Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (5)

V.

— Уважаеми капитан управител — най-сетне успя да каже той, — не разбирам добре какво имате предвид.

— Моля ви — отвърна Грамъл, показвайки за първи път признаци на истинско вълнение, — не се опитвайте да ме разигравате. Видели са ви да разговаряте с един от местните жители — последните думи бяха произнесени с подчертано презрение, — чието присъствие не се толерира особено от имперските закони. Тя успява стриктно да се придържа към все още безопасната сфера на беззаконието. Като оставим настрана личните чувства, евентуалното й незаконно или неоснователно депортиране би могло да предизвика недоволство у някои групи от населението, които я намират забавна. Да не говорим, че би ни излязло много скъпо.

Видели са ви да й показвате малък блестящ скъпоценен камък. Предполагам, че е нещо, което сте придобили по време на нелегалния си престой на Сиркарпъс?

Мислите на Люк бяха в пълен безпорядък. Безспорно някой от информаторите на Грамъл, може би дребното, загърнато в мантия същество, с което капитанът управител бе говорил преди няколко минути, бе съзрял парченцето Кейбърски кристал, което Хала им бе показала. Но явно информаторът не бе забелязал как Хала го вади и го показва на Люк.

Грамъл и неговият шпионин мислеха, че Люк е донесъл камъка и го е показал на Хала! Това е чудесно за старата жена, помисли си той. Така тя нямаше да бъде въвлечена във всичко това.

Само за един кратък миг Люк допусна, че Грамъл може да е посветен в Силата и да е в състояние да разбере способностите на кристала, дори и да не притежава уменията и възможностите да го използва. Той бързо опипа силовото му поле и установи, че около главата на Грамъл се усещаше само обичайният вакуум, характерен за обикновените хора, следователно той изобщо не бе в състояние да оцени истинската стойност на късчето кристал. Люк се страхуваше да предаде безценното камъче на слуга на Империята.

Грамъл не беше от хората, които позволяват да им губят времето.

— Хайде, млади човече, изглеждаш благоразумен. Сигурен съм, че едва ли има смисъл да си създаваш допълнителни проблеми заради него.

— Но, повярвайте ми — упорито се опитваше да извърти въпроса Люк, — не знам за какво говорите.

— Е, ако настоявате — отвърна Грамъл, явно без да му е особено неприятно. Той отново насочи вниманието си към принцесата, която продължаваше да седи на пода и да разтрива натъртените места.

— Може би младата дама е нещо повече от делови партньор? Може би тя значи нещо за теб?

Люк високомерно сви рамене.

— Не, не, тя нищо не значи за мен.

— Чудесно — каза капитанът управител, — тогава няма да имаш нищо против онова, което ще се случи.

Той даде знак на сержанта. Окованият в бронята си войник се приближи и се наведе към принцесата. Лия се протегна, сграбчи ръката му, провря крака си под неговия и го дръпна и ритна едновременно. А докато войникът се сгромолясваше на земята, тя се втурна към вратата и извика на Люк да я последва.

Но въпреки усилията й да отключи или да я отвори по някакъв начин, вратата не помръдна.

— Губиш си времето, скъпа моя — посъветва я Грамъл. — Трябваше да му вземеш оръжието. Вратата е кодирана така, че мога да я отварям само аз, част от най-близките ми сътрудници и някои войници със съответните сензори, вградени в униформата им. Опасявам се, че не принадлежиш към нито една от тези групи хора.

Сержантът се беше изправил на краката си и вече ядосан, тръгна към нея с разперени ръце. Тя се втурна да бяга покрай него, спъна се и се просна на земята. Грамъл заплашително се надвеси над нея със свита в юмрук дясна ръка.

— Не! — извика Люк в последния момент. Ръката на Грамъл увисна във въздуха и той погледна назад към него.

— Така е много по-добре — посъветва той Люк. — По-добре е да бъдеш благоразумен, отколкото инат. Естествено аз така и така щях да намеря камъка, но търсенето щеше да ти се стори крайно неприятно.

Люк откопча един от джобовете си и бръкна в него.

