Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (7)

VIII.

След като подмени костния мозък, лекарката спои костта чрез нагряване и отново я обви в мускули, плът и кожа. Операцията завърши с почистване и изравняване на епидермиса, гарантиращи бързото израстване на нова кожа, която да не се разрани или излющи в близко бъдеще.

Макар и много силна, местната упойка, която лекарката бе използвала, започна да отзвучава. Капитанът управител Грамъл все още нямаше никакви усещания в дясната си ръка, но вече можеше да я види. Той вдигна възстановения си крайник към светлината с лявата си ръка, обърна го, за да огледа и обратната страна.

Опита се да свие пръстите, те реагираха съвсем слабо, но все пак помръднаха.

— Няма трайно увреждане на нервите — уведоми го лекарката, докато Грамъл се смъкваше от операционната маса. Капитанът управител продължи да изучава ръката си. — Възстановяването на нервните връзки се оказа лесно, а костта се съедини гладко. Ръката ви е съвсем като нова. А след пет дни ще можете да я почувствате и движите като такава. Има само едно. — Капитанът управител погледна към нея. — Тази ръка вече никога няма да се поти. — Лекарката прибираше инструментите си и продължаваше да говори съвсем непринудено. — Ако ръката ви беше разрушена не само до лакътната става, а и цялата дясна горна част от тялото ви, щеше да се наложи да ви снабдим с поне няколко изкуствени потни жлези. Но тъй като намесата ни се ограничи само в областта на дясната ви ръка, тялото ви ще може без затруднения да компенсира увредената област.

С изследователски интерес тя протегна ръка и докосна дясната страна от лицето на Грамъл.

— Добре ли чувате с това ухо?

— Нормално — кратко отвърна Грамъл. — Вие сте много добър лечител, докторе. Ще се погрижа трудът ви да бъде възнаграден достойно.

— Има един начин.

— Какво искате?

Тя свали опръсканата си с кръв престилка и продължи акуратно да подрежда инструментите в чистите чекмеджета. Беше възрастна жена и зрението и слухът й далеч не бяха така добри както някога. И със сигурност бяха в по-лошо състояние от тези на капитана управител Грамъл, независимо от новото тъпанче, което бе монтирала в увреденото му ухо.

Беше нещастна жена и бе допуснала скромните й способности да попаднат в услуга на Империята. Това често се случваше с хора, на които вече им бе все едно дали ще живеят, или ще умрат. А на нея всичко й бе станало безразлично, след като един младеж бе загинал при автомобилна катастрофа преди около четиридесет години. Тогава се бе намесила Империята, която, макар и да не бе успяла да й върне желанието за живот, поне й бе предложила някакво смислено занимание в противовес на смъртта.

Тя го погледна.

— Не екзекутирайте шестимата войници. Тези от отряда, охраняващ задната част на сградите.

— Желанието ви е много необичайно — отбеляза Грамъл. — Не — мрачно добави той, когато видя израза на лицето й. — Вероятно не. След като идва от вас. Но ще трябва да ви откажа.

Той прокара ръка по тъмния шев, който започваше в горната част на частично обръснатия му череп и слизаше надолу покрай възстановеното му ухо, за да изчезне в долната му челюст, сякаш бе захапал кордата на някаква въдица.

По дължината на белега бе имплантирана поддържаща органична материя. Тя щеше да придържа долната му челюст и да й позволява да функционира нормално, докато дясната част от лицето му заздравееше както трябва. След края на оздравителния процес чуждото тяло щеше да се абсорбира от организма му.

— Те са некадърни — завърши мисълта си той.

— Нямали са късмет — твърдо възрази лекарката. Тя бе почти единственият човек на Мимбан, който се осмеляваше да спори с капитана управител. Лекарите често могат да си позволяват да бъдат независими. Защото никой от онези, които биха искали да спорят с тях, не би могъл да бъде сигурен дали няма да му се наложи в скоро време да прибегне до уменията им. За Грамъл дребният им спор бе твърде евтина застраховка срещу евентуално откачане на тъканта, прикрепяща наранената му челюст.

Той се обърна с гръб към нея и огледа лицето си.

— И шестимата са пълни глупаци. Оставили са затворниците да избягат.

Както обикновено лекарката не бе в състояние да прочете мислите на Грамъл. Твърде вероятно бе той да се възхищаваше на белега по дължината на лицето си. Повечето мъже биха били ужасени от такъв шев. Но естетическите представи на Грамъл се различаваха доста от тези на повечето хора.

