Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (9)

X.

Пещерата се разширяваше до огромен овален амфитеатър, не по-малък от черното езеро, само че без вода. Високо горе от далечната страна на пещерната стена бяха кацнали няколко малки едноетажни постройки. Те приличаха по конструкция на сградите в града, останал зад гърба им, и може би образуваха крайпътно селище. Само че тези къщи не бяха чак толкова разрушени, колкото сградите в централната част на града. Някой ги бе поддържал в относително добро състояние. Пространството около тях бе почистено от отломки и камънаци, а стените и покривите им бяха грубовато, но старателно поправени. Личеше си, че са обитаеми.

Малко по-надолу видяха туземеца, когото принцесата бе улучила с брадвата, да се държи за рамото и да тича към огромна тълпа космати същества, скупчени в средата на пещерата. Те бяха наобиколили едно малко езерце, образувано от стичащата се от тавана на пещерата вода. От лявата страна на езерото имаше накладен огън, стъкмен от някакви жълто-кафеникави неща, които не бяха истински дървени клони, но затова пък горяха много успешно.

Между езерото и огъня имаше три големи сталагмита, към които бяха привързани два ядосани юзема и една стара жена. Хала беше завързана само с няколко въжета от лозови клони, докато Хин и Кий бяха просто мумифицирани от многобройните лиани, омотани около тях. Трипио и Арту бяха наблизо, също омотани в лози.

Около езерото, огъня и пленниците се бяха струпали почти двеста туземци, между които имаше и въоръжени жени и деца. Раненият им сънародник продължаваше да тича и крещеше нещо с цяло гърло.

Люк понечи да се обърне назад. Принцесата го сграбчи за рамото и твърдо го погледна в очите:

— Накъде да бягаме, Люк? Те ще ни настигнат само за няколко секунди, нали познават всяко ъгълче наоколо. Ако трябва да умрем в бой, предпочитам това да стане тук, на открито… а не на езерото. — Тя вдигна падналата брадва.

— Лия, ние… — Но тя вече тичаше надолу по камънака към дъното на пещерата.

Междувременно раненият кауей вече бе успял да стигне до тълпата и възбудено говореше с няколко особено едри представители на мъжкия пол, които носеха на главите си многозначителни накити от камъни, кости и други материали. Стоящите по-назад в тълпата нададоха викове. Очите на всички се обърнаха към двете същества, които бавно се приближаваха към тях.

Люк държеше светлинния меч пред себе си. Туземецът, когото Лия беше наранила, сочеше към сияещото оръжие и напрегнато говореше нещо.

Когато се приближиха до скупчените пещерни жители, Люк замахна заплашително с меча си. Тълпата нерешително зашумя, но се раздели на две. Със свити сърца Люк и принцесата преминаха между редиците враждебно настроени туземци към тримата пленници. И макар че те явно бяха впечатлени от могъществото на светлинния меч, Люк имаше смътното усещане, че в никакъв случай не изпитват панически ужас от него.

— Не знаят какво да направят — прошепна принцесата в потвърждение на собствените му мисли. — Възхищават се на меча, но в никакъв случай не са готови да признаят божествения ти произход.

— Ще му се възхитят още повече, ако се опитат да ни спрат — каза мрачно Люк с нарастваща самоувереност. Той рязко замахна към малка група туземци, които се бяха приближили малко повече до тях.

— Люк! — извика му Хала, когато се приближиха малко повече до пленниците. Двата юзема радостно бърбореха нещо помежду си и приветстваха Люк.

— Добре ни посрещате — саркастично подметна той, оглеждайки омотаващите ги въжета. — Ти пак беше права, Хала.

— Не допуснах, че може да стане точно по този начин. — Тя извика нещо към тримата блестящо накичени туземци, към които се бе приближил и раненият, след което продължи шепнешком да говори на Люк:

— Нали разбираш, че нямаме особени големи шансове да се измъкнем оттук?

— Тя е права, сър — каза Трипио. — Опитайте се вие да се спасите.

