Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (4)

IV.

— В името на спасението на душите и телата ни — прошепна тя бързо на борещата се двойка, — престанете веднага!

Потънали в калта, нито Люк, нито принцесата чуха тревожното предупреждение на Хала.

Един от мъжете се наведе надясно, изплю нещо през брадата си и отсъди:

— Прислужниците нямат право да оказват съпротива на господарите си, момчета.

— Нещо не е както трябва наистина — откликна спътникът му.

— Освен това сбиванията на публично място противоречат на разпоредбите на градската управа, нали? — прибави първият.

— Точно така — съгласи се другият мъж. — Може би ще успеем да ги измъкнем оттам, преди да ги е хванала нощната стража. Ще им направим доста голяма услуга. — Той извика надолу към Люк. — Подай ръка, приятелю. Няма да й позволим да те нарани.

Като се смееха и закачаха помежду си, петимата мъже слязоха от пешеходната площадка. Хала се възползва от момента, в който никой от присъстващите не й обръщаше внимание, и се скри в сянката.

— Можем ли да направим нещо за вас, госпожо? — произнесе някакъв глас право в ухото й. Тя подскочи. Трипио също подскочи.

— С какво право си позволяваш да ме плашиш така, купчина старо желязо!

— Извинете, но господарят и господарката ми…

— О! Ти трябва да си Трипио! — дроидът кимна леко в знак на съгласие. — А това трябва да е Арту. — Някаква неясна тъмна фигура близо до нея утвърдително изписука. — Опасявам се, че вече нищо не можем да направим. — Тя пак погледна, за да види какво става на улицата. — Може би тези момчета просто се забавляват.

Двама от мъжете издърпаха Лия от Люк. Това им даде възможност за пръв път да я огледат по-добре. Първоначалното им веселие рязко се смени с по-малко приятни чувства, които изплуваха на повърхността.

— Така — промърмори един особено едър миньор с азиатски мустаци. — Тази слугиня не е дроид, това поне е сигурно.

Лия осъзна, че миньорите я разглеждат. Някои от копчетата и каишките на плътно прилягащия й костюм се бяха разкопчали по време на борбата с Люк. Независимо от дебелия слой кал, който покриваше оголените по този начин части от тялото й, те привличаха погледите им като с магнит. Имаше чувството, че нещо й пълзи навсякъде под дрехите.

Без да обръща внимание на калта, принцесата се опита да пристегне раздърпаното си облекло, изправи се с царствено величие и с неуверена гордост заяви:

— Много ви благодаря, това е личен въпрос. А сега ще бъдете ли така любезни да ни оставите сами да изгладим различията в мненията си?

— Много ви благодаря, това е личен въпрос — повтори като ехо след нея един от миньорите с възможно най-превзет глас. Другите се кикотеха. Този с брадата я погледна похотливо.

— Ти не си законно регистриран гражданин, хубавице моя. — Той посочи рамото й. — Нямаш етикет с името ти, нищо. Сбиванията на публично място са забранени от закона. Моят закон повелява да задържаме всекиго, който нарушава закона, когато и където можем. И затова, тук и сега, ние задържаме вас.

Той протегна към нея огромната си ръка.

Принцесата бързо отстъпи крачка назад и продължи да ги наблюдава, но самоувереността й се топеше като сняг под пролетно слънце.

— Не мога да ви кажа коя съм, но ако който и да е от вас ме докосне, ще трябва да отговаря за това.

Едрият миньор пристъпи по-близо до нея. В гласа му не се долавяха весели нотки и той вече не се усмихваше.

— Малка кална кокошко, не само че ще те докосна…

Между принцесата и настъпващия към нея миньор се провря тънка гъвкава фигура.

— Виж, това е личен спор и можем да се разберем и сами, приятелю.

— Ти не си ми никакъв приятел, синко — равнодушно отвърна човекът и протегна ръка, за да отблъсне Люк назад. — Стой настрана от всичко това. Спорът ви вече няма никакво значение.

Принцесата извика от уплаха и изненада. Един от другите мъже се бе промъкнал зад гърба й и я бе сграбчил през кръста с лявата си ръка. Люк бързо се приближи до тях и с всички сили го удари с ръка по китката. Миньорът извика от болка и отстъпи назад, стискайки удареното място.