— Два юзема, при това в комбинация с човешки разум, са доста трудни противници — напомни му лекарката. — Особено ако са им помагали и отвън.

Грамъл се обърна към нея.

— Точно това ме смущава. Трябва някой да им е помогнал. Бягството им се е получило твърде просто, твърде точно, за да е било случайно. Особено като се има предвид, че и двамата са чужденци. Все още не сте ми предложили достатъчно основателна причина, за да отменя екзекуцията на шестимата пазачи.

— Двама от тях са трайно осакатени — каза му тя, — а и всички останали са наранени по най-различни начини. Напълно успешното им лечение е извън възможностите ми. Хората, с които разполагате тук, съвсем не са в неограничено количество, господин капитан управител. Ако възнамерявате да претърсите районите около всички градове, ще имате нужда от всичките си подчинени, които са в състояние да се движат. Освен това проявеното милосърдие кара хората да полагат повече усърдие, отколкото страхът.

— Много сте романтична, докторе — възрази й Грамъл. — Но въпреки всичко трябва да призная, че оценката ви за броя на войниците, с които разполагам, е напълно вярна. — Той се обърна и тръгна към изхода.

— Значи ще отмените заповедта за екзекуцията? — извика тя след него.

— Нямам друг избор — призна той. — Човек не може да спори с цифрите. — Вратата безшумно се затвори след него.

Лекарката с благодарност се обърна към белия си олтар. Задачата й бе да спасява човешкия живот. И винаги, когато успяваше да го стори, преодолявайки волята на Грамъл, тя изпитваше дълбоко чувство на задоволство…

 

 

Дните минаваха, станаха четири, после пет, шест.

Сутринта на седмия ден Люк седна в креслото до Хала. Старата жена настоя на свой ред да поеме управлението на всъдехода и нито Люк, нито Лия бяха в състояние да я разубедят да го направи.

— Каза, че ще ни трябват седем дена — най-сетне привидно равнодушно подхвърли той.

— Или десет — любезно допълни тя, без да отвлича вниманието си от пътя пред тях. Тя се стараеше да създаде впечатлението, че годините са усилили, а не отслабили способността й да вижда през мъглата.

От всички страни ги заобикаляха огромни дървета с приведени към земята клони. Хала криволичеше между дебелите дънери.

Лия си почиваше на една от недосегаемите за водата седалки зад гърба им и ръфаше някакъв продълговат плод, който беше изровила от един от контейнерите с хранителни запаси. Плодът проблясваше на мъждивата светлина. Беше обработен с някакъв вид лъскава предпазна покривна материя, която му придаваше кристален блясък.

— Сигурна ли си, че се движим в правилна посока?

— Няма никакво съмнение в това, малката — увери я Хала. — Но не съм толкова сигурна в разстоянията. Зеленокожите умеят да ти кажат именно онова, което ти се иска да чуеш. Може този, с когото говорих, да е почувствал, че ако ми каже, че храмът на Помоджема се намира на цял месец път от града, а не на седмица, няма да получи мечтаната си доза алкохол.

— Възможно е — предположи принцесата — това да е била и единствената причина, поради която ти е казал, че храмът изобщо съществува.

— Но нали имаме късчето кристал като доказателство — намеси се Люк. — Или поне го имахме. — И той погледна надолу в краката си.

— Стига, Люк, момчето ми — успокои го Хала. — Както сам каза, вие просто нищо друго не сте могли да направите.

— Сигурен ли си, че кристалът наистина притежава тези свойства, Люк? — попита принцесата със съмнение в гласа.

Люк бавно кимна.

— Не бих могъл да сбъркам, Лия. Това усещане, което се породи у мен, когато го докоснах… Чувствал съм го преди само в присъствието на Оби-уон Кеноби. — Той се загледа във влажната околна зеленина. — Много е особено, сякаш през главата и през цялото ти тяло преминават някакви могъщи вълни.

— Добре, тогава кристалът наистина е първостепенната ни задача. — Тя се обърна към Хала. — Но веднага щом го намерим, трябва да се махнем от тази планета. Съюзът на бунтовниците ще ти даде каквото си поискаш за награда, стига да ни помогнеш да се измъкнем оттук.

— Можеш да разчиташ на мен — отвърна старата жена. — Ще направя всичко, на което съм способна, за вас двамата. — Тя чу, че Арту изписука, и добави: — За вас четиримата. Но не искам да имам нищо общо с бунтовниците. Аз не съм престъпник.

— Ние също не сме престъпници! — възкликна оскърбено Лия. — Ние сме революционери и реформатори.

