Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (6)

VI.

— По-леко, моля — оплака се Люк, разтривайки ръката си, след като войникът, който ги съпровождаше по дългия тесен каменен коридор, го пусна. Докато вървяха, той се възползва от възможността да огледа влажните стени, от които се стичаше вода. На места се виждаха тъмни петна от мъх. Явно вездесъщата мимбанска влага бе проникнала и тук, в старата сграда.

— Имперското правителство би могло да инвестира някакви средства в изграждането на нови административни сгради — промърмори той.

— Защо — поиска да узнае подофицерът, който вървеше пред тях, — след като първобитните жители на тази планета са ни оставили такива удобни постройки.

— Това е храм, място за поклонение, а сте го превърнали в канцеларии и в затвор — възмути се принцесата.

— Щом Империята го е направила, значи е било необходимо — отбеляза флегматично подофицерът с тон, който напълно би удовлетворил началниците му. — Доколкото ми е известно, тази мина е изключително скъпо съоръжение. А Империята е достатъчно мъдра, за да прави икономии, когато и където е възможно — гордо заключи той.

— Това вероятно се отнася и за размера на пенсионното ви осигуряване — язвително подхвърли принцесата.

— Стига толкова приказки! Затворниците трябва да мълчат! — отсече ядосано подофицерът, раздразнен от обрата, който разговорът взе.

Те завиха зад един остър ъгъл. В края на коридора се виждаше плетеница от взаимно пресичащи се по диагонал метални пръти, които образуваха непреодолима преграда.

— Това е новият ви дом — уведоми ги подофицерът. — Докато сте вътре, можете да поразмислите върху това какво бъдеще ще ви отреди Империята.

Подофицерът плъзна ръката си по стената вдясно от него и в средата на металната решетка се появи елипсовиден отвор.

— Влизайте! — заповяда войникът, застанал близо до Люк, и го побутна с пушката си.

— Казаха ни, че ще си имаме компания — подхвърли Люк, пристъпвайки с нежелание към отвора в стената. Забележката му силно развесели скупчилите се около тях войници.

— Много скоро ще я откриете — подсмихна се подофицерът, — или тя ще ви намери.

Веднага щом и двамата затворници се озоваха в килията, подофицерът прокара дланта си по фотоклетката и изчезналите решетки се появиха отново с шумно дрънчене.

— Компания, а! — повтори един от войниците, докато се отдалечаваха по коридора. И те продължиха да се смеят.

— Не знам защо, но на мен не ми е смешно — промърмори Люк.

Всяка от металните пръчки на решетката бе с дебелината на ръката му. Той почука по една от тях с нокътя си и тя му отвърна с метален звън.

— Масивни са, не са кухи — съобщи той. — Тази килия е проектирана за нещо много по-силно от обикновените хора. Чудя се какво…

Принцесата простена, посочи към далечния ъгъл на килията и започна да отстъпва към стената зад гърба им. Под единствения прозорец, в задната част на килията, се бяха скупчили две масивни космати кълбета. Козината се повдигаше равномерно нагоре-надолу, подсказвайки, че обгръща нещо живо.

— Спокойно… спокойно — посъветва я Люк, отстъпвайки близо до нея, и сложи двете си ръце на раменете й. Тя се притисна към него. — Все още не знаем кои са те.

— Все още не знаем какво са — изплашено прошепна принцесата. — Струва ми се, че се събуждат.

Едно от огромните тела се изправи, протегна се и си прочисти гърлото, като при това издаде рев, наподобяващ изригването на вулкан. То се обърна и ги забеляза.

Люк присви очи и тръгна напред към съществото. Принцесата протегна ръка, за да го задържи, но той се освободи от нея.

— Люк, полудя ли?! Те ще те разкъсат на парчета!

Той продължи да напредва към застиналото в очакване космато тяло. Съществото не бе много по-високо от Люк, но за сметка на това имаше значително по-масивна конструкция. Косматите му ръце достигаха до земята и се влачеха по каменния под на килията. Посред лицето му стърчеше дълга зурла, която напълно скриваше устата му. Двете му огромни черни очи изпитателно разглеждаха Люк.

— Люк, не прави това, върни се тук!

Съществото, към което Люк се приближаваше, издаде някакви клокочещи хрипове на недоволство, наподобяващи буйна подземна река. Принцесата занемя и тревожно притисната към студената каменна стена, започна да се промъква към най-отдалечения ъгъл на килията.

Люк предпазливо огледа огромното създание. Трябваше бързо да се сприятелят, иначе проблемът с бягството им от Мимбан щеше да отпадне — щяха да се превърнат в купчина кълцано месо. Той протегна ръка и по особен начин докосна един от крайниците му. Погледът му нито за миг не се отклони от катраненочерните очи, впити в неговите.

С изненадваща скорост съществото отскочи назад и издаде някакви звуци. Беше няколко пъти по-тежко от Люк. Слабата светлина от преградените с решетки отвори в тавана на килията очерта яките като въжета раменни мускули, от които се спускаха необикновено дългите му ръце.

Две огромни като чинии лапи се протегнаха към Люк. Той отговори, издавайки някакви гърлени звуци. Съществото се поколеба, главата му се тресеше, муцуната му потрепера и то отново изръмжа. Люк продължи да изрича нещо неразбираемо на още по-висок глас.

Звярът се протегна, сграбчи Люк с двете си ръце и го повдигна над главата си, сякаш се канеше да го размаже на каменния под. Принцесата изпищя. Съществото приближаваше Люк до тялото си — все по-близо и по-близо… и залепи по една влажна целувка на всяка от бузите му, преди внимателно да го постави обратно на пода.

Принцесата се втренчи с недоумение в любвеобилния нападател.

— Но защо не ти откъсна главата? Ти… — тя с възхищение впери поглед в Люк, — ти си говорил с него!

— Да — призна скромно Люк. — Още докато бях във фермата на чичо си на Татуайн, обичах да изучавам чуждите светове. Това бе единственият ми начин за бягство от обкръжаващата ме действителност. И единственото образование, което получих. Това — той посочи огромното създание, което сложи лапа на главата му и дружески го разклати — е юзем.

— Чувала съм за тях, но за пръв път ги виждам на живо.

— Те са много темпераментни — каза й Люк, — затова реших, че ще е по-добре да използвам малкото, което зная от езика им, за да направим първата крачка за сближаване. — Той каза нещо и създанието му отвърна. — Ако бяхме някъде другаде, можеше и да ме убие, но изглежда, че всички затворници са съюзници.

Юземът се обърна, заклати се назад и се блъсна в стената. После се надвеси над сънливия си приятел и започна да го раздрусва. Вторият юзем също се събуди, прекатури се и сърдито се обърна към първия. Огромната му ръка замахна, но не улучи и се стовари върху стената с такава сила, че остави следа върху камъка. Той се свлече до седнало положение и започна нещо да говори на събудилия го юзем, като се държеше с ръка за главата.

— Господи! — извика Лия, осенена от прозрение. — Та те и двамата са пияни! — Най-сетне вторият юзем успя да се изправи на крака. Той изрева нещо към нея. — Не исках да те обидя — бързо добави тя.

— Доколкото успях да разбера, този, с който говорих, се казва Хин. А този, облегнатият на стената, който явно би предпочел да се намира някъде другаде, е Кий.

Той каза нещо на Хин и се заслуша в отговора му.

— Доколкото схванах, каза, че са работили в имперската мина тук, но преди седмица им писнало и започнали да чупят всичко. И тогава ги заключили тук.