На улицата се възцари мъртва тишина. Сега вече всички погледи бяха приковани в Люк, а не в принцесата. Единствените звуци, които можеха да се доловят в мъглата, идваха от далечната джунгла.

— Младокът иска да си поиграе — изкикоти се човекът, когото Люк бе ударил по ръката. — Оказва съпротива срещу общественото мнение. — Дясната му ръка мигновено се стрелна напред и с леко прищракване изпод ръкава на горната му дреха проблесна малка остра кама с двойно острие, което плътно прилягаше към дланта му. Бледата светлина, процеждаща се от затъмнените прозорци на таверната, зловещо проблясваше по двете остриета на камата, докато мъжът бавно и в кръг започна да се приближава към Люк.

Принцесата безмълвно наблюдаваше. Хала също мълчаливо съзерцаваше сцената, скрита на безопасност в сянката заедно с Арту и Трипио.

— Хайде, синко — мъжът размаха невъоръжената си ръка, за да подкани Люк да се приближи към него. След това леко подхвърли оръжието и от другия му ръкав също проблесна двойно острие. Той удари десния си крак, после и левия. И от двете подметки на ботушите му се подадоха двойни остриета.

— Хайде, ела да потанцуваме. Аз ще се погрижа танцът ни да продължи повече.

Люк се опитваше да наблюдава едновременно осемте остриета и същевременно се стремеше да отклони вниманието на нападателя.

— Ние с дамата обсъждахме един въпрос. Нямаме нужда от чужда намеса.

— Твърде късно е, синко — ухили се мъжът. — Сега в това сме намесени ти и аз. — Неговите спътници ги наблюдаваха и се подсмихваха, като от време на време се побутваха с лакти. Очевидно се наслаждаваха на всяка сцена от неочаквания спектакъл.

Мъжът с ножа замахна с лявата си ръка към Люк и скочи напред, Люк се отдръпна назад, а мъжът продължи да го напада със страничен въртелив удар, след което тръгна да го обикаля в полукръг, размахвайки заплашително дясната си ръка. Двойните остриета свистяха в тежкия влажен нощен въздух.

— Не искаме неприятности — заяви Люк, посягайки с нежелание към дръжката на светлинния си меч.

— Само след няколко минути няма да има нужда да се притесняваш за това — увери го нападателят и се хвърли с вик към Люк, който ловко избягна ударите на краката и ръцете му.

— Внимавай, Люк!… — извика принцесата, но беше много късно. Един от другите мъже бе минал зад Люк и заби двете си ръце в хълбоците му. Мъжът с ножа бавно се приближаваше, усмивката му бе изчезнала, а ръцете му непрестанно се движеха. Остриетата на ножовете проблясваха като очите му.

— Добър танцьор си, момчето ми. Уморих се да те преследвам.

— Довърши го бавно, Джейк — посъветва го един от зрителите. — Словоохотливо е детето.

— Казах — продължи Люк, без да сваля очи от приближаващите се танцуващи остриета, докато дясната му ръка отново посегна към кръста му, — че не искаме никакви неприятности.

Той натисна спусъка върху дръжката на меча.

Еднометровият лъч синя енергия се задейства и насочен назад, премина право през десния захват на мъжа, който го държеше. Човекът изрева и пусна Люк, след което се строполи на земята, държейки се за крака си.

Мъжът с ножа за момент застина на място и после се хвърли напред. Люк описа със сабята си сложна последователност от взаимно свързани кръгове и зигзази в заобикалящата ги тъмнина, което накара противника му да се разколебае. Мъжът на земята непрекъснато стенеше.

Люк притисна майстора на ножа само колкото да го накара да отстъпи.

— А сега… всички да ви няма.

Но вместо да се разбяга, зловещият квартет извади още ножове и други хладни оръжия. Те започнаха да маневрират така, че да го заобиколят, но се държаха на достатъчно разстояние, за да са извън обсега на проблясващия смъртоносен лъч светлина.

Лия поизравни съотношението на силите, като се метна на гърба на най-близкия до нея мъж и впи нокти в лицето му. Останалите трима продължиха да настъпват срещу Люк с личните си оръжия, изпитвайки бързината и рефлексите му с истински професионализъм, като при това си разменяха мисли за способностите му и обсъждаха по какъв начин да го заловят. Но ако чакаха четвъртият им приятел да се присъедини към тях, щяха да останат разочаровани. Ръцете му бяха пълни с плътта на принцесата, която с проклятия се опитваше да махне лапите му от гърдите си.