— Добре, тогава политически престъпници — отвърна й Хала.

— Всички служители на Империята са престъпници.

Старата жена се усмихна на Лия с помъдряло от годините изражение на лицето.

— Аз не съм философ, момичето ми, а дори и да съм имала някакви желания да се превръщам в мъченик, се разделих с тях още преди около четиридесет години.

— Хайде, стига сте се карали — притеснено се намеси Люк.

— Нима мислиш, че тя е права, Люк? — спокойно попита Лия.

— Лия, аз…

— Е, момчето ми? — очаквателно го гледаше Хала.

Едно внезапно накланяне на всъдехода, което отхвърли всички към левия борд, му спести необходимостта да отговори. Хала незабавно се отзова, като даде заден ход с всичките шест колела. Люк изживя неприятни мигове, когато видя как предното колело потъна в нещо с гъстотата на много рядка каша.

Но всъдеходът беше конструиран безупречно. Многобройните теглещи колела и мощният двигател ги изведоха отново на твърда почва. Хала се надвеси за малко от кабината и после огледа терена пред тях. Между петната коварна лепкава кал се виждаше ивица по-светла земя. Всъдеходът отново се засили напред и достигна до по-твърдия участък.

— На Мимбан трябва да си нащрек абсолютно във всяка секунда — заяви Хала. — Това е един напълно побъркан свят, където почвата под краката ти може да се превърне в най-неочаквания враг.

И сякаш в отговор на думите й земята под краката им потрепери. Люк се намръщи и се огледа.

— Да не би това да е земетръсна зона? — притеснено попита принцесата.

— Първо искаш да бъда философ, а сега и сеизмолог — рязко й отговори Хала. — Дали е земетръсна зона? Ти знаеш, колкото и аз. Тук наоколо няма вулкани, но…

Тя се вкамени и едва успя да запази достатъчно самообладание, за да спре всъдехода.

— Знаех си, че думата тръс не е подходящата — заяви Люк.

Твърдата криволичеща пътека, по която пътуваха, внезапно се надигна точно пред тях, обърна се назад и сега ги наблюдаваше с изненада.

— Силата да ни е на помощ! — извика Хала, обърна всъдехода на сто и осемдесет градуса около оста му и подкара с максимална скорост обратно по пътя, по който бяха дошли.

Но почвата под колелата им продължи да се надига и да се движи след тях.

Колосът бе бледокремав на цвят, на кафяви черти, но по него не се виждаше нищо, наподобяващо на нормално око. За сметка на това тъпият му край, който се извиваше назад към тях, бе хаотично покрит с мътни тъмни петна, наподобяващи очите на паяк.

Безформените сълзи под черните очни орбити бяха единствената друга ясно различима черта. Но ето че безформената маса се раздвои и разкри няколко реда катраненочерни зъби, подредени в концентрични окръжности, изчезващи в безкрайната му паст.

Двата юзема крещяха обезумяло и стреляха в огромното животно, но без никакъв резултат. Попаденията на юземите оставяха тънки тъмни резки върху анемичнобледата плът на чудовището, но явно не можеха да проникнат достатъчно надълбоко, за да му навредят. Люк също бе извадил пистолета си и стреляше. Принцесата не изоставаше от него. Техните заряди се отразяваха от люспите по гърба, корема и страните на животното, без да го наранят. Арту и Трипио се бяха вкопчили отчаяно във всъдехода.

— Уондрела! — крещеше Хала. — Това е уондрела! Загубени сме!

Огромната тъпа масивна глава продължаваше заплашително да се извива към тях. Сега вече те пътуваха по твърда земя, а не върху гърба на животното. Но всъдеходът бе конструиран здрав и стабилен, а не бързоходен.

Главата на чудовището се промъкваше след тях, събаряйки клони и цели дървета, последвана от огромното белезникаво тяло на гигантското животно. Широките люспи, покриващи тялото му, сочно пошляпваха при всеки допир с калната повърхност на планетата. Уондрелата се придвижваше бавно, но с всяко свое преместване напредваше с няколко метра. А и пълзеше по абсолютно права линия, докато всъдеходът трябваше да заобикаля дърветата и бездънните блата, пълни с лепкав торф. Постепенно чудовището се приближи толкова плътно до тях, че Люк и другите се скупчиха в предната част на всъдехода.

— Целете се в очите му! — извика той.

Всички се вслушаха в съвета му и изглежда, този път стрелбата им бе малко по-резултатна. Доста от енергийните заряди уцелиха някои от черните точки и силно ги обгориха. От дълбините на огромното животно се надигна някакъв клокот, прераснал в продължителен гръмогласен стон. Ревът на животното издаваше объркване и полуосъзната болка.

