Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (10)

XI.

Те нямаха никакво усещане, че е настъпила нощта. Когато часът на празненството най-сетне настъпи, в огромната пещера бе също толкова светло, колкото и винаги. Животът на фосфоресциращите растения в подземния свят на Мимбан функционираше по схема, която напълно пренебрегваше невидимото движение на небесните тела.

След като изсуши дрехите си на постоянно горящия огън и се облече отново, Люк се почувства много по-удобно в собствената си кожа. Само вратът му го болеше още малко. Болеше го отзад, където го бяха стискали неумолимите пръсти на кауея.

Огромни плата с екзотична на вид храна бяха наредени в поредица от концентрични кръгове около езерото. Гостите бяха въвлечени в някакъв безкраен танц, чиято протяжна ритмична мелодия ставаше поносима само благодарение на изключително смайващите подскоци и акробатика на подвижните и мускулести туземски танцьори.

Хала опита и оцени храната на всички подноси, за да им съобщи кои ястия са подходящи за човешкия организъм и кои не са. Изглежда, подходящата за хората храна ставаше и за юземите, въпреки че те имаха някои, макар и не твърде сериозни, стомашни смущения.

Люк яде с добър апетит. Той установи, че оценките на Хала бяха недотам съвършени в някои от случаите, но погълна достатъчно храна, за да достави удоволствие на домакините, а и успя да я задържи цялата в себе си.

Повечето блюда наподобяваха на вкус преработена инсталация за изтребители, но няколко от подземните деликатеси бяха наистина апетитни. Той се постара да съсредоточи вниманието си върху тях. Дори хапна повече, отколкото имаше намерение. Въпреки извънземния им произход ястията, поставени пред него, бяха действително пресни. И той, и Лия с радост ги замениха срещу концентрираната храна, с която преживяваха в последно време.

Принцесата седеше непосредствено до него от лявата му страна и очевидно доста се забавляваше от празненството. Изглежда, отношението й към повърхността на Мимбан не й влияеше чак дотам, че да почне да критикува изкуството на този свят.

И когато я попита какво мисли за всичко, което вижда, отговорът й силно го изненада.

— Това е една от големите грешки на Империята, Люк — започна въодушевено тя. — Изкуството на Империята е също толкова корумпирано, колкото и правителството й. И държавата, и изкуството страдат от липса на жизнеспособен творчески потенциал. В началото именно това ме привлече към бунтовниците, а не политиката. Може да се каже, че в политическо отношение аз тогава бях също толкова наивна, колкото си ти сега.

— Не разбирам какво точно имаш предвид — сухо й отвърна той.

— Докато живеех в двореца на баща си, Люк, аз постоянно се отегчавах. И когато се замислих върху причините да не открия нищо занимателно там, стигнах до извода, че Империята е успяла да задуши всяка оригинална и различна мисъл. Дълготрайното тоталитарно управление изпитва страх от всяко свободно изразяване на мнение. Една скулптурна творба може да се превърне в манифест, а от романизираното приключение може да се надигне революционен зов. Крачката от корумпирана естетика към корумпирано управление е много по-малка, отколкото повечето хора около мен можеха да си представят.

Люк кимна, надявайки се да е разбрал наистина. Той действително искаше да проумее за какво става въпрос, защото явно принцесата отдаваше изключително голямо значение на казаното.

Младежът си избра един плод от близкия поднос, който наподобяваше малка розова кратунка, и с любопитство я захапа. По лицето му потече син сок, което предизвика смеха на Хала и на принцесата.

Не, помисли си, вероятно никога нямаше да успее да разбере принцесата напълно.

— А какво очаквате — промърмори той — от едно необразовано селско момче?

— Мисля — отговори меко принцесата, — че за едно необразовано селско момче ти си един от най-изтънчените мъже, които познавам.

Туземната музика и песни заглъхнаха в ушите му и той изненадано се обърна към нея. Очите му се впиха в нея като ракетна установка, насочена към целта. Само за секунда между тях мълчаливо протече ток, но тя бързо извърна поглед встрани.

