мораво.

Но тогава Герити извади ножа пеперуда от джоба си, отвори го с рязко движение на китката и разряза ръката на О’Банън отстрани. О’Банън падна назад, държейки раната затворена с окървавените си пръсти.

— Знаеш ли какво казват италианците, старче? — изпъшка Герити. Гърдите му се повдигаха, държеше ножа готов. — Отмъщението е ястие, което се сервира студено. Ти почти успя. Почти беше успял да ме убедиш, че не си дошъл да изравниш резултата!?

О’Банън вдигна хромираната поставка за кърпите и я хвърли срещу Герити. Той инстинктивно се наведе и Макс го хвана за китката, като я изви навътре.

Герити изсумтя от болка, ножът изтрака на пода и изчезна под вратите. Но след това О’Банън не успя да запази равновесие при удара, който последва. Отново пред очите му всичко стана бяло. Той се удари в пода и Герити започна да го рита в ребрата. Костите му се чупеха и разтрошаваха с миниатюрни вътрешни експлозии.

О’Банън едва дишаше, но се концентрира върху тръбата на канализацията. От коляното на сифона до пода имаше около един метър права тръба. С треперещи ръце, докато Герити продължаваше да го рита, О’Банън сграбчи тръбата и я дръпна с всичката сила, която му беше останала. Герити беше изпаднал в безумен гняв.

— Мислиш ли, че съм толкова глупав! Мислиш ли, старче!

Фитингите се счупиха и желязната тръба остана в ръцете на О’Банън. Бързо, преди да е загубил съзнание, той я заби в лявото коляно на Герити.

Острото изпукване на костта отекна в облицованото помещение.

Герити падна, но не извика.

— Раздроби ми коляното — каза той без емоция, проснат на пода. После, трепвайки от болка, скочи на крака и застана пред О’Банън.

— Ако си решил да убиеш някого, никога не променяй решението си в последния момент.

О’Банън безпомощно гледаше как обувката на Герити се засилва назад и се устремява към лицето му.