Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (8)

IX.

Те повървяха десетина минути, след което Люк замислено подхвърли:

— Чудя се дали нямаше да бъде по-добре, ако бяхме почакали в нишата, докато Хала и юземите отидат до града да откраднат някое въже, с което да се върнат тук. Хин би могъл да ни изтегли и сам със здравите си ръце.

Лия прекрачи малка купчинка дребни камъни.

— Смяташ, че тя би се съгласила да се върне в града и би се изправила срещу Грамъл, преди да е намерила кристала?

— Но какво значение има това?

Лия му хвърли нежен поглед.

— Ти не можеш да я разбереш, нали, Люк? Тя очевидно е напълно убедена, че с помощта на кристала ще може да превърне Грамъл в жаба!

Люк изръмжа нещо в знак на несъгласие.

— Лия, тя не си измисля нещата, които казва за кристала.

— Така ли мислиш? — Принцесата подбираше внимателно думите си, стараейки се, колкото е възможно, да ги смекчи. — Замисли се малко, Люк. Хала е умна и интелигентна жена и говори убедително, но е престояла твърде дълго в този свят. Преследвала е този мит години наред. За мен е ясно, че тя вярва в свръхестествените свойства на Кейбърския кристал. Но мисля, че камъкът не притежава такива качества.

— Да, зная. Добре, може би тя наистина е малко пристрастна, но…

— Пристрастна!? — Принцесата въздъхна. — Люк, нима не виждаш, че горката жена просто се е побъркала от тези измислици? В нейните представи мечтите й са изместили реалността. Но въпреки това ние имаме нужда от нея, за да се измъкнем от тази планета.

— Кристалът не е просто една илюзия — меко възрази Люк. — Той е реалност. И ако губернаторът Есада и хората му стигнат до него преди нас…

— Есада. — Тя видимо потръпна. — Почти бях забравила за него.

— Лия, защо изпитвате такъв силен страх от имперските губернатори! — внимателно я попита той, когато продължиха пътя си. — Какво толкова е успял да ви направи Моф Таркин на Планетата на смъртта, преди ние с капитан Хан Соло да дойдем да ви спасим?

Тя обърна натежалия си от спомени поглед към него.

— Може би ще ти кажа някой ден, Люк. Но не сега, още не съм… все още не съм забравила достатъчно. Ако ти разкажа, има опасност да си го спомня твърде добре.

— Нима смятате, че няма да мога да го понеса? — напрегнато попита Люк.

Тя побърза да го поправи.

— Не ти, Люк. Не ти. Става въпрос за мен, страх ме е от собствените ми реакции. Когато и да се опитам да си спомня точно какво ми причиниха, аз просто рухвам.

Те продължиха да вървят мълчаливо.

— Кажи, не ти ли се струва, че тук започва да става малко по-светло — най-сетне каза тя с пресилено веселие в гласа.

Люк премигна и отхвърли парещите мисли, които го терзаеха през последните няколко минути, за да оцени значението на казаното от нея.

Да, наистина изглеждаше по-светло. Всъщност бе почти съвсем светло.

— Изключете си лампата — нареди й той, като същевременно натисна бутона за изключване на своята.

За момент стана тъмно. Но скоро очите им свикнаха и стана толкова светло, колкото и преди. Това бе слаба синьо-жълтеникава светлина, малко по-ярка от тази на собствения му светлинен меч.

Когато отново погледна към принцесата, той видя, че тя е застанала до стената на тунела.

— Ето тук — извика го тя, сочейки към особено ярко осветен участък от скалата. Той се наведе по-близо. Изглеждаше така, сякаш самата скала излъчваше сиянието.

— Не — възрази момичето, след като той изказа предположенията си на глас. — Разгледай я по-отблизо, ето тук. Тя заби пръсти в камъка и светлината остана по ръката й, обгръщайки шепата й с меко сияние. В нейните ръце то изглеждаше студено. След малко започна да избледнява.

— Някакъв вид растителност — съобщи му тя. — Лишеи или гъбички… не зная. Никога не съм била добра в ботаниката. Явно Хала е имала предвид, че ще намерим именно това, когато ни каза да продължим по тунела. — Тя изтърси живата светлина от ръката си и погледна надолу по наклона на бавно снишаващата се пещера. — Това тук долу е един съвсем различен свят, но той никак не ми изглежда страшен.

Те продължиха да слизат и подът на тунела започна да се изравнява. Проходът постепенно се разшири и достигна размерите на истинска пещера. Появиха се многоцветни сталактити, които минералните отпадъци бяха превърнали в рисувани украшения, покрити с фосфоресциращата растителност. От пода към тавана се издигаха сталагмити с плоски върхове. Те бяха обкръжени от непресъхващата музика на капеща вода. Малко по-напред се чу слаб ромол и те предпазливо спряха. Постепенно звукът се изясни и се оказа, че е песента на подземен поток. Той течеше паралелно на следваната от тях пътека и се превърна в техен постоянен приказлив и весел водач и спътник.

Минаха покрай една дупка в тавана на пещерата. От нея изтичаше вода, която се изливаше в бездънно езеро — гледката силно наподобяваше странен водопровод, на който липсваше една част от тръбата.