— Не знаех, че Империята наема и други същества освен хората.

— Изглежда, че те двамата не са имали никакъв избор — обясни той, след като изслуша Хин. — Не може да се каже, че Империята и нейните служители им допадат повече, отколкото на нас. Опитах се да ги убедя, че не всички хора са като привържениците на Империята. И съм напълно сигурен, че ми повярваха.

— Надявам се — отвърна Лия, оглеждайки огромните дългоръки същества.

— И двамата — и Хин, и Кий — са млади, горе-долу на нашата възраст, и нямат голям опит във взаимоотношенията с имперските власти. Те са се продали — е, не може да се каже чак в робство, но струва ми се, ще е твърде благопристойно, ако го наречем така — като безправни наемни работници. Когато в крайна сметка започнали да протестират, административните служители в мините им размахали някакви документи и им се присмели. Тогава те взели апаратурата, с която работели, и се опитали да запълнят мината, вместо да копаят в нея. Според Хин единствената причина, поради която Грамъл не е наредил да ги застрелят на място, е тази, че всеки един от тях работи колкото за трима човека; а били и мъртвопияни. Изглежда, юземите — съвсем ненужно добави той — могат да имат много заплашителен външен вид. Хин смята, че Империята ще им даде още една възможност, но той съвсем не е убеден, че иска да му я дават.

Държат ги тук, защото могат спокойно да разбият обикновените килии. Ела да ги поздравиш.

Принцесата се поколеба, затова Люк се приближи до нея й и прошепна.

— Всичко е наред. Мисля, че можем да се доверим на доброто им отношение към нас. Но по-добре да не им казваме кои сме.

Лия кимна, приближи се и протегна ръка. Тя изчезна в косматата лапа. Хин й каза нещо.

— И на мен ми е много приятно — отвърна тя, бързо възвръщайки самоувереността си.

Кий изрева и хората погледнаха към другия юзем, който обясни нещо на Люк.

— Каза, че се чувства така, сякаш някой се е опитвал да му пробива главата с бормашина през цялата изминала седмица.

Лия се отдалечи от тях и пристъпи към единственото прозорче в килията. Оттам се откриваше забулена от мъглата панорамна гледка на града, а отворът бе преграден със същата плетеница от дебели метални пръти, кръстосани по диагонал.

— Сещам се за някого, на когото аз самата бих искала да пробия главата с бормашина — мрачно каза тя.

— Имате предвид Хала — отзова се Люк. — Тя не можеше да ни помогне. Ако бях на нейно място, сигурно и аз щях да избягам.

Тя го погледна и го дари с ослепителната си усмивка.

— Знаеш, че не е така, Люк. Ти си изключително предан и имаш твърде силно развито чувство за отговорност, за да мислиш за собствената си безопасност.

Тя отново погледна към забулените в мъгла покриви на далечния град.

— Ако не бяхме загубили контрол над постъпките си пред таверната, нямаше да привлечем вниманието на тези миньори. И нямаше сега да бъдем тук. Грешката е моя.

Той дружески сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

— Хайде, Лия… Принцесо. Никой не е виновен. А е забавно човек от време на време да губи контрол върху постъпките си.

Тя му отвърна с благодарна усмивка.

— Знаеш ли, Люк, бунтовниците имат голям късмет, че си с тях. Ти си добър човек.

— Да — той се обърна с гръб към нея. — Голям късмет имат.

От другия край на килията долетяха някакви гърлени звуци. Лия въпросително погледна към Люк.

— Кий казва, че някой идва насам — преведе той.

И заедно с двата юзема те насочиха вниманието си към коридора. Чуха се бързо приближаващи се стъпки. Появиха се няколко щурмоваци, предвождани от разтревожения Грамъл. Той, изглежда, се поуспокои, когато зърна затворниците си.

— И двамата сте невредими, така ли? — Люк кимна утвърдително. — Добре — заяви Грамъл с видимо облекчение. Погледът му се спря за малко върху юземите, после пак се върна към Люк.

— Виждам, че си съжителствате приятно… поне засега. Това ме радва. Опасявах се, че ще трябва да ви преместя, но щом юземите понасят спокойно присъствието ви, мисля, че ще се наложи да останете при тях. Тук ще сте в по-голяма безопасност. Случи се така, че и други проявиха интерес към вашия случай.

Люк се обърна смаяно към принцесата, която му отвърна с поглед, изпълнен с не по-малко недоумение.

— Да, предполагам, че е някой от полицията на Сиркарпъс — смело предположи Люк.

— Не точно. — Ехидните половинчати усмивки на Грамъл накараха Люк да почувства как по гърба му пролазват ледени тръпки. — Очакваме пристигането на официален представител на Империята, който ще дойде лично да ви разпита. За мен това е достатъчно. Знам кога да се оттегля. Така че няма да се допитвам до осведомителите ни на Сиркарпъс, преди той да ми нареди.

— О! — това бе единственото, което Люк успя да каже. Той се зарадва и разтревожи едновременно — зарадва се, защото измислената им история, според която те бяха избягали престъпници от Сиркарпъс, явно поне за известно време нямаше да бъде подлагана на проверка; разтревожи се, защото не можеше да си представи какво ли е казал Грамъл, че да се заинтригува един имперски представител. Може би се бяха изпуснали и се бяха издали по някакъв начин?

— С какво сме предизвикали интереса на представителя на Империята? — попита той с надежда да получи малко информация.

— И аз бях искал да знам — отговори Грамъл. Той се приближи до решетката. — Но предполагам, че няма да бъдете така любезни да ми кажете.

— Не разбирам какво имате предвид — отвърна Люк и отстъпи по-далеч от решетката.

— Мога да ви накарам да ми кажете — изрева Грамъл, — но ми наредиха да… — трябваше да се насили, за да се отдели от решетката, — да не ви закачам. Но нека това не ви изпълва с празни надежди. Струва ми се, че този представител на Империята — а той е много високопоставен — си има някакви свои планове за вас и че те ще се окажат много по-неприятни от всичко, което аз бих могъл да измисля с моите прости методи и средства.

— Все едно ни е кой ще ни разпитва — вие или някой имперски служител — сви рамене Люк, приемайки позата на обикновения уличен хитрец. — Стига да не ни изпратите обратно на Сиркарпъс. Въпреки че съм любопитен да узная защо е цялата тази шумотевица около нас.

Грамъл бавно поклати глава.

— Вие двамата наистина ме впечатлявате. Действително бих искал да ми кажете кои сте и за какво всъщност става въпрос. — Той бръкна в джоба си и извади малката кутийка с късчето Кейбърски кристал. — Но предполагам, че няма да го направите — заключи с въздишка, връщайки обратно кутийката в джоба си. — И тъй като сега ръцете ми са вързани, не мога да изтръгна тази информация от вас така, както би ми се искало. Трябва да призная, че не мога да си обясня какво намира у вас губернаторът Есада.

— Имперски губернатор… — краката на Лия се подкосиха, тя отстъпи назад, дишайки отривисто, и закри лицето си с ръце. По челото й изби пот.

Грамъл напрегнато я наблюдаваше.

— Да… Но защо това толкова ви притеснява? — Той хвърли остър поглед към Люк. — Какво става тук?

Без да му обръща внимание, Люк пристъпи към принцесата, за да я успокои.

— Съвземете се, Лия, това все още може нищо да не означава.

— Имперските губернатори не проявяват интерес към обикновените крадци, Люк — прошепна тя напрегнато. Гърлото й се бе свило на буца. — Пак ще ме разпитват… като тогава. Тогава… — Тя се освободи от ръцете му и се хвърли към задната стена на килията.

