Кърк Мичъл
Взрив (17)

17.

Дъв изтича по кея, като придържаше револвера си, за да не изпадне от кобура.

— Чакай малко бе, човек! — извика Франклин отзад.

— Не мога!

— Рорк ли беше? — Сержантът го настигна, докато тичаха по тясната пътека към Комършъл стрийт, където Дъв беше оставил харлито си. — Нещо в Кеймбридж ли е станало?

— Не. — Дъв заподскача на един крак, ровейки в джоба си за ключовете. Той възседна мотоциклета и запали двигателя, но Франклин хвана дръжките на кормилото и натисна спирачката с лявата си ръка.

— Какво, по дяволите, става, Дъв? Кажи ми!

— Дръпни се.

— Герити е, нали?

— Да.

— Мини напред. Идвам с теб.

— Този път не. Онзи ден сутринта си изхаби всичкия късмет.

Дъв изблъска встрани ръцете на Франклин и даде газ.

Знаеше, че О’Банън е дал на Герити възможността да заложи сложен капан. От своя страна Герити нямаше да даде на Дъв време да се оправя спокойно с него — не и ако искаше да спаси Макс. Това щеше да бъде замяната. Личната безопасност срещу живота на О’Банън.

Въпреки това, щом наближи бара, Дъв реши да пообиколи веднъж. Може би Герити се беше отказал да го прави в „О’Дауълс“, който беше основната му връзка със света през последните няколко седмици. Но не видя нито бонвила на Макс, нито велосипеда, който Райън използваше според О’Банън. Кварталът беше тих, бурените в пукнатините на настилката изглеждаха повехнали.

Той паркира, извади пистолета от кобура и хукна към вратата. Колкото и да му се искаше да се втурне вътре, се задържа за момент и я огледа, преди да влезе.

Освен бармана нямаше никой.

— Къде е? — попита Дъв, насочил с две ръце пистолета си към него.

— Кой си ти, по дяволите?

— Къде?

— Няма да отговарям на някой, който влиза и размахва оръжие. — Изведнъж се превърна в образцов гражданин.

Дъв се приближи, като проверяваше под масите и зад джубокса. Стигна до бара и сграбчи бармана за перчема. Приближи лицето му до своето.

— Знаеш кой съм аз, Дън, и ако се наложи да си вадя значката, ще ти я натикам на петнайсет сантиметра в дебелия гъз. Къде е!

— Не знам — изръмжа ниско барманът. — Знам само, че чух шум отпред.

Дъв го пусна.

— Преди колко време?

— Може би десет минути.

Дъв погледна надолу, коленичи и потопи два пръста в петно от кръв. Тя почти не беше покафеняла.

— Разбира се — каза той и се втурна към тоалетната, — ти не знаеш абсолютно нищо.

Вратата на мъжката тоалетна зееше широко отворена. Вътре беше като в кланица. Дъв внимателно прекрачи през мръсотията и застана до мивката с пистолет, насочен към кабинката.

Беше празна.

Започна да претърсва за поставено устройство. Смачканата поставка за кърпи. Металното кошче за боклук. Тоалетното казанче и лампата над огледалото.

Нищо.

Вдигна от пода шапката на Макс. Беше окървавена като повечето неща наоколо. В преградата имаше голяма вдлъбнатина, а от пода беше изтръгната някаква тръба.

Дъв поклати глава, изпитвайки смесица от гняв, гордост и безпомощност. О’Банън беше изнесъл на гърба си страшен бой. Но беше загубил. В противен случай ченгетата щяха да са вече тук и Герити щеше да седи на задната седалка на патрулната кола с белезници на ръцете.

— Дяволите да те вземат, Макс! — извика Дъв. — Никого не слушаш! — Ритна стената. И още веднъж. Подпря чело на стената и започна да мачка донеголския туид.

Вътре в шапката нещо прошумоля. Той я обърна: снимка на Райън Герити и Лиам Макгивни в онзи училищен двор в Белфаст преди години.

— Трябваше да ти извия врата тогава — каза Дъв.

В ъгъла Герити беше направил малка рисунка. Човешка фигурка, набучена със стрели. Тя нямаше никакъв смисъл за Дъв. Какво искаше да каже кучият син? Последната битка на сапьорския отдел?

Той отиде отново на бара и разтърси окървавената шапка пред лицето на Дън.

— Косъм само да падне от главата на този човек и ще се разправяш с мен.

— Дъв, аз нямам нищо…

— Млъквай!

Дън кимна с гузен вид.

— Как си тръгнаха?

Човекът започна да се колебае, но размисли, като видя изражението на Дъв.

— С шевролета на О’Банън. Господин Бари сложи колелото си в багажника.

— Бари ли?

— Така каза, че му е името. В името на всички светии, можете да питате кой да е от постоянните клиенти.

Дъв се беше запътил към вратата, но замръзна. Светии. Свети. Стрели. Свети Себастиан.

Хукна към харлито.

 

 

— Чувате ли ме, господин О’Банън? — попита гласът. Самата любезност.