Хала наблюдаваше тревожно всичко това, когато внезапно някакво раздвижване в другия край на улицата отклони вниманието й от борбата. Група мъже, облечени в черно и бяло, се придвижваха с бърза крачка към таверната. Хала премести погледа си от приближаващите имперски войници към схватката в задънената пряка.

Един от мъжете нападна Люк в гръб. Люк прескочи насочения към него нож, който мъжът държеше, и същевременно замахна с меча си надолу. Ръката на нападателя бе срязана при китката чисто и леко обгорена, тупна на земята сред калта, където продължи слабо да пуши. Мъжът падна назад и се втренчи онемял в овъгленото си чуканче.

Щурмоваците вече бяха съвсем наблизо. Хала напусна скривалището си и като махна на Арту и Трипио да я последват, се шмугна в страничната пресечка между сградите и изчезна в нощта. След като се спряха за секунда, за да се убедят, че няма да има никаква полза да се оставят също да бъдат заловени, двата дроида я последваха.

Останалите двама нападатели продължиха да дебнат Люк, но вече много по-предпазливо. След като се освободи от противника си с добре пресметнат удар на подходящо място, принцесата се огледа за някой друг, когато нещо ослепително светло шумно избухна между борещите се и ги замрази по местата им. Те всички се обърнаха, заслепени от продължителното ярко сияние, и видяха лазерните пушки, насочени към тях.

— Хвърлете оръжията си — заповяда им рязко началникът на групата. Слабата светлина очертаваше ъгловатата нашивка на ръкава на униформата му, на която се виждаха три сержантски лентички. На шлема му също имаше подобни ивици. — В името на императора, вие сте арестувани за сбиване с оръжия на обществено място.

След като миньорите хвърлиха или прибраха оръжията си, Люк изключи светлинния меч. Двама от щурмоваците се приближиха и прибраха малкия арсенал. Принцесата забеляза, че единствената й жертва идва в съзнание, и шумно го удари.

— Ей, вие там, престанете! — заповяда й сержантът.

— Извинете — любезно отговори тя.

Преминаха през града, съпровождани от въоръжената охрана. Люк се възползва от възможността да огледа околните сгради. Твърде малко от тях се различаваха по нещо от онези, които вече бяха видели. В град като този взаимозаменяемостта е икономическа необходимост, помисли си той.

Жителите на града, които ги срещаха по улиците, се притискаха към стените на къщите и шепнеха нещо помежду си, сочейки от време на време нещастните чужденци. Очевидно зрителите имаха някаква представа за онова, което ги очакваше.

Люк също би искал да знае.

— Къде мислите, че ни водят? — прошепна той на принцесата.

— В местния затвор, къде другаде?

Люк посочи с глава напред.

— Ако става въпрос за отсрещната сграда, признавам, че е доста внушителен.

Приближаваха към някаква отблъскваща масивна постройка, останка от древната мимбанска архитектура. Беше построена от черни и сиви камъни, точно като руините, които Люк бе забелязал, докато търсеше кораба на принцесата. Въпреки леко заострените си форми постройката се извисяваше над по-съвременните и по-прости конструкции на миньорското градче.

— Поне не са обичайните килии — меко отбеляза той, докато минаваха под дебелата каменна арка над входа, и смело запита войника до себе си:

— Кое е това място?

Войникът обърна към него увенчаната си с шлем глава и каза:

— Затворниците и нарушителите на закона трябва да отговарят на въпроси, а не да ги задават.

Но най-неочаквано, докато вървяха по каменния коридор, оборудван с модерни тръбопроводи и електроника, щурмовакът реши доброволно да им даде малко информация.

— Това е един от старите храмове, построен от коренните жители на този свят.

— Имате предвид онези жалки същества, които просят алкохол? — попита искрено изумен Люк.

Неочаквано човекът се засмя.

— Много добре, имаш чувство за хумор. Ще ти потрябва. Зеленокожите да са построили това? Трябва да си прекарал целия си живот в мините. Но не и аз.

Щурмовакът се наду от гордост.

— Винаги съм се стремял да се усъвършенствам. Както знаете — започна той, — освен зеленокожите на тази планета има още няколко полуинтелигентни раси. Някои от тях са по-дегенерирали от другите. Която и от тези раси да е построила сградата — той посочи с пушката си към каменния покрив над главите им, — тя отдавна е измряла. Или поне доколкото имперските наблюдателни постове са успели да установят.