Тогава, там, на Планетата на смъртта. Имаше чувството, че в мозъка й пролазват малки черни червейчета. Спомни си за въпросите на друг имперски губернатор, Моф Таркин, за машината, която влезе в затворническата й килия. Напълно противозаконната безпощадна черна машина, създадена от имперските учени в разрез с всички законови и морални норми. Тя се приближи и протегна към нея металните си пипала, готови да изпълнят ефикасно и безстрастно всичко, заложено в нечовешката й програма.

А тя крещеше ли, крещеше, сякаш това никога нямаше да има край…

Нещо силно я удари. Тя премигна, обърна се и видя, че Люк разтревожено я наблюдава. Бавно се смъкна надолу и седна, облегнала гръб на стената. Хин полека се приближи. Огромният черноок юзем загрижено се надвеси над нея. Протегна една от безкрайно дългите си ръце и я докосна с любопитство, а дългата му гъвкава муцуна внимателно я подуши.

— Тя ще се оправи, Хин — каза Люк на извънземното на неговия език, докато помагаше на Лия да изтрие замръзналите си сълзи. — Просто се изплаши от пословичната жестокост на Империята — провикна се Люк към Грамъл. Обяснението му звучеше неубедително дори за самия него.

Грамъл пак се притисна към решетката.

— Тя е била на разпит и преди! Тя знае нещо! — възбудено настоя той. — Коя е тя? Кои сте вие двамата? Кажи ми! — Той удари с юмрук по решетката. — Кажи ми! — След това гласът му лукаво омекна: — Може би аз ще успея да се застъпя за вас пред имперския представител, който и да е той. Искам да спечеля колкото се може повече от тази история, чувате ли? Вие двамата сте билетът ми за напускане на този затънтен свят. Искам да се махна оттук и искам да получа повишението, което Есада ми обеща, искам дори и повече, стига да мога да го получа! Кажете ми кои сте и какво знаете. Ще се спазарим. Дайте ми нещо, което да мога да използвам, някаква информация, за която да мога да се пазаря, така че да не посрещна вашия мъчител неподготвен!

Люк погледна Грамъл със съжаление.

— Кои сте вие? — разярено изкрещя Грамъл, вбесен от собственото си безсилие, принуждаващо го да се моли, нещо, с което той не бе свикнал. — Защо сте толкова важни за него? Кажи ми или ще накарам да разкъсат жената на парчета пред очите ти, независимо от заповедите на Есада! Кажи ми, кажи ми, кажи ми!… Ааах!

Една огромна лапа се бе провряла през решетките и стискаше Грамъл за гърлото… почти до задушаване. С отчаяно усилие капитанът управител едва успя да се освободи. След първата лапа се подаде и втора. Един ловък войник бързо се подпря на коляното си и стреля с пушката си. Въпреки че изстрелът, който улучи Кий, бе само за сплашване, той отпрати юзема да се търкаля назад по пода. На дебелата козина се появи тъмна обгорена резка. Кий се преметна, притискайки изгореното място и стенейки тихо, с очи вперени зад решетката. Хин се приближи до ранения си приятел, огледа раната и също заплашително погледна към Грамъл. След това се приближи към решетката.

Грамъл, без да се усмихва, се дръпна извън обсега на лапите му, когато извънземното протегна ръце към гърлото му. Огромната лапа профуча във въздуха на сантиметри, докато капитанът управител разтриваше врата си. Юземът сграбчи прътите и с всички сили започна да ги дърпа в противоположни посоки.

Грамъл го наблюдаваше с почти изследователски интерес, после успокои застаналия до него подофицер.

— Вече няма опасност, Падра. Не могат да огънат тези железа. Дори и дузина юземи не биха успели да ги счупят.

Въпреки твърдата му увереност с невероятно усилие Хин съумя леко да огъне една от пръчките. След това се отказа, дишайки тежко. Той се клатеше разярено, хванал се с лапи за решетките, и хвърляше към Грамъл погледи, пълни с неприкрита омраза.

Без да иска, Грамъл въздъхна с облекчение.

— Нали ви казах — повтори той на подофицера.

— Добре ли сте, господин капитан управител? — попита мъжът иззад вдигнатото си оръжие.

— Вече съм много добре, Падра — увери той подчинения си. Грамъл демонстративно сбърчи нос. — Като изключим миризмата, разбира се. — Той небрежно се обърна към Люк. — Вие двамата трябва да сте нещо по-специално. Всеки, който може да издържа миризмата на юземите… — Той направи подигравателна гримаса и поклати глава с изненада. — Способността да оцелееш в тази воня повече от няколко минути изисква някои изключителни качества. — Хин се отзова на думите на капитана управител с безумен рев. — Продължавай, побесней от ярост — подигравателно каза Грамъл на Хин. — Щом успея да убедя директора на мината, че не си струва риска да ви връща на работа, лично аз ще ви унищожа. Естествено, след като първо ви напръскат с достатъчно количество дезодорант. — Той се обърна, за да си ходи.

В този момент Хин издаде странен звук, който бе последван от силно „фююют“, излетяло от дългата му муцуна. Огромното кълбо слюнка удари Грамъл по задната част на врата, точно над високата му яка. Той се избърса и заплашително подхвърли назад през рамо.

— Ще видиш, ухилено подобие на човек. Ще се върна за теб скоро, много скоро. — Той рязко даде знак на войниците и те заедно изчезнаха в коридора.

Хин пусна решетката и се върна назад, за да види какво става с принцесата. Тя бе припаднала и Люк я придържаше с едната си ръка. Извънземното изръмжа и Люк откликна с разбиране.

— Да, нашият тъмничар е същински принц, нали?

Вместо отговор Хин взе буца пръст от пода, повъртя я между двата си пръста и я стри на прах, който остави да се изсипе обратно на земята.

— Надявам се, че ще можеш да постъпиш с него така някой ден, Хин — съгласи се Люк, наблюдавайки юзема. — Въпреки че точно сега шансовете ни да се измъкнем оттук не са много добри, камо ли да се доберем до капитана управител.

Чу се стон и принцесата протегна ръка към Люк. Той я хвана и тя учудено отвори очи. Лия неуверено се огледа и съзря огромните очи на Хин, които я изучаваха с любопитство.

— Съжалявам, Люк. — Той й помогна да се изправи на крака. — Мисълта, че може да ми се наложи да премина отново през имперски разпит… загубих самообладание.

— Това е напълно разбираемо. Но няма да ви се наложи пак да изпитате това. Ще се погрижа за всичко.

Тя му се усмихна. Защо да го обезсърчава, като му припомня фактите.

Люк бе застанал пред единствения прозорец и изпробваше здравината на решетката му, като се опитваше да я разклати.

— Точно толкова здрава е, колкото изглежда — промърмори той. — Няма да можем да се измъкнем оттук.

— Вероятно юземите вече са изпробвали тази възможност — разсъдливо отбеляза Лия.

Внезапно малка част от стената се дръпна встрани и тя подскочи. Двата юзема се втурнаха към отвора и Люк се успокои. Преди каменният панел да се върне обратно на мястото си, в килията се спуснаха няколко плоски метални подноса с купички и чинии с нещо димящо върху тях.

Поведението на Хин и Кий не остави никакви съмнения относно съдържанието на чиниите. Те грабнаха по една и започнаха да поглъщат лакомо съдържанието й.

— Нямам много високо мнение за обноските на юземите при хранене — отбеляза Люк. — Мисля, че ако искаме да хапнем нещо, ще се наложи да побързаме, иначе нищо няма да ни оставят.