Малко по-нататък те се натъкнаха на гора от спираловидни образувания. Тези гротескно изкривени кристали хвърляха предизвикателство на гравитацията, протягайки къдравите си форми от пода, стените и тавана на пещерата. Люк изпитваше чувството, че преминават през гигантско кълбо омотана вълна. Освен това тук светлината от фосфоресциращите растения стана съвсем ярка.

Освен лишеите и гъбичните образувания се появиха и по-големи и развити растителни видове от излъчващи светлина растения, поникнали по пода и по стените. Някои от тях приличаха на провиснали гъби. Те преминаха и през висока гора от нещо, което наподобяваше бамбук, обгърнат в кварцова обвивка. Принцесата, без да иска, се блъсна в едно от стеблата и така откриха и още едно тяхно свойство.

Чу се звън. Лия изплашено отскочи встрани, след което с любопитство почука с пръсти по стеблото. Дрънченето се повтори.

— Може би е кухо — предположи очарованият Люк.

— Но дали са растения, или са минерални образувания?

— Не мога да кажа — призна Люк. Той удари друго стебло и бе възнаграден с напълно различен звън. Те си размениха усмивки и пещерата се изпълни с необработени, но жизнерадостни звуци, които пръстите им изтръгваха от естествените камбани. Те се смееха като палави деца.

В крайна сметка се наситиха на това забавление и продължиха пътя си, след като Люк отчупи две тръбички и подаде едната на принцесата. Те разговаряха, докато оглеждаха пътеката, по която вървяха.

Нямаше никакви съмнения, че бе пътека.

— Вижте, тук наоколо няма големи скали — каза той. — Очевидно са разчистили този път, за да го използват. Въпреки че не виждам никакви следи от стъпки.

— Почвата на пода е прекалено твърда — съгласи се принцесата. — Но мястото е чудесно, сякаш сме в някаква приказна страна. Много по-привлекателна от света на повърхността. Ако Мимбан някога бъде населен официално, според мен всички ще трябва да дойдат да живеят под земята. — Тя направи чудесен пирует, очевидно вдъхновена от напълно искрено удоволствие. — Тук е толкова спокойно и чисто, че аз почти…

Изречението й завърши с вик на ужас, защото момичето започна да пропада надолу.

Люк се хвърли напред по очи и отчаяно протегна ръка, за да я хване. Лия го улови малко над китката. Но захватът й се изплъзваше: най-накрая успя да се вкопчи и задържи. Увисна така, хваната за ръката му, като се люлееше над бездната. Люк усети, че краката му се плъзгат, докато се опитваше да намери опора в твърдата почва.

— Няма да мога да се задържа… Люк — прошепна ужасено момичето.

— Хванете се и с другата ръка — каза той през стиснати зъби. Тя протегна лявата си ръка и я обви около лакътя му. Това раздвижване го накара да се хлъзне още няколко безценни сантиметра по-надолу.

Близо до тях стърчеше голям сталагмит. Ако надеждите му не се оправдаеха и се окажеше, че и той бе образуван върху скалистата кора, през която бе пропаднала принцесата, те и двамата щяха да паднат долу и да ги последва съдбата на чудовищния червей. Всички мускули и жили по тялото му се напрегнаха до краен предел и той леко се помести към пилона. Люк пусна безценната опора, която лявата му ръка бе намерила на земята, и обгърна каменната колона. Това спря падането на предната част от тялото му, но сега пък имаше опасност да изпусне ръката на принцесата.

Успя някак си да се придвижи малко по-назад по земята, използвайки сталагмита за опора, като при това в гърдите и в корема му болезнено се забиха безброй малки камъчета. Той продължи да се придвижва назад и се изправи до седнало положение, опрял се с левия си крак в оголената скала. Сега вече другата му ръка бе свободна и той можеше да хване с нея китката на принцесата.

Люк натисна с левия си крак, опънатите му мускули потрепваха от напрежение. Тялото на принцесата се показа от дупката и започна да се приближава към него. Чу се лек трясък и сталагмитът тръгна да се пропуква в основата си. Люк премести десния си крак успоредно на левия зад колоната и се отблъсна с всичка сила.

Принцесата политна към него. Секунда по-късно разклатеният варовик поддаде и силата на тласъка при падането му запрати Люк към черната бездна. Принцесата се търкаляше в обратна посока и успя да хване ръката му, като с тежестта си преустанови падането му. Люк също се претърколи на безопасно разстояние от дупката и задъхано се отпусна на гърдите й.

Те дълго останаха да лежат така, сякаш времето бе спряло. Очите им се срещнаха и погледът, който си размениха, би могъл да изпълни цели светлинни години.

Принцесата бързо се отдръпна, седна и започна да изтупва костюма си. Комбинезонът й се беше раздрал, докато се бе влачила по неравния край на дупката и каменното покритие на пода. Люк се облегна на стената и се опита да разтрие изтръпналата си дясна ръка.

— Може би в крайна сметка — подхвърли тя — подземният свят да не се окаже най-подходящият за заселване на тази планета.

Те безмълвно се изправиха на крака. Люк вървеше напред и опипваше пода, докато заобиколиха дупката, зейнала в привидно твърдата почва под краката им. Пред погледа им зееше кладенец, неотстъпващ по дълбочина на трелския.

