Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (11)

XII.

Когато и последната капка кръв бе засъхнала до тъмно петно на пода на пещерата, оцелелите се събраха, за да решат какво да правят по-нататък.

Хала разговаряше с вождовете на кауеите.

— Те казват, че спасилите се имперски войници са оставили една от колите навън, за да наблюдават изхода. Може би се надяват, че ние ще се появим оттам.

— А има ли оттук друг изход? — уморено попита Люк.

— Да, съвсем наблизо. — Един от вождовете енергично заговори нещо на Хала, без да обръща внимание на обгорената си ръка. — Той иска да знае има ли нещо, с което да могат да ни помогнат?

— Могат да ни заведат до този втори изход — уведоми я той. — Вече направиха достатъчно за нас. Трябва да побързаме. Може би твърде много сме се забавили.

— Твърде дълго за какво? — попита с любопитство принцесата. — Ние ще бъдем много далеч, когато Вейдър успее да се върне тук с нови подкрепления. — Тя се угрижи. — Но не мисля, че той ще създаде нови проблеми на кауеите. Той иска нас и кристала.

— Точно това имам предвид, Лия — отвърна Люк с тревога в гласа. — Не мисля, че Вейдър изобщо се е връщал до града. — Той протегна ръка, сочейки нещо. — Когато премина през съзнанието ми, или по-точно, когато раздвижването на Силата, предизвикано от него, премина през съзнанието ми, той се движеше натам. Не обратно към града, а към храма.

— Но това е смешно — рязко му възрази Хала. — Той няма никаква представа къде се намира храмът на Помоджема.

— Вейдър владее Силата много по-добре от мен, Хала, въпреки че бих казал, че това се отнася главно за тъмната й страна. Възможно е да е в състояние да усети естественото излъчване на кристала. То е почти неуловимо, но човек с могъществото на Вейдър би могъл да го долови, макар и съвсем слабо. А това му е напълно достатъчно, за да продължи. Ние се движехме по права линия, доколкото ни бе възможно. Той е трябвало просто да си набележи посоката и да търси излъчването на кристала, когато се е отклонил от предначертания път.

— Но той не бива да стига до храма преди нас — Люк тръгна нагоре по тунела. Лия бързо го настигна, съобразявайки крачката си с напрегнатата му походка.

Тя размаха стиснатия си юмрук във влажния пещерен въздух.

— Бях го хванала на мушка, Люк! Той стоеше там, в обсега на оръжието ми, и аз не го улучих! — Лия продължи да върви, силно раздразнена от наскоро преживяното разочарование. — Бях твърде възбудена, твърде изнервена. Не се концентрирах достатъчно и не го улучих.

— Доколкото успях да видя — отбеляза Люк с нотка на завист, — изстрелът ви беше великолепен. Много по-добър, отколкото ако бях стрелял аз.

За момент Лия не отговори нищо, но после каза с искрено уважение.

— Аз не бих оцеляла в толкова ожесточен ръкопашен бой. Кой те научи да боравиш така със светлинния меч? Кеноби ли?

Люк кимна утвърдително.

— Дължа всичко на този възрастен човек. Където и да е отишъл, той го знае. — И младежът потупа с вдъхваща спокойствие сигурност дръжката на бащиното си оръжие.

— Ако все пак настигнем Вейдър — продължи тя, — а това трябва да стане, ще имаш нужда както от умението да размахваш меча си, така и от Силата. Само ако се бях прицелила по-добре!

Люк направи знак на всички да замълчат. Наближаваха изхода на повърхността на планетата.

Отгоре до тях достигнаха влажен въздух и слаба светлина. Но дори тази мъглива светлина бе твърде силна за очите им след толкова много дни под земята, където пътят им бе осветяван само от фосфоресциращите растения. Наоколо лежаха тела на имперски войници, които поради тежките си рани не бяха успели да изпълзят до повърхността.

Двамата кауеи, дошли с тях дотук, им показаха една пролука в близката каменна стена. Юземите изръмжаха и трябваше доста да се понапънат, за да се промушат оттам. Те се появиха на повърхността зад една туфа гъста растителност поне на двайсет метра от главния изход. Един от кауеите им посочи местоположението на бронираната кола на имперските сили. Люк видя тромавия бронетранспортьор, чиито дула бяха насочени право към отвора на тунела, в който те се намираха само допреди няколко минути, и потръпна.

С тихо мънкане и много от извънземните си жестове кауеите се сбогуваха с тях и изчезнаха обратно в дупката. Люк изпълзя по корем на повърхността, освобождавайки прохода за всички, които го следваха.

Когато и петимата се намериха отново на повърхността на Мимбан, Люк се обърна, за да продължи да пълзи.

— Почакай за секунда, Люк, момчето ми! — прошепна Хала. — Мислиш ли, че ще успеем да настигнем Вейдър пеша?

Люк спря и се обърна, за да огледа неподвижния всъдеход, заел позиция пред изхода на пещерата.

— Добре, и какво ще правим, Хала? Съгласен съм… че ни трябва някакво превозно средство. Но тази бронирана кола е пълна с имперски войници.

Хала огледа бронетранспортьора.

— Горният му люк е широко отворен… достатъчно широк е за двама. Виждам двама… не, един войник, чиято глава се подава навън. Вероятно съобщава какво вижда на онези долу. — Главата изчезна. — Сега изчезна. Трябва да се промъкнем в клоните, които са надвиснали над люка.

— И после? — попита принцесата. — Вътре ли ще скачаме?

— Виж какво — възмути се старата жена, — не мога все аз да мисля за всичко, нали? Не знам… да им пуснем някаква газова бомбичка, или нещо такова!

— Прекрасно! — иронично отбеляза принцесата. Тя поглеждаше ту към Хала, ту към Люк. — Ако сега някой от вас двамата, великите властелини на Силата, измъкне отнякъде една туба с експлозиви, аз ще се предложа като доброволец за подхвърлянето им. — Тя кръстоса ръце и въпросително ги изгледа. — Струва ми се, че не рискувам нищо с това мое предложение, нали, Люк?

Той не гледаше към нея.

— Нямаме експлозиви наистина, но имаме нещо подобно.

Тя се обърна, видя в какво се взираше той и бе принудена да се съгласи…

 

 

Сержантът от имперската армия бе извадил голям късмет, че се отърва жив в подземната битка, и го знаеше. Ако мнението му бе имало някакво значение, той никога не би повел хората си в подземията. Чувстваше се неуютно на Мимбан винаги, когато се налагаше да напусне градовете, които вече му бяха станали относително близки и познати, за да излезе сред заобикалящите ги блата.

Битката бе ужасна, наистина ужасна. Туземците ги бяха разгромили и изтребили почти до последния човек. Толкова много неща се объркаха.

Изходът от сражението бе предрешен още в първите няколко минути, когато неприятелят ги нападна съвсем изненадващо. Дори когато отрядът разбра, че ги нападат, не реагира по начина, с който се слави имперската армия.

Естествено сержантът не винеше хората си. Те дотолкова бяха свикнали да си имат работа само с раболепните миролюбиви зеленокожи, че образът на агресивния непокорен мимбанец бе за тях нещо почти невероятно. Просто бяха доказали, че не са в състояние да се справят с реалностите.

И сега, наблюдавайки зловещия отвор на пещерата, от която се беше измъкнал с останалите живи войници, седнал в предната част на бронираната кола, той се радваше на една-единствена мисъл: веднага щом капитанът управител Грамъл и Черния лорд се върнеха в града, щяха да организират наказателен отряд. Щяха да се върнат с тежко въоръжение, мислеше той, и да изгорят цялата тази пещера, докато всички туземци, независимо дали са мъже, жени или деца, се превърнат в пепел.

