Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (3)

III.

Разговаряха шепнешком, докато вървяха по металния тротоар към по-добре осветените сгради. Все повече миньори и други фигури изплуваха срещу тях от мъглата.

— Градът започва да се оживява — промълви Лия. — Може би мините работят на три смени, изглежда, една от тях тъкмо е свършила.

— Не зная — призна си Люк, — но трябва да направите нещо с походката си. Приведете се малко.

Тя кимна и се опита да изпълни препоръката му. Люк се стараеше да не се вглежда в лицата на хората, с които се разминаваха, защото се опасяваше, че и те могат да се загледат в тях.

— Все още сте много напрегната. Отпуснете се. Така е по-добре.

Те се спряха пред някакво тихо, доста добре поддържано заведение, над входа на което висеше надпис „Таверна“.

— Изглежда задоволително миролюбиво — обърна се той към Лия. — Трипио, и ти, Арту, ще чакате тук. Няма нужда сами да си търсим белята. Намерете си някое тъмно ъгълче и мирувайте там, докато се върнем.

— Ясно, няма нужда да повтаряте, господарю Люк — въодушевено възкликна високият златист дроид. — Хайде, Арту.

Двата дроида хлътнаха в тесния проход между таверната и съседната сграда.

— Как мислите, принцесо? Да си опитаме ли късмета?

— Умирам от глад, достатъчно време изгубихме вече. — Тя протегна ръка към бутона за отваряне на вратата. Двете й крила незабавно се разтвориха.

Внезапно ги блъснаха зашеметяващо обилна светлина, шум и гласове. След като вече се бяха показали пред очите на всички, те нямаха друг избор, освен да влязат колкото се може по-незабележимо.

Ниските пейки на таверната гъмжаха от оживено разговарящи хора като мравуняк от мравки. Опияняващият зловонен мирис на тамян и други треви почти задушиха Люк и той трябваше да положи огромни усилия, за да не се разкашля.

— Какво има? — обезпокоено попита принцесата, въпреки че на нея задушливата атмосфера не й оказваше никакво влияние. — Хората те гледат.

— Този… въздух — обясни той, стремейки се да диша нормално. — Тук има нещо, цял куп неща.

— Твърде много е за теб, нали, безстрашни пилоте? — подметна тя.

Но Люк не се срамуваше да признае това. Когато възстанови дишането си достатъчно, за да може да говори, той й каза:

— Аз съм селско момче, Лия. И никога не съм имал твърде голяма възможност да се отдавам на изтънчени забавления.

— Не бих нарекла тези миризми изтънчени. Тежки — да, но не и изтънчени.

Някъде в центъра на този човешки водовъртеж те като по чудо попаднаха на свободна маса. Принцесата започна изключително съсредоточено да разглежда менюто, когато човекът келнер се приближи до тях. Нямаше за какво да се притесняват, дори не ги и погледна.

— Какво желаете? — попита той просто и сдържано.

Люк забеляза, че сервитьорът добре владее занаята си.

— Кое е най-доброто блюдо тази вечер? — попита той, стремейки се гласът му да звучи като на човек, който току-що е излязъл от земните недра.

— Комеркенски бифтек от плешка, утуърп… обичайната гарнитура.

— Две порции — отвърна Люк, свеждайки разговора до минимум.

Това, изглежда, се хареса на келнера.

— Имате ги — откликна той с нехайно равнодушие и изчезна в тълпата.

— Не ни зададе никакви въпроси — развълнувано каза принцесата, поглеждайки нагоре към Люк.

— Не. Може да се окаже по-лесно, отколкото си мислехме.

В душата му започна да се прокрадва плаха надежда, но скоро тя бе попарена.

— Какво има, Люк?

Той посочи нещо с ръка и тя се обърна, за да погледне към бара.

Някакво хилаво същество с човешки ръст, покрито от главата до петите със светлозелена козина, плахо обикаляше един едър и тромав миньор. Съществото имаше огромни очи, типични за нощните животни, и грива от по-дълга и по-тъмна козина, която започваше от върха на главата и стигаше до средата на гърба. На кръста му бе препасана грубо обработена кожа, а на врата му дрънчаха гердани от някакви примитивни украшения.

Ето че съществото започна да скимти и да се моли сърцераздирателно на висок глас. В плачливата молба на извънземното се долавяше ясно силна нотка на отчаяние.