Дълбоко замислен за нещо, за което през последните няколко години едва се бе осмелявал да мечтае, той отново захапа плода, този път по-внимателно.

Внезапно ръката му се отпусна, сякаш го бяха простреляли. Розовата кратунка падна на земята, а Люк остана прав, загледан някъде напред с широко отворени очи. Принцесата се изправи, опитвайки се да разбере израза, застинал на лицето му.

— Люк… какво има? — той направи няколко неуверени крачки.

— Плодът ли, момчето ми? — Хала също изглеждаше загрижена. — Люк?

Той премигна и бавно се обърна към тях.

— Моля?

— Разтревожихме се, господарю Люк. Вие… — Но Трипио млъкна, когато Люк се обърна, за да се загледа на изток.

— Той идва — прошепна младежът, наблягайки на всяка сричка. — Близо е, много близо.

— Люк, момчето ми, няма да е лошо, ако ни обясниш за какво става въпрос, или ще накарам Хин да те хване и да те натъпче с очистително — каза Хала. — Кой идва?

— Имаше някакво раздвижване — прошепна Люк вместо отговор. — Някакво сериозно нарушение на равновесието в Силата. Чувствал съм го и преди, но по-слабо. Почувствах го по-силно, когато убиха Бен Кеноби.

Лия ужасено простена с широко отворени очи.

— Не, не той, не тук.

— Лия, това раздвижване на Силата е причинено от нещо по-силно от нощта — каза й Люк. — Губернаторът Есада трябва да се е свързал с него и да го е изпратил тук. Той проявява изключителен интерес да открие и двама ни.

— Кой? — почти извика неразбиращата Хала.

— Лорд Дарт Вейдър — едва чуто пророни Лия. — Черния лорд от планетата Сит. Ние… и преди сме се срещали. — Ръцете й трепереха. Тя се насили да ги успокои.

Краткият момент на мрачно съзерцание бе прекъснат от вика на един туземец. Музиката замлъкна. Танцьорите прекратиха скоковете и пируетите си, с които предизвикваха законите за гравитацията.

Тримата вождове се изправиха и се вгледаха в туземеца, който тичаше към тях. Човекът падна в ръцете на единия. Последва кратък разговор, който повече приличаше на монолог. След това вождът остави задъхания мимбанец да почива на коленете си, обърна се към множеството и бясно размаха ръце, докато предаваше съобщението на народа си.

Радостта, обхванала кауеите, бе заменена с ужас. Само за секунди добре организираното пиршество се превърна в бъркотия, с оцъклени от страх очи туземците се разбягаха на всички посоки, размахвайки косматите си ръце. Те напълно забравиха за храната, приборите и инструментите си, които преобърнаха и изпотъпкаха на земята.

Тогава вождът се приближи към гостите на празненството и каза нещо на Хала.

— Какво каза?

Тя се обърна към Люк и към другите.

— Хора. Хора в твърди черупки. Слизат насам по главния проход. Там, откъдето минахме и ние. — Тя явно бе отвратена и ядосана. — Много хора, които носят със себе си пръчките на смъртта. Те вече са убили двама кауеи, които са събирали храна близо до изхода и са се опитали да избягат.

— Имперски войници с броня — доволно прошепна Люк. — Трябва да са те, като се има предвид и другото присъствие, което долових.

— Но как е могъл Дарт Вейдър да ни открие тук долу? — поиска да узнае принцесата. — Как? — Люк се бе заслушал в нещо, което никой от другите не можеше да чуе, затова се обърна към Хала.

— Възможно ли е да са проследили пътешествието ни с всъдехода?

Хала с нежелание обмисли наглед невъзможното предположение.

— Възможно е, но много се съмнявам. Имаше много места, в които ние едва ли не преплувахме през блатото, така че не бихме могли да оставим следи. Но е възможно с усъвършенствана система за следене да са изчислили приблизителния ни курс по повърхността, използвайки онези знаци, които все пак сме оставили. Въпреки че звучи невероятно. Знам всички системи за следене, с които разполага тук Империята, и нито една от тях не е чак толкова добра.