— Не можеш да го направиш! — възрази един глас. Той се обърна и видя, че принцесата го гледа втренчено. Очевидно в крайна сметка тя бе повярвала поне в част от разказа на Хала. Или може би, поправи се Люк, тя просто играеше ролята на красива крадла, която не иска да се раздели с трудно придобитите блага.

— Нямаме избор.

Докато Грамъл не питаше за имена, той не виждаше смисъл сам да посочва някакви измислени или каквито и да било други. Люк разви малката кутийка и я подаде на застиналия в очакване управител.

Грамъл я огледа и зададе въпрос, за който Люк не се бе подготвил.

— Каква е кодовата комбинация?

За секунди Люк изпадна в паника. Ако признаеше, че не знае комбинацията, цялата му изкусно построена лъжа щеше веднага да се разпадне. Така че той заложи на единствения си шанс.

— Отворена е.

Двамата с Лия затаиха дъх, когато Грамъл докосна ключалката. Чу се ясно прищракване. Люк не се бе погрижил да заключи кутийката, след като Хала му я даде.

Капитанът управител Грамъл очарован се загледа в парченцето блестящ пурпурен кристал.

— Много е красив. Какъв е камъкът?

— Не зная — излъга Люк. — Нямам представа какъв вид скъпоценен камък е това. — Грамъл мрачно го погледна. — Наистина… Не съм нито бижутер, нито химик. — Това поне можеше да твърди, без да се преструва.

— Сиянието му естествено ли е, или е придобито в резултат на някаква външна обработка? — попита Грамъл. Той търкаляше камъка с пръст в кутийката, за да го огледа по-добре.

— Нямам представа. Сияеше още като се сдобих с него, така че, предполагам, е негово естествено свойство.

Капитанът управител се усмихна по начин, който никак не му хареса.

— Щом като знаеш толкова малко за този камък, защо го откраднахте?

— Не съм казал, че сме го откраднали. — Грамъл презрително се усмихна и Люк с готовност влезе в ролята си, като зае отбранителна позиция. — Добре де, откраднахме го. Беше красив, а и никога преди не бях виждал такъв. Всяко красиво и рядко нещо обикновено струва много пари.

— Каза ми, че сте се били специализирали в областта на изнудването, а не на грабежите — възрази му Грамъл.

— Камъкът ме заинтригува и имах възможност да го задигна, затова го взех — отвърна Люк с войнствена смелост в гласа.

Изглежда, правилният подход бе този.

— Има логика — съгласи се Грамъл. Той отново погледна късчето кристал. — И аз не го познавам. Не е особено впечатляващ като камък… не е шлифован, нито подготвен за разрязване. Но сте прав, че е необичаен. Дори само способността му да излъчва сияние е достатъчна, за да го определим като такъв. — Внезапно той престана да го търкаля с пръста си и отдръпна ръката си.

— Да не би да носи нещастие?

— Поне засега нищо не ни се е случило — отвърна Люк с внезапна загриженост в гласа. Нека Грамъл малко се поизпоти!

— Не сте почувствали някакво зловредно влияние, откакто е у вас, така ли?

— Не, преди да дойдем тук.

Това почти разсмя управителя.

— Мисля, че ще го дам за анализ на специалисти, преди да реша какво да го правя — продължи той бавно, като остави кутията на масата и се отдалечи от нея. После благосклонно погледна към Люк.

— Естествено, камъкът е конфискуван. Можете да сметнете, че това е глобата ви за участието в сбиването.

— Но ние сме потърпевшата страна — възрази Люк само за да поддържа първоначалната си позиция.

— Нима оспорвате решението ми? — попита заплашително Грамъл.

— Не, господин капитан управител!

— Добре. Виждам, че вие сте интелигентен млад човек. Жалко, че спътничката ви използва повече устата от главата си.

Лия го изгледа, но поне този път бе достатъчно благоразумна да замълчи.