Люк се поколеба за миг, когато парче земя сякаш поддаде под тежестта му. Той се огледа и посочи към поточето, което продължаваше да следва пътя си.

— Там подът изглежда по-устойчив.

— Той изглеждаше устойчив и там, където пропаднах — припомни му принцесата. Люк погледна към тавана. Точно над дупката и пространството непосредствено пред нея висеше някакво издуто кълбо. А над поточето и от лявата му страна от тавана стърчаха сталактити.

— Мисля, че ще бъдем на сигурно място от другата страна на потока — каза той.

Но дори и след като пресякоха водата, Люк продължи да опипва бавно и внимателно пода пред тях, преди да стъпят върху него. Принцесата го следваше, хванала се за лявата му ръка. Скоро успяха да заобиколят кладенеца и надвисналата над него топка. Сталактитите отново изпълниха цялото пространство под тавана.

За собствено спокойствие той откачи меча си от колана. Задейства го и заби светлинния лъч в земята пред тях. Камъкът започна да съска и да се издува, докато се топеше около синьото острие. Люк изтегли меча и го изключи. Наведе се, вдигна малко камъче и го хвърли в образувалата се дупка. То се удари в дъното с успокоителна бързина.

Те продължиха да вървят вече по-спокойно, но очарованието от красотата на чудния подземен свят значително бе намаляло.

— Дано скоро да намерим изхода — каза Люк.

Но вместо да започне да се изкачва нагоре, както те се надяваха, пътеката не промени нивото си. Дори напротив, изглежда, леко се спускаше надолу. Тунелът пред тях продължаваше да се разширява. Те направиха остър завой и се озоваха пред смайваща гледка.

Пред тях се простираше обширно подземно езеро. Въпреки фосфоресциращите растения езерото беше толкова огромно, че не можеха да видят другия му бряг. Водата беше черна като мислите на императора.

Разчистената пътека, по която вървяха, зави надясно. Тя продължаваше до брега на езерото, за да изчезне под водата, на около метър от стената.

— Предполагам, че това обяснява защо не сме попаднали на никакви следи от кауеи — отсъди Люк. — Тази част от пътя е под водата. Вероятно равнището на езерото често се покачва и спада в зависимост от количеството валежи на повърхността.

Той продължи по подводната пътека, докато не се потопи до кръста, след което се върна.

— Няма смисъл. Много е дълбоко.

— Но ние трябва да продължим, предполагам — отбеляза принцесата, която се взираше с явно нежелание в черната повърхност на водата. — Нищо няма да спечелим, ако се върнем назад. Продължаваме ли да се движим тридесет и един градуса на изток?

Люк погледна компаса си.

— Малко по̀ на юг сме. Може би пътеката прави завой на другия бряг. Или поне се надявам да е така. Но в известен смисъл езерото е добър знак. Може би това означава, че земята на другия бряг започва да се издига нагоре, след като тук се е събрала толкова много вода. Чудя се колко ли е дълбоко всъщност?

— Не може да се каже — отвърна принцесата. Тя влезе във водата, наведе се напред и опипа с крак част от невидимото дъно. — Доста стръмно се спуска надолу.

Люк гледаше покрай нея. От другата страна на потока, чието течение бяха следвали, имаше малка горичка от водни растения, вероятно подхранвана от постоянния приток на свежи хранителни вещества. Огромните им листа, които плуваха по черната повърхност на водата, бяха обагрени в матов жълто-кафяв цвят. Те бяха кръгли и леко заострени в двата края, където върховете им се срещаха.

— Нали не мислиш, че бихме могли да плуваме на едно от тези неща? — попита Лия.

— Нямам намерение да плувам — отговори й Люк, запътвайки се към горичката. Той прескочи потока и се приземи на другия му бряг. Наведе се и видя следи от прекършени стебла близо до нивото на водата.

— Изглежда, че някои от тях вече са били откъртени. Вероятно кауеите ги използват за същата цел.

— Или пък сами са се прекършили — промърмори принцесата, но толкова тихо, че той не я чу. Тя отиде при него.

Люк с любопитство стъпи на едно от огромните листа. Диаметърът му беше около два и половина метра. Когато отпусна тежестта си върху него, листото поддаде, но не се прекърши и кракът му не проби през него.

С несигурна стъпка той се премести изцяло върху листото. Падна и коленете му потънаха в меката повърхност, която обаче го издържа. Със здраво стиснати устни той подскочи във въздуха и се стовари с всички сили обратно на колене върху листото. То се огъна и го потопи до кръста във водата, но после възвърна първоначалната си форма.

Убеден, че листото може да ги издържи, докато прекосят езерото, Люк се претърколи до края му и го огледа. Имаше достатъчно светлина, за да види стеблото, което придържаше листото към дъното на езерото. Беше дебело колкото ръката му.

— Ще отрежа това стебло — съобщи той.

Принцесата го изгледа с недоверие.

— Как ще го направиш? Със сабята си? Не знаех, че може да функционира и под водата.

Той тържествено погледна към нея.

— Трябва да е така!

