Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (2)

II.

Лия Органа направи още един вял опит да оправи прилепналата си от дъжда коса и отвратена, се отказа, след което надникна навън, за да огледа буйната растителност, която я обкръжаваше.

След като загуби напълно връзка с Люк, тя бе успяла да се приземи в този мокър ад. Успокояваше я увереността, че ако и Люк бе оцелял при кацането, той щеше да се опита да я намери. В крайна сметка задачата му бе да се погрижи тя да стигне благополучно до Сиркарпъс 4.

Мрачно си помисли, че сега вече щеше доста да позакъснее за конференцията. При бързия оглед на местността установи, че няма нужда да се безпокои повече за повредата в работата на десния двигател, защото той се бе превърнал в смачкано продълговато парче метал, което не бе в състояние да придвижи нито себе си, нито каквото и да е било друго дори на една светлинна секунда. Останалата част от изтребителя й не бе в по-добро състояние.

Лия обмисли и възможността да тръгне да търси Люк. Но бе по-разумно единият от тях да чака на място пристигането на другия, а тя знаеше, че Люк ще дойде при нея при първа възможност.

— Извинете, принцесо — каза металният дроид зад гърба й, — но смятате ли, че господарят Люк и Арту са кацнали благополучно на това ужасно място?

— Разбира се. Люк е най-добрият ни пилот. Щом като аз успях да се приземя, за него това кацане би било съвсем просто.

Това донякъде бе лъжа. А какво ще стане, ако Люк лежи някъде ранен, без да може да се помръдне, а тя просто си седи и го чака? Но по-добре беше изобщо да не мисли за това. Само като си представи разкъсаното, изпотрошено тяло на Люк, умиращ от загуба на кръв в пилотската кабина на изтребителя си, тя почувства как сърцето й се свива на топка.

Още веднъж отмести назад капака на кабината си и смръщи нос от отвратителната смрад, надигаща се от пропитите с влага околни тресавища. Заляха я безброй звуци, долитащи от хиляди скрити създания, незабележимо придвижващи се по повърхността. Но поне до този момент тя не бе видяла нищо по-едро от две кресливи насекомоподобни същества. С удоволствие усещаше хладината на пистолета в ръката си. Не че й трябваше, докато беше на сигурно място в пилотската кабина, защото подвижният покрив можеше да се затвори и заключи само за няколко секунди. Тук бе в пълна безопасност.

Но Трипио бе на друго мнение.

— Това място не ми харесва, принцесо. Никак не ми харесва.

— Успокой се! Невъзможно е навън да има нещо, което да реши, че ставаш за ядене — каза тя и кимна с глава към гъстата растителност.

Вляво от нея, съвсем наблизо, се разнесе пронизителен остър вик, наподобяващ звука на фалшив тромпет. Рязко се обърна и изплашено притаи дъх, но не видя нищо. Тя притисна лице към ръба на левия борд на отворената кабина, като се опитваше да проникне с тревожния си поглед в ръждиво-зеленикавата стена от растителност. Звукът не се повтори и момичето се поуспокои.

— Виждаш ли нещо, Трипио?

— Не, принцесо. Не виждам нищо, по-едро от няколко дребни членестоноги, а при това използвам и инфрачервените си скенери. Но това не значи, че навън не може да има и едри, враждебно настроени същества.

— Но ти нищо не виждаш?

— Не.

Ядосваше се на себе си. Някакъв най-обикновен шум я бе хвърлил в паника. Може би бе просто отчаяният зов на някое безвредно тревопасно, а тя се бе изплашила като дете. Но това нямаше да се повтори.

Тя беше разгневена, защото, каквото и да бе предизвикало катастрофата, то несъмнено щеше да я принуди да изпусне планираното си тържествено пристигане на Сиркарпъс, а и вероятно щеше да раздразни официалните лица, изпратени да я приветстват.

Двойно повече обаче се сърдеше на Люк. Първо, защото не бе направил някакво чудо и не бе овладял управлението на корабите, а без контрол върху приборите на изтребителите я бе последвал в падането; но още повече му се сърдеше, защото беше прав, като настояваше да не се приземяват на тази планета.

И така, тя седеше и безмълвно се ядосваше на себе си, като от време на време се замисляше върху това какви гневни думи да отправи към него, когато се появи, и какво ще прави, ако изобщо не дойде.

— Ааауу-ии!

Тръбният звук се разнесе отново. Каквото и да бе съществото, което го издаваше, то не си бе отишло. Напротив, сега пронизителният крясък идваше по-отблизо. Този път ръката й здраво стисна пистолета. Тя още веднъж огледа заобикалящата я джунгла, но нищо не видя.

Замислено огледа околността. Ами ако бе разтълкувала неправилно сигнала, който й заприлича на насочващ сигнал за кацане? Ако това бяха просто смущения от автоматичните установки и на тази планета липсваше не само ремонтна база, но и каквито и да било съоръжения за пътешественици от органичен произход?