Те се спогледаха и изучиха съдържанието на останалите два подноса. Люк помириса една от купичките, сви рамене и хапна една лъжица.

— Някакъв вид задушено — реши той. — Не е много лошо за затворническа храна.

— Не забравяй — каза Лия, — че Грамъл има нареждане да ни поддържа в добро здравословно състояние. Поне докато пристигне представителят на имперския губернатор.

Люк спря да се храни и каза между две хапки:

— Е, поне можем да сме сигурни, че ако все пак успеем да избягаме, ще бъде на пълен стомах.

Люк се нахрани, изправи се и се приближи към решетките, затварящи килията им. Той се загледа в далечната каменна стена надолу по коридора, където се намираше платката, контролираща достъпа до килията. Лия спокойно го погледна.

„Ако можехме само да закрием с нещо далечната фоточувствителна платка“ — помисли си той. Погледът му пробяга по килията. Подносите, на които бе поставена храната им, бяха от гладък твърд метал. Нямаше начин да ги захванат един за друг. А и общата им дължина нямаше да е достатъчна, за да достигнат отдалечения отварящ се механизъм. Съвсем очевидно беше, че се намира извън обсега на ръцете на двата юзема.

— Трябва да закрием тази платка с ръка или нещо друго — отчаяно промърмори той.

— Или нещо друго, Люк, момчето ми.

Всички се обърнаха към неочаквания глас, особено раздразнителните юземи. Хин се втурна към прозореца, но за щастие Люк стигна там преди него.

— Не… това е приятел, Хин.

Юземът започна разпалено да му говори и да вика, но в крайна сметка се отдалечи. Люк се втурна към прозореца, сграбчи решетката и се надигна на пръсти, за да погледне навън. Оттам с усмивка го гледаше едно лъчезарно сбръчкано лице.

— Хала! — почти извика той. — Ти все пак не си ни забравила! — той се опита да види какво има около нея. — А какво стана с Арту и Трипио?

— Дроидите ти са добре, момчето ми. Що се отнася до мен, аз никога не забравям партньорите си. Освен това имам нужда от вас двамата. Така че не възприемай поведението ми твърде емоционално. Това, което ми трябва в крайна сметка, е кристалът. — Усмивката й изчезна и тя го погледна в упор. — Казахте ли нещо на това влечуго Грамъл за мен?

— Не — увери я Люк. Чу се покашляне и той забеляза, че принцесата го гледа. — Е, не е точно така — поправи се той. — Грамъл мисли, че ние сме се опитвали да продадем кристала на теб.

Хала се засмя.

— Значи затова не са ме довели тук за разпит. Грамъл винаги разбира нещата по грешен начин. Предполагам, че е взел парченцето?

— Съжалявам — Люк сведе очи. — Нищо не можехме да направим.

— Няма значение, момчето ми. Скоро ще имаме целия кристал. Веднага, щом успеем да ви измъкнем оттук.

— Но как? Имаш ли нещо, с което да взривим стената?

— Не, това би било просто загуба на време, момчето ми. Какво ще правите, смяташ да избягате оттук ли? — Тя замълча, внезапно схванала намеренията му. — Разбирам, обзалагам се, че не виждаш какво има под този прозорец, нали?

— Не, виждам само на равнището на очите си — призна Люк.

— Момчето ми, застанала съм на перваз с ширина около десет сантиметра, под който има четиридесетметров ров. От другата му страна има бариера, която ще засече какъвто и да е вид енергийно оръжие или експлозив, който някой би се опитал да пренесе дотук. Да не би да си мислиш, че се притискам толкова близо до стената, защото ми харесва миризмата на устата ти?

— Хала, ти си луда! Ами ако се подхлъзнеш?

— От мен ще остане едно малко мокро петно, Люк, момчето ми. И за пръв път, откакто всички са убедени в лудостта ми, аз не виждам нищо лошо в това да се държа наистина като ненормална. Само една луда стара жена би могла да се промъкне тук по този малък тесен перваз. Вие не трябва дори и да си помисляте за това. Не, момчето ми. Единственият път, по който можете да излезете от тук, е онзи, по който сте дошли.

Зад Люк се разнесе продължително шумно ръмжене. Хин се приближи, сложи ръка на рамото на Люк и погледна умоляващо към Хала. След това те с Люк проведоха кратка размяна на гърлени звуци. После Хин се върна навътре в килията и подхвана на тих глас оживен диалог с Кий, докато Хала колебливо ги наблюдаваше.

— За какво става въпрос? — попита тя Люк. — Не разбирам този маймунски език.

— Хин ми каза — преведе й Люк, — че ако ти успееш да ни измъкнеш от тази килия, той и Кий ще се погрижат да ни изведат от сградата.

— Мислиш ли, че могат? — попита Хала, облизвайки устни.

Люк изглеждаше доста уверен в това.

— Не бих заложил срещу два доведени до отчаяние юзема. Има и нещо друго. Ако им помогнем да избягат, те ще ни помогнат в търсенето на кристала.

— А помощта им наистина ще ни трябва — съгласи се с готовност Хала. — А виждам и причината, поради която те ще се хвърлят в борбата заедно с нас. Веднъж избягали от затвора, те не биха могли да се надяват на никаква милост от страна на Грамъл.

— Как мислиш да ни измъкнеш оттук?

Хала се нагласи по-добре на нестабилната си опора над отвесната стена и каза гордо:

— Казах ти, че съм майстор — властелин на Силата. Дръпни се настрани, млади човече.

Без да знае точно какво ще последва, Люк направи каквото му казаха. Принцесата скръсти ръце, наблюдавайки всичко скептично, но не и без напрежение.

Хала затвори очи и сякаш изпадна в транс. Люк почувства някакво раздвижване и разбра, че тя използва Силата по начин, който той никога не бе успял да овладее добре. Не бе задължително да е по-съвършен, беше… просто различен. Най-много се страхуваше, че при нейната нестабилна опора можеше всеки момент да падне от перваза на храма. Но тя остана като замръзнала на мястото си, със сбърчени от напрежение вежди.

Той чу някакво възклицание и се обърна да види какво сочи принцесата. Един от металните подноси за храна се бе издигнал над земята и бавно се носеше във въздуха из килията. Започна да се придвижва към решетката. Люк погледна към Хала. Това бе обикновен салонен трик, но той не би могъл да го направи. Повдигането на предмети бе едно от уменията, които той така и не бе успял да усвои добре. Но изглежда, това бе единственото нещо, което Хала наистина умееше да прави. Той си спомни за прибора с подправките на масата в таверната и затаи дъх.

Изпотеното й лице се изкриви от усилие, докато местеше подноса. Той се удари в решетката, Люк изтръпна при мисълта, че може да е много дебел, за да премине през която и да е от пролуките. Но подносът се извъртя, наклони се успоредно на пръчките и се промъкна през тях с лек стържещ звук. Леко потрепвайки, той продължи да се носи по коридора.

— Момче — разнесе се като ехо гласът на Хала, — трябва да ми помогнеш. — Очите й бяха все така затворени.

— Не мога, Хала — твърдо каза той. — Не умея да го правя добре.

— Налага се, момчето ми. Сама няма да мога да го задържа още за дълго. — Едва изрече тези думи, и подносът се гмурна надолу и с метален звън се удари в пода, преди да се издигне отново.