Той се спусна от ръба на листото и се намери в студената вода. Люк задейства меча си и го потопи под повърхността. Ледената вода закипя и от нея изскочиха безброй мехурчета, но твърдото синьо светлинно острие продължаваше да блести в черното езеро, без да дава каквито и да е било признаци за проблеми във функционирането.

Люк си пое дълбоко дъх и изчезна в черните дълбини.

За щастие светлината от меча бе достатъчна, за да може да види стеблото. Бяха му достатъчни само една-две секунди, за да пререже твърдата кора. Забеляза с интерес, че листото се стесняваше и не бе съвсем плоско отдолу, в средата му имаше вдлъбнатина. Това щеше поне да им създаде илюзия за стабилност.

Той отново изплува на повърхността, пое си дъх и след като изключи меча, избърса водата от очите си. После го прикрепи към колана и хвана вече свободно плуващото листо и го приближи до брега.

Люк още веднъж използва меча, за да изреже малка дупка в задната част на листото. След това с помощта на късо спасително въже го прикрепи към един от сталагмитите на брега.

— Това може да ни послужи за гребла — извика му принцесата. Тя беше малко по-нагоре и по-надалеч от бреговата линия. Люк отиде при нея.

Там имаше многобройни селенови кристали, които се спускаха от тавана. Всички бяха по-високи от един човешки ръст и дебели няколко сантиметра. Полепените по тях фосфоресциращи растения ги уподобяваха на църковни стъклописи, обагряйки острия като нож минерал в червен ореол.

— Твърде са красиви, за да ги чупим — промълви възхитеният Люк. — Но вие сте права… От тях ще станат чудесни гребла. — И като използва пак безценния си меч, той отсече четири плоскости с подходящи размери и ги оформи със синия лъч така, че да бъдат удобни за хващане. След това те ги пренесоха до водата и внимателно ги поставиха в кафеникавата лилия, която, както те се надяваха, щеше да ги пренесе през водното пространство.

— Готова ли сте? — попита той накрая. Лия се поколеба и погледна към часовника на ръката си.

— Вървим вече в продължение на шестнадесет часа, Люк. — Тя посочи към езерото. — Ако наистина ще трябва да прекосим всичко това, предпочитам да го направим след един хубав нощен сън.

— Или дневен сън — съгласи се Люк. Нямаше как да разберат дали беше нощ или ден в света над тях.

Той намери едно позагнило листо от водната растителност, изоставено на брега, и го примъкна малко по-нагоре. Можеше да се превърне в приемливо ложе.

— Вие спете първа — предложи й той, след като се изтегнаха на меката постелка, — аз още не съм толкова уморен. — Тя кимна и се опита да си намери удобно положение върху влажното листо.

След две минути и двамата бяха потънали в дълбок сън…

Люк се събуди пръв, стресна се, седна и забързано се огледа на всички страни. Стори му се, че е доловил някакво движение, но нищо не се виждаше, чуваше се само равномерният ромон на поточето, което се вливаше в езерото, и капането на водата от тавана във водната площ.

Той погледна часовника си и събуди принцесата. Тя разтърка още сънените си очи и попита:

— Колко дълго сме спали?

— Близо дванайсет часа. Изглежда, аз също съм бил изтощен.

Те отвориха няколко нови опаковки концентрирана храна и лакомо се нахвърлиха върху нея. Люк донесе вода в една сгъваема чаша. Хранеха се близо до прозрачния поток и наблюдаваха непрестанното движение на водните буболечки.

— Никога не съм допускала, че концентратите могат да бъдат толкова вкусни — отбеляза принцесата, довършвайки едно кубче, което преглътна с няколко глътки вода.

— Апетитът ми значително ще се подобри, когато отново видим слънчева светлина — отзова се Люк.

След като вече нямаше с какво да извинят забавянето си, той се изправи и се взря във водната повърхност.

— Надявам се, че това езеро не е толкова обширно, колкото изглежда. Не обичам да пътувам по вода.

— Нищо чудно — откликна принцесата, която знаеше, че на пустинния свят на Татуайн, където Люк бе израснал, обширните водни пространства бяха също толкова редки, колкото и вечнозелените растения.

Те мълчаливо се качиха в листото лодка. Всеки от тях хвана по едно от селеновите гребла. Люк отвърза въжето от сталагмита, нави го отново и го закачи на колана си, след което се отблъснаха от брега. Лодката се плъзгаше по спокойната повърхност на езерото като по масло.

Люк изпитваше истински ужас, докато гребяха през водното пространство, което приличаше на бездънен кратер. Всъщност дъното може би беше на не повече от метър дълбочина, но черната вода изглеждаше направо бездънна.

Страховити видения изпълниха главата на Люк подобно на водните насекоми в потока. А какво щеше да стане с тях, ако езерото се простираше на стотици километри? Или пък ако се разклоняваше в няколко посоки? Без ясно очертаната пътека те можеха лесно да се загубят, и то завинаги.

Най-добрата възможност, която имаха, бе да се придържат към стената от лявата им страна, където се бе загубила и пътеката. Изглеждаше невероятно пътят да минава през средата на езерото — много по-логично бе тя да следваше стената, където вероятно бе и по-плитко.