— Мовя ви, сър — повтаряше то. — Мавко питие… Визач… Визач…

Огромният миньор посрещна тази жалостива молба, като протегна широкия си крак и ритна туземеца по лицето. Люк трепна и отклони поглед встрани. Принцесата го погледна.

— Какво има, Люк?

— Не мога да гледам как унижават някого по този начин, независимо дали е човек, животно или извънземно — отвърна той и я погледна с любопитство. — Как можеш да гледаш спокойно това?

— Видях как целият ми свят, няколко милиона души, бе унищожен — отвърна му тя сухо и студено. — Човечеството вече с нищо не може да ме учуди, освен с това, че все още има някой, който да се учудва от тези неща.

И тя отново премести студения си поглед на сцената при бара.

— Ботушите! — изрева миньорът на аборигена, докато приятелите му се кикотеха доволно.

— Ботушите, нави?

Главата на просещото извънземно потрепваше от някакви неестествени движения, то радостно изквича и впери поглед в мъжа, докато триеше кръвта от лицето си.

— Визач? Визач?

— Да-а, визач — съгласи се миньорът, малко уморен от играта. — Ботушите!

И без да чака по-нататъшни подканвания, туземецът се просна по корем. От устата му изскочи неочаквано дълъг език и започна да лиже калта и мръсотията от ботушите на миньора.

— Ще ми прилошее — едва чуто прошепна Люк.

Принцесата само леко трепна.

— Всеки от нас си има своите ангели и демони, Люк. Трябва да сме готови да се изправим лице в лице и с двете.

Когато тя погледна отново към бара, аборигенът бе привършил унизителната си дейност и тревожно протягаше шепи към миньора.

— Пои визач сега? Сега?

— Да, разбира се — каза миньорът. Той се пресегна през бара, взе една бутилка със странна форма и натисна един от бутоните на стените й. В горната част на бутилката започна да се събира тъмна течност. Нещо прищрака и мярката престана да се пълни.

Миньорът се обърна към застиналия в очакване абориген, наклони бутилката и изля червеното питие на пода вместо в подставените му шепи. И докато мъжете и жените на бара се наслаждаваха през смях на последната си шега за сметка на нещастното създание, то падна на колене и невероятният му, подобен на жабешки език се показа отново, за да излиже алкохола, преди да е изчезнал измежду пукнатините и дупките по пода.

Неспособен да наблюдава това повече, Люк отправи любопитния си поглед към останалата част от обширната, изпълнена с дим стая. Сега забеляза, че имаше още от зеленокожите двуноги, които сновяха нагоре-надолу. Много от тях просеха с израз на безумна надежда на лицата, други изпълняваха някакви слугински дейности.

— Не познавам тази раса.

— Нито пък аз — призна принцесата. — Трябва да са туземните жители на тази планета. Империята не се слави с любезното си отношение към аборигените, които не са се присъединили към нея.

Люк се канеше да й отговори, когато тя му направи знак да замълчи. Келнерът им донесе храната.

Месото имаше странен цвят; същото, но с още по-голяма сила се отнасяше и за зеленчуците. Но всичко беше топло и миришеше апетитно. От средата на масата им поникнаха като цветя три тръбички. Люк напълни чашата си от едната и с любопитство опита съдържанието й.

— Не е лошо.

Междувременно принцесата лакомо опита ястието. Устните й усилено мърдаха, докато дъвчеше и преглъщаше.

— Не бих го поръчала, ако имах избор…

— Но нямаме — отбеляза Люк.

— Не… нямаме. Ние… — Тя млъкна и се втренчи в нещо така, че Люк се обърна да погледне зад гърба си.

Сервитьорът все още бе там и я наблюдаваше. Но щом забеляза, че тя също го гледа, той се обърна и се отдалечи.

— Мислиш ли, че подозира нещо? — обезпокоено попита тя.

— Как би могъл? Дрехите ти са каквито трябва, дори и аз не бих те разпознал.

Частично успокоена, Лия отново се наведе над чинията си и продължи да яде.

— Погледни натам — каза тя.

Люк се обърна и хвърли скришом поглед в указаната посока. Сервитьорът говореше с висок елегантен мъж, облечен в униформа на имперски цивилен агент.

— Те действително ни подозират — напрегнато прошепна тя и понечи да стане. — Стига ми вече, Люк. Хайде да се махаме оттук.

— Не можем просто да избягаме, особено ако ни наблюдават — възрази той. — Не изпадайте в паника, принцесо.