Ако Люк бе мъртъв, тя щеше да намери смъртта си тук, съвсем сама и без всякаква надежда за…

Чу се силно пукане, този път от дясната й страна. Тя се извърна в креслото, инстинктивно изстреля един откос през разбития борд и бе възнаградена с остра миризма на изгоряла мокра растителност. Дулото на пистолета й продължаваше да бъде насочено към обгореното място. Надяваше се да е улучила. Но за щастие не беше.

— Аз съм! — извика един доста несигурен глас. Беше му се разминало на косъм.

— Това сме ние с Арту!

— Арту Диту! — Трипио изпълзя от пилотската кабина и се втурна да приветства съекипника си.

— Арту, толкова се радвам… — Трипио замлъкна, след което продължи с променен глас. — Какво си въобразяваш, че правиш? Защо ме остави да чакам толкова дълго? Само като си представя какви страдания изтърпях заради тебе…

— Люк, добре ли си?

Той се изкатери по разрушения борд на изтребителя и седна до отворената пилотска кабина.

— Да. Приземихме се зад вас. Опасявах се, че ние с Арту можем да ви подминем.

— Страхувах се, че… — тя замълча и сведе очи, защото не можа да издържи на погледа му. — Извинявай, Люк. Не бях права, когато реших да се приземя тук.

Люк също се смути и гледаше встрани.

— Никой не би могъл да предвиди атмосферните смущения, които ни принудиха да кацнем по този начин, Лия.

Тя погледна към джунглата.

— Успях да определя местоположението на трасето за кацане, преди апаратурата ми окончателно да излезе от строя.

Принцесата посочи някъде назад и наляво.

— Някъде натам е. Щом стигнем базата, ще открием командира на станцията и ще си уредим разрешение за напускане на планетата.

— Ако има такава база и някой, който да я управлява — меко отбеляза Люк.

— Допускам, че базата може да е напълно автоматизирана — призна си тя. — Но така или иначе не виждам какво друго бихме могли да направим.

— Съгласен съм — отвърна с въздишка Люк. — Нищо няма да спечелим, ако останем тук. Някога вярвах в чудеса. Вече не вярвам. Шансовете ни да бъдем изядени са абсолютно еднакви както тук, така и докато сме на път.

Принцесата посърна.

— Значи си се натъкнал на някакви хищници?

— Не, всъщност почти не забелязах живи същества. Единственото, което изобщо видях, избяга още щом ме зърна, сякаш бе видяло привидение — продължи той и се усмихна.

След това Люк се обърна и се приготви да влезе в пилотската кабина.

— Хайде да тръгваме, докато е още светло. Ще ви помогна да си съберете багажа.

Той внимателно се спусна при нея. Докато откачваше седалката, Люк осъзна колко тясно бе пространството, в което работеха. Неудобно притисната до него, принцесата сякаш не забелязваше тяхната близост. Но поради влагата топлината на тялото й бе осезаема за него и той трябваше да положи усилие, за да се съсредоточи върху онова, което правеше.

Принцесата се измъкна от пилотската кабина, застана на носа на изтребителя и протегна ръка надолу към Люк:

— Подай ми я, Люк.

Младежът повдигна препълнената раница.

— Много ли е тежка? — попита той, докато й я подаваше.

Тя я метна на гърба си, провря ръцете си през презрамките и намести тежестта, преди да ги пристегне.

— Общественото ми положение ми тежеше много повече — отвърна тя. — Хайде да тръгваме.

Лия ловко се плъзна по борда на кораба и се спусна на земята, стъпи на краката си, направи две крачки по посока на далечното трасе за приземяване… и започна да потъва.

— Люк!… Трипио!

— Спокойно, принцесо — той внимателно прекрачи ръба на кабината от същата страна и тръгна по здравото крило на изтребителя точно срещу нея.

— Люк!

Тя бе затънала до коленете в сивата кал. Освен това блатото започваше да я засмуква все по-бързо. Люк се хвана за опора с лявата ръка за кораба и й протегна дясната си ръка от края на крилото.

— Хвани ръката ми. Арту, ти се дръж за кораба. Трипио, подай ми ръка.

Тя изпълни разпорежданията му, а блатото посрещна движенията й с мрачно примляскване. Но ръката й не успя да го достигне и падна в меката пръст, доста встрани от него.

Люк се изправи и отново се покатери в пилотската кабина, взе си пръчката, върна се бързо върху наклоненото крило на кораба и я подаде на принцесата.

— Опитайте пак. Арту, Трипио, хванете се здраво, защото иначе и аз ще затъна заедно с нея.

— Не се безпокойте, сър — успокои го Трипио, а Арту окуражително изписука.

Лия вече бе затънала до кръста. При първия опит тя не успя да достигне края на пръчката. Втория път пръстите й здраво обхванаха дървото, в което тя се вкопчи и с двете си ръце.