Те завиха зад още един ъгъл и Люк се възхити на размерите на постройката.

— Този храм е превърнат в управа на мините и генерален щаб на имперските сили на Мимбан. — Той поклати глава. — Вие, миньорите, знаете твърде малко за нещата, които са извън обсега на пряката ви работа.

— Вярно е — съгласи се Люк, без да изпитва угризения, че осъди на невежество всички миньори. Те не бяха проявили особено гостоприемство към тях, откакто се бяха озовали в тяхна компания. — Ние сме от друг град — добави той за повече убедителност. Краткото благоразположение на щурмовака незабавно се изпари и той отговори студено:

— Може да е така, а може и да не е. Скандалджиите често лъжат. Това, че Империята толерира известно ограничено количество безредици тук, за да ви служат като отдушник, не трябва да ви кара да смятате, че можете да злоупотребявате с тази привилегия. По този начин вредите на всичките си колеги. — Той посочи към войника пред себе си, който носеше чантата с конфискуваното оръжие.

— Когато са използвани и смъртоносни оръжия, става въпрос за нещо повече от работническа дисциплина. Ще бъде повдигнато обвинение. Това е много лошо за вас. Надявам се, че ще си получите заслуженото.

— Благодаря — сухо отвърна Люк.

— Вината не е наша — промърмори един от миньорите. — Мъжът с меча и жената ни подведоха.

— Млъкнете — заповяда сержантът. — Ще имате възможност да разкажете своята версия за случилото се пред началника ни, капитан Грамъл.

Това силно стресна Люк и Лия. Грамъл бе човекът, от когото според Хала особено трябваше да се пазят.

— Може би той ще прояви великодушие — философски продължи сержантът. — Тук трудно се намират добри работници. Може да ви остави по-голямата част от пръстите.

— Иска ми се да бяхме поразпитали Хала повече за този Грамъл — прошепна Люк.

— Да, Хала — в гласа на принцесата се долавяше отчаяние. — Тя не положи особено големи усилия, за да се опита да ни спаси!

— Какво можеше да направи срещу имперските войници? — възрази й Люк.

— Предполагам, че си прав. Но мислех, че ще се опита да направи нещо. — Тя сви рамене. — Може би не трябва да я обвинявам за това, че самата тя се измъкна.

— Поне Арту и Трипио останаха на свобода — меко добави Люк.

— Ей, престанете да разговаряте там отзад или и аз ще ви отрежа по някой пръст — предупреди ги сержантът.

— Бихте ли искали да се видите погребан под четири стъпки кал за около час? — сопна му се принцесата.

— Не, не бих — спокойно й отвърна сержантът. — А ти би ли искала да ти изгорят хубавото езиче със слаботоков нож?

Лия притихна. И без това си бяха навлекли достатъчно неприятности. Нямаше да спечели нищо, ако продължеше да ги предизвиква. Тя опита да се концентрира и да задържи погледа си върху гърба на сержанта, за да му внуши някоя безумна идея. Но изглежда, че сержантът не проявяваше ни най-малко склонност да се влияе от внушенията й. Вероятно черепът му под шлема бе доста дебел.

Те завиха зад един последен ъгъл и попаднаха в някаква широка стая. След спартанската сивота на камъните отвътре и отвън на сградата великолепието на обстановката тук идваше като шок. Щедро бе използвана истинска и изкуствена кожа. Много от удобствата, които се виждаха, Люк бе по-склонен да свърже с някой по-развит от Мимбан свят. Те обаче не бяха изложени на показ, което подсказваше, че обитателят на тази стая гледа на тях като на своя естествена среда.

На другия край на стаята, зад обикновено, много удобно бюро, седеше един-единствен човек.

— Доведи ги тук, сержанте. — Отегченият му глас бе пресипнал и раздразнен. Люк си помисли, че вероятно има някакво увреждане на гласните струни.

По знак на сержанта седмината затворници, включително и един накуцващ с набързо превързан крак, бяха преведени през стаята и скупчени пред бюрото.

Най-впечатляващото нещо у Грамъл, помисли си Люк, е реакцията на миньорите, изправени пред него. Цялата им агресивност и самоувереност бе изчезнала. Те стояха, забили погледи в земята, в стените, един в друг, но не смееха да погледнат към мъжа зад бюрото и притеснено пристъпваха от крак на крак.