Внезапно сержантът се учуди закъде ли забързаха така припряно Грамъл и Черния лорд, после сви рамене. Не изпитваше никакво желание да последва този висок, окован в черна броня призрак където и да е и за каквото и да е. Предпочиташе да си мисли за клането, което предстоеше в подземните галерии на туземците. Тази приятна за него мислена картина смекчи обикновено резкия му глас, когато се обърна към човека горе в откритата кула.

Войникът чу заповедта на сержанта и се обърна, за да извика надолу, че нищо не вижда. Това бе честен отговор, но бе и последният в живота на щурмовака. Докато гледаше надолу в бронирания всъдеход, той пропусна да види бомбичката, която падна от клоните на огромното дърво над тях.

Бомбата бе малко по-висока от метър и половина и бе покрита с къса остра козина. Тя падна върху войника и го изхвърли от кулата. Така отворът остана открит и вторият двукрак снаряд успя да се спусне от обвитото в мъгла дърво във вътрешността на бронетранспортьора. Той също се задейства, когато достигна до личния състав на всъдехода.

Люк, дроидите, Хала и принцесата наблюдаваха какво става иззад близката растителност. Чу се глух рев и всъдеходът се раздвижи. Отвътре се разнесоха много викове и писъци, заглушени от металната му обвивка и разстоянието.

Хала изглеждаше разтревожена.

— Всичко продължава по-дълго, отколкото си мислех, момчето ми. Сигурен ли си в това, което правим?

Люк й хвърли изпълнен с увереност поглед и пак насочи вниманието си към бронираната кола, която сега извършваше хаотични завои и кръгове.

— Не можах да измисля нищо по-добро — заяви той. — И в много отношения това, ако, разбира се, всичко стане както трябва, е много по-добро от всеки експлозив. Едно поне е сигурно: нито един елемент от апаратурата на всъдехода няма да бъде повреден. Няма човек, който да удържи на силата на юземите в близък бой. Два юзема в такова ограничено пространство — той посочи към безумно въртящия се всъдеход — са вероятно напълно неудържими.

Няколко секунди по-късно бронираната колона рязко зави надясно. Продължи бавно да се движи напред и се блъсна в едно огромно дърво, което се разклати и един дебел клон се откърши. Той удари бронетранспортьора със силен метален звън и падна на земята.

Настъпи тишина. Моторът изхлипа, затихна и накрая напълно спря. След няколко минути на напрегнато очакване Хин се появи в отвора на кулата, промъкна се през него и им махна с ръка.

— Успяха! — възкликна развълнувано, но тихо Люк. Тримата зрители напуснаха укритието си в храсталака и се втурнаха да прекосят блатистата почва. Огромните космати ръце се протегнаха, за да им помогнат да се изкатерят по металните страни на всъдехода.

Хин измърмори нещо на Люк, който тържествено му кимна и се обърна.

— Какво има? — нетърпеливо попита принцесата. — Защо не можем да влезем вътре? — Тя погледна изнервено към заобикалящата ги растителност. — Тук някъде може да има още няколко изостанали щурмоваци.

— Не мисля — възрази й Люк. — Хин предложи да гледаме някъде встрани, докато Кий и той поизчистят всъдехода.

— Но защо? — поиска да узнае тя. — Виждала съм хора, убити по най-различен начин, и особено в последно време.

Докато Лия говореше, Хин слезе до долу, взе първата част от останките от екипажа на всъдехода, изкачи се отново и изхвърли съдържанието на шепите си през борда. Влажните парчета плът блестяха на влажната земя.

Лицето на принцесата леко пребледня и тя се обърна, за да се присъедини към Люк, който съзерцаваше близките дървета. Няколко минути по-късно зловещото почистване приключи и те всички се вмъкнаха във всъдехода.

Той бе толкова широк, че дори с двата юзема не им беше тясно. Бронираната кола бе проектирана така, че да може да побере десет войници заедно с бойните им скафандри. Но първият оглед на контролното табло, който Люк направи, им донесе много по-нерадостни усещания. То бе много по-сложно от това на изтребителя му.

— Можеш ли да управляваш това нещо? — попита озадачено Люк Хала.

Тя се усмихна и се намъкна в креслото на водача, без да обръща внимание на петната по седалката.

— Виж, Люк, момчето ми, мога да управлявам всички проклети машини на този свят.

Тя се наведе напред, огледа апаратурата и натисна нещо на ръба на волана. Моторът изрева, светлините грейнаха и всъдеходът се втурна с пълна скорост на заден ход, за да се блъсне в две преплетени дървета. Чу се страхотен трясък, последван от два оглушителни, продължително отекващи удара, след като двата дънера се сгромолясаха върху спрялата на място кола.

Когато ушите на Люк престанаха да звънят, той укорително погледна към Хала. Тя му отвърна с плаха усмивка.

— Естествено, малка практика би поизгладила ездата ни — леко притеснено обясни тя. После още веднъж огледа командния пулт и замислено сви устни: — Да видим сега… ето, пропуснала съм това! — Тя отново включи двигателя и разни други копчета, преди да посегне към бутоните на волана за управление.

Придвижвайки се с неравномерни тласъци, подскоци, безброй спирания и тръгвания, всъдеходът се понесе през мъглата. Всички пътници, с изключение на шофьора, се бяха вкопчили в нещо закрепено неподвижно. Люк се почуди дали дърветата, изпречващи се на пътя им, са толкова изнервени, колкото и той…

 

 

— Съжалявам, наистина съжалявам, лорд Вейдър — капитанът управител Грамъл погледна към Дарт Вейдър от седалката на големия бронетранспортьор, в който бяха седнали. — Кой би могъл да предположи, че те ще са така добре въоръжени, или пък че подземните аборигени ще влязат в такава битка?

— Оръжието нямаше почти никакво значение — изръмжа Вейдър с дълбокия си пресипнал глас. — Само няколко пушки, и то в ръцете на неколцина престъпници, преследвани от закона. — Грамъл се сви, когато страховитата дихателна маска се надвеси над него. — Признайте, капитане. Вашите войници не бяха подобаващо подготвени и са лошо обучени. Липсваха дисциплина и войнски дух, хората ви бяха разбити от група невежи туземци!

— Те ни нападнаха абсолютно изненадващо, лорд Вейдър — упорито възрази Грамъл. — Досега нито едно туземско племе не е оказвало съпротива на имперското присъствие на Мимбан.

— Но никое туземско племе преди не е имало възможността да се възползва от съветите и от помощта на хора — отряза го Вейдър. — Те не използваха чисто аборигенска тактика. Вие трябваше бързо да си дадете сметка за това и да вземете съответните контрамерки. — Той извърна очи от Грамъл и огледа многозначително заобикалящите ги блата. — Знам кой е отговорен за всичко това. И когато взема в ръце кристала, силата му ще ми помогне да раздам заслуженото правосъдие.

— Надявах се, че това ще бъде моя привилегия — раздразнено промърмори Грамъл.

Вейдър го погледна със студените си пронизващи очи и каза заплашително:

— Вие нямате право на никакви привилегии, капитан Грамъл. Вие направихте много груба грешка. Надявам се да не е фатална, но е много груба. Проклинам себе си, че се показах достатъчно глупав да предположа, че знаете какво правите.

— Казах ви, лорд Вейдър — възрази отново Грамъл, но беше вече освен ядосан и изплашен. — Те ни изненадаха напълно.

— Обясненията за провалите ви не ме интересуват, искам само успехи — заяви Вейдър. — Фактът, че сте още жив, ме оскърбява.

— Лорд Вейдър — отчаяно запелтечи Грамъл и стана от седалката, — ако съм…

Светлинният меч на Вейдър се активира, вдигна и проблесна като светкавица. Съсеченото тяло на Грамъл се сгърчи конвулсивно, олюля се, залитна и падна зад борда на колата. Шофьорът на всъдехода се огледа, обезумял от страх в настъпилата тишина.