Люк също стисна своя край с две ръце и започна да тегли, дърпайки с цялото си тяло. Краката му се хлъзгаха и пързаляха по гладкия метал.

— Арту, Трипио, дърпайте!

Но калта, която я бе обгърнала здраво, не искаше да отпусне прегръдката си. Напрегнал всичките си мускули до краен предел, Люк се бореше да я издърпа, като същевременно се опитваше да призове и Силата. В отчаяното усилие да я изтегли се стремеше да вложи цялата мощ на ръцете и цялата си тежест.

Калта примлясна изтощено и принцесата политна напред. Люк даде почивка на изнемощелите си ръце и се възползва от възможността да поеме дълбоко дъх.

— Можеш да си поиграеш на локомотив и по-късно — смъмри го принцесата. — А сега дърпай!

Приливът на гняв му даде достатъчно сили, за да я изтегли до кораба на един дъх. Той се наведе и й подаде ръка, след което двамата седнаха един до друг на ръба на изтребителя.

Покрита от кръста надолу със сиво-зеленикава кал и някакви стръкчета, наподобяващи изсъхнала слама, принцесата никак не изглеждаше царствено. Напразно се опита да поизчисти калта, която съхнеше бързо, превръщайки се в подобие на тънък пласт втвърден бетон. Тя мълчеше, а Люк знаеше, че каквото и да каже, няма да бъде прието добре.

— Хайде да тръгваме — просто предложи той. Взе пръчката си и се насочи към задната част на крилото. Наведе се и опита твърдостта на почвата, която не прояви никакво намерение да погълне бастуна му. Въпреки това той здраво се хвана за борда на кораба, когато стъпи на земята. Краката му потънаха, но на не повече от половин сантиметър в еластичната лепкава глина. А пръстта тук на пръв поглед по нищо не се различаваше от мястото, което едва не бе погълнало набързо принцесата.

Тя с лекота скочи до него и скоро те крачеха рамо до рамо през разпокъсаните острови от полупозната растителност. Уморените им крака се препъваха в клоните и храсталаците, а израсналите тук-там тръни с надежда протягаха бодлите си към тях, но теорията на Люк, че колкото по-висока е растителността, толкова по-твърда е почвата под нея, за щастие се оказа правило без изключение. Калта издържаше дори тежките дроиди.

Докато вървяха, принцесата от време на време се опитваше да поизчисти и да изтърси отвращаващата я мръсотия от долната част на тялото си, сковано от спечената кал, в която бе затънала. Тя бе необичайно мълчалива и Люк не бе сигурен дали безмълвието й се дължеше на желанието да си пести силите, или на притеснението от външния й вид. Беше склонен обаче да си мисли, че е първото. Доколкото му бе известно, тя нямаше навика да се смущава.

Те често спираха, обикаляха в кръг и след това сверяваха показанията на компасите си, за да се уверят, че продължават да се движат по посока към площадката за кацане.

— Дори базата да е напълно автоматизирана — отбеляза той няколко дни по-късно в стремежа си да я ободри, — някой все я е монтирал тук и следователно би трябвало и да я поддържа. Поне от време на време. Видях останки от постройка със значителни размери близо до мястото, където се приземихме. Може би в тях все още живее местното туземно население, но дори да не живее, е възможно площадката за кацане да обслужва и отряд на изследователския център за археологически проучвания на чужди цивилизации.

— Възможно е — въодушевено се съгласи тя. — Да, и това обяснява защо площадката не е отбелязана в картотеките. Отдалечените малки научноизследователски бази често са временни.

— А и може да е открита съвсем наскоро — допълни Люк, развълнуван от правдоподобността на предположението си. И дори само разговорът за тази възможност ги накара да се почувстват по-добре.

— Но ако това е така, дори базата да е напълно автоматизирана, там трябва да има някакво аварийно укритие с продоволствен пакет за оцеляване. Нещо повече, може да има и междупланетарна комуникационна връзка със Сиркарпъс 4, която научният екип ползва, докато работи на терен.

— Не смятам обаче, че подобава на достойнството ми да ознаменувам появата си с вик за помощ — отбеляза принцесата, оправяйки тъмната си коса.

— Не че искам да се нравя на интересна — добави бързо тя. — Бих могла например да пристигна цялата бинтована в санитарна носилка.

За известно време мълчаливо продължиха пътя си, докато на Люк не му хрумна нова идея.

— Принцесо, все още не мога да си отговоря на въпроса какво накара приборите ни да обезумеят. Това огромно количество свободна енергия, през което преминахме… мълниите, проблясващи от небето към корабите и обратно към небето… Никога преди не съм виждал подобно нещо.

— И аз, сър — обади се Трипио. — Мислех, че ще полудея.

— Нито пък аз — призна си принцесата. — А и никога не съм чела за подобно природно явление. На някои от колонизираните газообразни планети гиганти има и по-силни бури, но те не са така ярко оцветени. Пък и тези циклони винаги се движат на фронтове. А ние бяхме над дебелия слой облаци, когато се случи всичко това. И все пак — поколеба се тя — всичко ми изглежда някак си познато.