— Казах, че си тръгвам, Люк. — Тя нервно се обърна и се накани да си върви.

Без да осъзнава какво прави, Люк се пресегна, удари я силно през лицето и когато всички погледи се обърнаха към тях, каза високо:

— Няма да получиш нищо, докато аз не свърша да ям!

Принцесата притисна ръка до пламналата си буза. Безмълвна, с широко отворени от изненада очи, тя бавно седна обратно на мястото си. Люк настървено се нахвърли върху пържолата, докато униформеният имперски служител се запъти към тях, следван на почтително разстояние от сервитьора.

— Ако имате някакъв проблем… — започна той.

— Не, няма нищо — увери го Люк, като се насили да се усмихне. Мъжът не помръдна. — С какво бих могъл да ви бъда полезен?

— Не вие. Очевидно вие сте миньор. — Мазният поглед на педантичния агент се премести върху Лия. — Но съм много любопитен да узная коя е спътничката ви.

Лия не посмя да вдигне очи, за да го погледне.

— Защо? — равнодушно попита Люк. — Какво ви смущава?

— Ами дрехите й приличат на миньорски — отвърна мъжът, — но както отбеляза Илърлес — и той посочи към келнера, — ръцете й подсказват някаква друга професия.

Люк изненадано разгледа ръцете на принцесата: нежни, бели, без мазоли, безспорно ръце на човек, които никога не е вършил мръсна работа. Годините, прекарани от Люк във фермата на чичо му, бяха подготвили тялото му, включително и ръцете, за ролята на обикновен миньор, но принцеса Органа явно бе прекарала живота си в боравене с библиотечни записи, а не с бормашини и кирки.

Той напрегнато мислеше.

— Не, тя е… ами, купих я.

Лия трепна, погледна го и решително продължи да се храни.

— Да, тя е моя слугиня. Дадох всичките си спестявания за нея. — Опитваше се да изглежда равнодушен и сви рамене, когато отново се зае с храната си. — Но беше най-доброто, което можех да си позволя. Забавна е, но понякога своеволничи и се налага да я ударя, за да се вразуми.

Агентът кимна разбиращо и за пръв път се усмихна.

— Съчувствам ти, млади човече. Извинявай, че прекъснах вечерята ти.

— Няма нищо — провикна се Люк, докато мъжът се връщаше на своята маса.

Принцесата го стрелна с поглед.

— Достави ти удоволствие, нали?

— Разбира се, че не. Но трябваше да го направя, за да се спасим.

Тя разтри бузата си.

— Ами тази слугинска история.

— Беше първото разумно нещо, което ми хрумна — настоя той. — Освен това обяснява вида ви и всичко свързано с вас. Никой няма да ви досажда с въпросите си, щом мълвата плъзне наоколо.

— Плъзне наоколо…? — тя се изправи. — Люк Скайуокър, ако си въобразяваш, че ще се държа като твоя слугиня, докато…

— Хей, малката… добре ли си? — запита някакъв нов глас. Люк погледна към старата жена, която се появи до принцесата. Тя сложи ръката си на рамото на Лия и внимателно, но категорично я натисна надолу. Все още разтреперана от гняв, принцесата бавно седна.

Люк предпазливо огледа жената, докато тя си примъкна стол, за да седне на тяхната маса.

— Не се познаваме. А и не си спомням да съм ви канил да се присъедините към нас. Така че много ви моля да оставите мен и слугинята ми на мира.

— Няма да ви притеснявам, момчето ми — настоя жената, като тонът й деликатно подсказваше, че знае нещо, което не им е известно. Тя наведе глава, за да разгледа принцесата.

— Нищо чудно, че не сме се виждали по-рано. Вие сте чужденци на тази планета, нали?

Тези думи, изглежда, извадиха принцесата от обхваналото я вцепенение. Тя погледна със страх към жената и извърна очи към… към каквото и да е, само да не е този всезнаещ обвинителен поглед.

— Защо говорите нелепости? — измънка Люк.

Тя съучастнически се наведе към тях.

— Старата Хала е доста добър физиономист. Вие не сте жители на този град, а и не съм ви виждала в нито един от другите четири. Този свят е болнав и се разлага, а аз познавам всички болнави и разлагащи се негови жители. Вие сте нещо ново.

— Ние… ние дойдохме с последния кораб — наслуки се заоправдава Люк.