Вейдър се обърна и го изгледа отвисоко.

— Ще пътуваме по-бързо, ако това мъртво тяло не ни обременява повече, войнико. Заеми се с управлението на колата — незабавно!

— Д-да, лорд Вейдър — изпелтечи изплашеният войник, който бе загубил ума и дума от страх. Но успя някак си да се овладее и застана на командния пулт на бронетранспортьора.

Докато пътуваха, Вейдър се обърна, за да погледне пак към отдалечаващото се неподвижно тяло на капитана управител Грамъл. От джунглата вече се показваха муцуните на изпълзяващите от скривалищата си любители на мърша, които с интерес душеха изоставения труп.

— Който и да е твоят господар в небитието — промърмори Вейдър, — това не съм аз. — Той извади малкия къс Кейбърски кристал от един скрит джоб, вдигна сияещия червен камък пред очите си и леко се олюля.

Беше право пред тях, някъде пред тях. Чувстваше го.

Ще го намери…

 

 

— Сигурна ли си, че продължаваме да се движим в правилна посока? — изнурено попита Лия старата Хала няколко дни по-късно. Всички пътници във всъдехода бяха мръсни, отчаяни и изтощени от постоянното препускане през мъгливата джунгла.

— Сигурна съм — отвърна Хала с предизвикващо отвращение въодушевление.

— Приближаваме се към нещо — каза Люк. — Странно… Никога преди не съм усещал нищо такова, нищо подобно.

— Аз не усещам нищо, освен че съм потънала в мръсотия — озъби се принцесата.

— Лия — започна Люк, — всичко, което мога да кажа, е, че…

— Знам, знам — уморено го прекъсна тя. — Ако и аз бях посветена в тайната на Силата…

Застаналият на откритата кула Арту изписука. Люк се втурна към предния визьор и съобщи шепнешком:

— Ето го.

Издигнал се над буйната растителност, пред тях се извисяваше някакъв черен силует. Чудовищната пирамидална конструкция сякаш бе изработена от чугун. Но тя не бе метална. Внушителната постройка бе изградена от огромни блокове вулканичен камък.

Въпреки огромния си диаметър храмът не беше много висок. Многобройни лози и други пълзящи растения го обвиваха от всички страни. Когато се приближиха, Люк забеляза, че голяма част от каменните блокове се ронят и се превръщат в ситен прах. За щастие входът все още се виждаше, въпреки че десетметровата му арка бе полусрутена и каменните отломки бяха препречили пътя на височина, надвишаваща два човешки боя.

— Изглежда, никой не е нарушавал уединението на този храм от милиони години — пошепна възхитената принцеса. Всичките й притеснения и колебания се бяха разсеяли при вида на легендарното светилище.

Люк тичаше бързо от борд на борд. И когато се обърна назад, за да я погледне, очите му блестяха от възбуда.

— Лия, разбирате ли, че Вейдър не е тук? Няма го! Ние го изпреварихме!

— По-спокойно, момчето ми — предпазливо го посъветва Хала. — Не можем да сме сигурни в това.

— Аз мога. Аз съм сигурен. — Той отстрани Хин от пътя си, прекрачи прикрепената към кулата стълба и скочи от всъдехода. Бронираната кола забави ход и спря. Когато Лия се показа от отвора на кулата, той вече уверено крачеше към входа на храма.

— Няма го! — извика й той. — Тук няма и следа от всъдеход или нещо друго.

— Но все още ни остава да намерим кристала — отговори му Хала и последва Лия надолу по стълбата. Но въодушевлението на Люк бе силно заразително. Тя установи, че също е забравила за Черния лорд, забравила е страховете си и обхваналите я в последния момент тревоги.

Пред нея беше храмът на Помоджема, храмът, към който се беше стремила в продължение на години. Хин и Кий я съпроводиха, застанали от двете й страни, по пътя към входа на светилището. Трипио и Арту останаха отзад, за да пазят всъдехода.

Въпреки уверенията на Люк, че около храма няма никой друг, всички тревожно оглеждаха носещата се мъгла. Много очаквани и още повече неочаквани неща можеха да изникнат от тайнствения мъглив воал.

Люк ги чакаше с нетърпение, застанал на върха на каменната пирамида, препречила входа.

— Вътре е светло — каза той, след като надникна във вътрешността. После се наведе и погледна нагоре. — Част от тавана също е съборен, но това, което е останало, изглежда достатъчно стабилно.

— Хайде влизай, момчето ми — подкани го Хала, — но се постарай да го направиш абсолютно безшумно.

— Добре — отвърна той.

Сега, когато вече бяха стигнали до храма, той беше на път да бъде обсебен от мечтата на старата жена и да й я открадне. Но откриването на кристала беше колкото негово, толкова и нейно право. Затова почака, докато другите се присъединят към него. Скоро всички влязоха в древната постройка.

Прогнилият овален таван над главите им се бе продънил на две места. Оттам влизаше достатъчно светлина, която осветяваше вътрешността на храма. Купчини от натрошени камъни лежаха в безпорядък под всеки от продънените отвори.

Буйната растителност отвън бе покълнала и вътре. Навсякъде се простираха лиани и други увивни растения, които протягаха пипалата си, за да достигнат до всяко кътче на храма. Те се виеха на спирали нагоре към небето по издигащите се високи подпорни колони от обсидиан. Тези несломени от времето носещи пилони бяха покрити с гравирани заплетени надписи, чието значение никое живо същество не можеше да разгадае както трябва. Петимата прекосиха обширното пространство в посока към далечната част на храма, всеки потънал в собствените си мисли. Там, до стената, се извисяваше статуя на някакво седнало същество с колосални размери. Изображението бледо напомняше някакъв хуманоид, седнал на резбован трон. Той имаше две подобия на крила, които вероятно бяха атрофирали и прерастваха във внушителни арки, отстрани на фигурата. От ръцете и краката му стърчаха огромни нокти, които се забиваха в двете странични облегалки на трона. Под дълбоките му, обвинително гледащи очи нямаше лице, а само безразборно оплетени пипала — като лицето на Горгона Медуза.

— Помоджема, богът на Кейбър — прошепна Хала, без да съзнава защо си дава труда да шепне. — Не знам защо, но ми изглежда някак си познат. — Тя притеснено се изсмя. — Това е чисто безумие, разбира се.

Внезапно старата жена възбудено посочи нещо и ръката и гласът й затрепераха от изумление.

— Там е… Знаех си, знаех си!

В средата на каменната гръд на статуята пулсираше слабо червеникаво сияние.

— Кристалът — едва чуто промълви принцесата.

Хала не я чу. Мислите и взорът й останаха приковани в натрапчивата й идея, която се бе превърнала в реалност.

Люк спря и погледът му се отклони вляво от злобно съзерцаващата ги каменна фигура. Там отзад беше тъмно и никой не можеше да каже докъде се простира тъмнината.

После всички бавно започнаха да отстъпват назад. Хала първа вдигна пистолета си.

Съществото, което изпълзя иззад статуята, имаше огромна, огромна уста, с редица от къси остри зъби, които в момента бяха облещени срещу им в зловеща усмивка. Малките жълти очи на чудовището се взираха в тях. То тромаво пристъпи напред на трите си подобни на пънове, покрити с брадавици крака.

Хала стреля. Енергийният заряд видимо не го нарани и то продължи да напредва. Люк държеше в ръката си своя пистолет, Лия също. И тримата стреляха. Но единственият резултат от масивния им обстрел бе, че бавноподвижното животно се разяри. То ги погледна на кръв и ускори ритъма, с който късите му криви крака го носеха към тях.

Те продължиха да се изтеглят към изхода.