Люк затвори очите си и се опита да се концентрира само върху подноса, забравяйки за килията, за принцесата, за всичко освен за носещия се във въздуха плосък поднос от твърд метал. Някакъв познат глас му напомни:

— Не се напрягай толкова много, Люк — каза гласът. — Спомни си какво съм те учил. Отпусни се, отпусни се, остави се Силата да действа чрез теб. Не се опитвай да насилваш Силата.

Изпълвайки съзнанието си с други, приятни мисли, Люк се постара да спази съвета. Облада го чувство на щастие и той се усмихна. Подносът решително се издигна до предишната височина и продължи да следва пътя си покрай стената с по-голяма скорост.

Принцесата непрекъснато прехвърляше погледа си от Люк върху Хала и обратно. Подносът се удари в стената на коридора и започна да подскача по нея. Най-сетне стигна до отдалечената контролна платка и се обърна така, че покри образуваната в стената вдлъбнатина. Чу се съвсем слабо прищракване. Посред решетката на килията се образува елипсовиден отвор.

Хала бавно въздъхна дълбоко, заклати се и едва не падна. Успя да се хване, но подносът политна към земята. Хин и Кий затаиха дъх, същото направи и принцесата.

Люк се наведе напред и веждите му рязко се повдигнаха. Нещо подхвана подноса на сантиметър преди да се удари в твърдия каменен под, и го спусна внимателно и безшумно, докато не докосна земята.

Двата юзема първи се промъкнаха през отвора. Принцесата ги последва незабавно. Щом се намери отвън, тя се обърна и извика на Люк:

— Какво чакаш?… Хайде идвай!

Но Люк се бе върнал при прозореца.

— Добре ли си, стара жено?

— Ще бъда добре — остроумно отбеляза Хала с все още изкривено от усилието лице, — особено ако не ме наричаш така твърде често. Нямаше да мога да го направя без твоя помощ. Ти добре владееш Силата.

— Не толкова добре, колкото ти я ръководиш — меко отговори той. — Ти ми показа пътя. Имах късмет. Имал съм добри учители.

Тя се протегна през решетката и потупа ръката му.

— Много си мил, Люк, момчето ми. Тук наблизо има голям гараж за бързоходни наземни превозни средства с ремонтна работилница. След като излезете от този мавзолей, ще завиете надясно и ще минете покрай няколко панелни административни сгради. Продължете направо, докато стигнете до един канал. Завийте надясно по течението на водата. Ще минете покрай още няколко по-големи сгради. Накрая ще стигнете до машинния парк. Гаражът се намира в голямата постройка, която ще ви се падне отдясно. Ще ви чакам там заедно с дроидите.

— А какво ще правим, когато стигнем там?

— Какво ще правим ли? Ще откраднем някой наземен болид или всъдеход, момчето ми. Да не мислиш да стигнем пеша до кристала? Не и на тази планета! Ще се видим там.

— Права си — призна Люк.

— Побързай, Люк! — извика го принцесата, която очакваше всеки момент отнякъде да се появят войници. Той не й отговори и тя се втурна обратно в килията, хвана го за едната ръка и го дръпна. Той с готовност тръгна с нея, продължавайки да поглежда през рамо към прозореца, но Хала вече бе изчезнала.

В коридора се вдигна шумотевица и Люк нададе тревожни гърлени звуци.

— Какво се е случило? — попита принцесата, опитвайки се да види какво става зад ъгъла пред тях.

— Юземите са.

— Изглежда, се забавляват — колебливо предположи тя след един особено силен трясък, долетял до ушите им от дъното на коридора.

— Би трябвало да се опитаме да се измъкнем оттук колкото се може по-тихо.

— Безшумен юзем? А няма ли да поискаш и ескадра делта изтребители? — презрително изсумтя тя.

Лия вдигна подноса и го прекара пред светлочувствителната платка, след което го промуши през решетката и го пусна обратно в килията.

— Така ще има над какво да си поблъскат главите — заяви със задоволство тя. — Нека си мислят, че сме дематериализирали решетката. Това не би могло да впечатли Грамъл, но някои от войниците могат доста да се притеснят. Искам всички, които ни преследват, да са колкото се може по-изнервени.

И те двамата продължиха надолу по коридора.

Хин и Кий ги чакаха зад втория ъгъл. Първият юзем се беше изправил над отпуснатите тела на трима войници. А с един дроид в ръка се бе заел да превръща четвърти на пихтия. Беше хванал робота за единия крак и методично и равномерно го стоварваше върху човека.

Кий държеше цял наръч оръжие, вероятно събрано от разжалваните щурмоваци. Люк хвана подхвърления му пистолет, Лия последва примера му, извънземните също се въоръжиха.

Кий се ослуша внимателно, обърна се и се втурна към една далечна врата.

— Не! Не точно сега! — възрази Люк. Той се протегна да го хване, но в ръцете му останаха само две шепи тъмнокафява козина. Това явно не направи никакво впечатление на извънземното.

— Точно от това се опасявах — промърмори Люк.

На Кий му бяха достатъчни няколко секунди, за да разбие вратата и да нахълта в помещението. Те го последваха.

Обширната стая бе комуникационен център, вероятно централният пулт за целия храмов комплекс. Хий тичаше напред-назад и стреляше като обезумял с пушката, която държеше в едната си огромна лапа, а с другата унищожаваше апаратурата заедно с обслужващия я персонал, като явно му бе безразлично дали обектът е от неорганичен произход, или прави опити да оказва съпротива.

Застанал зад него, Люк се опитваше да го спре, като крещеше на юземски:

— Трябва да се махаме оттук, Кий! Чуй ме!

Но всичко бе напразно. Извънземното бе обезумяло. Люк напусна стаята. Точно когато излизаше, един енергиен заряд се заби в стената непосредствено над главата му. Той се опря на едно коляно, светкавично вдигна оръжието си и стреля, покосявайки един имперски войник в дъното на близкия страничен коридор. Лия обезвреди друг, достигнал до средата на тунела, а останалите двама се приведоха, за да потърсят прикритие, без да престават да стрелят.

— Започнаха да се появяват редовни войници, Люк! — извика Лия. — Не можем да оставаме повече тук! Трябва да се махаме!

— Виждам! — нервно отвърна Люк. Той се притисна към стената, промъкна се напред и дръпна Хин, за да привлече вниманието му.

— Хайде, Хин, за разнообразие използвай малко мозъка вместо мускулите си!

Огромният юзем заплашително изръмжа срещу него. Люк обаче не показа това да му е направило голямо впечатление.

— Знам, че цялото това място вони. Бих искал да го взривя във въздуха и да го пратя по дяволите заедно със себе си, но сме твърде малобройни.

Хин оголи огромните си кучешки зъби и сграбчи Люк за гърлото. Люк непоколебимо съзерцаваше косматата му муцуна. Внезапно ръката на извънземното се отдръпна, Хин бавно кимна и изръмжа в знак на извинение.

— Добре тогава — въздъхна Люк. — Иди да доведеш Кий.

Още един енергиен заряд се заби в камъните над тях и той се обърна да отговори на огъня. Коридорът бе започнал да се изпълва с имперски войници. Люк започна да се оттегля в дълбочината на тунела и извика:

— Хайде, Лия.

Тя изтича до него, докато той я прикриваше с непрекъснат огън. След това двамата прикриха оттеглянето на извънземните.

Веднага щом Кий излезе от стаята, страхотна експлозия разтърси комуникационния център и рамката на вратата се срути зад гърба му. От разрушената врата изригнаха пламъци и дим, които леко опърлиха кожата на гърба му, но същевременно това им помогна да се скрият от погледа на струпалите се войници.