Стремейки се да не го забележат, Люк се опита да разгледа човека, който предизвикваше раболепниченето на тези толкова сурови мъже. Грамъл беше подпрял главата си с ръце и изглежда, се бе зачел в някакви документи. Най-сетне той разтри очите си, скръсти ръце, подпря се с лакти на масата и ги огледа.

Самият Грамъл не допринасяше особено за представителността на стаята. Имаше доста блед цвят на лицето, а когато се изправи, образът на имперския офицер бе допълнително помрачен от малкото шкембе, издуващо се леко под гърдите му като замръзнал водопад от лой, който се разбиваше и потъваше някъде под кръста в диплите на дрехите му.

Сребристосивата му униформа беше чиста и спретната, сякаш се опитваше да скрие напиращия отдолу корем. Квадратната му челюст стърчеше над високата стегната яка, увенчана с увиснал надолу мустак. Формата на това лицево окосмяване вероятно отговаряше на обичайно суровото изражение на капитана управител Грамъл, предположи Люк. Малките му пронизващи очи гледаха проницателно изпод рошавите му като гранитни зъбери вежди, над които се извисяваше твърдата му сиво-черна коса.

Люк реши, че това лице рядко се усмихва, а когато го прави, то не е по обичайните за останалите хора причини.

Грамъл започна да оглежда един по един хората, застанали притеснено пред бюрото му. Люк се постара да имитира израза на лицата на миньорите и прикова поглед в едно петно на подовото покритие пред него.

— Значи това са смутителите на реда, които са нарушили спокойствието в града и са използвали в боя смъртоносни оръжия — разочаровано заключи той. Гласът му отново проряза слуха на Люк като стържене на ръждясала машина, отдавна плачеща за смазване. Сравнението с неприятните скърцания и стонове прилягаше на Грамъл великолепно.

Почтително излизайки крачка напред, сержантът докладва:

— Да, господин капитан управител. Моля за разрешение да откарам двамата ранени в болницата.

— Разбира се — каза Грамъл.

Той не се усмихна, но постоянно намръщените му черти малко се отпуснаха и позволиха на устните му леко да се разтегнат. — За известно време те ще се чувстват по-добре от тези, които остават тук.

Охраната изведе от стаята мъжа с отрязаната ръка и този с превързания крак. Грамъл привърши с огледа на останалите в кабинета му нарушители. Когато стигна до Люк и принцесата, устата му трепна така, сякаш някой го бе боцнал с игла.

— Вас двамата не ви познавам. Кои сте вие? — Той излезе иззад бюрото и се изправи лице срещу лице с Люк. — Ти, момче, кой си?

— Просто един наемен миньор, господин капитан управител — запелтечи Люк, стараейки се да изглежда подобаващо изплашен. Не беше много трудно. А и нямаше нищо против да се опита да му угодничи на думи, след като животът му висеше на косъм.

Грамъл го подмина и се спря да огледа принцесата. Той предпазливо се усмихна, сякаш усилието можеше да му причини някаква болка.

— А ти, мила моя? Предполагам, че и ти си миньор?

— Не — Лия извърна поглед. Тя бързо посочи с глава към Люк и каза: — Аз съм… негова слугиня.

— Така е — бързо се намеси Люк. — Тя е само моя…

— И сам чух, момче — промърмори Грамъл. Той отново я огледа и прекара пръст по едната й буза. — Хубава жена… — Тя се отдръпна от него. — Има и характер. — Той погледна към Люк. — Поздравявам те за избора, момче.

— Благодаря ви, сър.

Лия го изгледа, но какво друго можеше да каже?

— Вероятно вашите обноски съответстват на вашата некомпетентност — обади се принцесата.

Грамъл се ограничи само да кимне със задоволство.

— Обноски — повтори той, — некомпетентност. Странен начин на изразяване за една слугиня.

— Какви документи за самоличност намерихте у тези двамата? — изкрещя той на сержанта, застанал изпънат близо до него, готов всяка секунда да бъде на разположение.

— Документи за самоличност ли, господин капитан управител? Предположихме, че имат обичайните документи.

— Не сте проверили документите им за самоличност, така ли, сержант? — бавно попита Грамъл.