— Хин, Кий! — извика Люк на юземите. — Върнете се при всъдехода… вземете пушките!

Хин изквича нещо в отговор и двата юзема се втурнаха към изхода. Люк погледна към кристала, който изчезна зад плоската глава на чудовището. Той откачи светлинния меч от колана си, активира могъщия сноп синя светлина и започна внимателно да се придвижва напред към звяра.

— Люк, ти си полудял! — извика принцесата. За секунда той разсъди, че това не бе невъзможно, но после отхвърли тази мисъл. Ако продължеше да размишлява още, безмилостно приближаващият се хищник щеше просто да закуси с него.

Животното спря сравнително близо до него, частично хипнотизирано от извиващия се във въздуха сноп светлина на меча. Люк се хвърли напред. Енергийният лъч се докосна до брадата на чудовището и могъщият енергиен сноп проби малка дупка в масивната му долна челюст.

Звярът нададе глух стон от болка и злоба. Челюстите му се разтвориха, за да открият гърлото, което бе достатъчно широко, за да се танцува в него. Люк видя, че вътре нещо се движи. И дали подтикнат от инстинкта си, или от сполучливо предположение, той бързо се хвърли наляво и се претърколи встрани.

Дългият розов език се стрелна навън и разби голямата черна скала зад гърба му. И докато младежът се изправяше на краката си, за да продължи да отстъпва, съществото изплю погълнатите парчета камъни.

Преди Люк да успее да се отдалечи достатъчно, дебелият език отново се изстреля напред. Той не бе в състояние да се помръдне, затова твърдо насочи меча пред себе си. Той изглеждаше жалък и безпомощен в сравнение с розовото пипало. Чу се силно съскане. Явно бе улучил много чувствителна тъкан, тъй като чудовището изрева с цяло гърло. Обладано от една-единствена мисъл, то продължи да върви към Люк. От присвитите му жълти очички гледаше смъртта.

Лия и Хала продължаваха без прекъсване да обстрелват огромното тяло на чудовището, но без никакъв резултат.

— Няма смисъл — решително каза принцесата. Тя погледна към входа на храма. Там не се забелязваше никакво раздвижване. — Хин! Кий! — извика силно, но отговор не последва.

— Те трябва да стигнат дотук — каза Хала. — Дано да успеят.

Неочаквано чудовището се хвърли напред. Челюстите му се затвориха с мрачно прищракване точно в момента, когато Люк успя да се гмурне под тях. Мечът му очерта една черна линия по долната челюст на животното, след което той залитна встрани и се блъсна в един от дебелите стълбове, подпиращи тавана. В прогнилия покрив незабавно зина пролука.

Младежът разтревожено погледна към изхода. Къде ли бяха юземите? Той не бе в състояние да удържа още дълго време атаките на този колос.

Но сега нямаше време да мисли за други, освен за себе си. Чудовището отново пълзеше към него. Той хвърли бърз поглед към тавана, взе светкавично решение и насочи светлинния си меч в основата на колоната.

Невероятно мощният енергиен лъч разряза черния камък така, както изтребителите разсичат въздуха. Чу се грохот, накъсан от многобройни последователни трясъци.

— Хала, Лия… бягайте! — изкрещя той и се втурна след тях.

Наподобяващото огромен гущер същество продължи да пълзи напред и изобщо не обърна внимание на пропукването на покрива. Пролуките на върха се разширяваха, умножаваха и съединяваха и когато колоната се срути, огромно парче от тавана, голямо колкото и останалата горе дупка, се стовари върху гърба на чудовището. Огромните каменни блокове смазаха предната му част на пихтия, сковавайки завинаги зъбатата му усмивка.

Когато грохотът от срутването позатихна и черният прах се поуталожи, Люк се надигна, за да огледа какво става отзад. Нямаше и следа от предницата на звяра. Той беше напълно погребан под тоновете вулканична скала. Известно време щръкналите му нагоре задни крака се размахваха във въздуха. Масивната му, извита като ятаган опашка падна на земята. Скоро всички движения замряха.

— Какво става с Хин и Кий? — най-сетне попита той. — Животното ме беше заклещило. Можех много лесно да му послужа за закуска.

— Може би се карат — предположи принцесата с възмущение. Тя погледна към входа. — Но много скоро ще си спомнят за какво ги бяхме изпратили. Тогава ще се втурнат насам и ще те молят за извинение.

— Ако е така, хубаво ще ги наредя! — въздъхна Люк. — Но точно сега аз… — Той се огледа за Хала и я видя бавно да се запътва към идола в далечината. — Хала!

— Остави я — посъветва го принцесата и махна безразлично с ръка. — Никъде не може да избяга с него. — Тя се запъти към отдалечената стена на храма. — Ще й трябва помощта ни, за да го свали оттам. — Когато Люк не я последва, тя учудено попита: — Няма ли и ти да дойдеш?

— След минутка — увери я той, докато вниманието му бе приковано назад, а не напред. — Искам да се убедя, че това нещо е наистина мъртво.

И докато принцесата вървеше, без да бърза, към статуята, той се приближи към видимата част от огромното тяло на чудовището. Прободе го с меча си така, че синьото смъртоносно острие потъна до дръжката в черната плът. Звярът не помръдна.

Доволен от резултата, той тръгна да се присъедини към спътниците си. Чу се тих предупредителен пукот и погледът му се стрелна нагоре.

Същото сториха Хала и принцесата.

— Люк! — изкрещяха те едновременно.

Нямаше нужда да го подканят. Това, от което имаше нужда, бяха една-две секунди. Краищата на новата дупка в тавана леко се раздалечиха.

Съдбата му подари първата секунда, но втората й се досвидя.

— Люк! — Грохотът бе заглъхнал и след като и последният масивен камък се бе срутил на земята, принцесата се втурна към него. Хала замръзна на място, разкъсвана между купчината камъни, под които бе погребан Люк, и безграничната близост на кристала. Опиянена от тази близост, тя продължи към статуята.

Лия се приближи до новата камара от изпотрошени камъни и трескаво се огледа наоколо.

— Тук… тук съм — промърмори бавно и мъчително някакъв изпълнен с болка глас.

Той лежеше наблизо, затиснат по гръб. Тя разчисти отломките около него, без да обръща внимание на прахта и острите парчета, които израниха дланите и ръцете й. Но не можеше да помести огромния каменен блок, който се бе ударил в пода на храма и се бе прекатурил така, че бе затиснал десния му крак.

— Опитай пак — каза той.

Лия подложи гръб под единия край на камъка и се напъна да се изправи с малкото сили, които имаше. Напрегна всичките си сили и младежът. Скалата не се помести. Спряха да отдъхнат, дишайки тежко. На лицето на Люк бяха изписани едновременно затихваща болка и надежда.

— Той не ме затиска с цялата си тежест. Иначе вече нямаше да имам крак, който да се мъчим да измъкнем изпод канарата. — Погледът му се обърна към безмълвния вход на храма. — По дяволите, къде са онези двамата? Те могат да поместят това нещо с лекота.

— Опасявам се, че тъпите ти приятелчета вече няма да могат да помогнат нито на теб, нито на който и да е друг, Скайуокър.

Люк почувства как кръвта му се смразява. На върха на камънака, струпан на входа, се извисяваше едра, ужасяваща фигура. Плътно обгърната в черните си доспехи, тя ги съзерцаваше с любопитство.

— И двамата са мъртви — подигравателно ги уведоми той с глас, лишен от всякакви нотки на човечност. — Аз ги убих. Що се отнася до дроидите, те са програмирани да се подчиняват на заповеди. Затова ги накарах да се самоизключат.

Устата на Лия бавно се разтвори, за да изрече едно име. Но от прекрасните й устни не се отрони никакъв звук.