Тя му се ухили, без да обърне каквото и да е внимание на обясненията му.

— Така ли? Опитвате се да излъжете старата Хала, а? Няма да стане, но защо сте толкова уплашени, малките ми? Лицата ви са побелели като вътрешностите на имперски войник. Значи сте чужденци… Това е добре, много добре. Трябват ми чужденци. Трябва да ми помогнете.

Принцесата се обърна и я изгледа учудено.

— Искаш ние да ти помогнем?

— Учудена си, нали? — изкикоти се Хала.

— В какво искаш да ти помогнем? — объркано попита Люк.

— Просто да ми помогнете — неочаквано тайнствено отвърна тя. — Вие ще помогнете на мен, а аз на вас. Знам, че се нуждаете от помощ, защото на този свят няма чужденци; и все пак вие сте тук. Искаш да знаеш как разбрах, че сте чужденци? — тя отново се приведе над масата и обвинително посочи Люк с пръст. — Защото ти, млади човече, носиш със себе си Силата.

Люк отегчено се усмихна.

— Силата е суеверие, легенда, в която хората се кълнат. С нея плашат децата.

— Така ли? — Хала се облегна назад и доволно скръсти ръце. — Добре тогава, момче, ти имаш голямо количество от това суеверие. Много повече от всички останали хора, които съм срещала на това проклето парче мокра глина.

Внезапно Люк се вгледа по-внимателно в старата жена.

— Какво има, Люк? — попита принцесата, като видя как се промени изразът на лицето му. Той не й обърна никакво внимание.

— Каза, че името ти е Хала. — Жената бавно кимна с глава в знак на съгласие. — Ти също имаш малко от Силата.

— Много повече от малко, младежо — възмутено възрази тя. — Аз съм майстор във владеенето на Силата, майстор!

Люк не отвърна нищо.

— Искаш доказателство, така ли? — продължи тя. — Гледай!

Тя се концентрира върху един прибор с подправки под една от тръбичките в средата на масата и го накара леко да се разклати. Той подскочи веднъж върху масата, после втори път и се измести няколко сантиметра наляво. Хала се облегна назад, въздъхна дълбоко и изтри потта от челото си.

— Виждаш ли? Малко от Силата, наистина!

— Убеди ме — призна си Люк и хвърли странен поглед към преливащата от любопитство принцеса, поглед, който подсказваше, че изобщо не е впечатлен от тези салонни номера. — Наистина добре владееш Силата.

— Мога да правя и много други неща, стига да поискам — гордо съобщи Хала. — Двама владетели на Силата… просто ни е предопределено да си подадем ръце, нали?

— Не съм напълно убедена… — започна принцесата.

— Не се страхувай от мен, малка красавице — посъветва я Хала.

Тя се пресегна, за да докосне ръката на принцесата. Лия колебливо се дръпна. Хала изпитателно я погледна, усмихна се и здраво я хвана за китката.

— Мислиш, че съм луда, нали? Мислиш, че старата Хала е полудяла?

Принцесата поклати отрицателно глава.

— Не… не съм казала такова нещо. Изобщо не съм казала подобно нещо.

— Да, но си го мислиш, нали? — Лия не отговори и Хала сви рамене. Дори и да бе засегната, тя не го показа. — Няма значение, няма значение.

Тя пусна китката на принцесата, Лия бавно я отдалечи и я разтри с другата си ръка.

— Защо искаш да ни помогнеш? — решително попита Люк. — Нека, само за да поддържаме разговора, да приемем, че… наистина се нуждаем от помощ и предположенията ти са правилни.

— Само за да поддържаме разговора, момче — изимитира го тя. — Ще стигна и до това. Но ми кажи вие от какво имате нужда.

— Виж какво, стара жено — заплашително започна Люк.

Тя ни най-малко не се смути.

— Тези номера не ми минават, бебчо. Нали не искаш да се разчуе, че сте чужденци? — При последните думи гласът й се повиши и Люк започна да й прави знаци да говори по-тихо, като се огледа наоколо да види дали някой не е дочул нещо.

— Добре. След като знаеш, че сме чужденци, знаеш и какво ни трябва. Трябва да се махнем от тази планета.

Принцесата му хвърли тревожен поглед, но той само поклати глава.

— Успокой се. Тя няма власт над Силата. — След това той пак се обърна към възрастната жена. — Коя си ти в крайна сметка?