— Дори и ако има такава система — намеси се принцесата, — как са могли да стигнат от разрушения всъдеход до входа на кауейската пещера? Как са могли да разберат, че ние сме тук долу?

— Може би са помислили, че след като всъдеходът ни е бил разрушен, сме били принудени да потърсим убежище под земята — предположи Хала. — Но все още не мога да разбера как са стигнали до извода, че сме именно в тази пещера.

— Предполагам, че аз съм причината.

Всички се обърнаха към Люк.

— Без съмнение, както аз мога да доловя присъствието на Вейдър, така и той може да открие моето. Освен това има много повече опит от мен във владеенето на Силата, така че вероятно неговите сетива са по-чувствителни. Не забравяйте, че е бил ученик на Оби-уон Кеноби. — Той хвърли поглед назад към тунела-комин, водещ към повърхността на Мимбан. — Той идва тук заради нас.

Дроидите не могат да припадат, но Сий Трипио успя да осъществи доста сполучлива имитация на това действие. Арту му се скара.

— Арту е прав, Трипио — каза Люк. — Няма никаква полза да се самоизключваш.

— Знам това… сър — отговори високият дроид, — но само като си помислих за Черния лорд, който идва насам. Дори мисълта за това е достатъчна, за да претовари сензорите ми.

Люк мрачно се усмихна.

— И аз се чувствам така, Трипио.

Другите два вожда се присъединиха към третия член на кауейския триумвират и започнаха нещо да му говорят. Речта им бе изпъстрена от многобройни жестове и ръкомахания. И тези жестове създадоха у Люк впечатлението, че обект на голяма част от разговора им са трите човешки същества, застанали наблизо.

В крайна сметка вождовете се обърнаха към тях и очаквателно впериха погледи в Люк. Той смутено се обърна към Хала за обяснение. Но не хареса особено онова, което тя му даде.

— Те казват, че след като си победил техния шампион, ти си най-великият войн тук.

— Просто имах късмет — честно си призна той.

— Те не разбират какво е това късмет — отговори Хала. — Но оценяват резултатите.

Люк се размърда. Упоритите погледи на вождовете го притесняваха.

— Добре, какво очакват да направя? Надявам се, че не възнамеряват да се бият? Копия и брадви срещу енергийни оръжия?

— В технологично отношение разликата може и да е голяма — отбеляза принцесата, гледайки го твърдо в очите, — но в други отношения туземците не им отстъпват. Те хванаха двата големи юзема без каквито и да било сложни съоръжения. И хора едва ли биха могли да се справят по-добре.

— А и те познават проходите и тунелите, Люк! Те знаят къде се намират дупките, в които се пропада, и къде подът е твърд. Силата не е геоложки феномен… Може би все пак имаме някакъв шанс.

— За самите кауеи ще е по-добре да преговарят — неубедено промърмори Люк.

— Съжалявам, Люк, момчето ми — извини се Хала след кратък разговор с един от вождовете. — Нахлуването с въоръжени сили е нещо съвсем различно от двойка заблудили се странници, появили се неизвестно откъде. Те искат да се бият. Кану — усмихна се тя — ще отсъди.

— Бих искал да изпитвам същата вяра в правната система на туземците, Хала.

— Не й се съпротивлявай, Люк. Старият Кану отсъди правилно, когато ставаше въпрос за теб, нали?

— Люк — намеси се принцесата, — нямаме къде да избягаме. Сам го каза. Ако Вейдър наистина знае, че си тук, то вероятно знае и че аз съм с теб. Той няма да се спре, докато… — Тя се поколеба, изкашля се и продължи. — Той няма да се спре, Люк. Дори ако трябва да ни последва до ядрото на Мимбан. Знаеш, че е така. Нямаме избор. Трябва да се бием.

— Ние може би трябва — съгласи се той, — но това не се отнася за кауеите.

— Те ще се бият, независимо от това какво ще правиш ти, Люк — увери го Хала. — Ние вече заявихме, че се борим срещу минната установка тук. Вождовете искат да покажем, че това наистина е така.

В главата на Люк лудешки се въртяха различни мисли. От време на време някои от тях се преплитаха, създавайки още по-голям хаос, карайки го да си мечтае само за някое тихо, спокойно местенце, където да се скрие. Но…

Беше му омръзнало да бяга.