Дарт Вейдър тръгна спокойно да слиза от каменния насип, без да спира да им говори най-невъзмутимо.

— Знаеш ли, Скайуокър, отне ми много време, за да разбера, че именно ти си свалил моя тежък бомбардировач-прехващач над космическата станция „Планета на смъртта“. Бунтовническите разузнавачи се откриват трудно и това струва много скъпо. Открих, че пак ти си бил човекът, изстрелял торпедото, довело до унищожаването на базата. Имаш да ми плащаш за много неща. А аз твърде дълго чаках.

Той небрежно извади светлинния си меч и започна да размахва активирания син енергиен сноп в произволни посоки, режейки сякаш на игра парчета от камъните и тялото на чудовището.

— С малкия си спасителен кораб ти имаше голям късмет тогава — продължи той, докато Люк се стараеше да освободи притиснатия си крак. Той забиваше пръсти в камъка, докато изпод ноктите му не потече кръв. — Може би няма да ми стигне търпението, за да те накарам да се мъчиш, докато умираш, толкова, колкото заслужаваш. Можеш да смяташ, че имаш голям късмет. — Гласът му се превърна в злостен шепот. — Но не мисля, че така стоят нещата, когато става въпрос за теб, Лия Органа. Поради най-различни причини ти си виновна за моите неуспехи много повече, отколкото това обикновено момче.

— Чудовище! — Това бе единственото, което тя успя да изтръгне от себе си, заслепена от ярост и страх.

— Спомняш ли си деня — продължи Вейдър, проявявайки умишлено прекомерно спокойствие, — когато там, на базата, покойният губернатор Таркин и аз те разпитвахме? — Той особено наблегна на думата „разпитвахме“.

Лия обгърна раменете си с ръце, треперейки така, сякаш замръзваше от студ.

— Да — отбеляза Вейдър, гласът му издаваше изпълващото го перверзно удоволствие. — Виждам, че си спомняш. Искрено съжалявам, че този път не разполагам с нещо достатъчно съвършено, което да приложа върху теб. Но все пак — добави той, размахвайки леко оръжието си — човек може да направи изключително интересни неща само с помощта на един меч. И аз ще положа най-големи усилия, за да ти покажа всичките, ако ми съдействаш и се постараеш да не умреш твърде бързо.

Лия отпусна ръцете си. Тя не можа да се освободи от страха, но с голямо усилие на волята го отпрати в далечните тъмни кътчета на съзнанието си. Принцесата пребяга няколкото крачки, които я отделяха от Люк, коленичи до него и опипа колана му. Когато се изправи, внимателно държеше в ръка светлинния му меч.

Вейдър я изгледа одобрително.

— Ще се биеш? Добре. Това ще направи още по-интересно всичко.

В проява на безсилна ярост тя заплю приближаващия се към нея гигант и размаха светлинния меч.

— Дано Силата да ми позволи да те убия, преди да умра! — изръмжа тя.

Иззад сатанинската дихателна маска се разнесе ужасяващ, хъркащ смях.

— Глупаво дете, Силата е с мен, а не с теб. Но — той любезно сви рамене — ще видим. — И зае позиция, готов за бой. — Хайде, малка женичке, ела да ме позабавляваш…

С мрачна решителност и свити устни тя тръгна към него. В този момент Вейдър внезапно отпусна ръката си надолу и сияещият лъч на меча му увисна неподвижно.

— Лия, недей! — извика й Люк. — Това е хитрост… той те предизвиква умишлено. Убий мене и после себе си… сега вече нямаме никаква надежда.

Вейдър изгледа Люк с презрение и пак се обърна към нея.

— Продължавай — каза й той, — остави го той да се бие вместо теб, ако искаш. Но няма да те оставя да го убиеш. Твърде често са ме ограбвали.

Лия сякаш се поколеба, а после нападна Вейдър, насочила върха на меча си право срещу него. Едновременно с това Черния лорд вдигна енергийния си лъч, за да парира удара й.

Но Лия се извъртя и описвайки извита дъга във въздуха, свали меча си надолу в ослепително сияещо синьо зарево. Енергийният лъч проблесна по-ярко, когато се допря до бронираната дихателна маска на Черния лорд. Само благодарение на положеното свръхчовешко усилие той успя да избегне пълния ефект от попадението й.

И ако в цялото помещение имаше някой по-изненадан от Вейдър, то това бе Люк. Той удвои усилията си да освободи прикования от камъка крак, вдъхновен от слабия проблясък на надежда.

— Почти успя, малка принцесо, почти — промърмори Вейдър без злоба. — Вината си е моя, бях твърде самоуверен. — Той поправи позицията си. — Но това повече няма да се повтори.

Мечът му започна да се върти на всички страни. Тя едва успяваше да отрази енергийния лъч, докато отстъпваше назад. Той отново настъпи, а тя пресрещна удара му.

Те продължиха да се дуелират, като атаките на Вейдър ставаха все по-настъпателни. Принцесата имаше нужда от всичките си сили и умения само за да се защитава. Не можеше и да мечтае за атака.

Един от присъстващите в храма не наблюдаваше борбата. Далече и високо над дуелиращите се, Хала стоеше пред многостенния червен сияещ кристал. Той бе на нивото на лицето й, голям колкото главата й. Тя протегна треперещите си ръце и го докосна. Завъртя го и го измъкна от нишата в статуята с неочаквана лекота.

В продължение на един много дълъг миг тя задържа скъпоценния камък в ръцете си, взирайки се в сиянието му, което почти го оживяваше. След това тръгна да търси обратния път, за да слезе по издатините и вдлъбнатините на статуята, притискайки с дясната ръка кристала с всички сили към гърдите си.

Вейдър замахна надолу, принцесата успя още веднъж да вдигне меча си, за да парира удара му, но в последния момент Вейдър извъртя своя и промени посоката му. Върхът на енергийния лъч я преряза през средата, като разцепи миньорския й костюм и остави обгорена черна рязка на корема й. Тя се сви от болка и притисна раната със свободната си ръка. Вейдър не й даде никакво време за отдих и продължи да я притиска.

Усилията на Люк да се измъкне не бяха довели до нищо, той бе все така здраво прикован към пода, но и изтощен. Лежеше на земята, стремейки се да възстанови дишането и силите си, принуден безпомощно да наблюдава играта на котка и мишка, която Вейдър разиграваше с принцесата.

Още едно сложно извъртане и… удар. Този път мечът на Черния лорд преряза бузата на Лия и остави още една грозна обгоряла рана. Сълзите й се стичаха по опърлената й буза и капеха по ръката й. Тя се движеше вече все по-бавно, а ръката, хванала меча на Люк, несигурно трепереше.

— Хайде, принцесо сенатор Органа, къде е благородната ти гордост, твоята предателска решителност? — подиграваше й се Вейдър. — Няколкото малки изгаряния не могат да ти причинят чак толкова силна болка.

Вбесена, тя замахна към него с меча с нови сили. Без да помръдне, той блокира атаката й и продължи да я напада с бързи удари. Въпреки че момичето успя да ги парира, силата им бе такава, че я отпрати да се претърколи на земята. Вейдър я последва неумолимо, докато тя се опитваше да изпълзи по-далеч от него и да се изправи на крака. Мечът му остави дълъг черен белег по дължината на левия й крак.

Тя изкрещя, но успя да се претърколи настрани и в крайна сметка да се изправи. След това се отдалечи от него със скок, като се стремеше да пази наранения си крак.

Люк не можеше да издържа повече на тази гледка и зарови лице в ръцете си. ТРАК — удар на камък о камък. Люк надигна глава и погледна зад себе си. Звукът се повтори. Той се опита да погледне зад камъка, който го затискаше.