С вид на човек, който се поти под униформата си, сержантът неуверено обясни:

— Не, сър. Просто предположихме…

— Никога нищо не предполагайте, сержанте. Вселената е пълна с мъртви хора, които са се осланяли на предположения. — Той любезно се обърна към Лия и Люк. — Бихте ли ми показали документите си за самоличност?

Люк се престори, че ги търси из дрехите си, и се опита да се направи на смаян, когато установи липсата им. Принцесата се постара да му подражава.

— Трябва да сме ги загубили по време на сбиването — каза Люк и побърза да смени темата. — Тези петимата — сега са трима — ни нападнаха без всякакъв повод и…

— Това е лъжа! — енергично възрази един от миньорите. Той потърси съчувствие в погледа на Грамъл, но не срещна такова.

— Ти млъкни! — спокойно му каза Грамъл. Мъжът незабавно се подчини.

В стаята влезе един войник и извика угоднически:

— Господин капитан управител!

— Какво има? — отвърна Грамъл, явно раздразнен, че са го прекъснали.

Войникът се приближи до бюрото и прошепна нещо в ухото на Грамъл. Грамъл изглеждаше изненадан.

— Да, искам да го видя — каза той и тръгна към вратата.

В стаята влезе загърнато в пелерина дребно същество и започна да разговаря с Грамъл. Люк не можеше да долови нищо повече от съвсем откъслечни думи. Той се наведе към принцесата и й прошепна:

— Това не ми харесва, Лия.

— Люк, ти притежаваш невероятната способност да превръщаш възможно най-опасните и рисковани обстоятелства в нещо обикновено.

Люк изглеждаше засегнат. Капитанът управител приключи разговора си с тайнствената фигура, която бързо се поклони и набегом напусна стаята. Люк неволно се почуди дали съществото под наметалото бе човек, или местен жител. Разсъжденията му бяха прекъснати от завръщането на Грамъл.

— Вие, миньорите, сте започнали боя — заяви той с нетърпящ възражение тон, като явно изключваше Люк и Лия от тази категория.

— Но, господин капитан управител — раболепно започна най-едрият от тримата, — те ни предизвикаха. Ние само се опитвахме да защитим градския закон за сбиванията.

— Като го нарушихте — възрази му Грамъл — и нападнахте младата дама.

— Не беше нищо сериозно — опита се да се оправдае миньорът. — В началото искахме само малко да се позабавляваме.

— Това забавление ще коства на всеки от вас половината от заплатата — заяви Грамъл. — Ще бъда снизходителен към вас. — Тримата мъже не смееха да покажат, че хранят някакви надежди. — Законите на миньорския град са доста свободни и ви позволяват значителни отклонения с цел да си отпочинете. — Лицето му придоби гневно изражение. — Въпреки това обаче нападение с цел убийство не съответства на представите на Империята за пълноценна почивка. Независимо — добави той сякаш след известни размишления — от личното ми мнение по този въпрос.

Набрал повече смелост, един от миньорите реши да си опита късмета. Той пристъпи напред и заяви:

— Господин капитан управител, искам да обжалвам присъдата.

Грамъл огледа мъжа с интереса на естествоизпитател, разглеждащ нов вид растение.

— Имате право. На какво основание?

— Прибързаност… прибързано произнасяне на присъдата и нарушаване на процедурния ред — най-сетне успя да изрече човекът.

— Много добре. Тъй като тук аз представлявам закона на Империята, аз ще разгледам сам вашата жалба. — Грамъл замълча за момент, след което спокойно каза. — Тя се отхвърля.

— Тогава апелирам към представителя на имперския департамент за полезни изкопаеми, натоварен с наблюдаване на минното дело — възрази мъжът. — Искам присъдата да бъде преразгледана от друга инстанция.

— Разбира се — съгласи се Грамъл.

Той отиде до стената зад бюрото си. Взе оттам една тънка пластмасова пръчка и натисна бутона за включване в единия й край, след което отново заобиколи бюрото.

— Разговорът бе записан — осведоми ги той.

След това натисна друго копче и по восъчнобледата повърхност на пръчката се занизаха бягащи букви. Когато записът свърши, той внезапно вдигна пръчката и прободе с твърдия й пластмасов край лявото око на склонния към спорове миньор.

От лицето му бликнаха мозък и кръв на всички страни, а миньорът с вик се свлече на земята. Ужасен, един от колегите му се наведе над него и се опита да спре потока шуртяща кръв от избоденото му око.