— Не съм изминал дългия път по суша и вода дотук, за да бъда принесен в жертва на някое подземно божество — откликна Люк. Внезапно той схвана какво бе станало току-що пред очите му. — Но ти можеш да говориш с тях — смаяно установи той.

— Само малко. Езикът им е някаква разновидност на този на зеленокожите. Не е лесно… все едно че говориш под водата. Но успявам да накарам вождовете да разберат какво им казвам.

— Вождове?

— Изглежда, кауейските племена са управлявани от триумвират — обясни тя. — Това са трите смеещи се момчета с пищните шапки на главите. Току-що им направих едно предложение: ако те са толкова благородни или спортсменски настроени по дух, колкото предполагам, че са, може да се окаже, че все пак ще имаме един шанс.

— Предложение? Какво предложение? — попита с подозрение принцесата.

— Скоро ще стигна и до това — измъкна се Хала. — Ние открихме пътя надолу и бяхме тръгнали да ви пресрещнем, когато ни заловиха. Проходът беше много тесен, а те бяха твърде многобройни за такова малко пространство. Използваха мрежи, за да хванат юземите и двата ви дроида. Нямахме никаква възможност да се измъкнем.

— Но бихме имали шансове, ако сега успеем да ви освободим — предположи Люк. — Къде са оръжията ви?

— По-спокойно, Люк — охлади го Хала. Тя кимна с глава към групата ниски постройки високо горе в дясната част на пещерата. — Никога няма да успееш да стигнеш дотам. А и не зная точно в коя постройка са ги сложили. Но дори и да знаех, ти никога нямаше да можеш да ни освободиш от въжетата, да стигнеш до горе и да се върнеш навреме. Предполагам, че можеш много добре да си служиш със светлинния меч, но не можеш да спреш стотиците стрели, които ще полетят към теб от всички страни. Освен ако — лицето й обнадеждено просветна — играчката ти може да генерира не само светлинен лъч, но и енергиен щит.

— Не може — призна си Люк, — само лъч. От колко време ви държат завързани тук?

— Около половин ден и аз едва сдържам физиологичните си нужди — осведоми го тя. — През цялото време те спореха за това как точно да ни умъртвят. Не че имат нещо лично срещу нас… просто по принцип не обичат хората. И нищо чудно, ако са имали възможността да наблюдават как миньорите се отнасят със зеленокожите. Предполагам, че тези наши приятели никак няма да съжаляват, ако внезапно всички човешки същества на Мимбан си съберат багажа и се махнат оттук.

— Кажи им, че ние не сме като другите хора тук — настоя Люк, оглеждайки кръга враждебни лица. — Кажи им, че ние също не искаме да имаме нищо общо с местните представители на човешкия род.

— В това племе няма философи, Люк, момчето ми — спокойно обясни Хала. — Техните схващания за управлението са дяволски прости. Не мога да обясня на кауеите такова нещо като Съюза на бунтовниците. Но си мисля — продължи тя, поглеждайки покрай Люк към трите вожда, които продължаваха да водят оживен разговор, — че те все пак ще ни дадат един шанс.

— Просто не мога да повярвам — възрази принцесата, поглеждайки мрачно към старата жена. — Нима ние бихме дали възможност да се спасят на същества, които вече са убили четирима от нашите?

— Според думите на приятелчето с разцепеното рамо, което дотича тук малко преди вас — продължи Хала, — вие сте убили само двама. Другите са само ранени. Изглежда, кауеите възприемат смъртта като нещо неизбежно и обичайно. Това е първобитно общество, нали не забравяш? Според техния начин на мислене двамата, които вие сте убили, просто са умрели малко по-рано, отколкото е трябвало. Един от вождовете дори укори мъртвите, че погрешно са оценили обстановката. Казва, че е трябвало да изчакат подкрепления. Той поддържа мнението, че вината не е ваша, а на убитите, защото те са действали глупаво, вместо да обмислят по-добре поведението си.

— Та те са варвари — промълви принцесата.

Хала я погледна самодоволно.