— Просто старата Хала — безучастно отвърна старицата. — А вие искате да напуснете Мимбан. Това никак не е проста задача. — Тя многозначително смръщи вежди. — Я ми кажете, как всъщност сте се озовали тук вие двамата? Не можете да ме убедите, че сте пристигнали с редовния товарен кораб.

— Редовния товарен кораб? — възкликна Лия. — Искате да кажете, че хората на Сиркарпъс знаят за тази база?

— Вижте, момиче, нима съм споменала нещо за това откъде идва корабът? — подигравателно изсумтя Хала. — Сиркарпъсианците… тези провинциалисти! Това нещо се намира посред задния им двор, а те дори не знаят за него. Не, правителството на Империята управлява мините и градовете тук директно, без посредници.

— Така и подозирахме — каза Люк.

— Те постоянно наблюдават междупланетното пространство в много широк диаметър — продължи Хала. — Сиркарпъсианците имат много добре развиваща се колония на Тен. Но ако някой от корабите им мине малко по-близо до Мимбан, тук изключват всичко. Мината, площадката за приземяване, всичко.

— Мисля, че разбирам вече защо не са ни засекли — подхвърли Люк. Лия го дръпна за ръката, за да си мълчи, и го погледна укорително. Той се освободи от ръката й.

— Или ще се доверим на Хала напълно, или по-добре изобщо да не й се доверяваме. Тя вече ни подозира достатъчно много, за да отиде и да ни предаде на имперската полиция, когато поиска.

Той погледна открито старата жена.

— Пътувахме от Десетата към Четвъртата планета на Сиркарпъс по работа.

— Искаш да кажеш, че сте идвали от базата на бунтовниците на Сиркарпъс 14 — самодоволно го поправи Хала. — Толкова за доверието.

Люк се затрудни да отговори, но тя само махна с ръка.

— Няма значение, момчето ми. Аз се подчинявам само на собствената си воля. Ако исках да предам бунтовниците, базата им отдавна вече нямаше да съществува.

Люк се насили да се отпусне и да й се усмихне.

— Пътувахме в два едноместни изтребителя. Ако апаратурата тук е стандартна, тя не е настроена така, че да засича толкова малки обекти. Вероятно затова не е била вдигната тревога. А ние се приземихме, без да ни открият.

— Къде са двата ви кораба? — загрижено попита Хала. — Ако са някъде наблизо, може скоро да ги намерят.

Люк показа с неопределен жест някъде в североизточна посока.

— Някъде натам, на няколко дена път оттук. И то ако мръсотията, която тук минава за земя, още не ги е погълнала.

— Добре! — доволно изсумтя Хала. — Хората тук не се отдалечават много от градовете. Едва ли ще ги открият. Как успяхте да се приземите без площадката и водещия сигнал?

— Приземили! — горчиво възкликна принцесата. — Това е просто смешно. Попаднахме на някакъв ефект на изкривяване на полето, който, предполагам, е предизвикан от енергодобива. Това напълно извади от строя бордовата ни апаратура. Предполагам, че корабите се нуждаят от специален защитен щит, за да преминат безпрепятствено през атмосферата, в която има подобен вид остатъчна енергия. Въпреки това ние доста добре се справихме, след като не успяхме да се приземим право върху имперската площадка за приземяване — завърши тя.

— Е, Хала, сега вече разбираш защо трябва да ни уредиш пропуск за напускане на този свят — обясни Люк.

— Това граничи с невъзможното, момчето ми. Измисли нещо друго. Вие сте тук незаконно и нямате необходимите документи за самоличност. Достатъчно е някой да поиска да си покажете документите и вие да не успеете да го направите — и веднага ще ви набутат в близкия участък за разпит. А местният началник е един отвратителен, тесногръд човек, на име Грамъл. — Тя тържествено изгледа всеки един от тях. — Желателно е да го избягвате.

— Добре — веднага се съгласи Люк. — Но щом като не можем да си отидем по нормалния път, ще трябва да ни помогнеш да откраднем някой кораб.

За пръв път, откакто беше седнала при тях, Хала просто онемя.

— Още нещо да ти хрумне, момчето ми? — успя най-сетне да промълви тя. — Униформата на Грамъл, или някой от двойниците на императора? Приискало му се да открадне кораб! Та ти трябва да си се побъркал, момчето ми!

— Значи сме в много подходяща компания — отбеляза със задоволство принцесата.

Хала се обърна към нея.