Сега като си помислеше, те с Лия непрекъснато бягаха — още от първия момент, в който краката им стъпиха на тази планета. Изведнъж си даде сметка, че Хала, Лия и тримата вождове на кауеите тревожно очакваха да отговори нещо. Лицето на принцесата бе напълно безизразно.

И той, естествено, направи единствения възможен избор…

По време на трескавата подготовка, която последва всичко това, Люк откри, че кауеите не са чак толкова безпомощни, колкото бе предполагал. Така че не се изненада много, като научи, че туземците и преди са били нападани отгоре — както от кръвожадни хищници, така и от други племена.

Люк се улови, че вместо да им дава идеи, през по-голямата част от времето наблюдава с възхищение как кауеите се подготвят да посрещнат нападението на хората. Те се заеха с приготовленията с въодушевление и мрачно удоволствие.

Люк бе благодарен за познанията и отношението им. Това леко успокои най-големия му страх: че стотици кауеи могат да загинат, за да защитят принцесата и него самия. Почувства се по-добре, когато разбра, че те споделят неговата омраза към лъскавите фигури, слизащи от повърхността.

Благодарение на тактиката, приложена от Империята, Люк отри, че принцесата е твърде разярена, за да бъде истински изплашена. Той се постара да поощри гнева й. Всичко, което й помагаше да не мисли за Вейдър, бе добре дошло.

— Да използват енергийни оръжия срещу примитивни разумни същества — възмутено мърмореше тя. — Това е още едно сериозно нарушение на първоначалната харта на Империята. И още една причина, поради която Съюзът на бунтовниците трябва да се бори срещу Империята.

— Кауеите не биха оценили особено високо причината за възмущението ви, млада госпожице — провикна се Хала някъде отблизо, — защото те смятат, че примитивните сме ние. И ако се съди по начина, по който Грамъл и помощниците му са се отнасяли с местните племена, от социологическа гледна точка аз съм склонна да застана на страната на нашите подземни приятели…

Докато защитниците на подземията уточняваха стратегията си преди предстоящото нападение, Люк и принцесата откриха, че тяхната роля е сведена до това, да обясняват възможностите и предела на действието на оръжията, с които вероятно щяха да си имат работа. Поне, отсъди той, няма да са само копия и брадви.

Люк претегли пистолета си с ръка и се наслади на смъртоносната му тежест. Това бе едно от оръжията, отнети от Хала и юземите при залавянето им, което туземците сега им връщаха.

Хин бързо се извърна и протегна енергийната си пушка на принцесата. Той обясни на Люк, че се чувства по-добре с огромна брадва в ръце, с каквато кауеите се бяха погрижили да го снабдят. Отношението на Кий към оръжията бе по-цивилизовано и той избра да задържи пушката си. Може би обаче „цивилизовано“ не бе точната дума.

Той помагаше да заложат една мрежа, когато се чу оглушителен пукот, който приближаваше като гръмотевица иззад завоите на тунела. Според Хала в този момент нашествениците се намираха някъде по средата на пътя между подземния град и изхода на повърхността.

— Бойно оръдие единайсети калибър — заключи професионално принцесата, докато ехото от тътена заглъхваше в тунела. — Диаметърът на дулото е четвърт сантиметър, може да поддържа автоматичен огън само с нискоенергийни заряди. — Тя се напъна, за да премести тежкото оръжие, което й даде Хин, в по-удобна за стрелба позиция.

Независимо че кауеите не можеха да определят произхода на грохота толкова точно, колкото принцесата, те безпогрешно разбраха каква разрушителна сила предполага и се впуснаха в последни трескави приготовления.

Внезапно разположените по-напред наблюдатели нададоха предупредителен вик. Кауеите се разпръснаха и започнаха да изчезват от погледа на Люк: те тичаха, скачаха и се криеха дори и там, където на пръв поглед нямаше никакво укритие; потъваха в пукнатини и пролуки в земята, шмугваха се в малки отвори по тавана на пещерата, залягаха зад тънките варовикови стени.