Очите на Макс бяха подпухнали и почти затворени, но през влажните процепи виждаше лицето в сянката. Денят преваляше и слънцето започваше да залязва. Още един ден си отиваше. Може би не просто още един. Последният. Тъй да бъде. Главата му пулсираше от болка. Всеки удар на изтощеното му сърце беше мъчителен като зъбобол. Можеше да диша само повърхностно, иначе от ребрата му изригваше изгаряща болка.

— Господин О’Банън?

Макс не можеше да прецени дали седи или стои. Може би плаваше. Плаваше по езеро от пламък.

— О’Банън…

— Какво? — хрипкаво каза той. В устата си усещаше метален вкус. Кръв.

— Искам да знаеш, че това не е, защото дойде да ме убиеш в „О’Дауълс“.

По някакъв начин това се стори много смешно на О’Банън и той се закиска, но болката го принуди да престане. Герити беше в настроение за приказки. Ирландският дух се беше изплъзнал от контрол.

— Бих постъпил по същия начин, ако бях на твое място, О’Банън. Причината е друга. Всичко, което направи за Лиам. Стана му настойник. Даде му част от американската мечта. Къща на хубава улица. Красива жена и сигурна работа. Години наред той беше щастлив благодарение на Макс О’Банън. Ето за това трябва да бъдеш наказан.

О’Банън се опита да се изплюе върху него, но в устата си имаше само съсирена кръв.

— Желаеш ли да кажеш нещо, стари приятелю?

— Искаш да го унищожиш… — Макс усети, че брадичката му пада на гърдите. Нямаше сили да я вдигне отново. За първи път осъзна в агонията си, че нещо е завързано за главата му. А също и за гърдите. — В какво си ме омотал?

— В нещо много подходящо за случая — каза Герити. — Недей да ставаш или изобщо да мърдаш, или ще ти намерят краката в Роксбъри, а ръцете в Бруклин. Та какво за Лиам и мене?

— Ти не си дори и пъпка на кура му. Затова искаш… да го убиеш. Той е чудесен, истински човек… А ти си пъпка…

После в главата на О’Банън от сиво отново стана черно.

 

 

Блестящите прозорци на училището заслепиха Дъв, когато той намали и зави зад ъгъла. Полегатите слънчеви лъчи падаха директно върху тях и се наложи да заслони очите си с ръка, за да огледа двора. Първо видя статуята на свети Себастиан, разбра, че е тя, и след това забеляза още една човешка фигура. Тя беше на въртележката.

Макс.

Беше завързан за едно от перилата, с провесена на гърдите глава. Две пръчки динамит бяха залепени за главата му като рога, а ризница от пластичен експлозив обгръщаше гърдите му. Отвсякъде стърчаха жици: гора от взриватели.

Дъв изгаси мотора и подпря харлито на телената ограда. Измъкна револвера си и се втурна през вратата, но веднага спря.

Герити трябваше да е някъде наоколо. Нямаше начин да пропусне това.

Дъв погледна нагоре към прозорците, но не видя нищо, освен отблясъците.

Прибра оръжието си в кобура и тръгна напред, търсейки жици или следи по земята, които биха означавали, че Герити е поставил мина. Не мина директно през двора до въртележката и доближи О’Банън отстрани.

Не видя да има нещо около врата на Макс, така че провери пулса му. Слаб и повърхностен. Между парчетата пластичен експлозив забеляза механичен таймер. Оставаха по-малко от три минути.

— Макс?

Израненото, подпухнало лице трепна.

— Не мърдай нито мускул, окей?

Гласът на О’Банън беше почти недоловим.

— Джими? Ти ли си?

— Тук съм.

— Сами ли сме?

— Да, него го няма. Няма никой, освен нас. Не мърдай.

— Това вятърът в листата ли е?

Дъв се огледа. Въздухът беше неподвижен, но той каза:

— Да, лек бриз…

— Обичам този звук. Напомня ми за дома. Тук няма освежаваш бриз… като у дома.

Герити беше поставил антивибрационен механизъм просто за всеки случай. В парче дърво беше издълбал жлеб и беше пуснал вътре сачмен лагер. Той се движеше напред-назад с всяко вдишване на О’Банън. От двете страни на жлеба имаше по една батерия. Вероятно това беше само един от няколкото източника на енергия за възпламеняването на експлозива. Значеше също и че Герити е включил устройството от разстояние, за да не бъде убит, ако Макс мръдне.

— Върху какво съм седнал, Лиам?

— Върху въртележката.

— Майтапиш се. — О’Банън издаде някакъв звук, който можеше да бъде и изхилване. — Омотан съм с жици от главата до петите, нали?

— Да — призна Дъв, опитвайки се да си поеме въздух с насълзени очи. Той бързо ги изтри и започна неистово да се опитва да се сети за някаква мярка, която би разсякла този гордиев възел. Но знаеше, че няма такава.

Вече оставаха по-малко от две минути.

— Нещо като че ли цъка. И то ли е от мен?

— Макс, отивам до мотоциклета си за някои инструменти.

— Не, момчето ми, не му доставяй това удоволствие.

— Какви ги говориш?