Той си представяше какви ли не ужасии. Може би някъде посред езерото имаше огромен подземен водопад, който безжалостно щеше да ги осъди на самотна смърт върху скалите, до които никога не се бе докосвала дневна светлина. Но спокойното им пътешествие постепенно попритъпи тези въображаеми страхове, например за водопада. При прекрасната акустика в пещерата те отдавна щяха да са чули далечното му бучене.

След около час бавно и мъчително гребане той откри, че вече не го интересува какво ще намерят на другия край на езерото, стига изобщо да се доберат до него.

Раменете и ключиците започнаха да го болят постоянно. Знаеше, че за принцесата всичко бе също толкова, ако не и още по-мъчително. И въпреки това тя нито веднъж не се оплака, нито го укори за нещо, докато продължаваха с агонизиращо бавни усилия да напредват по водната повърхност. Възхищавайки се на издръжливостта й, той се чудеше дали изпитанията, през които вече бяха минали на Мимбан, не са я направили по-снизходителна. Не можеше да каже със сигурност, но въпреки всичко бе благодарен за това.

— Защо не си починете, принцесо — предложи й той най-накрая. — Ще греба малко сам.

— Не ставай смешен — отвърна му меко, но неотстъпчиво тя, въпреки че от думите й не лъхаше ентусиазъм. — Ще бъде глупаво да се местиш напред-назад върху това нещо. И без това не съм твърде уверена в неговата издръжливост. А ако стоиш на едно място, ние просто ще се въртим в кръг. Стой, където си, и си пази силите.

Люк отстъпи пред здравия разум, който, макар и не толкова привлекателен като галантността, бе нещо много по-практично. От време на време спираха да си почиват. Половината ден премина еднообразно, без да успеят да съзрат отвъдния бряг. Те спряха посред неподвижната вода, за да похапнат отново от разноцветните кубчета.

Много далече напред Люк забеляза, че от тавана на пещерата се спускаха сталактити с размери, надвишаващи всичко видяно до този момент. Някои от тях вероятно тежаха по няколко тона. Имаше тънки и дълги — дълги десетки метри, с дебелина не по-значителна от човешки палец. Всички бяха игриво обгърнати с луминесцентни гъбички и лишеи, които изпълваха огромното помещение с приятна жълто-синкава светлина.

Той си спомни за това, което Хала му бе казала за водата, и се усмихна. Беше излязла напълно права! Имаше нещо мистериозно в това да потопиш чашата си в черната течност и да чакаш да се напълни, защото цветът на езерото беше толкова богат, плътен и постоянен, сякаш чернотата бе свойство на самата вода.

А водата бе по-чиста и по-свежа от всяка друга, която Люк бе вкусвал до този момент. Докато мълчаливо се хранеха, той се замисли за това колко му липсва малкото поточе, което ги бе довело дотук. Постоянното му звънливо ромолене го бе окуражавало. Сега те трябваше да се примирят с периодичните и далеч не толкова жизнерадостни звуци на капещата вода от сталактитите над главите им.

След като свършиха обеда си, те продължиха да гребат. Няколко часа по-късно, макар и неуверено, Люк предупредително сложи ръка на рамото на принцесата и я накара да спре да гребе.

— Какво има? — шепнешком попита тя.

Люк се взираше в абсолютно неподвижната гладка повърхност на езерото.

— Чуйте.

Лия се заслуша, тревожно оглеждайки водата на бледата светлина. Чу се някакво слабо капене.

— Това са водните капки, падащи от тавана — дрезгаво каза тя.

— Не — настоя той. — Много са непостоянни. Капките от сталактитите падат равномерно.

Шумът престана.

— Вече не го чувам, Люк. Трябва да е било капеща вода.

Люк тревожно огледа черната огледална повърхност, по която се движеха.

— Сега и аз не го чувам.

Той взе селеновото си гребло, потопи го във водата и продължи да гребе. От време на време спираше, за да се огледа от двете страни. Но поне засега зад тях нямаше нищо, освен собствените му страхове.

Нервността му се предаде на принцесата. Но тя бе започнала да се успокоява, когато той отново вдигна ръка.

— Спрете.

Тя вдигна греблото си над водата, но този път с леки признаци на отегчение.

— Ето го пак — напрегнато каза той. — Не го ли чувате, Лия? — Люк се обърна и видя, че тя бе приковала поглед в нещо във водата. Устата й бе широко отворена, но тя не можеше да издаде нито звук.

Но можеше да покаже какво вижда. Люк инстинктивно се пресегна за светлинния си меч дори преди да забележи следата от огромни мехурчета, която заплашително и зловещо като снаряд се носеше към тях.

Той внимателно се премести в задната част на лодката и зае стабилна позиция, опрян на едното си коляно и стиснал меча в дясната ръка.

Мехурчетата изчезнаха и за момент не се появиха отново.

— Може би… може би си е отишло — напрегнато прошепна принцесата.

— Може би — съгласи се Люк с половин уста.

То изплува на повърхността.

Бледа безформена маса, излъчваща фосфоресцираща светлина, на цвят тя не се различаваше много от огромната уондрела. Но в сравнение с езерния дух червеоподобното същество бе нещо съвсем обикновено.