Люк и принцесата побързаха да се присъединят към Хала. Двата юзема се запътиха към предварително определените си позиции. Дроидите се изтеглиха извън обсега на оръжията.

Хала привърши разговора си с един от вождовете и се обърна към тях.

— Колко са? — бе първият въпрос на Люк.

— Постовете не са напълно убедени — каза му тя. — Но едно е сигурно: Империята разполага и със свръхусъвършенствани изтребители. Именно от тях е дошъл изстрелът, който чухме. Имат и отряд вътре в пещерата. И ако съм разбрала добре числовата система на кауеите, трябва да са поне седемдесет войници.

— Пеша ли се придвижват? — попита принцесата.

— Да. Те просто нямат друг избор, а това е добре за нас. Тунелът е задръстен от камънаци, а и на места е толкова тесен, че става непроходим за малък бронетранспортьор.

— Това е вече нещо — отбеляза Люк, който се опитваше да приповдигне собствения си дух, както и настроението на всички останали. — Няма да се наложи да си имаме работа с подвижни ракетни установки и тежки оръдия.

— А защо мислиш, че Грамъл изобщо би решил, че има нужда от тях? — подсмихна се Хала. — Защо са му срещу нашите първобитни приятели, кауеите? Шестдесет или седемдесет имперски шурмоваци, въоръжени с енергийни пушки и лично оръжие, би трябвало да са напълно достатъчни, за да заловят няколко слабо въоръжени бегълци.

— Като оставим настрани сарказма — категорично заяви Люк, — ще ни трябва нещо повече от смелост и храброст, за да не позволим това стълкновение да се превърне в касапница за нашите приятели.

— Не съм съгласна с теб, момчето ми — закачливо се отзова Хала. — Със смелост и храброст винаги има шанс за успех.

— Дайте ми право на първия изстрел по Дарт Вейдър — изръмжа през зъби принцесата, стискайки здраво пушката си. Омразата, която гореше в очите й, рязко контрастираше с нежността на лицето й. — Дайте ми само тази възможност, не искам нищо повече.

Люк погледна надолу към нея и искрено й го пожела.

— Надявам се, че ще я имаш, Лия.

— Това ме навежда на мисълта за една ужасяваща вероятност — каза тя по-късно, докато се катереха, за да заемат местата си зад една набраздена каменна защитна стена. — Какво ще правим, ако Дарт Вейдър наистина дойде с щурмовия отряд?

— Той идва — увери я Люк.

— Силата?

Той бавно кимна.

— Освен това, както ти сама посочи по-рано, той знае, че ние с теб сме тук. Той ще дойде, за да наблюдава залавянето ни — каза младежът и добави, след като преглътна мъчително, — за да се увери, че са ни хванали живи.

Лия намести тежкото си оръжие на ръба на скалата и промълви с усилие:

— Това е нещо, което никога няма да му се удаде. — Тя леко се отпусна и откритият й взор решително се спря върху спътника й. — Ако наистина се стигне дотам, Люк…

— До какво?

— Да ни заловят живи. — Той кимна разбиращо и тя продължи. — Обещай ми, че независимо от отношението ти към бунтовниците, независимо от чувствата, които би могъл да изпитваш към мен, ще ми прережеш гърлото със сабята, която носиш на кръста си.

Люк притеснено се вгледа в лицето й.

— Лия, аз…

— Закълни се! — заповяда му неумолимо тя със стоманения си глас.

Люк промърмори нещо, което я задоволи. В този момент те забелязаха, че един кауей тихо ги вика отгоре. Хала погледна надолу от своето скривалище, което се намираше високо в стената на пещерата и малко наляво от тях.

— Вие двамата няма ли най-сетне да млъкнете? Тихо, деца… гостите идват.

В тунела се възцари пълна тишина. Люк напрягаше погледа си така, че го заболяха очните нерви, но кауеите бяха успели да се скрият просто съвършено. Само на няколко метра от него се бяха спотаили десетки от тях, но той успя да зърне едва забележими признаци само за няколко. Много по-наблизо и напълно видими за него бяха само Лия, Хала и Кий, който държеше пушката си така, че цевта й стърчеше като каменна отломка между два огромни сталагмита. Хин изобщо не се забелязваше.