— А какво ви говорех през цялото време? Както и да е, онзи, чието рамо си посякъл, Люк, казва…

— Не той — възрази принцесата, — аз бях.

— Така ли? — мнението на Хала за принцесата явно малко се подобри. — Добре, та той възхвалява бойните умения на Люк.

Люк печално съзерцаваше възхищението на туземците, предизвикано от действия, към които изпитваше най-дълбоко презрение.

— Борбата срещу копия и брадви със светлинен меч в ръка не е особено равноправна.

Хала кимна в знак на съгласие.

— Именно за това спорят.

— Не разбирам за какво говориш, Хала.

— Опитах се да им обясня всичко, Люк, момчето ми — каза му тя, — още докато вие с момичето слизахте от каменния насип. Опитах се да ги убедя, че не само не сме от тази планета и сме съвсем различни от миньорите, но и че вие двамата се борите срещу хората от повърхността и ако ги победите, ще ги прогоните от Мимбан. Тогава кауеите ще могат да изпълзят и да бродят по повърхността на планетата когато поискат. Единият от вождовете е изцяло на наша страна, но другият смята, че аз съм най-голямата лъжкиня, която историята на тяхната раса познава, третият не може да реши каква позиция да заеме. Затова е и целият този шум: всеки един от другите двама се стреми да убеди третия да го подкрепи.

— А какво е това предложение? — поиска да узнае принцесата.

— О, предложението ли? — смутено промълви Хала. — Предложих им, ако сами не могат да решат коя е истината, да оставят Кану да отсъди. Доколкото мога да схвана, Кану е местното им божество, което призовават при взимане на важни решения. И всичко, което най-способният боец сред нас ще трябва да направи, е да победи един от представителите на племето.

Люк премигна.

— Я повтори това пак, Хала.

— Не се притеснявай — успокои го тя, — нали Силата е с теб?

— Силата? Предпочитам меча си.

Тя тъжно поклати глава.

— Съжалявам, Люк, момчето ми. Но ти сам го каза. Копия и брадви срещу светлинен меч — не е честно.

Люк се обърна обезкуражен на другата страна.

— Но аз съм лош борец, Хала, а и ти надценяваш значението на Силата.

— Люк, тези същества не са гиганти.

— Но не са и джуджета. Какво ще стане, ако се съгласим да участваме в това състезание и аз загубя?

Хала отговори с обичайното си спокойствие и категоричност.

— Тогава вероятно те ще ни прережат гърлата по някакъв особено примитивен начин. — Тя ядосано удари с крак. — Моля те, Люк. Направих каквото можах. Това е единствената ни възможност. Нямаше да се съгласят да се бият срещу някой от юземите. Смятат, че те не са интелигентни същества.

— Или е така, или те не са чак толкова първобитни, колкото си мислиш — заяви принцесата.

— Става въпрос не толкова за това, детето ми, колкото за факта, че ние, хората, сме се разположили на повърхността на планетата. Така че именно ние трябва да докажем себе си пред Кану.

По-нататъшните им разговори бяха прекратени, когато трите вожда внезапно преустановиха спора си. Един от тях — Люк не можеше да ги различи добре един от друг — се обърна и извика нещо на Хала. Тя го изслуша внимателно и се усмихна.

— Готово. Те са съгласни да оставят на Кану да отсъди. — Тя загрижено погледна към Люк. — Аз съм само една стара жена, момче, но както ти казах, възнамерявам дълго още да живея. Не ме разочаровай.

— Трябва да победиш, Люк — каза му накрая принцесата. — Ако не стигна на срещата с представителите на нелегалните от Сиркарпъс, е възможно да вземат окончателно решение да не се присъединяват към Съюза на бунтовниците.

Погледът на Люк се местеше от Хала на Лия и обратно.

— Съюзът? Ами аз самият? Да не те разочаровам. Чуйте ме и двете. — Той се удари в гърдите и погледна към Лия. — В края на краищата за мен е по-важно да остана жив, отколкото да извърша някакъв неясен вид патриотична саможертва. Или пък — продължи той, гледайки към Хала — да те измъкна от някаква бъркотия, която си могла просто да избегнеш. Ти си онази, която има опит в живота на Мимбан.