— Започва да ми писва от тебе, малка красавице. А и никак не съм сигурна, че се нуждая от твоята помощ.

— Имате ли представа коя съм аз? — започна принцесата. Но се усети точно навреме. — Не че има някакво значение. А и какво значение би могло да има, след като ти не можеш да направиш онова, което искаме.

Хала се опита да възрази, но принцесата я прекъсна предизвикателно.

— Не можеш, нали?

— Не че не мога, малка красавице — внимателно каза Хала. — Просто рисковете, които това предполага, са толкова големи, че ще си заслужава само… — Тя замълча и после неохотно погледна към Люк. — Добре, малките. Ще ви помогна да си откраднете кораб.

Люк хвърли възбудено поглед към принцесата, която не сваляше очи от Хала.

— Но при едно условие.

Принцесата кимна с вид на човек, който чудесно разбира за какво става въпрос.

— Какво е условието ти? — съвсем формално попита тя.

— Първо ще ми помогнете вие.

— Струва ми се, че просто нямаме друг избор — отбеляза Люк. — Каква помощ искаш от нас?

— Трябва да намеря нещо — започна Хала. — Като прибавим твоята власт над Силата към моята, няма да е трудно. Но е нещо, което не мога да направя сама, а и не мога да го поверя на никого другиго. А знам, че на теб мога да ти вярвам, защото, ако се опиташ да ме измамиш, ще те предам на Грамъл.

— Съвсем логично — отбеляза незабавно принцесата. — Каза, че задачата била лесна. Какво трябва да открием?

Хала се огледа наоколо напрегнато, но и някак си комично, след което отново се обърна към тях.

— Предполагам, че никой от вас, деца, никога не е чувал за Кейбърския кристал?

— Точно така — призна Лия, без ни най-малко да се впечатли.

— Невежеството ви не ме учудва — отзова се Хала. — Малцина са хората, запознати с работата по изучаването на Мимбан, чували за него. Археолозите от Сиркарпъс за пръв път научили за това по време на първата си и единствена изследователска експедиция на тази планета. Но в крайна сметка те решили, че това е само една легенда, измислица, съчинена от местните жители в стремежа си да си изпросят повече алкохол. Но в по-голямата си част те вече са забравили за всичко това. Данните за кристала обаче са били включени в картотеката на имперските сили, когато са изкопали тук мината за енергодобивната си инсталация.

Според легендата кристалът се намира в храма на Помоджема. Както казват зеленокожите, с които съм разговаряла, това е дребно местно божество.

— Всичко това звучи правдоподобно — каза Люк в желанието си да се съгласи с нея. — А къде е този храм?

— На доста път оттук, пак ако се вярва на информацията, която успях да събера от местните жители — продължи Хала. — Този свят е претъпкан с храмове, а не забравяйте, че този Помоджема е третостепенен бог. Така че никой не е проявил твърде голям интерес да търси храма му.

— Храмове, богове, кристали — промърмори принцесата. — Добре, нека предположим, че това митично място наистина съществува — каза тя, опирайки в Хала обвинително пръста си. — Но какво всъщност представлява този Кейбърски кристал? Някакъв огромен скъпоценен камък?

— Да, някакъв — отвърна Хала, усмихвайки се лукаво. — Заинтригувани сте въпреки волята си, нали? — Принцесата погледна встрани.

— Интересуваме се от всичко, което ни доближава до целта ни да се измъкнем оттук — отговори Люк. — Но трябва да призная, че дори сама по себе си историята на този кристал изглежда доста интересна. Какъв е камъкът?

— Уф! Изобщо не ме интересува каква огърлица би могла да си направи от него някоя разглезена аристократка, момчето ми. — Тя многозначително погледна към принцесата, преди да продължи. — Много повече ме интересува едно свойство, което се предполага, че притежава.

— Още приказки и легенди — промърмори принцесата. — Как можеш да вярваш дословно на всичко това, Хала? Защо си толкова убедена, че археолозите са допуснали грешка и че разказите на местните жители са истина?

— Защото — отговори Хала победоносно — имам доказателство за това.

Тя бръкна в джоба на горната си дреха, извади някакво пакетче, увито в мека тъкан, и го разгърна на масата. В него имаше малка метална кутийка. С нокътя на малкото пръстче на дясната си ръка тя превъртя няколко пъти миниатюрния секретен механизъм. Капакът й се отвори почти безшумно.