Арту изписука в знак на съгласие.

— Освен това логично е човек да си помисли, че който и да е разположил тук тази площадка за приземяване, той би трябвало да подаде сигнал, предупреждаващ приближаващите кораби за опасността.

— Да — съгласи се принцесата. — Трудно е да си представя, че може да има толкова безотговорна научна, или каквато и да е друга експедиция. Небрежността им граничи с престъпление. — Тя бавно поклати глава. — Този ефект… имам чувството, че съм на път да си спомня нещо подобно.

Тя неуверено се усмихна.

— Не мога да престана да мисля за конференцията.

А би трябвало все пак да си мисли за нещо друго — каза си Люк, — например как да стигнем до площадката за приземяване. Да се надяваме, че тя е нещо повече от купчина машинария.

Но единственото, което си позволи да изрече на глас, бе:

— Разбирам, принцесо.

Не Силата, а някакъв по-древен, по-силно развит човешки инстинкт породи у него убеждението, че някой ги наблюдава. Сам се хвана, че се обръща набързо, за да огледа дърветата и мъглата зад гърба и от двете им страни. Не срещна ничий поглед, но неприятното чувство не го напусна.

Но веднъж момичето забеляза, че той се взира в един гъст храсталак.

— Неспокоен ли си? — полувъпросително, полупредизвикателно запита тя.

— Естествено, че съм неспокоен — отвърна той. — Неспокоен и изплашен, и дяволски ми се иска сега да бяхме на Сиркарпъс. Където и да било на Сиркарпъс, вместо да се мъкнем пеша през тези блата.

Внезапно станала сериозна, принцесата отвърна:

— Човек трябва да се научи да приема хладнокръвно всички изненади, които му предлага животът.

Тя се загледа напред.

— Точно това правя — каза Люк. — Приемам ги по възможно най-добрия начин — с безпокойство и страх.

— Добре де, но няма защо да ме гледаш така, сякаш аз съм виновна за всичко.

— Нима съм намекнал нещо? Казал ли съм нещо такова? — възрази Люк малко по-сериозно, отколкото възнамеряваше.

Тя го стрелна ядосано с очи, а той прокле наум неспособността да прикрива чувствата си. „От мен ще излезе лош играч — помисли си той. — И лош политик.“

— Но ти също… — разгорещено започна тя.

— Принцесо — меко я прекъсна той, — според изчисленията ви за местоположението на базата имаме дълъг път пред себе си. Това, че още нито една хищна лапа или паст не се е нахвърлила срещу нас от някое дърво, изобщо не означава, че такива същества тук липсват. Нещото, за което категорично нямаме време, е да се караме помежду си. Освен това въпросът, кой е виновен за случилото се, е вече просто безинтересен. Измести го проблемът за оцеляването ни. И ние ще оцелеем, ако Силата е с нас.

Отговор не последва. Само̀ по себе си това бе окуражаващо. Те продължиха да вървят, а когато тя не го гледаше, Люк й хвърляше погледи, изпълнени с възхищение. Разчорлена и окована в кал от кръста надолу, тя бе все така красива. Знаеше, че е разстроена, но не заради него, а поради това, че имаше вероятност да пропуснат срещата, уговорена с нелегалното движение на Сиркарпъс.

Няма по-тъмна нощ от мъгливата, а на Мимбан всяка нощ бе такава. Те си направиха постеля между разперените коренища на едно огромно дърво. Докато принцесата стъкмяваше огъня, Люк и дроидите построиха заслон срещу дъжда, като опънаха две одеяла от спасителния пакет на клоните на дървото.

Те се притиснаха един до друг, за да се стоплят, и дълго гледаха как нощта се опитва да се промъкне по-близо до огъня. Но съчките пращяха ободрително въпреки мъглата сред обграждащия ги хор от нощни звуци. Те не се различаваха много от дневните, но всичко, загърнато с булото на нощта, особено на чужда планета, се приобщава към тайнствата на вдъхващия страх мрак.

— Не се безпокойте, сър — каза Трипио. — Ние с Арту ще застанем на стража. Нямаме нужда от сън, а и тук наоколо няма нищо, което да може да ни изяде.

От тъмнината се дочу силен пукот и бълбукане като от спукана водопроводна тръба и Трипио се стресна. Арту изписука подигравателно и двата дроида потънаха в нощта.

— Много смешно — смъмри приятеля си Трипио. — Надявам се някой от местните хищници да се задави с теб и да ти изпочупи всички външни сензори.

В отговор Арту равнодушно подсвирна.

Принцесата се притисна плътно до Люк. Той се опита да я окуражи, без да издава безпокойството си, но когато заобикалящата ги тъмнина се превърна в злокобен мрак, а нощните звуци заприличаха на задгробни стенания и ревове, той инстинктивно обгърна раменете й с ръка. Тя не се възпротиви. Беше му приятно да седи така, наклонен над нея, опитвайки се да не забелязва прогизналата почва наоколо.