— Мисля, че ще можем да уредим нещо. А междувременно вие двамата сте нелегално тук, на този свят, въпреки огромните усилия на Империята да запази тази установка в тайна. Затова ще бъдете задържани, докато успея да проверя достоверността на вашите твърдения. — Люк отвори уста, за да каже нещо, но Грамъл му направи знак да замълчи. — Не, не си правете труда да ми съобщавате имената си. И без това, предполагам, ще ми дадете фалшиви. Ще вземем отпечатъци от ретините ви, портрети и друга подходяща информация. Имам много връзки на Сиркарпъс както сред официалния, така и сред подземния свят. Ако те ми отговорят, че там действително сте известни като дребни престъпници, а ако се съди по това, което ми разказахте, трябва да сте добре известни, то всичко, казано от вас, ще се потвърди и нашите взаимоотношения ще бъдат установени на тази основа, и то не задължително във ваша вреда. Но ако се окаже, че никой не разполага с информация за вас, или пък изпрати друга, противоречаща на вашата история, то ще трябва да приема, че всичко, което сте ми казали, е чиста измислица. В този неблагоприятен за вас случай аз ще бъда принуден да прибягна до по-груби методи, за да се добера до истината.

Люк би предпочел да види на лицето му каквато и да е усмивка вместо безизразната маска, която си сложи, докато произнасяше тези думи.

— Но не виждам защо дотогава да не се радваме на живота. Сержант!

— Господин капитан управител! — откликна подофицерът и стегнато пристъпи крачка напред.

— Погрижете се тези двамата да бъдат отведени в ареста.

— В коя килия, сър?

— В килията с подсилени мерки за сигурност — отвърна Грамъл с непроницаемо изражение на лицето.

Сержантът се поколеба.

— Но, сър, тази килия е вече заета. Затворниците в нея са много опасни… Те вече изпратиха трима души в болницата…

— Няма значение — невъзмутимо настоя Грамъл. — Сигурен съм, че тези двамата ще съумеят да се оправят. Освен това затворниците не се бият с други затворници. Поне не много често.

— За какво говорите? — поиска да узнае принцесата, изправяйки се на крака. — С кого мислите да ни заключите?

— Ще разберете — любезно я уведоми Грамъл. Няколко войници влязоха в стаята и обградиха Люк и Лия. — Моля ви, постарайте се да останете живи, докато успея да проверя достоверността на вашата история. Ще бъда много разстроен, ако се окаже, че сте ми казали истината, а не сте успели да оцелеете сред съжителите си в килията достатъчно дълго, за да бъдете освободени.

— Но ние ви казахме истината — настоя Люк с отчаяние в гласа.

— Сержант!

Подофицерът поведе затворниците към изхода. Грамъл не обърна никакво внимание на молбите на Люк да узнае къде ги изпраща.

След като те си отидоха и в стаята настъпи тишина, капитанът управител известно време се взира в сияещото парче кристал. След това натисна едно копче зад бюрото си. Отвори се още една врата и в стаята влезе отново дребната, загърната в наметало фигура.

— Това ли е камъкът, Бот? — попита Грамъл, сочейки към отворената кутийка върху бюрото. Съществото под качулката кимна утвърдително. — Знаеш ли какъв е? — Този път фигурата поклати глава в знак на отрицание.

— И аз не знам — призна Грамъл. — Струва ми се, че младежът подценява значението на неговата необичайност. Никога не съм виждал, нито съм чувал за нещо, което поне малко да наподобява това. А ти? — Главата с качулката още веднъж отрицателно поклати глава.

Грамъл погледна към вратата, през която бяха извели Лия и Люк.

— Тези двамата може да са онова, което каза момчето, а може и да не са. Не знам. Имам чувството, че историята му е твърде подредена, твърде нагласена. Сякаш е нагаждал отговорите си към онова, което ми се искаше да чуя. Не мога да реша дали е некадърен престъпник, или изключително ловък лъжец. Нещо повече, изглежда, бе доста сигурен, че те с момичето ще успеят да установят контакт с бунтовниците на Десета или на Дванайсета планета. Нито един от нашите агенти не успя да стори това.

Изпод качулката се чу някакво откъслечно изречение.