Една ръка, независима сякаш от което и да е тяло или глава, си проправи безкрайно бавно, но неотклонно път покрай големия къс вулканична скала. Последва я една глава. По средата на горната част на черепа зееше огромна рана.

— Хин! — тихо го повика Люк, почти без да смее да диша. Той бързо погледна към Вейдър, но видя, че цялото му внимание е погълнато от принцесата. Смъртно раненият юзем сложи пръст пред муцуната си, за да заповяда на Люк да мълчи.

Пълзейки на ръце и колене, Хин заобиколи камъка, докато се добра до един леко повдигнат негов край. Облегна се на околните скали и започна да го повдига. Яките му космати рамене бутаха нагоре дългия камък, ръцете му се напъваха. Блокът не се помръдна, а Хин падна на земята. Той дишаше тежко, а очите му бяха полупритворени.

— Хайде, Хин! Хайде! — трескаво го подканяше Люк, чийто поглед постоянно бягаше от битката на пода към просналия се омаломощен юзем. — Можеш да го повдигнеш… съвсем малко. Моля те, опитай пак!

Хин премигна и сякаш гледаше в Люк, без да го вижда. Той стана механично и отново намести мускулестите си ръце и рамене под края на каменния блок.

— Хайде, малка принцесо. Сега е време да ми покажеш какъв дух имаш — поучаваше я Вейдър. — Все още имаш надежда. — Той я дебнеше и докато тя отстъпваше, я заплашваше с лъжливи удари и атаки, които Лия слабо се опитваше да парира, накуцвайки с наранения крак.

— Стани и се бий — каза й той и с едно замахване надолу смъртоносният му меч преряза гърдите й през костюма. Принцесата пое дъх и с агонизиращо усилие притисна ръка до сърцето си, наведе се и почти падна. Вейдър тръгна към нея.

Чу се стържещ звук, достатъчно силен, за да накара и двамата да погледнат встрани.

С последни усилия Хин бе отместил огромния каменен блок настрани. Той падна на земята и животът вече го напускаше, когато Люк отчаяно се измъкна изпод скалата. Натискът върху крака му, достатъчен, за да го прикове на място, не бе успял обаче да го нарани. Той се втурна към двамата дуелиращи се, щадейки десния си крак, но усещайки с всяка крачка, че си възвръща силите.

— Лия! — тя все още бе запазила достатъчно самообладание, за да изключи светлинния меч, преди да му го хвърли, докато Черния лорд се протегна, за да сграбчи оръжието. Вейдър го пропусна на сантиметър, но за сметка на това хвана принцесата.

Но тя го бе хвърлила твърде слабо. Люк се опита да тича по-бързо и откри, че все още наболяващият го крак му пречи. Вейдър изръмжа нещо неразбираемо и отблъсна принцесата встрани със свободната си ръка. Тя падна на твърдия под и остана да лежи там напълно изтощена.

Люк видя, че Вейдър съкращава разстоянието помежду им. Черния лорд щеше да стигне пръв до меча. Той спринтира и после се хвърли на земята. Почувства, че се ражда отново, когато ръката му се затвори около дръжката на меча, и с нови сили се претърколи надясно. Ударът на Вейдър закъсня само с една секунда, прорязвайки дълбока бразда в каменния под, където Люк бе паднал малко по-рано.

Младежът се изправи на крака и мечът проблесна в ръката му с ярката си синя светлина. Вследствие на търкалянето той се озова зад гърба на Вейдър. Стоеше между Черния лорд и принцесата. Вейдър мълчаливо го наблюдаваше.

— Лия? — отговор не последва. Той погледна назад. — Принцесо?

— Не се безпокой за мен, Люк — чу се слаб, тъжен глас.

Вейдър пое дълбоко дъх.

— Не, Скайуокър — изръмжа Вейдър, — не се безпокой за нея. Безпокой се за себе си.

Люк усети как го изпълва неописуемо въодушевление, когато размаха меча на баща си.

— Аз изобщо за нищо не се тревожа, Вейдър. Не и сега. Нямам никакви тревоги и имам само една грижа. — В гласа му се долавяха необичайно убедителни нотки. — Аз ще те убия, Дарт Вейдър.

Отново се разнесе зловещият смях на Вейдър.

— Имаш много високо мнение за себе си, Скайуокър.

— Аз съм… Аз съм Бен Кеноби — прошепна Люк по много странен начин.

Само за един кратък миг Дарт Вейдър сякаш се поколеба.

— Бен Кеноби е мъртъв. Аз сам го убих. Ти си просто Люк Скайуокър, бившето фермерско момче от Татуайн. Ти не си майстор във владеенето на Силата и никога няма да бъдеш равен на Бен Кеноби.

— Бен Кеноби е с мен, Вейдър — изръмжа Люк, ставайки все по-самоуверен с всяка изминала секунда, — и Силата също е с мен.

— Ти наистина имаш нещо от Силата, момче — призна Вейдър. — Но не си майстор властелин. И това те осъжда на смърт. Само един майстор може да направи… това.

Черния лорд го нападна с меча си и Люк успешно отрази удара. Същевременно Вейдър не гледаше към Люк, а към пода. Малко парче от срутилия се покрив се надигна и политна право към главата на Люк. Когато го видя да се носи към него, Люк реагира така, както го бе учил Кеноби… без да мисли. Много по-малък камък се надигна от земята и препречи пътя на изстреляния към него къс скала. Двата камъка се сблъскаха. И въпреки че снарядът на Вейдър беше много по-внушителен по размери, курсът му бе променен от камъка на Люк така, че да прелети покрай рамото му, без да го нарани.

Задъханият Люк погледна предизвикателно към Вейдър.

— Много добре, момче — призна Черния лорд. — Много добре. Но моят камък беше по-тежък. Моето могъщество е по-голямо.

— Но не е достатъчно, Вейдър — настоя Люк и отново се втурна в нападение. Той си мислеше за Кеноби, за техниките на владеене на меча и на Силата, на които старият рицар джедай го бе учил така старателно. Той се опита да остави Силата да води ръката му.

Вейдър парираше и блокираше ударите му отново и отново, докато накрая се видя принуден да започне да отстъпва пред напора на агресивната и умела демонична атака на Люк. За момент дихателната маска се отмести встрани. Част от тежкия барелеф на една от подпорните колони се откърти и падна.

Люк го усети в последния момент и успя да отскочи. Огромният издялан каменен блок се разби между тях. Двамата мъже притеснено изчакаха на място, докато прахът се уталожи. Люк жадно си пое дъх, а Вейдър показваше по-малко самоувереност и все повече признаци на напрежение.

— Добър си, Скайуокър — заяви той. — Дори много добър за едно дете. Но все едно, краят ще бъде същият. — Той вдигна меча и се втурна в атака през разбития каменен блок.

Сега инициативата за атаката принадлежеше на Черния лорд. Люк бе притиснат постепенно назад, докато Вейдър сипеше върху него непрекъснат порой от скални отломъци и удари с меча си. Изглеждаше невъзможно да отговори на всичките.

Но Люк успя по някакъв начин да го направи.

Сега те се въртяха около средата на храма. Легнала настрани, принцесата се опита да се обърне, за да гледа. Болката от раните й се надигаше около нея като метална стена. Тя окова в клетка мислите й, затвори очите й и принцесата се свлече край леденостудения каменен зид.

Двамата противници пак се спряха за малко, само че този път Вейдър се беше задъхал.

— Кеноби… те е обучил… много добре — с възхищение призна Черния лорд. Част от обичайното му безгрижие бе пресушено от дългата борба. — А и ти имаш… някакъв твой природен талант. Ти си едно истинско предизвикателство. А аз обичам… предизвикателствата.

Все още без да е засегнат, Люк каза дръзко:

— Това е твърде… голямо предизвикателство… за теб, Вейдър!