Разнесе се пронизителен вик, идващ сякаш от недрата на планетата, който събуди Люк. Нищо не помръдваше около гаснещия огън. Той хвърли няколко къси дръвца в тлеещите въглени със свободната си ръка и се загледа в лумналия отново огън.

След това погледна надолу към лицето на спътничката си. То бе изгубило израза на принцесата сенатор или предводител на Съюза на бунтовниците и се бе превърнало просто в личице на премръзнало дете. Влажните й полуотворени устни сякаш се протягаха към него в съня. Той се притисна по-близо до нея, търсейки убежище от пронизващата го влага на ръждиво-зеленикавите блата в хипнотизиращата го топлота на алените й устни.

Люк се поколеба и се отдръпна. Тя бе аристократка, предводител на бунтовниците. Независимо от всичко, което бе извършил преди Явин, той все още бе само пилот, а в миналото си — племенник на обикновен фермер. Селянин и принцеса, помисли си той с отвращение.

Задачата му бе да я пази. Нямаше да злоупотреби с това доверие. Ще я брани от всяка опасност, протегнала от мрака пипалата си към нея, пропълзяла от калта, или спуснала се от чепатите клони, под които минаваше пътят им. Щеше да го направи от уважение и възхищение към нея, а вероятно и подтикван от най-всемогъщото чувство на света — несподелената любов.

Ще я пазя дори и от себе си, уморено реши той и след не повече от пет минути сам потъна в дълбок сън.

Неудобството от прекомерната им близост бе спестено, защото той се събуди пръв. Люк измъкна ръката си изпод раменете й и нежно я разтърси два-три пъти. При третото побутване тя се изправи с широко отворени очи, внезапно напълно събудена. Рязко се обърна и се втренчи в него. Събитията от изминалите няколко дни нахлуха в съзнанието й и тя малко се поотпусна.

— Извинявай. Помислих, че съм някъде другаде. И малко се поуплаших. — Тя започна да тършува в спасителната си раница и той последва примера й.

Трипио жизнерадостно ги поздрави с „Добро утро“.

Докато скритото зад дебелите облаци слънце изгряваше някъде зад тях и леко затопляше мъгливия въздух, те споделиха бедната си закуска, състояща се от концентрираните храни от аварийния пакет. Принцесата се намръщи от отвращение, когато захапа едно розово кубче.

— Това не може да е сътворено от човек, трябва да е било плод на машинен интелект. В тях не са програмирани никакви усещания за вкус и мирис.

Люк се постара да прикрие погнусата от ужасния вкус в устата си.

— Не знам. Те са създадени, за да поддържат живота ни, а не за да са вкусни.

— Искаш ли още едно? — тя му протегна сиво кубче, което на външен вид наподобяваше мъртъв сюнгер.

Люк му хвърли един поглед и се усмихна колебливо:

— Не, не сега. Вече се заситих.

Тя разбиращо кимна и се усмихна, усмихна се и Люк.

Температурата дълго време не се качи достатъчно, за да стане приятно топло, но костюмите и термичните им наметала ги сгряваха напълно задоволително. По-късно времето се стопли дотолкова, че те махнаха термичните наметала, сгънаха тънката материя на малки правоъгълници и ги прибраха в джобовете на костюмите си.

Редките разкъсвания на мъглата бяха толкова кратки, че изобщо не успяха да зърнат издигащото се в небето слънце, въпреки че Трипио и Арту ги уверяваха, че то е там. Звездата постоянно нагряваше мъглата и усили яркостта на светлината от полумрак до някаква тайнствена полусянка.

— Вече трябва да сме се приближили до площадката за приземяване — каза принцесата към обед.

Люк се запита колко ли часа са спали. Изглежда, дните и нощите на Мимбан от системата Сиркарпъс бяха доста дълги.

— Трябва да се подготвим и за това да не открием там нищо, принцесо. Може и да няма аварийна площадка.

— Знам — спокойно отвърна тя. — Но се налага да я потърсим. Предполагам, че ще трябва да тръгнем по разширяваща се навън спирала от мястото, което засякох.

Пред тях се извисяваше дълга стена от дървета и по-ниска растителност. Те без колебание се гмурнаха в нея, търсейки стабилна почва под краката си.

— Извинете, сър.

Люк погледна към гъсталака пред себе си. Двата робота бяха спрели и Трипио се бе надвесил над нещо.

— Какво има, Трипио?

— Извинете, сър, но това, което докосвам, не е дърво, а метал — каза дроидът. — Сметнах, че този факт е достатъчно важен, за да ви го съобщя. Възможно е…

Силното писукане на Арту го прекъсна и той го стрелна с гневен поглед.

— Много говоря, така ли? Какво искаш да кажеш с това, че говоря твърде много, второразреден помощнико?