— Вие тримата можете да вървите — небрежно им каза Грамъл, сякаш не се бе случило нищо особено. — Сержант!

— Господин капитан управител?

— Заведете тези тримата в задните килии. Двамата им колеги могат да се присъединят към тях, щом здравословното им състояние го позволи. Нека малко поседят там и си помислят. Запиши имената и кодовете им за идентификация, за да могат по-лесно да си платят глобите. Освен ако, разбира се — продължи той съвсем непринудено, потупвайки с палката за запис по дланта си, — няма още някой, който би желал да оспори присъдата ми.

Докато, съпроводени от стражата, двамата миньори полуизнесоха, полуизвлякоха припадналия си приятел от стаята, Грамъл размаха пръчката си към тях.

— Трябва да знаете, че той всъщност не е загубил окото си. То е записано завинаги тук. Доведете го отново, когато се оправи, и ще му го покажа.

Сержантът съпроводи стражата и миньорите, докато излязоха, и после отново застана на поста си до вратата.

— Ненавиждам тези административни дреболии — любезно каза Грамъл на Люк и Лия. — Но това е в по-голямата си част още неизвестен и неизследван свят, така че нямам много време за губене. Често се налага да взимам бързи и сурови решения. Единственото нещо, което отличава звероподобните хора, живеещи тук, от местните жители, е степента, в която владеят умението да си измислят нови и по-сложни унижения. Този вид изобретателност е била постоянна черта на човешкия род от хилядолетия. Предполагам, че вие осъзнавате това, което, вярвам, ще ви направи по-сговорчиви от долнопробните типове, които току-що ни напуснаха.

Той седна на ръба на бюрото и започна да почуква с червения край на пластмасовата пръчка по крака си. Люк напрегнато го наблюдаваше.

— Вече ви казах, господин капитан управител — повтори той, — трябва да сме изгубили документите си за самоличност по време на сбиването. Вероятно са паднали в калта. Сигурен съм, че ако ни позволите да се върнем на местопроизшествието, ще успеем да ги открием. Освен ако — добави той обезпокоено — някой, минал оттам, не ги е откраднал.

— О, не мисля, че някой трудолюбив гражданин би могъл да направи такова нещо — отбеляза Грамъл и се обърна с гръб към тях. Той извърна глава и им хвърли остър поглед през рамото си. — Освен това не мисля, че там изобщо има нещо, нито пък че вие двамата изобщо някога сте имали документи за самоличност. Според онова, което ми казаха, вие не сте просто чужденци в този град. Вие нямате нищо общо както с мината, така и с имперското присъствие тук, и с целия този свят. Не мога само да си обясня как сте успели да пристигнете тук, цели и невредими, без разрешение и без да бъдете засечени. — Той скръцна със зъби и заплашително добави: — Но в крайна сметка ще разбера как е станало това. Винаги научавам всичко, което искам да знам.

— Това е много интересно — намеси се принцесата, — защото ми правите впечатление на човек, който има особено ограничени възможности за възприемане на информация и знания.

Забележката й ни най-малко не смути Грамъл. Напротив, изисканите обиди на принцесата, изглежда, го забавляваха.

— Преди известно време, млада госпожице, вие казахте, че съм некомпетентен. Сега подценявате умствените ми способности. Аз не съм интелектуалец, но нито съм некомпетентен, нито необразован. Стигнах дотук, изучавайки методите, позволяващи ми да получа отговор на въпросите, които задавам. Но първата ви забележка, за обноските ми, беше правилна. — Той сви левия си крак и я ритна по лявото бедро с върха на обувката си. Принцесата извика от болка, хвана се за удареното място и се свлече надолу на колене. Тя се подпря с дясната си ръка, за да не падне по очи, а с другата продължаваше да притиска натъртения си крак. Люк вътрешно кипеше от ярост, но твърдо продължи да гледа право пред себе си. Това не беше подходящото място, нито пък подходящото време за умиране.

— А и аз съм много прям — продължи Грамъл, съзерцавайки я отвисоко. Той отново повдигна крак и я ритна по дясната ръка така, че Лия загуби опора. Тя падна напред, след това се претърколи настрани и седна, все така стискайки левия си крак. Капитанът управител рязко я ритна още веднъж, този път в основата на гръбначния стълб, но с премерена сила, така че да не я парализира. Тя изстена, хвана се с двете ръце за кръста, след което падна настрани и остана да лежи на пода, стенейки.