Неподвижният въздух в тунела бе дотолкова изчистен от шумове и звуци, че Люк чу металните стъпки на първите имперски войници, преди да ги види. Скоро след тропота се появиха и познатите роботоподобни фигури. Скрили плътта и кръвта си зад металните ризници, войниците в далечината носеха спокойно пушките в ръцете си. Очевидно те очакваха да срещнат само слаба или може би никаква съпротива.

Докато ги разглеждаше, Люк осъзна, че кауеите са прави и че в такова тясно пространство противоенергийните доспехи ще се обърнат срещу притежателите си. Скафандрите превръщаха хората, облечени в тях, в неуязвими за повечето енергийни оръжия — с изключение на някои особено жизненоважни точки, като свивките и очите, където предпазните средства неизбежно бяха по-слаби. Но имаше нещо още по-важно: бронята намаляваше зрителното поле на войниците. Това не бе много съществено в открит бой или във вътрешността на космическите кораби, където пространството е обширно и няма особени препятствия. Но в заплетените проходи на подземията доброто зрение бе по-важно от допълнителен изстрел с пушката.

Сякаш по сигнал от двете страни на тесния проход се появиха по двама кауеи, изникнали от невидимите си укрития. И първите двама войници изчезнаха от погледа им с изненадваща скорост. Всъщност Люк не бе чак толкова изненадан. Той вече бе изпитал силата на мускулите на кауеите. Настъпи тишина, в която успя да различи хрущенето на крайниците и костите под защитната броня на щурмоваците.

Младежът трескаво очакваше да се случи нещо. Всички знаеха, че ако четиримата кауеи, избрани да отстранят войниците разузнавачи, не успееха да изпълнят задачата си както трябва, ако загубеха дори една секунда, някой от разузнавачите можеше да има време да се свърже със следващия го отряд по интерфона в шлема си. Така защитниците на пещерата щяха да изгубят най-силното си оръжие — изненадата.

Люк продължаваше да чака, когато един кауей се промъкна зад него така безшумно, че той едва не извика от изненада. Туземецът му направи знак да мълчи и лицевите му мускули се изкривиха в нещо, което вероятно бе усмивка, след което изчезна така безшумно, както се бе появил. Той остави след себе си два пистолета и две пушки — оръжието на двамата заловени имперски разузнавачи.

Люк радостно огледа малкия арсенал. Той се скри напълно зад каменната стена и свали енергийния пълнител на една от пушките, за да зареди до краен предел светлинния си меч. След това замени пистолета си с нов и се върна на мястото си до застаналата на пост принцеса.

— Трябва да занесем другата пушка на Хин — прошепна й той, наблюдавайки тунела.

— Нямаме време — благоразумно възрази тя. — А и кой знае къде е сега. Не можем да поемем такъв риск.

— Предполагам, че сте права. — Люк погледна надолу към пушката с полуизпразнен пълнител, втората, напълно заредена до нея, и двата пистолета. — Е, така поне ние ще имаме достатъчно оръжие за по-дълго време.

Най-сетне по каменния под до тях достигнаха ритмичните стъпки от металните ботуши на щурмоваците. Желанието за по-нататъшни разговори се изпари от главите им, щом основната част на отряда се появи в полезрението им. Те преминаваха предпазливо в редица от по трима-четирима души през същото тясно място, откъдето се бяха появили по-рано и двамата злополучни разузнавачи. Синьо-жълтото сияние на фосфоресциращите растения проблясваше по гладката броня и лъскавите оръжия.

Те идваха все по-близо и по-близо и Люк се изплаши, че ще стигнат до тяхната стена, преди Хала и вождовете да се разберат за момента на атаката.

Разнесе се пронизителен висок вик на кауейски. В пещерата настъпи хаос. Изпълненият допреди секунди с тишина въздух бе взривен от звуци. Люк почувства, че дори самият шум, концентриран и засилен от стените на пещерата, можеше да се окаже достатъчен, за да парализира много от хората.