— Метал… това наистина е метал! — Принцесата бе застанала до роботите и чакаше Люк да си проправи път до тях през храсталака.

— Арту, виж дали ще успееш да разчистиш тази растителност!

Малкият дроид задейства тънкия си светлинен лъч, предназначен за проправяне на пътеки през джунглата.

— Стена е… или поне би трябвало да бъде — промърмори Люк, докато вървяха покрай маскираната като гора метална преграда.

Естествено металната стена в крайна сметка свърши и те излязоха от гората на една не твърде широка и поразчистена пътека. Тя водеше към улица, павирана с печена глина. От двете страни на величествената алея се издигаха редици от еднообразни постройки, които се губеха в мъглата. Скрита зад плътно затворените прозорци, се процеждаше топла жълта светлина, която осветяваше и очертаваше пъстроцветните метални парапети, поставени за ориентиране в мъглата и дъжда.

— Слава на Силата! — промърмори принцесата.

— Първо ще намерим място, където да се поизчистим — започна Люк. — После…

Той направи още една крачка, но нечия ръка го хвана за рамото и го дръпна назад. Той учудено изгледа Лия.

— Какво има?

— Помисли малко, Люк — меко настоя тя. — Това е нещо повече от обикновена площадка за кацане. Нещо много по-голямо.

Тя внимателно надникна иззад ъгъла и огледа улицата. Сега по металните пешеходни алеи се движеха някакви фигури. Други пресичаха размекнатата от влага улица.

— Твърде е голямо и за лагер на научна експедиция.

Люк насочи вниманието си към забулените в мъгла улици, огледа фигурите и силуетите на постройките.

— Права сте. Това е голямо съоръжение. Може би е на някоя компания от Сиркарпъс.

— Не! — тя рязко го дръпна. — Погледни натам…

Някъде по средата на улицата в мъглата се движеха две фигури. Вместо свободни одежди като другите те носеха бойни униформи в черно и бяло. А тази разцветка им бе твърде добре позната.

Двамата мъже държаха шлемовете си в ръка. Единият от тях изпусна своя, наведе се да го вдигне, но без да иска, го ритна по паважа. Колегата му го смъмри. Проклинайки всичко на света, непохватният имперски войник вдигна шлема си и двамата продължиха криволичещия си път.

Очите на Люк и Лия бяха широко отворени.

— Имперски щурмоваци! Тук! И то без на Сиркарпъс да знаят, иначе нелегалните от Сиркарпъс щяха да ни уведомят за това.

Тя възбудено кимна.

— Ако хората на Сиркарпъс разберат, те ще се откажат от съюза си с Империята по-бързо, отколкото чиновниците цитират разпоредбите си.

— А кой ще ги уведоми за това нарушение на договореностите им? — поиска да узнае Люк.

— Ами ние…

Принцесата замълча и лицето й посърна.

— Има две причини, поради които сега имаме нужда от помощ, Люк.

— Шт! — прошепна той.

Те се дръпнаха назад в тъмното. Голяма група мъже и жени се появиха иззад близкия ъгъл. Те тихо говореха помежду си, но не недоловимият им разговор бе заинтересувал Люк и Лия. Вниманието им бе привлечено от необичайното облекло — цели комбинезони от лъскава черна материя, напъхани във високи ботуши. Комбинезоните завършваха с нещо като качулка, която плътно прилепваше към главите на облечените в тях хора. Някои от минувачите бяха сложили и закопчали качулките си, други ги бяха спуснали на гърба си. От широките им колани висяха и се полюшваха различни видове инструменти, които Люк не можа да разпознае.

Но очевидно принцесата знаеше за какво става въпрос.

— Миньори — осведоми го тя, наблюдавайки как групата отминава по металния тротоар. — Облечени са в миньорски костюми. Явно Империята копае нещо много ценно на тази планета, а сиркарпъсианците не знаят абсолютно нищо за това.

— Откъде сте толкова сигурна? — попита Люк.

Принцесата бе твърдо убедена в правотата си.

— Имат собствена инсталация и никакви войски. Може би Империята държи никой да не знае какво става тук.

Арту тихо подсвирна в знак на съгласие.

По-нататъшният им разговор стана невъзможен, защото въздухът внезапно се изпълни с далечен яростен вой. Звучеше като безумно препускане на демони току под земната кора.

Шумът продължи няколко минути и престана. Лицето на принцесата промени израза си и разбиращо просветна.

— Извличат енергия! — прошепна тя на Люк. — Използват някакви огромни генератори. — Лия замълча замислено, после продължи. — Това обяснява и атмосферните смущения, предизвикали принудителното ни кацане. Знаех си, че съм чела някъде за този ефект. Корабите се нуждаят от специална изолация, за да могат безпроблемно да преминават през райони, където работят енергийни сонди. Защото отпадъчните продукти при енергодобива, включително и излишните енергийни заряди, се изхвърлят в атмосферата.