Люк и принцесата се наведоха, за да видят по-добре какво имаше там.

В кутийката имаше късче от нещо, наподобяващо червено стъкло, което меко сияеше. Цветът беше по-дълбок и по-богат от този на корунда. Имаше стъклен блясък, наподобяващ захаросан мед.

— Е, какво ще кажете? — попита Хала след доста дълго продължилото мълчание. — Сега повярвахте ли, че това е истина?

Все още изпълнена със съмнения, принцесата недоверчиво погледна към Хала.

— Може да е просто малко лъскаво парченце стъкло или пластмаса, или пък обикновен силикат, обработен така, че да блести. И смяташ, че ще приема това като доказателство?

— Това е парче от самия Кейбърски кристал! — настоя Хала, обидена от проявеното към нея недоверие.

— Разбира се, разбира се — кимна принцесата. — Откъде го взе?

— От един зеленокож срещу бутилка алкохол.

Лия я погледна ядосано.

— Опитваш се да ме убедиш, че някой от тези първобитни, суеверни местни хора се е съгласил да се раздели с късче от полумитичния камък, съхраняван в един от собствените му храмове, заради някаква си противна бутилка алкохол?

— Не беше от храма на неговия бог — възрази й Хала с беззлобно презрение. — Но дори и да беше, нямаше да има никакво значение. Виж тези нещастни създания. — Тя посочи деградиралите, влачещи се по пода просяци, готови да извършат и най-унизителното нещо срещу глътка алкохол.

— Те биха направили всичко, не знам дали не биха посегнали и на живота си, за едно питие. Дни наред изпълняват най-отблъскващата работа, за да получат сто грама концентрат.

— Може би си права — с нежелание призна Лия. — Може пък това да е късче от онова, което казваш и от където казваш, че е. Но все още не мога да разбера защо толкова силно желаеш да го откриеш, особено след като твърдиш, че стойността му като скъпоценен камък не те интересува.

— Не можеш да разбереш, нали? — промърмори Хала. След това рязко се обърна към Люк и му каза:

— Пипни го, момче.

Люк се поколеба, като поглеждаше ту към принцесата, ту към Хала. Хала извади кристала от кутийката и го протегна в шепата си към Люк.

— Виж, не пари — каза тя. — Хайде, докосни го и повярвай. Страхуваш ли се? — Люк продължаваше да се колебае.

— Аз ще го докосна — предложи принцесата и протегна пръста си. Но Хала отдалечи ръката си и принцесата не можа да го достигне.

— Не. Това не е за теб. Дори и да го докоснеш, няма да се случи нищо, което да те убеди в правотата ми. — И тя отново го протегна към Люк. — Хайде, момчето ми, няма да ти се случи нищо лошо.

Люк облиза долната си устна, внимателно огледа късчето кристал и протегна пръст към него. Докосна го.

И на допир беше точно такова, каквото и изглеждаше — късче бляскаво студено стъкло. Но онова, което изпита, не идваше от пръста и невроните, разположени под кожата му. Той бързо отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал оголен електрически проводник.

— Какво има, Люк? — възкликна неочаквано загрижено принцесата и обвинително погледна към Хала: — Нарани го!

— Не, малка красавице, нищо лошо не съм му направила. Той просто е учуден, изумен и смаян, както бях и аз, когато за пръв път пипнах кристала.

Лия погледна към Люк.

— Какво почувства?

— Аз… нищо не почувствах — меко й каза той, вече напълно убеден в искреността на старата жена. — Почувствах го. Това нещо — той посочи парченцето червен минерал — засилва усещането за Силата. Увеличава го и го прояснява… правопропорционално на размера и плътността си, предполагам. — Той решително се вгледа в Хала. — Човекът, който притежава целия кристал, ако той е значително по-голям от това парченце, ще има такава власт над Силата, че ще може да прави почти всичко; всичко, каквото си пожелае.

— И аз така си помислих, момчето ми — съгласи се Хала. Тя постави парченцето обратно в кутията, щракна похлупака и отново го уви в мекия плат. След това го подаде на Люк. — За да се убедиш, че наистина ти се доверявам, задръж го ти. Хайде, вземи го.

Люк се подчини и го пъхна в джоба си.

— А сега — каза тя, — мисля, че вие нямате друг избор, освен да ми помогнете, и то веднага.

— И кой е казал, че трябва да стане така? — недоволно промърмори принцесата?