Вече бе ясно, че нервната система на уондрелата бе или твърде примитивна, за да може да бъде поразена бързо от изстрелите им, или пък бе разпределена равномерно по цялото тяло, така че нямаше особено важен център, който да засегнат.

Цели десет метра от предната част на животното внезапно се надигнаха във въздуха и се спуснаха отново като падащо огромно бяло дърво на забавен кадър. Хала се опита да избегне удара и всъдеходът се блъсна в един загнил дънер. Предното колело се отклони, подскочи и сътресението ги запрати на пода на кабината на всъдехода. Вторият удар обаче ги хвърли във въздуха и ги забоде на дънера между първата и втората ос на всъдехода, докато огромното туловище на звяра се надвеси над тях като в оживял кошмарен сън.

Огромната черна паст на чудовището се разтвори широко и захапа задната част на всъдехода. Хватката му беше обезкуражаващо здрава за това гумено наглед същество. Нямаше нужда някой да дава заповед за напускане на колата. Всички мигновено разбраха необходимостта да го сторят.

Кий се оттегли последен, след като се забави за момент, за да изпрати последен откос в полуотворената челюст на звяра. Той едва успя да скочи, преди всъдеходът да хвръкне във въздуха. Само изключително дългите му ръце позволиха да се измъкне невредим.

Те се втурнаха да търсят някакво укритие, но наоколо не се виждаше нищо подходящо. Нямаше никакви височини, на които да се покатерят, нито пещери по околните хълмчета, а и трябваше да внимават с привидно твърдата почва, за да не бъдат погълнати от нея, преди червеоподобното чудовище да успее да ги настигне.

Зад тях се разнесе стържене като от строшено желязо. Без да спира да тича, Люк погледна назад през рамото си и видя как уондрелата предъвква всъдехода, сякаш беше някакво насекомо, което си бе хванала от близкото дърво. Сравнението не бе случайно. Ако някой от тях се опиташе да се спаси, като се покатери на околните дървета, несъмнено щеше да го сполети съдбата на нещастния всъдеход.

Единственият им шанс бе да намерят каквото и да е скривалище и за момент да се скрият от взора на чудовището, като се надяват, че обонянието му не съответства на размерите му.

Може би създанието принадлежеше към онези съвсем примитивни животни, които забравят за плячката си веднага, щом я загубят от поглед. Ако не ги виждаше повече, имаше надежда тъпоумният гигант да си помисли, че са изчезнали.

— Насам! — внезапно реши Люк и хукна наляво. Лия го последва. Хала тичаше малко по-напред, затисната между двата юзема, и не го чу. Така че тя и двамата извънземни продължиха в първоначално избраната посока.

Изминаха няколко минути, преди уморената Хала да спре и да се сети да се огледа назад. Когато го стори, видя само фосфоресциращото туловище на белия червей, който пълзеше в мъглата вече на доста голямо разстояние от тях.

Двата юзема също спряха.

— То продължи в друга посока — възкликна тя. Хин, който дишаше тежко като локомотив, кимна утвърдително. Тримата се огледаха в заобикалящата ги мъгла.

— Люк, момчето ми — извика тя, — вече можете да се покажете. Отказа се да ни преследва. — Но в отговор прозвучаха само населяващите мъглата звуци и писъците от храсталака. — Хайде, Люк, момчето ми — продължи тя, вече леко изплашена, — недей да си правиш такива шегички със старата Хала.

В желанието си да й помогне Кий пусна ниския си гръмовен глас. Хала подскочи, запуши устата му с ръка и поклати с глава, сочейки към опашката на уондрелата, изчезваща в ниската растителност, все още твърде близо до тях. Кий разбра за какво става въпрос и кимна, след което нададе вече много по-тих призивен рев към отсъстващите им приятели. Арту тъжно свиреше.

— Люк — вече обезпокоена извика Хала.

Тримата заедно започнаха да претърсват околните храсталаци. След няколко минути безплодни усилия, в които те не намериха и следа от Люк и принцесата, Хала извика двата юзема при себе си и хвърли поглед в посоката, от която бяха дошли.

— Не мисля, че чудовището ги е настигнало… поне засега. Те бяха точно зад нас.

Тя се обърна назад и те се върнаха по стъпките си с надеждата, че Люк и Лия са успели по някакъв начин да се изплъзнат от звяра.