Хин имаше изненада за Люк, която му поднесе, наблюдавайки го с любопитство.

— Светлинният ми меч! Къде го намери?

Юземът обясни, че войникът, който си го е бил присвоил, вече няма да има нужда от него.

Люк закачи бащиното оръжие на колана си, докато четиримата тичаха към предната част на сградата, оставяйки зад гърба си равни количества кръв и объркване…

 

 

VII.

 

Грамъл се втурна в коридора, следван по петите от няколко войници. Капитанът управител си пое дъх и изкрещя към скупчилите се войници:

— В името на двойната луна, какво става тук?

— Залегнете, залегнете, сър! — отчаяно му извика един от подофицерите.

— Защо, идиот такъв! — изрева Грамъл. — Не разбирате ли, че тях ги интересува да се измъкнат оттук, а не да ви избият? — Той извади пистолета си от кобура и сграбчи сержанта, застанал близо до него. — Влизай вътре — заповяда на подофицера, сочейки към комуникационния център с пистолета си — и им кажи да завардят всички изходи. Никой да не влиза и да не напуска комплекса без мое лично съгласие.

— Разбрано, господин капитан управител! — Сержантът се втурна към стаята, а Грамъл поведе вече огромния отряд от въоръжени войници по задимения коридор.

Скоро сержантът изскочи развълнуван от помещението и извика след тях, че апаратурата е извън строя, а всички служители вътре са мъртви или умират. Но Грамъл вече не можеше да го чуе. Сержантът се втурна след него.

Люк предупредително вдигна ръка, четиримата бегълци забавиха крачка и спряха.

— Това е изходът — осведоми ги той, сочейки зад ъгъла.

Пред тях се виждаше прозрачна двойна врата, водеща към сега вече привлекателната влажна земя навън. От едната страна на вратата седеше невъоръжен войник, който нещо пишеше на бюрото си.

— Те още не са уведомени за тревогата — прошепна Люк.

— Няма да е за дълго — убедено заяви принцесата. — Той не е сам. — Тя посочи към двамата стражи от двете страни на изхода. Те бяха въоръжени с най-различни бойни пособия, плюс две тежки пушки.

Люк се облегна на стената и напрегнато се замисли. От отворената врата на края на коридора до изхода имаше голямо разстояние.

— Можем да прикрием юземите — предложи принцесата. — Те могат да изнесат войника заедно с бюрото му, преди да успее да задейства алармата…

— Не — възрази Люк. — Твърде е рисковано. Ако двамата стражи са добри стрелци, те ще убият и Хин, и Кий. Може би, ако ти и аз оставим оръжията си и се престорим, че единият от нас не е добре… Или пък — продължи замислено Люк — да опитаме да вдигнем тук някакъв шум, който да привлече вниманието, и един от тях или може би двамата ще се отдалечат от алармените звънци…

Хин и Кий послушаха още около минута разговора на хората, после се спогледаха. Хин нещо изръмжа, а Кий кимна в знак на съгласие.

Разнесе се пронизителен писък, който накара Люк и Лия да подскочат. Размахвайки дългите си крайници, със заплашително насочени пушки, които в лапите им приличаха на играчки, двата юзема се втурнаха зад ъгъла като космата лавина.

Тактиката беше изумително проста, но се оказа ефективна. За момент и тримата войници се парализираха от изненада при вида на двата гиганта, връхлитащи върху тях. Униформеният войник зад бюрото объркано натисна два бутона… но нито един от тях не бе нужният.

Хин стигна до първия гард, преди той да успее да вдигне тежката си пушка. Тя стреля и проби дупка в пода. Без изобщо да се погрижи да обезоръжи войника, Хин го разкъса на парчета.

Кий вдигна цялото бюро заедно с комуникационния блок и го стовари върху седналия зад него ужасен войник. Вторият страж най-сетне успя да откачи оръжието си. Насочи го към по-близкия развилнял се юзем.

— Кий, внимавай! — извика Люк, докато те с Лия завиха зад ъгъла и се втурнаха през фоайето. Един енергиен заряд йонизира въздуха над юзема, след което експлодира в отсрещната стена. Люк повали войника с един изстрел на пистолета си.

Междувременно принцесата се бе добрала вече до двойната врата и настървено се опитваше да я отвори с ръчния механизъм.

— Нищо не става, Люк! Трябва да се задейства дистанционно. Може би оттам. — Тя посочи към разрушеното бюро.

Люк се огледа и започна да претърсва тялото на убития от него войник. На кръста му бяха закачени няколко плоски метални кутийки с размера на една човешка длан, които Люк започна да откачва.

Предприемайки самостоятелни действия, Хин издърпа шлема от главата на убития от него човек. Той я сложи на юмрука си като ръкавица и започна да удря по прозрачните врати. Въпреки огромната сила на юзема чупливата на вид материя отказа да се пропука.

— Така няма да стане, Хин — каза му най-сетне Люк, преминавайки забързано покрай него. — Високоустойчив материал… Никога няма да успееш да го пробиеш. Иди зад ъгъла. Вие също, принцесо.

Тя не възрази, а заедно с двата юзема побърза да се скрие зад ъгъла, от който бяха нападнали.

Люк настрои цифровия механизъм върху едно от металните контейнерчета, преобърна малкото цилиндърче и зареди и съответния цифров механизъм на дъното му. Той го остави точно на мястото, където двете врати се съединяваха, и хукна да се присъедини към другарите си. Минаха няколко секунди.

Взривът бе толкова силен, че им се стори, че близо до тях е паднала гръмотевица. От фоайето се подадоха зелени пламъци, които веднага изгаснаха и се превърнаха в лютив дим. Когато надникнаха зад ъгъла, те видяха, че двете врати, а и част от стената бяха изчезнали.

— Усъвършенствали са тези неща — професионално отбеляза Люк. Принцесата дори не изчака димът да се разсее. Тя вече си проправяше път към свободата сред пушещите каменни отломки. Хин и Кий я следваха в непосредствена близост.

Нов изстрел профуча над главата на Люк, той се приведе и за момент се поколеба какво да направи. Лия вече бе стигнала до дупката в стената, която зееше на мястото на вратата. Тя спря, погледна назад и разтревожено му махна:

— Хайде, Люк!

Но Люк вече бе погълнат от друго. Той коленичи на пода и докато изстрелите продължаваха да свистят около него, зареди останалите три метални цилиндърчета, които бе взел със себе си. Един енергиен заряд профуча в опасна близост до него и го накара да премигне. Люк търкулна бързо трите взривяващи устройства по коридора и се втурна като луд да догони приятелите си.

Грамъл и придружаващият го отряд замръзнаха на местата си, щом съзряха подскачащите цилиндърчета невинно да се търкалят към тях. Коридорът се изпразни с невъобразима скорост.

Люк премина през взривената врата, като продължаваше да си брои на глас. Когато стигна до шест, той се хвърли на земята и покри главата си с ръце. Вътре в храма избухнаха три титанични експлозии и разбиха на парчета модерните метални конструкции и древните камъни, които просвистяха над главата на Люк и се разлетяха на всички страни.

Когато дъждът от отломки престана, той скочи на крака и продължи да тича. Лия и двата юзема напуснаха скривалищата си зад дърветата и се втурнаха да го пресрещнат.

— Нищо не съм си счупил — увери ги той в отговор на неизречения им въпрос и отърси калта и късчетата пластмаса от комбинезона си. — Въпреки че се чувствам целият омърсен.