Чудовището постоянно променяше формата си, в която не можеше да се различи нито лице, нито нещо друго по-определено. То протягаше късите си белезникави пипала над повърхността на водата. Те блестяха ярко на бледата пещерна светлина. На Люк му се стори, че тялото на звяра е относително прозрачно и че вижда някакви странни спираловидни форми във вътрешността му.

Един потрепващ бял крайник се протегна и замахна към крехкия плавателен съд. Люк насочи меча си към него. Синият лъч премина изцяло през светещата плът. Мечът не нанесе на чудовището никакви видими увреждания, но безформената маса прибра пипалото си обратно.

Но ето че друго извиващо се пипало се стрелна към Люк, този път обаче той успя да го посече. Светлинното острие мина право през плътта на чудовището. От вътрешността на животното не потече никаква кръв или друг вид секрет. Чу се само как гуменият крайник се пльосна във водата, след което над езерото отекваха само възгласите на Люк, който отчаяно се бореше със звяра. Иначе сражението с адското изчадие протичаше в почти пълна тишина.

Всеки път, когато чудовището се хвърляше, към тях, Люк парираше нападението му със сабята си. Всеки път пипалото се свиваше и се прибираше обратно в извисилото се над водата светещо туловище, без да понесе някакви видими поражения.

Един от крайниците на животното се промъкна и хвана Люк откъм гърба, докато той се опитваше да пререже едно от другите му пипала. То го метна встрани и принцесата изпищя. Той успя някак си да се задържи за извития край на лодката им. Тежестта му накара листото леко да се наклони към него, но за щастие природата го бе дарила с прекрасни плавателни качества и то не се преобърна.

Лия успя да го прехвърли наполовина обратно на борда. Но в този момент нещо го хвана отдолу и дръпна под водата. Принцесата едва съумя да го пусне, за да не го последва.

Тя прекара няколко тревожни мига, без да зърне нито следа от Люк. После той изплува съвсем наблизо, като се отърсваше и плюеше вода на всички страни. Огненият му меч проблясваше под повърхността, докато се извиваше и съсичаше нещо невидимо. Съществото отстъпи за известно време, което бе достатъчно за Люк, за да се покачи отново върху лодката. Мечът му минаваше в опасна близост до принцесата и собствените му крака, докато разрязваше плътно обгръщащите ги бледи пипала. Но той продължи да го размахва, докато и последният змиеподобен крайник не изчезна от взора им.

Люк падна на колене в лодката, от него се стичаше вода, а той все още продължаваше да кашля и да плюе онова, с което се беше нагълтал. Той се опита да обхване всичко наоколо с един поглед.

— Виж! — възкликна Лия.

Люк отново съзря следата от мехурчета, подскачащи във водата, само че този път те се отдалечаваха от листото им. Постоянното им бълбукане продължи още няколко минути, след като самите мехурчета вече се бяха загубили в далечината.

Напълно изтощен, той легна по гръб и се загледа в покрития с кристални игли таван.

— Ти успя, Люк. Прогони го!

— Не съм толкова сигурен — той едва си поемаше дъх и изобщо не се чувстваше като победител. — Може би просто това нещо се е уморило и затова се оттегли. — Той огледа изпитателно светлинния си меч. — Може пък да е решило, че енергийният лъч не е достатъчно вкусен.

Люк закачи оръжието обратно на колана, седна със стон и обви коленете си с ръце. От косата му се стичаха тънки струйки вода, които капеха по лицето му.

Лия се приближи до него и неуверено протегна ръка, за да докосне ръката му. Той я погледна и се изкашля. Тя седна. И изведнъж започна да крещи. Люк се огледа, но наоколо нямаше нищо.

Принцесата се наведе напред, закри устата си с ръце и продължи да пищи. Приглушеният й вой не спря няколко минути. Когато най-сетне млъкна, се обърна към него без капка съжаление за стореното.

— Мисля, че вече съм добре — каза тя, като си налагаше да изглежда спокойна, после въздъхна дълбоко: — Просто си мисля… готова съм да напуснем това място, Люк. — Гласът й леко се повиши. — Готова съм да тръгваме.

— Повярвайте ми, Лия — отвърна той, като я хвана за ръката, — аз копнея да се махнем оттук не по-малко от вас.

Те се спогледаха безмълвно. След това всеки от тях хвана по едно гребло и продължиха заедно да гребат в черната вода.

Независимо от опасенията на Люк, че фосфоресциращият им враг може да ги нападне отново, те пътуваха необезпокоявани в продължение на няколко часа. А след това тези притеснения останаха без значение, защото съзряха другия бряг на езерото.

Само че там имаше нещо повече от обикновена крайбрежна линия.

— Не вярвам кауеите да са построили това нещо — каза Люк със страхопочитание.

Върху сивата земя пред тях се извисяваше древно пристанище. И въпреки че наоколо не се виждаха никакви кораби и лодки, дългият метален кей, който се простираше навътре във водата, не оставяше никакви съмнения за предназначението си, независимо от особеностите на извънземната си конструкция.