— Никой, малка красавице. Фактите показват, че трябва да стане така. Докосвайки това парче кристал, Люк усети слабо, но ясно доловимо раздвижване на Силата. Аз също го почувствах. То може да не е напуснало стените на тази таверна, но може и да е достигнало до посветените в Силата на половин галактика оттук. А в правителството на Империята има хора, които биха могли да усетят такова раздвижване на Силата. Все пак — продължи тя, като сви рамене, — както казах, раздвижването може да е било усетено само от мен. Но дали си струва да поемеш такъв риск, Люк? Ако вие двамата сте от лагера на бунтовниците, а аз вече съм напълно убедена, че това е така, то имперските власти ще бъдат изключително заинтересовани от присъствието на Люк тук. Доколкото съм чувала, те никак не биха се зарадвали да научат, че на страната на бунтовниците се е появил човек, способен да владее Силата.

Освен това ти поне, момче, знаеш какви поразии може да направи някой владетел на Силата, ако притежава в ръцете си целия кристал. Можеш ли да поемеш риска Империята първа да го открие? — Тя ги погледна някак виновно. — Съжалявам, че трябваше да ви накарам да прекрачите границата, от която вече няма връщане назад. Не можех да си позволя да рискувам първите ми наистина надеждни помощници да ми се измъкнат, нали?

— Тя е права, Лия — каза Люк на спътничката си. — Не можем да рискуваме кристалът да попадне в ръцете на Империята.

— Прав си, Люк.

— Освен това ние просто нямаме избор, Лия. Имаме нужда от помощта на Хала, за да се измъкнем от тази планета, а тя няма да ни помогне, преди да намерим кристала. — Той я погледна с надежда. — Съгласна ли си?

— Виж ти, виж ти, това пък какво е? Един миньор да иска разрешение от слугинята си? — Нито един от тях не бе в състояние да издържи на лукавия й поглед. — Спокойно, деца. Няма да ви издам, които и да сте. — Тя се огледа. — Това не е най-спокойното възможно място за вършене на работа. Така че, ако вече сте привършили вечерята си, е по-добре да отидем да поговорим някъде другаде.

Люк кимна в знак на съгласие.

— Добре ще е да успокоим Арту и Трипио.

— Момент — Хала вдигна предупредително ръка. — Мислех, че сте само двамата.

Люк се усмихна.

— Това са два дроида, с които се сдобих… или наследих, ако предпочитате.

— О, тогава всичко е наред. Никога не съм могла да си позволя да имам личен дроид.

Докато плащаше сметката, Люк хвърли поглед към имперския цивилен полицай. Мъжът вече не проявяваше никакъв интерес към тях и дори не гледаше в тяхна посока. Изглежда, че историята за слугинята го бе убедила.

Веднага щом излязоха и двойната метална врата се затвори зад гърбовете им, Лия силно срита Люк в кокалчетата. Той залитна и падна от тясната пешеходна пътека в изпълнения с кал канал, отделящ я от по-твърдата почва на улицата. Когато се съвзе, той я погледна с изненада.

— Сега вече повече приличаш на миньор — усмихна му се тя. — Това е за шамара, който ми удари в заведението. Нали не ми се сърдиш?

Люк отърси от ръцете си част от калта, поизтупа мръсотията от гърдите си и погледна с усмивка нагоре.

— Изобщо не ти се сърдя, Лия.

Той се приближи и протегна ръка към нея. Принцесата се наведе, като се държеше с лявата си ръка за парапета, а дясната протегна на Люк.

Предпазните мерки не помогнаха. Люк дръпна силно ръката й и тя безпомощно пльосна в канавката до него. Той седеше и я наблюдаваше с усмивка, докато тя с отчаяние оглеждаше дрехите си.

— Виж ме само! Виж какво направи!

— Направих така, че да заприличаш малко повече на слугиня — спокойно отговори той. — Тук никога не можеш да бъдеш прекомерно предпазлив.

— Добре, тогава… — Люк ловко избягна първата шепа кал, която тя хвърли по него, хвана част от втората и сграбчи Лия.

Хала развеселено наблюдаваше всичко това, докато група едри мъже не излязоха от заведението и не застанаха зад гърба й. Те се спряха, привлечени от схватката в калта. Бяха достатъчно пияни, за да са опасни, а и колкото по-дълго гледаха, толкова по-мълчаливи ставаха.

Твърде мълчаливи, за да се хареса това на Хала…