— Люк, момчето ми… — опита се да възрази тя.

Той махна с ръка и я накара да замълчи.

— Не сега. Вече просто няма значение. — Той подаде светлинния си меч на принцесата. — Добре… какви са правилата? И с кого ще се бия? Хайде да приключваме с това… по единия или по другия начин.

— Ще се биете — Хала започна старателно да превежда, вслушвайки се в думите на вожда, — докато единият от вас се откаже, или умре. Думата „отказвам се“ е „саен“. Но това няма значение, защото нищо няма да спечелим от нея.

Люк само нещо изсумтя и тръгна към вождовете. Сега вече цялата тълпа се развълнува, явно предвкусвайки предстоящата битка. Люк установи, че въпреки прохладния въздух започва да се поти.

Тълпата се разстъпи и момчето можа да зърне кауея, с който му предстоеше да се бие. Част от напрежението му се уталожи. Макар че бе по-як от него, противникът му имаше неговия ръст. Не изглеждаше и особено ожесточен. В тълпата се виждаха много по-едри и по-свирепо изглеждащи кауеи. И въпреки това точно този строен на вид представител на племето бе избран да се бори от тяхно име. Това определено не беше без причина и Люк бе сигурен, че ще открие каква е тя — дори по-рано, отколкото би му се искало. Той предпазливо огледа противника си. Кауеят от своя страна го измери с поглед, поклони му се дълбоко и направи някакви сложни движения с ръцете си.

Люк не бе в състояние да повтори сложния ритуал, затова го удостои с поздрава на бунтовниците. От тълпата се разнесе одобрителен шепот. Може би така те изразяваха надеждата си, че ще бъде разкъсан на малки обезкосмени парченца, но той предпочиташе да мисли, че първото обяснение е правилното.

Кауеят го подмина, обиколи езерото и застана от другата му страна.

— Какво трябва да правя сега? — учудено извика Люк на Хала.

— Ела от тази страна на езерото и застани срещу него — каза му тя. — Когато вторият вожд, този по средата, с двата сини шипа, стърчащи от яката му, свали дясната си ръка, двамата трябва да се нахвърлите един срещу друг. — Сега в гласа й нямаше и капчица смях.

— Във водата ли трябва да се бием? — обезпокоено попита той.

— Никой не е казвал такова нещо.

— Това ми стига.

Тълпата нададе вледеняващ кръвта вик. Той бе последван от мъртвешка тишина. Средният вожд вдигна ръката си и рязко махна надолу. Веднага след това кауеят се втурна през езерото към Люк.

Люк го причакваше от своята страна на водното пространство, обмисляйки какво да прави. Къде щеше да е по-добре да го удари — в главата или в тялото? Беше невъзможно да се определи къде са уязвимите му места, защитени от гъстата му козина. Виковете на зрителите отекнаха сред стените на пещерата.

— Защо каза на Люк думата за отказване от боя, след като нищо няма да спечели, ако я използва? — прошепна принцесата на Хала.

— Защото се надявам, че ако изпадне в трудно положение, ще я използва като последно средство — прошепна й в отговор Хала.

— Но защо?

— Защото това не е кауейската дума за отказване. Това е местна псувня. Доколкото зная, споменава се нещо за роднините.

Принцесата я изгледа смаяно и недоверчиво.

— В името на бунтовниците, кажи ми, защо го направи?

— Реших, че може да ни е от полза, ако Люк извика нещо оскърбително на този вандал, когато оня се готви да го удуши. Поне нищо няма да загубим. Нито пък Люк. Кауеите се възхищават от високия дух.

Принцесата бе твърде потресена и отвратена, за да й отговори нещо. Но очевидно открито проявените й чувства не направиха никакво впечатление на Хала. Тя гледаше покрай Лия към езерото.

— Ако имаме късмет, изобщо няма да му се налага да я казва — невъзмутимо отбеляза тя. — А и във всички случаи сега вече нищо не можем да променим.