— Знам, че бунтовниците имат някакви методи, за да различават истинските предатели от нашите хора, но въпреки това увереността на момчето ме безпокои. Не е подходяща за някакъв си жалък престъпник. А и момичето има твърде високо самочувствие за жена от нейната категория. Объркан съм, Бот. Но си мисля… мисля, че зад всичко това може да се крие нещо важно. Просто нямам достатъчно факти, за да сглобя цялата картина… засега. Това може да е от голямо значение за нас двамата.

Поласкано, съществото въодушевено кимна. Грамъл взе окончателно решение.

— Ще трябва да се свържа с по-висша инстанция. Никак не ми се иска да споделям това с някого другиго, но не виждам как може да се избегне. — Той кимна презрително с глава към вратата. — Във всеки случай винаги ще успеем да измъкнем от тях всичко важно, преди някой високопоставен да успее да се добере дотук.

Той стана от бюрото, приближи се до стената зад него и натисна едно малко копче. Част от стената се отдръпна и откри празен екран със златист цвят. Грамъл настрои още някакви бутони. От стената под екрана се подаде команден пулт, покрит с множество скали и копчета. Грамъл продължи да настройва апаратурата, след което каза в издадения напред микрофон.

— Имам съобщение от далечния космос с първостепенна важност за губернатора Ван Есада от териториално-административния свят Гандейн. — Той хвърли поглед през рамо към обгърната в наметалото си фигура, за да почерпи смелост, и бе възнаграден с едно кимване с глава.

— Повикването прието — съобщи безизразно компютърният глас.

Появиха се визуални смущения на екрана, породени от статичното електричество, после образът бързо се проясни. Според критериите на Империята Гандейн не беше много далеч.

На екрана се появи лицето на пълен мургав човек, чиято отличителна черта бе каскадата от двойни брадички, падаща на стъпала върху горната част на ризата му. Къдравата му черна коса, леко побеляла на слепоочията, а на темето боядисана във формата на оранжева спирала, обрамчваше лицето му като водорасло, полепнало по изронена от морето скала. Тъмните му очи непрекъснато шареха наоколо, а розовите му зеници бурно реагираха на светлината.

— Имам много работа — изсумтя губернаторът Есада със свинското си контраалто. — Кой се обажда и защо?

Обичайната самоувереност на Грамъл се стопи пред заплашително надвисналото над него от екрана самодоволно и властно лице. Собственият му глас прозвуча неуверено и угоднически.

— Това съм аз, губернаторе, смиреният служител на императора, капитанът управител Грамъл.

— Не познавам никакъв капитан надзирател Грамъл — каза гласът.

— Аз ръководя секретната миньорска колония на Сиркарпъс 5, сър — обясни Грамъл с надежда в гласа.

Есада замълча за момент и вдигна поглед от информацията, която изучаваше.

— Осведомен съм за операциите, предприети от Империята в тази система — предпазливо отговори той. — Каква е тази от първостепенна важност, която изисква достъп до мен? — Огромното му туловище се наведе напред. — Дано да е наистина важна, капитан Грамъл. Сега ви познах.

— Да, сър — Грамъл няколко пъти се поклони към екрана. — Става въпрос за двама чужденци, които са успели тайно да се приземят тук. Двама чужденци и едно странно парченце кристал, което те притежават. Хората са без значение, но тъй като вие, сър, сте известен като голям експерт в областта на необичайната радиация, аз си помислих, че може би…

— Не си губете времето с ласкателства, Грамъл — предупреди го Есада. — Откакто императорът разпусна сената, ние, областните управители, сме претрупани с работа.

— Разбирам, сър — бързо каза Грамъл и се втурна да вземе малката кутийка с камъка. Той го поднесе към камерата предавател, монтирана в стаята. — Ето го.

Есада впери очи в камъка.

— Странно… Никога не съм виждал нищо подобно, Грамъл. Отвътре ли се излъчва сиянието?

— Да, сър, сигурен съм.

— А аз не съм — отвърна губернаторът, — но признавам, че изглежда да е така. Разкажете ми повече за хората, от които сте го взели.

Грамъл сви рамене.

— Нищо интересно, вероятно те са двойка дребни крадци, които са го откраднали отнякъде.