— Може би се крият наблизо под някое дърво — подметна Трипио с надежда в гласа.

Нито едно от предположенията им не бе вярно. Люк и принцесата не бяха разкъсани, но и не бяха се освободили от тромавия си преследвач. Уондрелата ги бе наблюдавала безстрастно, докато напускаха всъдехода. Но след като установи, че металното съоръжение не е особено приятно на вкус, чудовището насочи вниманието си към по-дребните, но както се надяваше, и по-вкусни обекти.

Ала внезапно и по необясним начин храната се раздели на две. Според примитивния начин на мислене на чудовището по-близката плячка бе по-апетитна. И пренебрегвайки Хала и другите, то се впусна да преследва Люк и Лия.

— Все още е зад нас — каза Люк, като едва си поемаше дъх. Масивното тяло, покрито с черни точици, се гънеше след тях през мъглата и храсталаците. Лия се спъна в един крив корен и Люк се хвърли да й помогне да запази равновесие.

— Не знам… не знам колко още ще мога да издържа така, Люк.

— Аз също — уморено призна той, упорито търсейки с очи някакво местенце, където биха могли да се скрият.

— Ами ако се покатерим на някое дърво?

— Вече си помислих за това — осведоми я той, докато продължаваха да тичат. — Това нещо ще ни смъкне на земята и от най-високото дърво, или пък ще събори самото дърво.

— Приближава ни! — извика тя, поглеждайки назад. В гласа й се долавяше панически ужас.

Люк се огледа и съзря нещо, което приличаше на обикновена купчина камъни.

— Насам — извика й той.

Олюлявайки се, те се хвърлиха към скалите, които, както се оказа, не бяха природно образувание, а някаква постройка. Всички камъни имаха шестоъгълна форма и бяха свързани помежду си без цимент, маджун или каквато и да е друга спойка. Странен дървен триножник от преплетени лози, обагрени в най-различни цветове, бе разположен в арката на кръглата стена.

— Прилича на някакъв древен водоем — предположи принцесата, докато, залитайки от умора, изминаваха последните метри към камънака. — Може би в него са събирали вода за периодите на засуха. — Тя погледна назад. Безпощадното безцветно чудовище неотстъпно продължаваше да приближава към тях.

Люк прехвърли крака си през каменната стена и същевременно погледна от другата й страна, след което ужасено отстъпи назад. Скалите ограждаха кладенец с диаметър от поне девет-десет метра. И въпреки че слънчевата светлина на Мимбан се пречупваше през мъглата и дъжда, тя бе достатъчно ярка, за да види, че зейналата пред него пропаст бе ужасяващо дълбока.

Принцесата също погледна зад каменната ограда и затаи дъх.

— Люк, ние не можем… — Но той вече тичаше покрай кръглата ограда и я викаше да го последва.

— Насам, Лия! — тя хукна покрай стената и стигна до него.

— Люк, не можем да останем… — Той поклати глава и посочи нещо от вътрешната страна на стената. Тя се наведе напред и видя причината за въодушевлението му.

Те стояха близо до един отвор в стената. Обрамчващите отвора камъни бяха покрити с неразгадаеми надписи на някакъв извънземен език. Имаше и две лози, увити около двойка малки каменни колони. Те се спускаха надолу в тъмнината, образувайки странна вита стълба.

— Люк, не знам дали… — започна тя.

Той скочи на земята, хвана се за една от лозите и я дръпна с всичка сила. Лозата не поддаде. Зад тях уондрелата се бе приближила на по-малко от петнадесет метра. Тя разтвори зъбатата си уста. Оттам се раздаде нисък, смразяващ кръвта вой.

Това накара Люк да се реши.

— Нямаме избор — настоя той.

— Искаш да слезем там долу, Люк? — принцесата поклати глава. — Не можем. Не знаем какво има там…

— Предпочитам да умра в тъмна дупка — каза той, гледайки твърдо и решително към нея, — отколкото да се превърна в закуска на чудовището. — Той започна да се спуска надолу по лозовата стълба. — Хайде! — извика нагоре към нея. — Ще издържи и двама ни! — и продължи да се спуска.

Тя хвърли един последен поглед към потрепващите челюсти на надвисналото над нея животно, прехвърли краката си от вътрешната страна на кладенеца и започна да се спуска надолу в неизвестността. Мракът не беше непрогледен колкото през нощта, но беше достатъчно тъмно, за да се налага Люк да опипва всяка извивка на лозата. Веднъж се придвижи твърде бързо и едва не падна. Той протегна десния си крак, за да открие следващото стъпало.