— Не — увери го той, — не. Ти се надценяваш, детето ми. — Черния лорд се изправи в целия си внушителен ръст. — Свършихме с игрите.

Размахвайки меча си в кръг, така че той се превърна само в едно синьо петно в тъмнината на храма, Вейдър подскочи нагоре във въздуха. Това бе нещо повече от скок и по-малко от полет. И той хвърли синия кръг енергия надолу.

Инстинктивно — нямаше никакво време за мислене — Люк парира удара. Силата, съдържаща се в хвърления меч, изби оръжието на Люк от ръката му. И двата меча отлетяха надясно и останаха да лежат на земята, все така активирани, близо до една черна дупка, която зееше в пода.

Вейдър бавно се приземи отново на пода, хвана дясната си китка с лявата ръка, сви я на юмрук и се затресе като човек, на който му е прилошало. Едно кълбо чиста енергия с размерите на юмрука на Вейдър се материализира пред ръцете му и тръгна към смаяно ококорилия очи Люк.

Нещо накара младежа да осъзнае, че никога няма да може да стигне до меча си, преди бялото кълбо да го докосне. Той протегна двете си ръце и погледна встрани. Затова не видя какво се случи.

Ръцете му сякаш започнаха да сияят. Белият юмрук ги докосна, отскочи и леко закачи Вейдър, когато стъпи на пода. Чу се тихо пращене като от далечна експлозия. Вейдър бе съборен на земята, а кълбото изчезна.

Но когато бялото енергийно кълбо се допря до ръцете на Люк, силата на овладяната кинетична енергия го хвърли на земята. Ако той не се бе противопоставил успешно на атаката, силата на заряда щеше да го захвърли през помещението и през стената на храма.

Той лежеше по корем на пода, докато Вейдър бавно се претърколи настрана и невярващо поклати глава. Очите му се съсредоточиха върху малко объркания, но иначе напълно невредим Люк, който бавно лазеше към светлинния си меч.

— Не… не е възможно! — прошепна Вейдър и запълзя към собственото си оръжие. Вследствие на сблъсъка с енергийното кълбо лявата страна на бронята му бе извита навътре като от удар на гигантски юмрук. — Такова могъщество… у едно дете. Не е възможно!

Люк нямаше нито сили, нито желание да спори с него. Той виждаше само сабята си и чувстваше как дръжката й плътно приляга към ръката му.

Но междувременно Вейдър бе стигнал до своето оръжие. С върховно усилие той се изправи на крака и се обърна към Люк. Издигнал бащиния меч над главата си, Люк се изправи, втурна се към Черния лорд и се хвърли върху извисяващата се мрачна фигура.

В храма избухна ярка светлина, когато мечът на Люк се допря до енергийния лъч на Вейдър и продължи да се спуска надолу под неудържимата сила на удара, докато се заби в каменния под. Ръката на Люк се блъсна в скалата и изпусна меча. Младежът силно се удари в пода, претърколи се на гръб и се обърна да види какво е станало. Това, което видя, бе Вейдър, който се взираше в земята. Там лежеше дясната му ръка, все още стискаща светещия меч. Имаше по-малко кръв, отколкото Люк очакваше. Той се опита да се изправи, но не успя. Вече нямаше сили да се повдигне на колене, камо ли да се изправи на краката си.

Така че остана да лежи на пода напълно изтощен. Бавно, с неуверени, колебливи стъпки Черния лорд се довлече до отрязаната си ръка. Изглеждаше невероятно, но той се наведе, вдигна ампутирания си крайник и откачи светлинния меч от него. Хванал го в лявата ръка, той се обърна към Люк. Всичко беше безполезно, помисли си Люк, докато Вейдър вдигаше меча над главата му със здравата си ръка. Черния лорд, лордът на Сит, владетелят на тъмната страна на Силата, беше непобедим.

Всичко свърши.

— Съжалявам — прошепна той, обръщайки глава към принцесата, лежаща свита на пода на храма. — Съжалявам, Лия. Аз ви обичах. — Той пак погледна към Вейдър и осъзна, че няма сили дори за едно последно проклятие.

Мечът се извиси над главата на Вейдър и политна назад. Черния лорд се олюля напред като пиян. Той пристъпи няколко крачки наляво.

И изчезна.

Падането на Черния лорд в черната дупка вдясно от Люк бе съпроводено с безумен нечовешки вик. С изкривено от болка лице, несмеещ да повярва в случилото се, Люк пропълзя до ръба на черния кръг и погледна надолу.

Не можеше да види нито дъното на кладенеца, нито каквато и да е следа от Дарт Вейдър.

— Той пропадна — прошепна смаяно, едва осмелявайки се да повярва в късмета си. — Пропадна там, където му е мястото, надявам се. — Той погледна към помещението, опитвайки се да се изправи, опрян на едната си ръка. — Лия, успях! Няма го, Лия.

И все пак… имаше все още някакво раздвижване, някакво леко потрепване на Силата, толкова слабо, че той едва успя да го долови — като лош вкус, останал в устата. Но това усещане беше налице… Вейдър беше жив!

Но поне засега Вейдър не беше заплаха за тях. А за момента това му стигаше. Той хлипаше, докато влачеше изтощеното си тяло по пода.

— Лия! Лия! — Люк стигна до нея, протегна ръка и я докосна по челото. Тя отвори очи и го погледна. Той не можа да сдържи сълзите си, когато плахо опипа ужасните белези, които мечът на Вейдър бе оставил по тялото и лицето й.

— Люк? — прошепна едва чуто. После болезнено му се усмихна. Той взе ръката й в своята и се свлече на земята до нея.

Хала спря на върха на каменния насип, препречващ входа към храма, и се огледа назад. Тя видя телата на двамата младежи, хванали се за ръце, легнали на земята по средата на храма. Нямаше и следа от Черния лорд на Сит. Тя видя как той пропадна в жертвения кладенец на поклонниците на Помоджема. Беше свободна да си върви.

Погледът й се отклони надолу, за да се спре върху дълбокото червено сияние на Кейбърския кристал, след което се премести върху влажната и мъглива повърхност на Мимбан.

Бронираната кола, с която бяха пристигнали, ги чакаше. Там вътре лежеше Кий, посечен завинаги от меча на Вейдър. Двата дроида на Люк стояха неподвижно, изключени съвсем наблизо.

— По дяволите! — тихо си каза тя. — По дяволите!

След това тръгна да се спуска по купчината изпочупени камъни… обратно към вътрешността на храма.

— Люк! — Тя го приповдигна и се вгледа в заспалото му лице. — Люк, момчето ми! Хайде, събуди се, недей да плашиш така старата Хала.

Очите му се отвориха и се обърнаха, за да я погледнат.

— Хала?

Тя облиза устните си, погледна към небето, сложи кристала в скута му и отдръпна ръцете си от него така, сякаш я пареше.

— Ето. Аз не мога да се възползвам особено много от него. Аз съм мошеник, шарлатанин, който умее да си служи малко със Силата, но не съм истински майстор властелин. Така че с негова помощ ще мога да правя просто по-големи номера… Само ще го похабя, а и Империята много скоро ще ме открие.

Люк премести поглед от нея към пулсиращия кристал в скута си.

— Кристалът увеличава властта над Силата — отблъсна го той, задавен от мъка. — Каква полза има от него сега?

— Не знам! — ядосано извика тя. — Нали го желаеше, ето ти го, по дяволите! Какво още искаш от мен? Какво повече мога да направя? — И тя заплашително размаха към него двете си ръце, вбесена от собственото си безсилие.

— Нищо, Хала — той й се усмихна меко. — Предполагам, че няма какво повече да се направи. — Той се пресегна надолу и обгърна кристала с ръка. — Той е топъл… много приятен.