— Двойка дребни крадци тайно е проникнала и се е приземила на Сиркарпъс 5? — невярващо попита губернаторът.

— Така мисля, сър. Момче и млада жена…

— Млада жена… — повтори Есада. — Чухме някакви слухове от Сиркарпъс 4 за подготовка на важна среща на ръководителите на нелегалното движение… Млада жена, казваш? Да не би да е тъмнокоса, с невъздържан характер, може би дори и малко саркастична?

— Точно така, сър — смаяно запелтечи Грамъл.

— Идентифицирахте ли ги?

— Не съм. Засега само сме ги арестували. Затворихме ги заедно с…

— Вървете в хаоса с всички тези подробности, Грамъл — извика Есада. — Дайте ми визуален портрет на тези хора.

— Веднага, сър! — отвърна Грамъл с облекчение. Той взе пластмасовото записващо устройство под формата на пръчка от бюрото си и неуверено я поднесе към екрана. — Информацията още не е обработена, сър. Смятате ли, че ще можете да разчетете образите на пръчката?

— Мога да разчета и много неща, скрити в дълбините на душата ви, Грамъл. Поставете я близо до предавателната си камера.

Управителят натисна съответното копче и постави дългата прозрачна пръчка пред екранното табло. Той задейства бутона за възпроизвеждане на запис и се появиха два двуизмерни портрета. След като почака малко, Грамъл даде команда за изобразяване на записаните образи в естествен ръст.

— Може и да е тя, в името на Силата, може и да е тя — на свой ред развълнувано прошепна губернаторът Есада. — Не познавам младежа, но той също може да е важна личност. Доволен съм.

— Важна личност, сър? Знаете ли нещо за тях?

— Надявам се да мога да се похваля с част от заслугата за залавянето и евентуалната им екзекуция — поне нейната. — Есада погледна строго към озадачения офицер. — Не бива да ги малтретирате или осакатявате, преди при вас да пристигнат компетентни хора, които да се заемат с тях, Грамъл.

— Заповедите ви ще бъдат изпълнени, сър — отвърна смаяният капитан управител. — Но не разбирам. Кои са те и как са могли да предизвикат вниманието на човек като…

— Грамъл, изисквам от вас само да ми служите, не да ми задавате въпроси.

— Да, сър — отчетливо отвърна Грамъл.

Есада продължи малко по-меко.

— Добре сте направили, като сте потърсили директна връзка с мен, макар и не поради изтъкнатите от вас причини. Веднага щом тези хора попаднат в ръцете на Империята, вие ще станете полковник управител, Грамъл.

— Губернаторе! — Грамъл напълно загуби самоконтрол. — Сър, вие сте твърде великодушен. Просто не знам какво да кажа…

— Нищо не казвайте — предложи Есада. — Така ще бъдете по-поносим. Запазете ги живи, Грамъл. Вашият път към славата или към ада зависи от това, доколко добре ще изпълните тези заповеди. При условие, че ги опазите живи и здрави, ви давам правото да правите с тях каквото си поискате.

— Да, сър, може ли…

Но губернаторът Есада вече бе забравил напълно за съществуването на Грамъл.

— Има хора, които особено ще се заинтересуват от тази информация. И естествено това ще е добре за мен, да. — Внезапно той забеляза, че връзката още не е прекъсната.

— Живи, Грамъл. Запомнете това!

— Но, сър, не можете ли да ми кажете…

Екранът загасна.

Известно време капитанът управител остана замислен неподвижно пред тъмния правоъгълник. След това той прибра екрана и контролното табло и се обърна към загърнатото в наметало същество, което изпълзя иззад масивната облегалка на едно кресло с неясни форми, поставено посред стаята.

— Изглежда, че сме се натъкнали на нещо много по-важно, отколкото и двамата сме си мислили, Бот. Полковник управител! — Той погледна към кристала в ръката си, всичките му съмнения за възможното му смъртоносно въздействие бяха пометени от видението на бляскавото бъдеще, разкриващо се пред него.

— Трябва да внимаваме.

Тайнствената забулена фигура енергично кимна…