— Но ако на този свят има туземни жители, изхвърлянето на радиоактивни отпадъци… О, но тогава този вид енергодобив е незаконен!

— А откога Империята се интересува от законосъобразността на действията си? — мрачно отбеляза Люк.

— Разбира се, че си прав.

— Не можем да стоим тук до безкрайност — продължи той. — Първото, което трябва да направим, е да си набавим някаква истинска храна. Тези концентрати са в състояние да поддържат живота на организма дълго време, но не съдържат протеините, необходими за активна работа. А и — добави той, хвърляйки поглед към калните й дрехи — трябва малко да се поизчистим. В никакъв случай не бива да бием на очи. След Явин и Планетата на смъртта и двамата сме твърде известни сред командването на имперските войски и веднага ще ни забележат.

Той огледа нейния пилотски костюм, а после и своя.

— Не можем да продължим да се разхождаме из града с тези дрехи. Мисля, че ще е най-добре да се постараем да си откраднем чифт по-подходящи.

— Да откраднем? — възкликна принцесата и цялата се изчерви от възмущение. — От някой честен търговец вероятно. Ако си допуснал дори и за момент, че една бивша принцеса от кралския род Алдеран, че един сенатор ще прибегне до…

— Аз ще ги открадна — отвърна рязко Люк.

Той надникна иззад металния ъгъл. Обгърнатата в мъгла улица бе останала за момент безлюдна и той й направи знак да го последва.

Те се притискаха до стените на сградите, стараеха се да минават бързо покрай светещите прозорци и отворените врати, като се промъкваха скришом от сянка на сянка. Люк оглеждаше набързо витрините на магазините, покрай които минаваха. Най-сетне се спря и посочи надписа на една врата.

— Миньорски принадлежности — прошепна той. — Точно това ни трябва.

И докато принцесата наблюдаваше улицата, той се опита да надникне вътре през тъмния прозорец.

— Може би днес имат почивен ден — с надежда предположи той.

— Много по-вероятно е единствените заведения, отворени по това време на нощта, да продават само алкохол — отбеляза прозаично принцесата и попита притеснено:

— А сега какво?

Вместо отговор Люк я дръпна назад. Както се бе надявал, там бе задният вход. Но и както се бе опасявал, вратата бе добре заключена. Нещата се усложняваха още повече от факта, че зад сградите имаше обширно празно пространство, което ги отделяше от джунглата и блатата, така че, ако някой минеше, те нямаше да има къде да се скрият.

— Прекрасно — отбеляза принцесата, докато Люк се опитваше да отвори. — И как ще влезем? — Тя посочи непробиваемата метална врата, която очевидно бе заключена и подсигурена от вътрешната страна. Откъм гърба на сградата нямаше прозорци, за да предупредят за намерения, подобни на техните.

Люк откачи светлинния меч от колана си и бавно настрои спусъчния механизъм.

— Какво ще правиш, Люк?

— Не знам колко голям е този град, но шумният обир с взлом би привлякъл всеобщото внимание. Така че се опитвам да не вдигам много шум.

Наблюдавайки го с интерес, принцесата отстъпи няколко крачки назад и огледа улицата в двете посоки. Тя очакваше всеки момент някъде иззад ъгъла да се зададе отделение разярени щурмоваци, втурнали се да ги хванат в отговор на някое неволно задействано от тях скрито алармено устройство.

Но когато Люк включи светлинния си меч, до ушите й достигаше само песента на джунглата. Вместо дългия бял енергиен лъч от дръжката на меча се показа късо, тънко като игла острие. С майсторска концентрация Люк пристъпи напред и прокара енергийния лъч по едва забележимата пролука между вратата и рамката й. Докато го спускаше от горе на долу, на около една трета от височината на вратата се чу ясно прищракване и тя се плъзна покорно встрани. Люк пренастрои отново меча, изключи го и го закачи на колана си.

— Хайде — каза му тя. — Ние с дроидите ще стоим на стража.

Той кимна и изчезна зад вратата.

За щастие онова, което Люк търсеше, се намираше в удобната за него задна част на магазина. Наложи се да потършува няколко минути по закачалките, докато намери исканите дрехи. Той взе два поизносени костюма, бързо се върна при задния вход и подаде плячката на принцесата. След това застана от външната страна на вратата, протегна се и натисна бутона „Затваряне“. Когато издърпа ръката си, вратата се затвори зад гърба му. Ако имаха късмет, можеха да минат седмици, преди собственикът да открие липсата.

Доволен от себе си, Люк се дръпна настрани и започна да разкопчава пилотския си костюм. Вече почти се бе съблякъл, когато спря, защото забеляза, че принцесата стои и го наблюдава.

— Хайде, трябва да побързаме.

Тя сложи ръце на извитите си хълбоци, наведе глава встрани и многозначително го изгледа.

— Аха! — промърмори той и се усмихна под мустак. След което се обърна с гръб към нея и продължи да се съблича. Но след като усети, че положението зад гърба му изобщо не се е променило, той хвърли поглед през рамо и видя, че принцесата продължава притеснено да го наблюдава.