Люк се затрудни повече при определянето на функциите на многобройните съоръжения, струпани покрай брега. Някои от тях бяха построени от камъни, други имаха метални стени, а трети бяха с комбиниран строеж. Но независимо от използвания материал те всички явно бяха много стари. Нямаше нито една постройка, която да не носи следи от разрушителното въздействие на времето. Колкото и да се стараеше, Люк не успя да открие нито един прозорец. Отворите, които вероятно бяха служили за врати, бяха ниски и овални.

Те продължиха да гребат към левия бряг, докато лодката им не се опря на дъното. Люк скочи във водата, която му стигаше до кръста, и протегна ръка на принцесата. Тя обаче остана в лодката — не толкова уплашена, колкото силно притеснена.

— Хайде — извика й Люк, — тук не е дълбоко.

— Но ще трябва да ходя във водата. Предпочитам да не го правя, Люк.

— Хайде — настоя той, прикривайки нетърпението си. — Само няколко крачки са.

Тя отново поклати глава. Люк въздъхна, добра се до края на лодката и протегна нагоре двете си ръце. Лия потъна в прегръдките му и той я изнесе до сушата, забелязвайки, че тя през цялото време силно стискаше затворените си очи.

Най-сетне се отпуснаха щастливи на каменния бряг, без да ги е грижа дали импровизираната им лодка ще отплува, или не. Зад тях мълчаливо и страховито се издигаше градът на трелите.

— Е, добре ли сте сега? — попита той, навеждайки се напред, за да види лицето й. Тя не можа да посрещне погледа му.

— Добре съм. Извинявай, че ти създадох толкова проблеми. Извинявай, че толкова много пищях. Обикновено… съумявам да се владея по-добре.

— Няма за какво да се извинявате — решително я увери той. — И най-малко за пищенето. Както и за това, че се изплашихте. — Той меко се усмихна. — Аз бях двойно по-ужасен от вас, когато онова призрачно същество се показа над водата и се нахвърли върху нас. Само че бях много зает, за да викам, иначе сигурно щях да крещя с цяло гърло.

— О, не ме беше чак толкова страх от чудовището — обезоръжена обясни Лия. — Това беше реална, видима заплаха. — Тя се изправи на краката си и продължи небрежно. — Просто не умея да плувам.

Люк я съзерцаваше смаян, с недоверие в погледа, докато тя изцеждаше водата от изпокъсаните си дрехи.

— А защо не споменахте нещо за това, преди да отплуваме? — най-сетне успя да попита той.

Тя се насили да се усмихне.

— Какво значение щеше да има това, Люк? Пътеката изчезна под езерото. — Тя посочи към несъмнено същия път, който изплуваше от водата и завиваше към подземния град. — Трябваше да прекосим езерото. Това беше едно нещастно, но и неизбежно стечение на обстоятелствата. Не виждах никакъв смисъл да те натоварвам и с моите детински страхове. — Тя тръгна към пътеката. — Виж, тя продължава през града. Бих искала да се срещна с хората, построили тези сгради. — Лия нетърпеливо погледна към него. — Губим си времето.

Занемял от възхищение, той се изправи на крака и я последва между лабиринта от постройки. Скоро стана ясно, че градът е плод на отдавна изчезнал мимбански разум. Всичко бе изработено безупречно, а металните елементи носеха отпечатъка на високоразвити технологии. Разрухата, в която тънеха постройките, се дължеше на времето, а не на недостатъци в проектирането или строителството. Като се вземеше предвид изключително бавното развитие на ерозията под земята, можеше да се приеме, че градът е наистина древен.

Липсата на остри ъгли и явното предпочитание към овала, заоблените форми и арките подсказваха, че естетическият вкус на строителите не е отстъпвал на архитектурните им умения. Красотата на оформлението е нещо, което примитивните хора рядко могат да си позволят, защото в повечето случаи им се налага да придържат строителството си към изискванията на непосредствените си нужди.

Нещо тихо изтрака зад тях и Люк се обърна. Тайнствените овални врати го гледаха като очни дупки на сиви, обезцветени от времето черепи. Принцесата въпросително повдигна вежди.

— Няма нищо, просто ми се стори, че чух някакъв шум — отвърна й той, решително вперил поглед напред.

Те продължиха да вървят през града, но резкият отговор на Люк бе издал тревогата му. Наистина бе чул нещо. И докато вървяха по криволичещата пътека между сградите, които се сгъстяваха все повече и повече около тях, Люк бе обладан от чувството, че някой, или нещо, ги наблюдава. Постепенно усещането стана направо осезаемо. Но всеки път, когато се обръщаше внезапно назад, за да се огледа, не виждаше нищо тревожно. Никакво движение, сянка или звук.

Той почувства облекчение, когато сградите се разредиха и станаха по-малобройни. Зеещите входове го привличаха и той се изкушаваше, наистина много се изкушаваше, да влезе в една от полуразрушените постройки и да види дали вътрешността им бе също толкова добре запазена, колкото фасадите.

Но сега не бе време за забавления и проява на любопитство, припомни си Люк. Основната им грижа бе да се измъкнат оттук, а не да се завират из руините на този античен град. Но все пак, той беше толкова красив.

Люк се запита каква ли е била причината за изтреблението на по-развитите раси на Мимбан, тези, построили храмовете, кладенците на трелите и така нататък. Може би някоя междурасова война или постепенно западане на цивилизациите им, довело до претопяването им от аборигените, като зеленокожите например.