Войниците, попаднали в този водовъртеж, бяха имперски щурмоваци, но не от дворцовата гвардия на императора. Това бяха мъже и жени, държани твърде дълго на един далечен, забравен от хората свят, където дисциплината и бойната подготовка бяха разпуснати пропорционално на морала. Пещерата се изпълни от виковете и писъците на хора и кауеи.

Ярките снопове светлина, изригващи от енергийните пушки, покосяваха с дива ярост всичко в тясната долна част на тунела. Люк усети, че непрестанно стреля с пистолета си. До него отекваше равномерната самоуверена стрелба на тежката пушка, с която си служеше принцесата.

Малко по-нагоре от тях Хала и Кий откриха убийствен огън по масата от объркани, плътно групирани войници. Скоро те трябваше да се поукротят и да почнат да подбират целите си по-внимателно, защото кауеите започнаха да изникват от укритията си от покрито с пясък платно и да събарят обърканите щурмоваци в скрити дупки, да изпълзяват иззад полусчупените сталагмити или да падат от пукнатините в тавана на пещерата.

Когато видя, че приятелите и противниците им се смесиха в едно, Люк се хвърли надолу по склона, хванал здраво в едната си ръка светлинния меч, а в другата пистолет. Въпреки увещанията му Лия заряза пушката си и с пистолет в ръка се втурна след него, за да се включи в ръкопашния бой.

Тя мина леко пред него и ударът й едва не обезглави един изненадан войник, който не успя да се извърне достатъчно бързо. В тунела бе дяволски опасно, защото енергийните заряди летяха наслуки във всички посоки. Люк преряза бронирания крак на един щурмовак, преди той да успее да вдигне пистолета си. След това, без да мисли, той замахна назад със сабята. Синята енергия на светлинния лъч спря пътя на един заряд, изстрелян срещу него от пистолета на имперски войник.

Люк се обърна и едва намери време да благодари наум на Бен Кеноби. Щурмовакът бе толкова изненадан от мнимото съвпадение, което бе блокирало изстрела му, че не реагира навреме. Той помисли, че оръжието му нещо се е повредило, и го пренастрои, за да отстрани възможната причина. Преди да вдигне отново пушката си, Люк го прободе в гърдите.

След това той се обърна и се хвърли в сърцето на схватката, търсейки една фигура. Най-сетне тя се показа, застанала надменно високо над биещата се тълпа.

— Вейдър! Дарт Вейдър!

Нападна го някакъв ранен щурмовак и той трябваше да се забави, за да се справи с по-непосредствената заплаха.

Но Черния лорд го бе чул. Силно изненадан, той също активира светлинния си меч и се хвърли в тълпата, опитвайки се да си проправи път до Люк.

Принцесата също се опитваше да прекоси тълпата с бой. Но тя не се стремеше да стигне до черната фигура на Дарт Вейдър, а като ястреб, който се спуска към плячката си, се придвижваше към един разкъртен в горния си край сталагмит.

Под ръководството на капитана управител Грамъл десетина щурмоваци се катереха нагоре, за да заемат позиция и да обхванат в обсега на стрелбата си цялата дължина на тунела. Те стигнаха до върха на малкия каменен хребет и се прицелиха с пушките си в тълпата. Като някакви космати снаряди Хин и няколко кауея се спуснаха върху тях от скривалищата си в горните части на пещерата.

Ръмжейки от удоволствие, огромният юзем сграбчи двама бронирани щурмоваци наведнъж и започна да ги удря един о друг, докато скафандрите им не се пропукаха на свивките. Междувременно мускулестият кауей сееше ужас и опустошение сред останалите войници.

Вейдър спря насред бойното поле и се огледа, за да прецени развоя на сражението. Той разклати заплашително юмрук някъде по посока към Люк, след което се обърна към офицера, който се олюляваше близо до него.

— Грамъл! Прегрупирай всички оцелели горе на повърхността!

— Да, сър! — откликна обърканият капитан управител и по многоканалния интерфон в шлема си нареди на оцелелите войници да се оттеглят.

Групи войници започнаха да се измъкват от боя с кауеите и да се втурват към повърхността. Люк се изненада, когато видя колко малко са останали.