Но следващо стъпало нямаше.

— Стой! — меко каза той на Лия. Слабото ехо в кладенеца придаде на гласа му задгробно звучене. Младежът едва успя да различи уплашеното й лице, което се обърна отгоре, за да го погледне.

— Какво има… какво се е случило?

— Стълбата свърши.

Под краката му се виждаше само бездънна тъмнина. Струваше му се, че изминатото разстояние е нищожно. Но след като очите му свикнаха с тъмнината, няколко стъпки по-нагоре и вдясно от себе си той видя нещо.

Люк се покатери обратно и скоро докосна краката на принцесата. След като я успокои, се протегна и стъпи встрани. Нишата, която бе открил, не бе по-широка от метър, но там също откри здрава лоза, прикрепена към скалата на височината на кръста му, която се спускаше като въже, паралелно на нишата. Люк внимателно провря едната си ръка под лозата.

— Тук има малка ниша, Лия — обясни той и й протегна ръка. Тя прекрачи до него, сграбчи лозата с двете си ръце и огледа скалата под себе си.

— Някой е изсякъл тази ниша в скалата — убедено отбеляза тя. — Чудя се: кой и защо?

— И аз бих искал да знам — призна Люк. — Жалко, че я няма Хала. Сигурна съм, че би могла да ни каже.

Някъде отгоре се чу оглушителен стържещ звук, който сложи край на разговора им. Те се притиснаха до стената на кладенеца и извърнаха глави нагоре. Шумът не се повтори.

Люк усети топлината на притиснатото към него тяло и погледна надолу. Осветена от бледата, падаща отгоре светлина, принцесата изглеждаше по-лъчезарна и по-красива от всякога.

— Лия — започна той, — аз…

Стърженето се повтори, този път още по-силно и по-зловещо. Отгоре паднаха няколко парчета скали от стените на кладенеца и прелетяха покрай тях. Те се опитаха да се сгушат в твърдата скала и да се гмурнат в нея като струящата по повърхността й влага.

Отдолу се чу силен удар. Един от падащите камъни най-сетне се бе ударил в нещо. Люк никак не бе убеден, че бе в дъното.

Затаили дъх, притиснати един до друг, те бяха приковали очи в мъгливото кръгче слънчева светлина над главите им. Изключително бавно в осветеното пространство се появи нещо. Първоначално то приличаше на черен облак, закрил слънцето. От устата на принцесата се отрони сподавен стон. Люк застина на място като парализиран.

Огромната глава на червеоподобното чудовище закри входа. Тя се клатеше напред-назад като хоризонтално махало, което се движи, търсейки нещо с невидимите си сетива.

Люк отчаяно се огледа и съзря нещо като отвор в стената на кладенеца. Намираше се в далечния край на нишата.

— Последвайте ме — каза той на принцесата. Тъй като тя не се помръдна, той сграбчи ръката й и я дръпна. Лия тръгна след него, с поглед все така вперен в надвисналото над главите им чудовище.

Отворът се оказа достатъчно обширен, за да побере и двамата. Беше и доста висок, защото Люк почти не трябваше да се навежда. Двамата погледнаха нагоре, щастливи, че можаха да се махнат от тясната ниша.

Но изглежда, съществото горе бе доловило придвижването им. Явно нещо бе привлякло вниманието му, защото голямата му глава престана да се клати равномерно. Тя се обърна надолу към тях.

— То ни вижда! — простена принцесата и се впи с такава сила в ръката на Люк, че му причини остра болка. — Господи! Вижда ни!

— Може би… може би просто гледа надолу в кладенеца — отговори Люк повече с надежда, отколкото с убедителност в гласа.

Звярът се изви и главата му бавно запълзя към тях, запълвайки цялото пространство между камъните и скалите в горната част на пропастта. Устата му беше зинала, разкривайки тъмна бездна, по-непрогледна от самия кладенец.

— То слиза надолу — прошепна принцесата, — идва за нас, Люк.

— Не може! Не може да ни достигне! — настоя Люк, пресягайки се за пистолета си. Но него го нямаше. Беше го загубил по време на бягството от всъдехода. Ръката му обгърна дръжката на светлинния меч.

Чу се мощен рев. Големи късове откъртени камъни прелетяха с трясък край тях и ударите им дълго продължиха да отекват, преди да се разбият в бездната долу.

— Колко ли е дълго? — попита Люк, сочейки към червеоподобното тяло на чудовището.

— Не знам. Не успях да го огледам добре. Но изглежда безкрайно — отвърна тя.