Чу се удар на камък о камък. И този път, когато се обърна, той успя да съзре някакво потрепване зад стената от сталагмити от лявата им страна.

— Не ми казвайте, че не сте чули и това!

— Камъните от покривите постоянно падат в подземията — с готовност се съгласи принцесата. — Знам как се чувстваш, Люк. Аз също съм още доста изнервена.

— Това не е плод на изнервеното ми въображение — настоя младежът. — Някой ни следи. Видях го да се движи.

И пренебрегвайки протестите на принцесата, той тръгна към веригата от разноцветни конуси. Звукът не се повтори и всичко беше неподвижно. Вървейки в полукръг, той стигна до по-отдалечения край на малката стена и надникна зад нея. Там нямаше нищо.

— Люк!

Бен Кеноби щеше да се гордее с него. С едно плавно движение той протегна нагоре ръка, за да отблъсне падащата върху него фигура, като едновременно с това извади и активира светлинния си меч. Съвсем несъзнателно той извърши всичко това с една и съща ръка, така че ръката, която вдигна нагоре, за да се защити, държеше меча.

Съществото мигновено бе срязано на две.

Люк тичешком се върна при принцесата. Тя сочеше напред. Пътеката им бе препречена от още две двуноги. Зад тях се появиха и още две, и още три. Всички предпазливо ги приближаваха.

— Кауеи — каза Лия, навеждайки се да вземе едно парче откъртен сталактит. Тя го стисна в ръката си като кинжал, докато хуманоидите продължаваха да ги дебнат.

Те всичките бяха слаби, покрити от горе до долу с тънка къса козина. Имаха малки присвити очички, потънали в дълбоки тъмни орбити. Въпреки това явно добре виждаха Люк и принцесата. Всички носеха нещо като къси панталони, от които висяха най-различни инструменти и много амулети. Същите неща бяха окачени и по ръцете, и на вратовете им.

Всички бяха въоръжени с тънки каменни копия. Някои носеха и брадви с двойно острие. Явно не изпитваха никакъв страх от светлинния меч на Люк, независимо от току-що демонстрираните смъртоносни свойства. Това подсказваше, че добре познаваха технологичните постижения на хората, вследствие на срещи с други представители на горния свят; или пък смелостта им се дължеше на незнание.

За щастие тактическите им умения отговаряха на нивото на въоръжението им. Със силен вик тримата от втория ред се хвърлиха напред, последвани след няколко секунди от двамата, застанали отпред. Малката разлика във времето се оказа от изключително значение.

С едно-единствено замахване на меча си Люк преряза две от устремените към тях копия. Третото се насочи към принцесата. Тя спря устрема му с камъка си, препъна затичалия се туземец и го просна на земята. После се хвърли върху него и стовари парчето сталактит върху главата му. Чу се нещо като пукот на пластмаса и от главата на хуманоида обилно рукна кръв.

Люк се наведе, за да избегне удара на една от брадвите, и преряза краката на притежателя й. В този момент се намесиха и другите двама войни. Люк обезвреди единия, като отряза ръката му, хванала копието, малко над китката. Притежателят й падна със стонове на земята, стискайки обгорения си крайник.

Вторият бе по-предпазлив и бързо се отдръпна назад. Той започна да ръга Люк с копието си. Люк незабавно отряза острието му, след което собственикът му хвърли дръжката към младежа, врътна се и побягна натам, откъдето бе дошъл.

Люк се обърна към принцесата. Тя ловко отбиваше атаките на последния туземец и се опитваше да пробие защитата му. Но когато съществото видя, че Люк се приближава, то хукна да бяга.

Люк внимателно повдигна меча си и го запрати по бягащия кауей. Цялото острие премина през тялото на туземеца в основата на гърба му, а дръжката се удари в плътта. Съществото се срути на земята, покосено на място.

— Бързо! — извика принцесата, грабвайки брадвата на едно от убитите вече създания. — Не трябва да го оставяме да предупреди и другите.

Люк измъкна меча си и забърза след нея. Двамата се впуснаха да преследват последния останал кауей.

В устрема си никой от тях не забеляза, че за пръв път, откакто бяха напуснали кладенеца на трелите, те се движеха по леко, но постоянно нанагорнище.

Озоваха се пред огромна камара камъни. Бягащият кауей стигна до нея и започна да се катери към върха. Без да спира да тича, принцесата се прицели и хвърли брадвата, която носеше, с повече сила и точност, отколкото Люк (или който и да е друг) би могъл да очаква от нея. Тя удари туземеца по дясното рамо и го запрати от другата страна на купчината камъни.

— Улучи го! — възкликна Люк. — Улучи го!

Задъхвайки се, те се втурнаха нагоре по камарата натрошени скали. От другата страна сякаш бе по-светло. Може би, помисли си Люк, това се дължеше на по-обилна фосфоресцираща растителност.

Иначе мимбанската флора бе много далеч от мислите му. Трябваше да хванат и унищожат ранения кауей, преди да е успял да пусне цяла армия себеподобни по петите им. Те стигнаха до върха на камънака.

И застинаха на място пред открилата се отпреде им гледка…