Люк подскачаше около водата, опитвайки се да прецени подвижността и реакциите на противника си. Но съперникът му бе или твърде умен, за да се хване на играта му, или, по-вероятно, просто не й обърна внимание. Кауеят устремно и неотклонно напредваше към Люк, разплисквайки водата около себе си, без изобщо да обръща някакво внимание на действията на Люк.

Що се отнася до Люк, той намираше, че кауеят подхожда твърде въодушевено към двубоя им. Действията му разкриваха безспорна самоувереност, която Люк изобщо не можеше да сподели.

Ако останеше, където си беше, разсъждаваше напрегнато той, на кауея щеше да се наложи да се изкатери от водата до него. По този начин младежът си осигуряваше леко тактическо преимущество. Затова той престана да обикаля покрай водата, зае стабилна опора и зачака.

Кауеят се хвърли разгорещено към него с широко разперени ръце.

Люк отвърна на прямотата му с прямота. Щом създанието се приближи достатъчно, той му нанесе най-добрия удар, на който бе способен, право във връхлитащата го челюст. Вероятно кауеят имаше стъклена брадичка. Но както се оказа по-късно, тази метафора не бе напълно подходяща. Долната челюст на кауея бе от здрав гранит, а не от стъкло. Въпреки това силата на удара спря устрема му. За момент.

Когато той връхлетя отново, Люк го удари с другия си юмрук по мястото, където в човешкото тяло се намира слънчевият сплит. Това дори не забави нападателя. Люк понечи да се наведе и да се гмурне под протегнатата му ръка, но туземецът се оказа невероятно бърз. Той сграбчи Люк за рамото и го обърна към себе си.

Момчето отчаяно се опита да отстъпи и се намери във водата. Дъното на езерото бе хлъзгаво, той залитна назад и падна. Кауеят се хвърли към него и докато се мъчеше изплашено да се измъкне, Люк се намери върху противника си.

Той се опита с две ръце да натисне рошавата глава под водата. Но тя дори не помръдна.

Люк започна да разбира защо точно този кауей бе избран да се бие срещу него в съда на Кану, макар че бе малко по-дребен от събратята си. Бърз и подвижен, туземецът бе като топка мускули под измамно меката си козина.

Няма никакви правила, повтори си той и с едната ръка с надежда потърси някакъв камък по гладкото дъно на езерото, нещо, което да е по-голямо и по-твърдо от юмрука му. Но не срещна нищо, освен пясък, а и всичко това го накара да изгуби равновесие. Кауеят успя да го отхвърли от себе си и на свой ред се метна на гърдите му. За разлика от тази на туземеца, главата на Люк бързо изчезна под водата.

Няколко сантиметра вода над главата му превърнаха рева на публиката в приглушено ехо. Той погледна нагоре. Изкривено от водата, животинското лице на кауея се взираше в него. С едната си ръка туземецът неумолимо притискаше главата му под водата, а с другата пазеше равновесие.

Люк отчаяно се извърна надясно. Устата му срещна нещо меко и той го захапа. Кауеят конвулсивно измъкна наранения си крайник от водата. Главата на Люк мигновено изскочи от езерото и той жадно си пое въздух. Виковете на зрителите се стовариха върху него като още един противник. Той успя да различи сред шума гласовете на Хала, Лия и Трипио, които обезумяло крещяха, за да го ободрят. Двата юзема оглушително ревяха, а Арту пищеше и свиреше толкова силно, че можеше да издуха половината кауеи.

Защо не бе Хин на негово място! Тогава туземецът нямаше да се усмихва толкова самоуверено.

Ето че ръката, която бе ухапал, отново се пресегна и се опита пак да го хване за главата. Люк яростно се отскубна и го опипа с двете си ръце, търсейки някое уязвимо местенце по тялото му. Но повечето от областите, които Люк би искал да достигне, бяха вън от обсега му.