Уондрелата бе на не повече от дузина метра и продължаваше да се приближава. Вече нямаше съмнение, че ги е видяла.

— Дали може да се залови за стената? Толкова е гладка…

— Не зная — отвърна мрачно той. Юмрукът му конвулсивно се сви около дръжката на светлинния меч.

Внезапно червеоподобният звяр сякаш скочи към тях. Принцесата изкрещя, писъкът й отекна безумно сред стените на кладенеца, а Люк откачи меча от колана си и го активира. В мъртвешкия мрак на бездната слабата му синкава светлина предлагаше слаба утеха.

Но уондрелата не се нахвърли върху им. Въпреки невероятната си дължина се бе разтеглила твърде много и сега падаше. Тя прелетя покрай тях подобно на снаряд или на безкраен бял водопад от леко сияеща плът. Те се наведоха и видяха как постепенно тя се превърна в петънце, в светеща точица, преди да изчезне в дълбините на бездната. До тях достигаха тъпите звуци от ударите и отскоците на туловището на звяра в стените на пропастта, но те постепенно заглъхнаха и се превърнаха в отмиращи спомени за смъртта на един гигант.

Олюлявайки се, Люк изгаси меча си и отново го закачи на колана.

В същия момент принцесата си даде сметка колко плътно се е притиснала до него. Близостта им породи в душата й вълна от объркани чувства. Би трябвало да се дръпне или да се мръдне малко встрани. Това би било правилно, но не особено приятно. Бе ужасно изтощена и приятното чувство за сигурност, което изпитваше от близостта му, си струваше, за да пренебрегне всички съображения за благопристойност.

Лия остана така за неопределено време. Люк обгърна раменете й с ръка и тя не се възпротиви. Наистина не го гледаше нежно, но това му стигаше, поне засега. Беше щастлив.

Цяла вечност по-късно отгоре долетя разтревожен глас, тъй слабо отразен от скалите, че те дори не бяха сигурни дали наистина са чули нещо.

— Люк, момчето ми… там долу ли сте?

Те се спогледаха. Люк колебливо се подаде от малката ниша, в която бяха намерили убежище, и погледна към небето. От високото към него гледаха четири лица. Две от тях бяха обрасли с гъста козина. Едното беше със златист метален блясък.

— Хала? — в отговор се чу някакъв възбуден брътвеж — Хин несъмнено. Когато най-сетне истеричните му крясъци заглъхнаха, Хала пак го повика.

— Добре ли сте и двамата, господарю Люк? — извика им Трипио.

— Струва ми се, че да — отвърна Люк. — То слезе надолу след нас.

— През цялото време си мислех, че сте след мен — достигна до него отговорът на Хала. — Радвам се, че сте още живи.

— Ние също — възкликна принцесата, която бързо си възвръщаше обичайната самоувереност. — След минутка ще се присъединим към вас. — Тя се накани да напусне вдлъбнатината в скалата.

— Не, няма да можем — мрачно възрази Люк, протягайки ръка, за да я спре. — Първо се огледай.

Погледът й проследи посоката, в която сочеше ръката му. Там, откъдето бе минало тялото на чудовището при падането си, стените на скалите бяха гладко издялани, сякаш обработени с огромна шкурка. Спираловидната лозова стълба, по която бяха слезли надолу, бе напълно изчезнала. Същата съдба бе сполетяла и повече от половината ниша.

— Няма път за връщане назад — извика той нагоре към обезпокоените наблюдатели. — Лозовата стълба, по която дойдохме, се е откъснала. Можете ли да ни направите друга?

Последва мълчание. За момент четирите лица изчезнаха от полезрението им. Това обезпокои Люк, но скоро те отново се появиха.

— Не бих се доверила на нито една от лозите, които растат наоколо — извика им Хала. — Стълбата, която сте използвали, вероятно е била направена от лози, донесени отнякъде другаде. Но трябва да има и друг път за излизане от там.

Люк огледа гладките стени на кладенеца.

— Друг път ли? За какво говориш, Хала?

— Къде бяхте застанали, когато червеят падна покрай вас?

— Тук има някаква малка вдлъбнатинка в стената, в края на една малка ниша — осведоми я той.

— Има и ниша — явно доволна повтори тя. — Колко голяма е вдлъбнатината?

— Достатъчно голяма, за да побере и двама ни.

— Така си и мислех. Вие сте в кауейска шахта, момчето ми.

— В какво? — извика принцесата и се намръщи.