— Странно — напрегнато отвърна принцесата, — аз се чувствам така, когато погледът на Грамъл падне върху мен. — После погледна назад и отбеляза. — Но сега, поне за няколко минути, няма да могат да ни преследват.

Люк се обърна. Цялата входна част на храма се бе срутила. От пукнатините по стените и покрива излизаха пламъци и дим. Над града се понесе воят на сирени и алармени звънци.

Придвижвайки се с много бърз ход, те се втурнаха в указаната от Хала посока, следвани от юземите, които се стремяха да не изостават от хората. Най-сетне стигнаха до канала и побързаха да последват течението му. Скоро наближиха ремонтната база, която бе по-обширна и впечатляваща, отколкото Люк бе очаквал. Навън вече се бе стъмнило. Огромното притихнало пространство бе осеяно с огромни части от миннодобивни съоръжения и подвижни кранове, някои от които бяха захвърлени на различен етап на разруха.

— Нищо не виждам — прошепна Люк.

Принцесата, застанала до него, отново бе обхваната от съмнения.

— Мислиш ли, че може да е тръгнала, без да ни дочака?

Люк й хвърли поглед, изпълнен с възмущение.

— Тя рискува живота си, за да ни измъкне от онази килия!

— Дори истинските герои могат да се поддадат на паниката — хладно отвърна принцесата.

— Наистина ще изпадна в паника — разнесе се отнякъде нечий глас, който накара всички да подскочат, — ако не се махнем оттук, и то веднага! — Хала се появи от сянката, обгръщаща огромното хале с машинарии от лявата им страна. Следваха я два силуета — единият хуманоиден, другият не.

— Трипио… Арту!

— Господарю Люк! — извика Трипио. — Толкова се притеснявахме, че няма да успеете да се измъкнете на свобода! О!

Трипио не откъсваше поглед от огромните дългоноси фигури, застанали между принцесата и Люк.

— Не се притеснявай. Това са Хин и Кий, два юзема. Те идват с нас. — Арту нервно изпищя. — Знам, че изглеждат доста свирепи, Арту, но те ни помогнаха да избягаме. — Последва изсвирване, изразяващо задоволство.

Хала гледаше Люк с възхищение.

— Какво си направил, момче? — Откъм сградите на генералния щаб на Империята се разнесе глуха експлозия, която тя почувства по-скоро с краката си. — Изглежда, цялата мина е хвръкнала във въздуха.

— Просто се опитах да задържа за малко преследването — скромно обясни той. Последва нова експлозия, която ги накара да потреперят. В небето се извиси стълб от жълти пламъци, който проби гъстата мъгла. — Може би обаче малко съм се попрестарал.

Хала ги вкара в открития гараж и ги поведе покрай редиците масивни форми, докато стигнаха до някакво открито превозно средство на многобройни надуваеми колела. Те се покатериха в него. Хала седна зад пулта за управление.

— В началото нямах ни най-малка представа как ще включим това чудовище — каза тя. — Но вашият малък приятел се погрижи за това. Арту, хайде да тръгваме.

Възлестият Диту се претърколи напред. Той протегна една от ръцете си и вкара един от инструментите, вградени в него, в кодираната ключалка. Моторът изръмжа и веднага заработи.

— Понякога и от него има полза — принуди се да признае Трипио.

— Сигурна ли си, че можеш да караш това огромно нещо? — запита принцесата.

— Не, но мога да карам всички по-дребни неща, така че се надявам бързо да се науча. — Хала докосна нещо с пръст и всъдеходът подскочи напред със смайващо за подобно тежко съоръжение ускорение. Те просто излетяха от входа на гаража и почти премазаха няколко монтьори, които бяха излезли да проверят откъде идва шумът на включен двигател. Монтьорите се разпръснаха, а един от отвращение и отчаяние хвърли шлема си след тях. Другите се втурнаха да предупредят началниците си за случилото се.

Хала продължи да ускорява. Тя премаза и телената ограда. Само за няколко секунди разчистеното пространство отстъпи място на блатата и джунглата. Тя насочи всъдехода през мочурищата, горите и храсталаците, без изобщо да обръща внимание дали се движат върху твърда почва или подвижен торф.

След като караха като луди в продължение на половин час в пълна тъмнина, нарушавана само от многобройните фарове за мъгла на всъдехода, Люк сложи ръка на рамото на Хала, за да я усмири.

— Мисля, че вече можем да понамалим скоростта — каза той и хвърли поглед на пътя зад тях. Стига, разбира се, това да бе посоката, от която бяха дошли. Защото Хала бе направила толкова невъобразими завои и отбивки по време на безумното им препускане, че вече никой не можеше да бъде напълно сигурен в посоките.

— Да, нека намалим — подкрепи го и принцесата. — Може би след мерките, взети от Люк, не е останал жив човек, който да е в състояние да организира незабавно преследването ни.

Хала отметна кичур сива коса, който й падаше в очите, намали и постепенно спря всъдехода. Тя огледа заобикалящата ги мъгла с помощта на подвижен фенер, прикрепен към борда на откритата кабина, докато снопът светлина се спря на остров висока гъста растителност. Тя вкара всъдехода между храстите, изключи двигателя и светлините, като остави само лампите в кабината да светят.

— Готово! — възкликна изтощено и се облегна на шофьорската седалка. — Дори да са точно зад нас, а аз съм готова да се обзаложа, че не са, ще трябва доста да потърсят, докато ни открият тук.

Светлините в кабината тайнствено проблясваха в меката подвижна мъгла. Зад гърба им се чу нервен брътвеж.

— Кий се чуди дали няма да се намери нещо за ядене — каза Люк. Последва още едно ръмжене. — Хин също си задава този въпрос.

— Никога не съм срещала юзем, който да не е вечно гладен — отвърна Хала, обърна се на седалката си и посочи към задната част на всъдехода. — Там има голямо багажно отделение. Пълно е с провизии. — Тя си позволи да се усмихне самодоволно. — Доста време търсих из гаража, докато се спрях точно на тази машина. Резервоарите са напълнени догоре с гориво и можем да я караме седмици наред. Заредена е обилно с храна и с всякаква екипировка. А поне на Мимбан проблеми с водата няма, стига човек да се погрижи да убие съществата, които се въдят вътре, преди да я пие.

— Много съм впечатлена — призна принцесата. — Но как е възможно човек като теб, имам предвид без съответните пълномощия, да успее да организира кражбата на напълно оборудвано и скъпо съоръжение като този всъдеход?

— Веднага си личи, че сте чужденци — отвърна Хала. — Тук нищо, ако е по-голямо от лична ръчна чанта, не се охранява. Просто няма къде да избягаш с по-обемисти предмети. Единственият път за напускане на този свят е под контрола на Империята, а те много стриктно проверяват всичко, което пристига, и още по-внимателно онова, което напуска тази планета. Всеки може да отмъкне такъв всъдеход, или пък транспортьор. Но само се опитайте да откраднете някоя част от бормашина! Тогава крадецът просто ще бъде принуден да се върне след бягството си в един от петте миньорски града, а това значи право в ръцете на Грамъл!

Принцесата кимна с разбиране.

— Аз също съм гладна. А ти, Люк?

— Има нещо такова.

Докато Лия се опитваше да измъкне нещо за ядене, Люк се обърна към Хала.

— Как мислиш, колко път имаме до храма, където се предполага, че се намира кристалът?

— Ами според това, което ми каза туземецът… О, ето тук, по-добре ще е, ако го видиш. — Тя бръкна във вътрешния джоб на горната си дреха и извади малка картонена папка, която бе претъпкана с листа хартия. Хала прегледа всички и избра един, който разгърна пред Люк. Той разгледа чертежа на слабата светлина на страничните лампи в кабината на всъдехода.