— Какво има, принцесо?

Тя изглеждаше смутена.

— Люк, аз те харесвам и вече се познаваме доста отдавна, но не съм напълно сигурна дали мога да ти се доверя и… сега.

Той се разсмя.

— Знаете ли, това няма да има абсолютно никакво значение, ако щурмоваците ни открият тук в нашите пилотски костюми. — Люк посочи към храсталака. — Можете да се преоблечете в джунглата.

Той пак й обърна гръб и продължи да сменя одеждите си. Тя хвърли поглед към близката джунгла. Малки жълти точици, очите на неизвестни създания, проблясваха наблизо и надалеч в храсталака. Странни тревожни съскания и мучения достигаха оттам до слуха й. Тя въздъхна и започна да съблича собствения си костюм, но пак спря.

— Е, а вие двамата защо сте ме зяпнали така?

— О!… Извинете, аз… — последва настойчиво писукане. — Да, прав си, Арту.

И двата дроида се обърнаха с гръб към принцесата.

След малко Люк вече можеше да се обърне, за да я огледа одобрително. Простият, леко поизносен костюм прилепваше твърде плътно по тялото й, но иначе й стоеше съвсем добре.

— Е? — попита тя, очевидно не съвсем очарована от новите си дрехи. — Защо ме гледаш така?

— Мисля, че нещо в малко по-свежи тонове… — започна той. Трябваше да реагира бързо, за да избегне удара на ботуша, който тя хвърли по него. Обувката изтропа по металната врата.

— Съжалявам — каза той и гласът му звучеше съвсем искрено, докато вдигаше ботуша. После се наведе над стария си костюм и започна да прехвърля различни неща от него и от раницата в джобовете на миньорските си дрехи.

Люк отвори с особено внимание една малка чантичка, прегледа съдържанието й, бързо я закопча и отново я пъхна в джоба си.

— Имам достатъчно имперска валута, така че ще ни стигне на първо време. А вие?

Тя погледна встрани.

— За какво са му пари на представител на Съюза, тръгнал да изпълнява дипломатическа мисия?

Люк въздъхна.

— Все някак ще се оправим, предполагам. А какво ще кажете, ако сега хапнем нещо по-различно от концентрираната храна?

Тя го погледна със значително по-бодър вид.

— Мога да изям половин чу-шу, Люк. Но сигурен ли си, че е разумно да опитаме?

— Трябва поне от време на време да общуваме с хората. Докато не изглеждаме и не се държим като чужденци, никой няма да ни закача.

Те се върнаха на главната улица, след като заровиха раниците и летателните си костюми в течното блато.

Вече бяха преполовили пътя, когато по-ярката светлина накара Люк да спре.

— Какво има? — обезпокоено попита принцесата.

— Две неща — отвърна Люк, като я оглеждаше. — Първо, походката ви.

— И какво й има на походката ми?

— Нищо й няма. Това е проблемът.

Тя учудено повдигна вежди.

— Не мога да схвана мисълта ти, Люк.

Той започна бавно да обяснява.

— Вие ходите като… принцеса. А не като работеща жена. Поприведете малко раменете си и се постарайте да прикриете малко надменността и самоувереността на походката си. Наблюдавайте се малко. Трябва да ходите като изнурен от копането миньор, а не като член на императорското семейство. А има и още нещо…

Той се пресегна и решително разроши прибраната й коса.

— Хей! — запротестира тя, съпротивлявайки се. Когато той се отдръпна, прическата й представляваше безформена маса непокорни косми, стърчащи около главата и лицето й, а от сложния двоен кок не бе останала и следа.

— Така е по-добре — отбеляза той. — Но все още нещо не си е на мястото.

Люк се замисли, после се наведе, взе шепа влажна пръст и пристъпи към нея.

— Това не! — предупреди го тя, протягайки напред двете си ръце, за да се защити, и започна да отстъпва назад. — Дни наред живях цялата в кал. Няма да ти позволя да ме изцапаш с тази лепкава гадост.

— Нека бъде както желаете, Лия. — Той хвърли калта, която шумно се разплиска на земята. — Направете го сама.

Принцесата се поколеба. След това наплюнчи ръцете си и ползвайки колкото се може по-малко мръсотия, успя да заличи от лицето си всички остатъци от грим и да го почерни колкото се може повече.

— Как е? — предпазливо попита тя.

Люк одобрително кимна.

— Много по-добре. Приличате на човек, прекарал дълго време в пустинята без капчица вода.

— Благодаря — промърмори принцесата. — Лошото е, че започвам и да се чувствам по същия начин.

— Това е необходимо. Искам просто да се измъкнем живи от тази планета.

— Няма да успеем, ако не открием храната, за която спомена.

Наложи му се да ускори крачки, за да я настигне, след като тя решително се запъти към главната улица…