Грамъл отново сви левия си крак. Люк не можа да издържи повече, затова пристъпи напред към тях и бързо изрече:

— Ако ви кажа истината, господин капитан управител, вие просто няма да ми повярвате.

Това предложение бе толкова интересно, че Грамъл забрави за момент за принцесата.

— Винаги съм готов да ви изслушам, млади човече.

Люк въздъхна тъжно и заби поглед в земята.

— Ние сме избягали престъпници от Сиркарпъс — измъчено призна той. — Търсят ни за изнудване и шантаж. — Той посочи към просналата се на земята принцеса. — Момичето е мой партньор, използвах я за примамка. Допуснахме грешката да… компрометираме хора, които бяха по-влиятелни, отколкото предполагахме. Ние сме дребни престъпници, но успяхме да настроим срещу себе си някои много важни личности. — Той замълча.

— Продължавай — безстрастно каза Грамъл.

— На Сиркарпъс все още има смъртно наказание за много престъпления — продължи Люк. — Това е нездрав свят, живеещ в духа на частната инициатива.

— Знам всичко за Сиркарпъс — нетърпеливо го прекъсна капитанът управител.

Люк побърза да продължи разказа си.

— Откраднахме малък спасителен кораб. Бяхме чували за колониите на Десета и Дванайсета планета.

— И сте се опитали да избягате там — намеси се Грамъл. — Логично.

— Като се надявахме да успеем да получим разрешение за напускане на тази звездна система — бързо довърши Люк. Въодушевлението му бе напълно искрено, защото, поне до момента, Грамъл не бе подложил на съмнение достоверността на историята му.

— Трябва да призная — добави той за повече правдоподобност, че дори обсъдихме възможността да се присъединим към бунтовниците, за да ни помогнат да се измъкнем от преследването.

— Вие двамата наистина бихте могли да се превърнете в жалки предатели — отбеляза Грамъл. — Бунтовниците щяха да ви се присмеят. Те не приемат криминални престъпници в редиците си. Макар че това е в известна степен странно, защото самите те са всъщност банда от най-опасни престъпници. Но всеки би разбрал от пръв поглед, че те никога няма да ви приемат.

За щастие принцесата я болеше твърде силно, за да се обади, с облекчение си помисли Люк.

— Струва ми се, млади човече, че твоята история, макар и много правдоподобна, е една добре премислена лъжа.

Люк почувства как кръвта му се смразява.

— Но… може и да е истина. Ако е така, ако вие наистина сте онова, за което се представяте, може дори да успеем да смекчим малко закона за вас. Възхищавам се на изобретателността у хората. Можем дори да ви намерим някаква работа на Мимбан. Империята има много проблеми с недоволни работници в мините. Вече имахте възможност да се сблъскате с петима от тях. Естествено — заключи той — нищо не ми пречи и да ви върна на правосъдието на Сиркарпъс.

— О! Моля ви, недейте, господин капитан управител! — извика Люк, като падна на колене и се вкопчи отчаяно в един от крачолите на панталона на Грамъл. — Моля ви, не правете това. Те ще ни екзекутират. Моля ви, ще работим до последна капка сили, само не ни връщайте там! — Той дори се разхлипа.

— Разкарай се от ботушите ми! — отвратено му заповяда Грамъл. Люк покорно отстъпи назад, а Грамъл отиде да изчетка панталона си на местата, където Люк го бе докоснал.

Изтривайки предизвиканите с труд сълзи от очите си, Люк се постара да не изглежда преизпълнен с твърде много надежди, когато погледна към Грамъл. Междувременно принцесата бе успяла да се премести в седнало положение. Тя продължаваше да разтрива с едната ръка долната част на гръбначния си стълб, като същевременно старателно избягваше да срещне погледа на Грамъл.

— Както вече отбелязах, всичко, което ми казахте, изглежда възможно, но и невероятно — продължи капитанът управител. Той погледна към Люк с доста особено изражение на лицето. — Има обаче още нещо, което живо ме интересува. И ако вие доброволно и без задна мисъл задоволите любопитството ми, мога да приема, че това е доказателство за предаността ви към нас.

— Не разбирам за какво говорите, господин капитан управител — спокойно отвърна Люк.

— Казаха — продължи Грамъл, — че притежавате някакъв малък скъпоценен камък…

Люк замръзна на мястото си.