Нетърпеливият кауей протегна и другата си ръка, с която обездвижи главата на Люк, за да може да я хване по-удобно. Но след като по този начин Люк запази равновесие, той откри, че водата работи в негова полза, надигна се и се завъртя. Туземецът се олюля и политна край него в езерото.

Целият прогизнал и полуудавен, Люк стъпи на краката си. Тогава забеляза, че кауеят също се изправя. Трябваше светкавично да реши как да го нападне. Междувременно мимбанецът се наведе и се нахвърли отново върху него.

Този път Люк използва десния си крак. Младежът вложи в този удар всичката си останала сила, така че кракът му просто излетя от водата. Той уцели кауея точно по средата на тялото, там, където би се намирал стомахът на някое човешко същество. Неизвестно дали поради силата на удара, или пък защото бе улучен по уязвима част от тялото, кауеят изохка и седна рязко назад във водата.

Люк политна напред към него, вдигна крак и го удари отново. Кауеят не бе чак толкова зашеметен, че да не може да се предпази от удара с ръка. Същевременно той хвана вдигнатия във въздуха крак и се хвърли върху противника си. Люк понечи да се извърти, докато все още седналият туземец го дърпаше към себе си за пленения крак. Младежът разбираше, че ако съществото го докопа, този път това ще е краят. Щеше да падне по очи върху пясъка. Вече нямаше да може нищо да направи.

Ръцете му неуморно тършуваха наоколо и внезапно напипаха нещо овално и твърдо. Беше камък, но твърде голям, за да може да го обхване с ръка. Трябваха му и двете ръце, за да може да повдигне толкова масивно нещо, а и много по-добра опорна точка от онази, с която разполагаше в момента.

Неумолимата ръка на туземеца отново заплашително се стовари на врата му. Тя го натисна надолу с невероятна сила, толкова неудържимо, че лицето му се зарови в пясъчното дъно на езерото. Той усети как острите зрънца се забиват в ноздрите му. Израснал в пустинен свят, той, изглежда, бе на път да срещне смъртта си в много по-мокра среда, отколкото някога би могъл да си представи.

Мислите му се замъглиха, а кръвта извлече последните капки кислород от дробовете му. Някъде в дъното на съзнанието му прозвуча призрачен глас. Той го призоваваше да се отпусне. Е, поне това можеше да направи лесно, с удоволствие помисли Люк. Ще се отпусне. Беше уморен, толкова уморен.

Кауеят реши, че това е някакъв хитър ход, и не отпусна хватката си. Дори напротив, притискаше го още по-силно, предвкусвайки победата. След това сякаш по чудо натискът върху врата на Люк внезапно изчезна. Без да е в състояние да се защити или да отвърне на удара, Люк изскочи на повърхността.

Въздух! Най-прекрасният от всички газове изпълни изгладнелите му дробове, които като изпуснати мехове започнаха да работят все по-добре след всяка нова глътка свеж кислород. Той кашляше и плюеше вода, докато, застанал на колене във водата, се опиваше от възхитителното удоволствие да диша отново свободно. Едва след като задоволи паническата си нужда от кислород, той се сети да се обърне и да погледне противника си.

От едната страна на главата на кауея течеше кръв и се смесваше с водата в езерото. Той лежеше по гръб и очевидно бе в безсъзнание, ако не и мъртъв.

Напълно смаян и малко смутен, Люк пропълзя на ръце и колене до безжизненото тяло на туземеца. Той докосна лицето му с ръка, готов да го удари с другия си юмрук. Но съществото не помръдна. Припадъкът му беше съвсем истински, а не някакъв вид клопка в извънземна игра на котки и мишки. Той не се изправи, за да го нападне.

Внезапно във водата до него се появи още нечие тяло.

— Ти спечели, Люк! Ти го победи! — крещеше принцесата в ухото му. Тя го бе прегърнала здраво с двете си ръце и го стискаше с такава сила, че двамата едва не паднаха заедно в езерото.

— Не разбираш ли?! — възторжено викаше тя. — Ти победи! Сега можем спокойно да се махнем оттук. Тоест — продължи тя с приглушен глас, оглеждайки се към смълчаната тълпа, като се стараеше да не показва, че я е страх — можем, ако тези същества имат някакво чувство за чест.