Щурмоваците се оттегляха, добре групирани. В този момент един от вождовете на кауеите, скрит някъде нависоко, се надигна и даде сигнал. Заповедта му бе предадена от кауей на кауей по тунела. Няколко туземеца кауея дръпнаха едно лозово лъже. В резултат на тези техни действия един заострен сталактит, тежък вероятно няколко тона, се откъсна от основата си. Той се приземи на дъното на пещерата със страховит тътен. Половин дузина щурмоваци останаха да лежат под него, смазани от тежестта му.

Постоянно намаляващите на брой войници започнаха да изпадат в паника, да захвърлят оръжието си и да бягат с всички сили нагоре по тесния проход, развивайки възможно най-голямата скорост, която броните позволяваха. Повечето завършиха спринта си в мрежите, хвърлени върху тях от причакващите ги кауеи. Същите тези мрежи се бяха оказали ефикасни и срещу юземите. Щурмоваците, повалени от оплитащите ги нишки, изобщо нямаха шанс да се измъкнат.

Лия Органа стигна до върха на сталагмита и намести върху него тежката си пушка, която бе довлякла със себе си. Тя се постара да насочи мерника си към една облечена в черно фигура, вървяща неотклонно и без всякаква паника нагоре по тунела. Вейдър бе заобиколен от Грамъл и няколко войници. Нямаше много време. Скоро Черния лорд щеше да изчезне от полезрението й.

Тя натисна спусъка точно когато Вейдър се обърна, за да махне с ръка на няколко щурмоваци, които изоставаха от тях. В покривното му наметало се появи дупка и част от черната броня под него се разтопи. Но същинската сила на енергийния заряд не го достигна.

Черния лорд се изправи на крака и за секунда се вгледа сякаш право в очите й. След това той продължи пътя си — все така без паника, но значително по-енергично — към изхода на пещерата.

Принцесата трескаво се прицели отново и стреля… точно когато Вейдър изчезна от погледа й. Зарядът избухна в най-ниската част на тавана на пещерата, унищожавайки скалата и минералите, но без да причини каквато и да е вреда на фигурата, олицетворяваща злото.

— По дяволите! — тихо прошепна тя, ядосана на себе си. После грабна пистолета, остави пушката на върха на сталагмита и се втурна надолу, за да се включи отново в борбата.

Но вече почти нямаше в какво да се включи. Напълно зашеметени от изненадващия удар, войниците бяха разгромени. Малобройните останали щурмоваци, безпомощни и обезкуражени, се оставиха да бъдат методично посичани от ликуващите в победата си кауеи. Тези, които се опитаха да се измъкнат, бяха застигнати от точните изстрели на Хала и Кий.

Тя откри Люк, който се мяташе с широко отворени очи сред касапницата, организирана от крещящите кауеи, опитващ се да ги убеди да не нарязват ранените на парчета. Отърсил се от кръвожадното опиянение на битката, той се въртеше безпомощно. Люк се обърна към нея, когато тя го сграбчи за рамото.

— Остави ги, Люк — меко го посъветва. — Остави ги да се оправят сами.

— Но те убиват ранените! — измъчено извика той. — Погледни ги… виж какво правят!

— Да, това е доста хуманно поведение — отсъди тя. — Въпреки че имперските войници биха го направили малко по-сръчно.

— Значи одобряваш това? — обвиняващо попита той.

Момичето не отговори, а просто го изгледа, докато той не сведе очи, напълно сломен и натъжен.

— Съжалявам, Люк — меко каза тя, — но във вселената има много малко неща, които се извисяват над посредственото и незначителното. Може би само самите звезди. Хайде — подкани го Лия с ободряваща усмивка, — хайде да намерим Хин, Кий, Хала и дроидите и да празнуваме.

— Ти върви — отвърна той, освобождавайки се от ръката й решително, но без злоба. — Има нещо, което бих искал да отпразнувам тук.

Тя го изгледа как се отдалечава през останките от сражението, без да обръща внимание на клането, организирано от кауеите, потънал в собствените си скрити мисли…