— Нищо не мога да разбера от тази рисунка.

— Не съм художник — недоволно промърмори Хала, — а и туземецът нямаше особен талант в рисуването.

— Да, не си — отвърна Люк, като се вгледа в тайнствената фигура на старата жена. — Но що за човек си ти, Хала?

Тя се усмихна широко.

— Аз съм много амбициозна, момчето ми. Засега не ти трябва да знаеш повече… — Тя взе картата, огледа показанията на уредите на командното табло и посочи тъмнината пред тях. — С всъдехода ще ни трябват от седмица до десет дни местно време.

— Само толкова? — учудено възкликна Люк. — Нима е толкова близо до мината? Но тогава храмът би трябвало да може да се намери много лесно от достатъчно ниско летящ изтребител.

— Дори ако е възможно да бъде открит през тази мъгла — отвърна му Хала, — това няма да подтикне хората да се втурнат към мястото. Планетата е осеяна с огромно количество храмове, стотици от тях са разположени в непосредствена близост до градовете, а вероятно още повече са разпръснати сред джунглата. Защо ще им обръщат внимание? Освен това човек може да мине на пет метра от някой храм, без изобщо да го забележи.

— Разбирам — Люк се облегна замислено на седалката си. — Но какво е това място? Да не би храмът с кристала да прилича на светилището, което Грамъл използва за генерален щаб?

— Това никой не знае, дори и туземецът. Никое човешко същество досега не е виждало храма на Помоджема. Не забравяй, че туземците, изградили тези храмове, са имали стотици богове и по-малки божества. И всяко едно от тях си има свое собствено светилище. Според информацията, до която успях да се добера, а тя не е картотекирана, този Помоджема е бил древно божество, но е дарявал жреците си със способността да извършват чудеса — да изцеряват болните и други такива неща. Естествено, вярвало се е, че половината от мимбанските божества са могли да правят чудеса. Никой не искал божеството на съседа да се ползва с по-голяма слава от неговото собствено божество. Но в легендите за този Помоджема може да има и доза истина. Възможно е именно Кейбърският кристал да е в основата на тези притчи.

— Ако Есада, за когото спомена Грамъл, се добере до кристала — мрачно прошепна Люк, — той ще придобие разрушителна, а не изцерителна сила.

— Есада? Кой е този Есада? — намръщено попита Хала. Погледът й преминаваше от лицето на Люк върху принцесата и обратно. — Да не би да има нещо, което вие двамата още не сте ми казали? Губернатор? Имперски губернатор? — Хала явно се разтревожи. Люк кимна. — Преследва ви имперски губернатор? — Люк отново кимна.

Тя се завъртя в креслото си и включи двигателя.

— Експедицията се отменя, момчето ми! Край! Чувала съм да споменават какво може един губернатор да нареди да причинят на обикновените граждани. Изобщо не искам да ми се случва нещо подобно!

— Сири, Хала! Спри! — Люк се бореше с нея, опитвайки се да поеме управлението. Изключителната му физическа сила най-сетне надделя и тя изключи двигателя.

— Арту, недей да палиш мотора, преди АЗ да ти разреша.

Дроидът изписука в отговор. Хала уморено се отпусна на седалката.

— Остави, момчето ми. Аз съм само една стара жена, но все още имам пред себе си малко живот. Не искам да го пропилявам просто така. Не си струва — дори срещу шанса да получа кристала.

— Хала, ние трябва да намерим кристала. И трябва да го направим, преди Грамъл да ни залови, преди губернаторът или представителите му да пристигнат на Мимбан.

— Грамъл — промърмори разбиращо тя. — Той трябва да е разбрал значението на късчето, което е взел от вас. И вероятно затова се е свързал с този Есада.

— Така е — призна Люк, — макар че не съм чак толкова сигурен, че той или този Есада осъзнават истинската стойност на кристала. Но не бива да рискуваме. Трябва да го намерим първи, защото, ако ни заловят, те ще научат всичко от нас… независимо колко усилия ще положим, за да го запазим в тайна.

— Така е — съгласи се тя.

— И ако не успеем да избягаме заедно с кристала — продължи Люк без угризения, — ще трябва да го унищожим. Не можем да допуснем той да попадне в ръцете на Империята.

— Седем години, момчето ми, седем години съм го търсила — прошепна Хала. — Не мога да ти обещая, че ако го намерим, ще се окажа готова да го превърна в прах.

— Добре — съгласи се Люк. — Да кажем, че няма да обсъждаме това сега. Важното е да успеем да го намерим, преди Грамъл да намери нас.

— Ще ни трябва седмица или десет дена — каза му тя. — И то ако теренът не стане твърде труднопроходим и не възникнат сериозни трудности с местното население.

— Кое местно население? — учуди се принцесата. — Да не би да имаш предвид онези жалки същества, които видяхме да лазят по пода, молейки се за чашка питие в града?

— Има цели раси туземно население на Мимбан, които не са били опорочени от контакта с хората — обясни Хала. — И не всички са деградирали, колкото зеленокожите. Някои от тях могат и ще се борят. Не забравяйте, че само една много малка част от този свят е била изследвана. Всъщност никой няма точна представа какво има там — тя посочи към нощната тъмнина, — по-надалеч от близките околности на миньорските градове. Нито археолозите, нито антрополозите… никой. Има предостатъчно обекти за изследване вътре в самите градове, които осигуряват необходимата работа на малките научни групи. Те нямат време, а и не изпитват нужда да навлизат във влажната джунгла, за да правят открития. И защо ли да го вършат, след като обектите на изследване сами идват в градовете. Така че ние ще минем по места, където никой преди не е стъпвал, и вероятно ще се сблъскаме с неща, които никой преди не е виждал. Това е един жизнеспособен, развиващ се свят. А ние сме апетитни парчета месо. Виждала съм изображения на някои от мимбанските хищници. А според описанията техният начин на хранене не е много по-привлекателен от външния им вид.

Тя отново се обърна към Люк.

— Погледни под седалката си, момчето ми — Люк се подчини и видя сандъче, съдържащо две енергийни пушки и четири пистолета. — Заредени са — осведоми го тя, — а това е нещо повече от онези, с които успяхте да се измъкнете от затвора.

Люк извади двете тежки пушки и ги подаде на юземите, които можеха да боравят лесно с масивните оръжия. След това даде единия от пистолетите на Лия, другия на Хала, третия отдели за себе си, а четвъртия остави в сандъчето.

Хин започна да разглежда оръжието си. Спусъчният предпазител на този модел бе разположен много близо до самия спусък. Твърде близо за дебелите пръсти на юземите. Хин хвана оръжието с двете си ръце и започна да натиска предпазителя. Когато се счупи, юземът го изтърси настрани и с удоволствие сложи палеца си върху спусъка.

Люк колебливо насочи пистолета си към близкия храсталак. Докосна активиращия бутон и яркият сноп светлина за момент изпепели храсталака. Доволен от новото си оръжие, Люк му сложи предпазителя и го окачи на колана си.

Трябваше да направи и още нещо. Взе пистолета, който бе донесъл със себе си, и с лек удар отвори задния му предпазител. Превключи копчето от „стрелба“ на „зареждане“ и го монтира на съответните изводи в дръжката на светлинния си меч. След това се облегна и мълчаливо се вгледа в мъглата, докато древното оръжие на баща му изсмукваше енергия…