— Не бих се притеснявал твърде много за това, Лия — посъветва я той, бършейки водата от лицето си. — Не забравяй, че Кану отсъди. Освен това са нужни хиляди години високо технологическо развитие на цивилизацията, за да може понятието за чест да се превърне в абстрактно морално понятие, изпразнено от реално съдържание. Ако бяхме сред представители на Империята, щях да се притеснявам, и то напълно основателно. — Той погледна към туземците, които ги наблюдаваха. — Но мисля, че кауеите държат на думата си.

— Ще разберем — отвърна тя, изгаряйки от желание да може да сподели увереността му. Той я прегърна с лявата ръка през раменете и тя му помогна да се изправи на крака. Тъкмо се канеха да излязат от езерото, когато Люк чу някакви примляскащи и хъркащи звуци, наподобяващи грухтене на прасе в кочина.

Той погледна наляво и съзря размърдалото се тяло на неприятеля си. Кауеят не бе умрял.

Като видяха това, няколко туземци от тълпата се приближиха до ранения си съплеменник. За момент Люк се обезпокои. Беше чувал за някои примитивни общества, в които победеният или обезчестен член на групата се убива за проявената слабост.

Но изглежда, кауеите бяха по-високо развито общество. Те вдигнаха победения до седнало положение и бутнаха някаква тлееща трева под носа му. Люк също вдъхна малко от миризмата й и това му помогна да си възвърне силите. Той бързо мина край групата. Дори кауеят да бе мъртъв, помисли си шеговито Люк, само едно вдишване на тази изключително остра миризма би го накарало да се надигне.

Но ето че нещо привлече вниманието му и той се спря, равнодушно загледан в него. Вниманието му не бе приковано от лечителските методи на туземците, нито от реакциите, които те предизвикваха у победения боец, а от едно едро парче камък. То беше голямо колкото човешки череп и лежеше близо до главата на кауея.

Пръстите му помнеха формата на този камък: беше същият, който Люк бе напипал, преди да припадне. А беше ли припадал изобщо? Изглежда, нещо някъде много дълбоко в него, някакъв последен резерв, за съществуването на който дори не бе подозирал, се бе задействал миг преди да се задуши, и му бе помогнал да вдигне камъка и да го хвърли по мъчителя си.

Въпреки че въобще не помнеше да е хващал камъка с двете си ръце, да не говорим за изваждането от водата и хвърлянето му.

— Как съм го направил? — попита той принцесата.

Тя го изгледа учудено.

— Какво? Как си направил какво?

— Как… го победих? — изтощено добави той, уморено посочвайки противника си.

Тя местеше погледа си от кауея към Люк и обратно, накрая вдигна вежди в недоумение.

— Искаш да кажеш, че не си спомняш? — Той поклати глава. — Люк, когато той те потопи за втори път под водата, аз реших, че всичко е свършено. Оказа се, че всъщност съм се тревожила напразно, но ти заблуди всички ни с това, че остана толкова дълго потопен.

„Никого не съм се опитвал да мамя“ — помисли си Люк.

Принцесата се усмихна.

— И тогава ти хвърли този огромен камък. Улучи го точно по слепоочието. Туземецът изобщо не очакваше подобно нещо. Дори не се опита да се наведе. Никога не съм подозирала, че си толкова добър в близкия бой, Люк.

Люк можеше да възрази и да изтъкне, че той също не бе очаквал подобно нещо от себе си. Само че недвусмислено изпълненият с възхищение поглед на принцесата го накара да замълчи. „Можем да обсъдим всичко това и по-късно“ — каза си той.

Но едно нещо беше безспорно — той наистина бе успял по някакъв начин да хвърли камъка. Така или иначе, бе успял да го хвърли. Това беше важното. Сега оставаше само да разбере дали преценката му за туземците е била правилна и струвало ли си е труда мистериозното му усилие.