— Онази змия иска да опиташ точно това. Не искам да поставям под въпрос таланта ти, но съм прекалено добре начукан, и ти го знаеш.

— Научих доста неща от това копеле. Мога да го спра.

— Може би някъде около Коледа. Запази си силите за по-нататък. — О’Банън успя с усилие да отвори малко лявото си око. — А, ето те и теб, скъпи Лиам. Сълзи и тъй нататък. Това е почти толкова хубаво, колкото да умреш със свещеник до теб. Сълзи на приятел.

— Престани. Недей да говориш по този начин.

— Хайде. Вземи инструментите си.

— Недей да мърдаш — нареди Дъв. — Чуваш ли?

— Защо пък да те слушам? — изхриптя О’Банън. — Ти някога да си ме послушал? Казвах ти да си стоиш в патрула.

Дъв се затича към мотоциклета си. Оставаше по-малко от една минута. Да потърси детонаторите. Капсули и тем подобни. Да прекъсне връзката им с динамита и пластичния експлозив. Пак щеше да има взрив, но той щеше да бъде много по-слаб в сравнение с едновременното избухване на всички експлозиви. С Макс може би щяха да оцелеят след по-слаба експлозия.

Дъв откъсна чантата си от мотоциклета. Точно когато я нарами и се обърна към училищния двор, видя О’Банън рязко да вдига глава.

— Макс!

— Прости ми, Лиам!

За момент изглеждаше, че възрастният човек седи в средата на жълто-зелена мълния. Дъв рухна, когато горещината и тътенът минаха през оградата. Той се изтъркаля по тротоара и се залепи за една паркирана кола. Прахта и пушекът, които последваха, затъмниха късното следобедно слънце. Дъв зарови лицето си в ръце, когато отломките от парапета на въртележката заваляха, дрънчейки по асфалта и глухо падайки върху покривите на отсрещните къщи.

 

 

Герити се извърна, но не се наведе, когато разтрошените стъкла на класната стая полетяха към него. Почувства парчетата да се забиват във врата му и да му нарязват ушите. Но се ухили и се обърна да погледне надолу през дима. Епицентърът на експлозията, самото сърце на взрива, се изчисти пръв. Видя въртележката, от която липсваха перилата и естествено О’Банън. Беше сгъната почти на две като консервна кутия.

Използвайки учителската показалка вместо патерица, Герити мина покрай чиновете с куцане и се доближи до един от назъбените прозорци.

Лиам се изправи на крака, като се олюляваше.

Добре. Не се предвиждаше това да е краят му. Само началото на края. Герити отлично знаеше какво ще направи старецът. Бомбаджийството беше изучаване на човешката природа, също както на физиката и химията.

Виждаше Лиам да си проправя път през дима, за да погледне приятеля си. Прашното му лице беше измъчено и агонизиращо. Тон се олюля за момент, след това пристъпи неуверено към оградата и се хвана за нея с ръце, приличащи на щипки. След малко погледът му попадна върху прозореца на втория етаж, на който стоеше Герити.

Той не се дръпна назад в сенките. Просто върна погледа на Лиам с бледо лице.

— Ти си гледал! — изрева Макгивни и се хвърли към сградата. — Ти си останал, за да гледаш, копеле мръсно!

Герити само произнесе с устни „да“, обърна се кръгом и излезе, куцайки от класната стая. Обувките му хрущяха по счупените стъкла.

Нещо го накара да спре, когато гласът на Лиам се разнесе от вестибюла, в който Мадоната простираше гипсовите си обятия към всеки влизащ:

— Ще те убия, Герити!

Той остана още малко, като се наслаждаваше на тръпката, знаейки, че Лиам го гони с револвер, а след това побърза към края на коридора. На всяка крачка му секваше дъхът, толкова остра беше болката в счупената му капачка, но той се усмихна. По нареждане на ИРА беше чупил капачките на много нещастници през годините, но едва сега разбираше колко опияняващо могъщо е това наказание. Дори усещаше част от мъката на Лиам за добрия стар човек и това още повече засилваше чувството му за мощ.

Той отвори прозореца и се изкатери на пожарната платформа.

— Стой! — извика Лиам, когато той се хвана за подпорния стълб. Пистолетът му проблясваше в полумрака. — Спри веднага или ще стрелям!

Продължавайки да се усмихва, Герити тръгна по желязната стълба. Наложи се накрая да скочи от около два метра. Опита се да пренесе тежестта на здравия си крак, но въпреки това болката от коляното го разтърси. Остана с чувството, че няма тяло, а само несломим дух, който продължава да се носи към бонвила на О’Банън.

Лиам изкрещя още нещо отгоре, но то бе заглушено от трясъка на вратата и гърмежа на двигателя.

Той отново се спря. Този път изчака, преди да включи автоматичния лост. Чудесно знаеше, че Лиам насочва револвера си към задното стъкло на шевролета.

Накрая каза:

— Трудно е да дръпнеш спусъка с опънати нерви, Лиам — и натисна педала на газта до дупка. Отцепи рязко и гумите изпищяха при трите бързи завоя, които направи, преди да се смеси с движението в центъра.