— Кауей, детето ми — повтори Хала. — Казах ти, че тук, на Мимбан, е имало и има няколко раси. Кауеите са родствени със зеленокожите от градовете, но ни най-малко не са в подчинено положение. Те живеят под земята и никой нищо не знае за тях. Но използват древните кладенци на трелите за епизодичните си излизания до повърхността, заедно с естествените кратери и другите повърхностни отверстия.

— Първо кауей, после кладенци на трелите — промърмори Люк, изучавайки бездната под краката им. — А какво представляват кладенците на трелите?

— Кладенец, издълбан от трелите — отвърна Хала, без това да им донесе някаква информация. — Само ги наричат кладенци. Никой не знае за какво всъщност са били използвани, както и никой не знае кой знае какво за трелите. Вероятно е те да са изградили и много от храмовете. Във всеки случай те са живели преди много години, а сега тук са кауеите. Ако отидете до дъното на вдлъбнатината, в която се намирате, вероятно ще откриете отвор, зад който трябва да има проход.

— Ако има такъв, ще го открием — увери я Люк.

— Кауеите не се опитват да скриват изходите си до повърхността на планетата — продължи Хала. — Ако успеете да намерите пътя за излизане, ще се срещнем там. Убедена съм, че ще мога да открия най-близкия изход, построен от кауеите.

— Звучи добре — обнадеждено призна Люк. — Има само един проблем: как да си осветим пътя? Имам едно резервно фенерче и винаги мога да използвам сабята, но не искам напразно да изразходвам енергията им.

— Само намери прохода — убедено отвърна Хала. — Ако това наистина е кауейска шахта, там ще има предостатъчно светлина. Повярвай ми, момчето ми.

— Ще опитаме — съгласи се Люк. — Ще минем оттам и ще се срещнем с вас. — Той се обърна, поколеба се, после отново се наведе напред и извика нагоре.

— Хала?

— Да, Люк, момчето ми?

— Какво ще правим, ако срещнем някой кауей?

— Те не са много и са непрекъснато в движение — отвърна му Хала. — Надали ще се натъкнете на някой от тях. Ако все пак ги срещнете, вероятно така ще се изплашат, че ще избягат от вас. Не забравяй, че не са опитомени като зеленокожите. Знаят също толкова малко за нас, колкото и ние за тях… Поне така си мисля. Непрекъснато се говори, че обикаляли близо до градовете, но изчезват веднага, щом някой се опита да се приближи до тях. Така че е много вероятно да са страхливи и миролюбиво настроени.

— Това са две много несигурни и важни предположения — колебливо извика той.

— Мечът ти е в теб.

Ръката на Люк докосна вдъхващата увереност дръжка на оръжието.

— Добре. Почакай за момент. — Той се обърна към Лия. Но нея я нямаше. — Лия? — извика високо той. Обхваналите го страхове се изпариха, когато тя се отзова на повика му секунда по-късно.

— Тук отзад има тунел, точно както каза старата жена — весело му съобщи тя. — Използвах моето фенерче. — Тя размаха слабия лъч светлина. — По-нататък той се разширява.

— Накъде води?

— На изток, като се отклонява с около 31 градуса — каза тя, след като погледна вградения в костюма й компас.

— Тридесет и един градуса на изток, Хала — извика нагоре Люк, предавайки информацията, получена от Лия.

— Добре, момчето ми. Ще тръгнем в тази посока. Имате ли храна?

Те бързо провериха съдържанието на коланите си. Беглият оглед бе много по-окуражаващ, отколкото Люк бе очаквал.

— Имаме достатъчно концентрирана храна, за да изкараме цяла седмица. Предполагам, че ще намерим и вода.

Кикотът на Хала се отрази в стените на кладенеца.

— Струва ми се, че няма да ви е лесно да избегнете това, Люк, момчето ми. Ако онова, което знам за тунелите на кауеите, е вярно, ще се срещнем с вас след два-три дни. Светлина, вода, храна… Трябва да издържите, деца, разбрахте ли? Ще ви намерим. — Последва цяла серия от крясъци на Кий и Хин, след което трите лица изчезнаха.

— Моля ви, бъдете внимателен, сър — добави Трипио, след което също изчезна.

Люк постоя още малко, вперил поглед в примамливото кръгче слънчева светлина и мъгла над главата си. Той се протегна нагоре. Въпреки че изглеждаше толкова близо, не се учуди, че не можа да докосне небето с върха на пръстите си.

— Те тръгнаха — каза той на Лия, като се обърна към нея и запали и своя фенер. — По-добре и ние да поемаме по пътя…