Двамата приближиха към Хала и другите. Те всички се опитваха да поздравят Люк едновременно. Той не отговори нищо. Взе си обратно светлинния меч от принцесата, настрои го на слабоенергиен заряд и преряза лозовите въжета, с които Хала бе привързана към сталактитите. Старата жена почти падна, след като лишените й от кръвоснабдяване крака за момент отказаха да я задържат. Принцесата й помогна да се закрепи.

— Благодаря ви, млада госпожице — Хала се наведе и разтри местата, където се бяха впили въжетата.

Люк отиде да освободи юземите и дроидите. Докато се занимаваше с това, един от вождовете, онзи, който бе дал сигнала за започване на двубоя, застана между Люк и Кий. За един ужасен миг Люк помисли, че е сбъркал напълно в преценката си за кауеите, че си е създал романтична, а не реалистична представа за тях. Пак ли щеше да се наложи да се бие? Или пък юземите, след като не бяха хора, трябваше също да направят някакъв подвиг, за да извоюват свободата си? С какъв ли нов, непредвидим аспект на извънземните закони им предстоеше да се сблъскат?

Но всичките му безпокойства бяха неоснователни. Вождът просто искаше да покаже, че присъдата на Кану е призната от всички по неоспорим начин. Люк напрегнато наблюдаваше как туземецът извади един остър нож от вулканично стъкло от дрехите си и си отдъхна едва когато видя, че той го използва, за да разреже въжетата първо на юземите, а после и на дроидите.

Но чувството на облекчение се изпари, когато чу някакво ръмжене и видя, че няколко кауея водят към него туземеца, с когото се беше бил. Те поддържаха превързания боец от двете страни. Туземецът отстрани съплеменниците си, които го крепяха, и се приближи до Люк.

Люк напрегна мускули, стисна светлинния си меч и зачака. Кий заплашително се развика, но Люк вдигна ръка и накара юземите да замълчат.

Кауеят протегна двете си ръце, прегърна Люк през раменете и го притегли към себе си. Люк реши, че все пак ще се наложи да използва светлинния меч, когато туземецът внимателно го отстрани от себе си и после рязко го удари по бузата.

Люк премигна от изненада. Ударът бе толкова силен, че едва не го отнесе встрани. Кауеят промърмори нещо, но то някак си не звучеше като предизвикателство.

— Не стой просто така — каза му Хала, — върни му удара.

— Какво? — Люк бе объркан и не се притесняваше да го покаже. — Мислех, че боят вече е свършил.

— Така е — обясни му тя. — По този начин признава, че ти си по-силният. Хайде, удари го.

— Добре… — Люк вдигна дясната си ръка и удари неподвижния туземец така, че би трябвало да му избие всичките зъби. Въпреки уверенията на Хала той се бе приготвил за яростен отговор. Но вместо това лицето на кауея изрази удовлетворение и той падна на колене пред Люк, докато тълпата проявяваше с рев одобрението си.

След като боецът отстъпи встрани, към него се приближи вторият вожд. Той заговори тържествено, като явно се обръщаше към Люк.

— Доколкото мога да разбера — меко преведе Хала, — канят ни да останем за празненството тази вечер.

— Как успяват да разграничат деня от нощта? — поинтересува се принцесата.

— Може би поставят наблюдатели на изходите към повърхността — предположи старата жена. — Ако не са били винаги подземни обитатели, то може да са запазили някакви методи за отчитане на времето, които са ползвали и на повърхността.

— Не можеш ли да откажеш от наше име? — попита Люк с надежда в гласа. — Кажи им колко спешно ни се налага да се върнем в горния свят.

Хала каза нещо на вожда, който й отговори с готовност.

— Това не е точно молба, Люк. Ако отклоним поканата им, ние ще оскърбим не само тях и гостоприемството им, но и самия Кану. Разбира се, имаме избор. Ако настояваме с отказа си, просто трябва да си изберем един представител, който да се бие с техния, и после…

Люк побърза да я прекъсне.

— Току-що се сетих колко гладен съм всъщност…