— Ти си луд — изсумтя тя. — Това е студено парче скала.

— Не… — настоя той, — топъл е. Има някаква много особена топлина.

Той падна назад в безсъзнание, като двете му ръце все така здраво обгръщаха кристала.

Хала стана и се обърна на другата страна.

— Аз съм една глупава стара жена — започна да кълне тя себе си, — глупава стара егоистка. Трябваше да им помогна, докато това все още имаше смисъл. Трябваше… — Тя се поколеба и объркано се намръщи. Нима в мрачния храм бе станало по-светло? Обърна се и широко отвори очи от изненада.

Неподвижното тяло на Люк бе обгърнато в яркочервено сияние. Кристалът в ръцете му блестеше с неестествена сила. Светлината не беше постоянна. Тя потръпваше и пробягваше във всички посоки по цялото му тяло като живо същество; достигна до всяко ъгълче, до всяко пръстче, до всяка клетка, подобно на огъня на Сент-Елмо, озаряващ върховете на мачтите на корабите, плаващи в безбрежния океан.

Хала прехласнато наблюдава гледката няколко минути, след което сияйната обвивка се стопи, засмукана обратно от кристала, който си възвърна нормалния цвят.

Люк седна толкова рязко, че Хала не успя да сподави писъка си. Той премигна и погледна към нея. Твърде неуверено, така, сякаш се канеше да заговори някой призрак, старата жена се приближи до него.

— Люк, момчето ми? — дрезгаво го повика тя.

— Хала! Какво стана? Аз… — Той извърна глава и очите му се спряха върху безмълвния кладенец, който бе погълнал Дарт Вейдър. — Това си го спомням. Но спомням си също, че… Хала, аз умрях.

— Трябва да е било много изтощително — отвърна тя, без да се усмихва. — Беше кристалът… нещо в кристала. Силата…

— Не си спомням — настоя той и глупаво поклати глава. След това протегна ръка и докосна рамото на принцесата.

— Лия?

— Ти държеше кристала — започна бавно да обяснява Хала. — С двете си ръце. Спомни си старите легенди… Откъде са се взимали изцелителните умения на жреците?

— Не разбирам — промърмори Люк. Но отново хвана кристала с две ръце, затвори очи и се опита едновременно да се концентрира и отпусне. Сиянието на кристала се засили.

— Разбирам — гласът, долетял от тялото на Люк, можеше да бъде, но можеше и да не бъде неговият.

Червеното сияние отново изникна от кристала и започна да се изкачва по ръцете на Люк. Спря на нивото на лактите му. Той хвана кристала с едната ръка и отвори очи. Наведе се надолу като сомнамбул. С върха на пръстите си младежът докосна лицето на принцесата и прекара ръката си по белега, оставен от меча на Вейдър. Когато червеното сияние премина по него, белегът изчезна. Хала видя как кожата се раздвижи, съедини се и заздравя след докосването.

Тихо, безмълвно и съсредоточено старицата наблюдаваше как Люк прокара пръста си по всички рани, които Черния лорд бе нанесъл на принцесата. След като приключи и с последната, той задържа отворената си длан за един дълъг момент първо на сърцето, а после и на челото й. След това се отдръпна. Сиянието на кристала затихна до нормалното.

Изминаха няколко минути. Освободена от раните и възвърнала красотата си, Лия Органа бавно седна. Двете й ръце се протегнаха към главата й.

— Добре ли сте, Лия? — загрижено попита той.

Тя трепна и го погледна.

— Люк, имам ужасно главоболие.

— Главоболие — повтори той. След това се обърна към Хала и се усмихна. — Тя има главоболие.

Хала отвърна на усмивката му, отдръпна се и избухна в оглушителен смях. Люк се присъедини към нея и малко притесненият му, но щастлив смях бе прекъсван само от леки покашляния. Кристалът бе възстановил наранените му вътрешности, но той все още страдаше от недостиг на кислород.

Принцесата внезапно се обърна. Тя огледа тялото си. Миналите събития я връхлетяха, когато докосна крака и лицето си.

— Няма ги — прошепна недоверчиво. — Заздравели са!? Но как?

Люк стана сериозен.

— С помощта на кристала, Лия. Той излекува мен, изцери и теб, а аз дори не съзнавах какво става. Всичко, което Хала разправяше за него, се оказа истина. Той наистина използва Силата. Кристалът те излекува, Лия… не аз.

— Не е точно така, Люк, момчето ми — възрази му Хала. — Ти беше посредникът, чрез който действа самият кристал. Без теб той щеше да си остане просто едно парче скала.

— Люк, ние… — Лия замлъкна и тревожно се огледа. — А какво стана…

— Там долу е — успокои я Люк и показа дъното на кладенеца. — Така и не го чух да се удря о дъното. С Вейдър е свършено, Лия. — Въпреки че — дори точно докато произнасяше тези думи, той почувства отново някакво раздвижване на Силата, от което лъхаше дъх на сяра.

Тя прекъсна несвързаните му мисли.

— А какво стана с Арту и Трипио?

— Те са добре — отвърна Хала. — Или поне така ми се стори, ъъъ, когато преди малко огледах всъдехода, за да се уверя, че този ваш черен лорд не е заложил в него някакъв капан. Те са изключени, но не виждам да им е нанесена някаква повреда.

Люк въздъхна с облекчение и прегърна Лия през раменете. Тя дори не се опита да се отстрани.

— Ето — той подаде кристала на Хала. Тя го погледна малко колебливо, после взе благоговейно камъка в ръцете си. — Можеш да го задържиш за известно време, след като идваш с нас.

— Идвам с вас? — изненадано го изгледа Хала. — Но какво ще правите с една уморена стара жена? Каква полза бихте могли да имате от мен?

— Огромна полза, голяма колкото цял свят — увери я Люк, — колкото цялата вселена. Ще те измъкнем с нас, по-надалеч от Мимбан. След това, ако продължаваш да не искаш да се присъединиш към групата „престъпници“, никой няма да те кара насила да го правиш. — После закачливо подметна. — Познавам още един човек, контрабандист и пират, който споделяше твоето мнение.

— Не ме сравнявай с никакви контрабандисти и не ме карай да бързам — раздразнено му нареди тя. — Може и да ме убедите… въпреки че само Силата знае за какво съм ви. Но къде искате да отидем?

Люк погледна надолу към Лия и се усмихна. Тя се облегна на рамото му и в отговор също се усмихна.

— Отиваме на Сиркарпъс 4 — осведоми я той. — Закъсняваме за една много важна среща. — Той се обърна и я погледна. — С нелегалното движение. Ще направим от теб истински революционер идеалист, Хала.

— Не ми се вярва! — изсумтя тя. Но престана да спори и ги последва на излизане от храма на Помоджема.

Когато се върнаха на всъдехода, Люк настрои необходимите копчета. Арту се съвзе пръв, а стреснатият Трипио го последва много скоро.

— О, сър! Къде е той? Не можехме да му се противопоставим. Той знаеше всички необходими кодове и команди. Опитах се да ви предупредя, но… — Изведнъж млъкна и се вгледа в тях. — Защо всички се усмихвате?

Арту отчаяно изписука. За дроид, специализиран в осъществяването на комуникации, Сий Трипио бе малко бавно схватлив.

— Извинете ме, сър — продължи любезно високият слаб дроид, — да не би да съм пропуснал нещо важно?

— Арту, включи двигателя, махаме се оттук.

Малка частица от Диту потъна в стартера на колата. Двигателят незабавно, откликна. Хала завъртя внушителния бронетранспортьор около оста му и те потънаха в близката джунгла, изпълнена с крясъци и мимбанска мъгла.

— Виж ти — дочу се слабият, заглъхващ глас на единия дроид, — защо имам чувството, че всички ми се смеят?…