Том Фокс
Dominus (80)

80

Отвъд прозорците на болница „Гемели“, вън на улиците, Рим беше затаил дъх. Пулсът на града не биеше със своя нормален ритъм. На площад „Сан Пиетро“ се беше събрала тълпа, макар папата да не беше там и никакви аудиенции и служби да не бяха предвидени за деня. Въпреки това хората прииждаха по двама, по трима, по дузина, че и по повече. Те се струпваха пред обелиска и се взираха към монументалната ренесансова фасада.

Чакаха.

Не за новини. Те идваха на талази, откакто стана ясно за нападението над Ватикана. Компанията на Катерина Амато стана обект на разследване от всяка правителствена организация и от всеки новинарски екип в страната. Манипулациите, които беше осъществила през последните дни, лъснаха на бял свят. Истината за чудесата в медицинските клиники в Пескара и Рим, които бяха основна тема сред обществото, излезе наяве: те бяха в резултат на изключително напреднали медицински проучвания, които компанията криеше от обществеността, финансирани със суми в същия размер на онези, които имаха за цел да накарат хората да вярват в злодеяние и измама. Това не бяха чудеса, но имаха същия ефект. Светът на медицината ликуваше, макар поддръжниците на конспиративните теории да бяха излезли прави. Следата на парите беше проследена.

Хората продължаваха да чакат на площада.

Що се отнасяше до другите две събития, които разклатиха целия свят, всичко, което беше разкрито около тях, ги правеше да изглеждат още по-мистериозни от всякога. Нито компанията на Амато, нито тайната група във Ватикана бяха отговорни за невероятното изцеряване на папата. Докато първата беше обект на постоянни и задълбочени разследвания, загадъчното Братство като че ли беше погълнато от ватиканската машина. Понтификът разкри, че е имало хора в Църквата, които са участвали в събитията от седмицата, но нищо повече не излезе от курията. Каквито и действия да се предприемеха оттук насетне, Швейцарската гвардия даде да се разбере, че това са вътрешни дела. Носеха се слухове обаче, че колкото и спокойна да изглеждаше Църквата на външен вид, вътре в нея кипеше дейност. Гвардията се опитваше да залови групата, която беше причинила толкова много вреди, но въпреки това, от онова, което откриха, стана ясно, че няма никаква връзка между нея и оздравяването на папата.

Същото се отнасяше и за завръщането от мъртвите на Абигайл Дзола. Скептиците бяха сигурни, че то е свързано с машинациите на фирмите, а вярващите се съмняваха дали корумпирани мъже, облечени в расо, също не са участвали; разследването на криминалистите обаче не можа да намери абсолютно никаква връзка. Събитието не можеше да се обясни.

А тълпата на площада се увеличаваше.

Папата беше подложен на пълни медицински изследвания. Липсата на каквато и да е следа от спинална стеноза изуми всички специалисти, които участваха в прегледите. Що се отнасяше до момичето, отвсякъде се чуваха викове за измама и заблуда, но персоналът на болницата в Пиомбино потвърди, че всичко е истина, и публикува диаграми и други медицински материали като доказателство. Абигайл беше мъртва. Как така сега беше жива, никой не можеше да каже.

Площадът „Сан Пиетро“ започваше да прилича на море от хора.

Мъжът, чието лице беше предизвикало воя, че всичко е заблуда, когато тялото му беше открито в река Тибър, остана в моргата на града. Съществуването му беше хвърлило нацията в съмнение. Но преди четиринайсет часа неговият брат близнак беше открит в едно малко село на деветдесет километра от Рим. Отавио Динаполи се криеше в един изоставен навес за лодки. Когато полицията дойде, за да го арестува, той се пречупи след няколко минути и призна, че е убил своя брат Бенедето, докато пътували към столицата преди няколко дни. Семейният спор прераснал в нещо повече. Отавио бил доста пиян, когато срещата между братята поела в очаквана посока и се превърнала в скарване. Неочаквана била силата, с която той блъснал Бенедето в гърдите и вторият паднал през парапета на грозния висящ мост, който прекосявал Тибър северно от летище „Рома Урбе“. На това запуснато място, върху бетона долу, намиращо се между магистралата и водопречиствателната станция, Отавио отнел живота на брат си. Било инцидент, но мъжът знаел, че никой няма да му повярва. Не и с неговото минало. Така че той омотал краката на брат си във вериги, които имал в багажника на вана си, и го хвърлил в буйните води долу. След което, подчинен на навика, който следвал от години, изчезнал.

Великата заблуда вече не била заблуда. Останала само мистерията. Който и да беше странникът, то той не бе измамникът, за когото го смяташе светът в онзи момент.

Площадът пред базиликата се напълни. Градът знаеше, че погребението ще е при затворени врати и никой няма да бъде допуснат до личния параклис на папата. Всички знаеха, че няма да им бъде позволено да видят тялото, дори и гроба. Но въпреки това дойдоха.

За повечето от тях смъртта на странника беше като удар. Но онези, които носеха вярата в себе си през вековете, не пропуснаха да забележат, че това беше третият ден от неговата смърт.

Третият ден.

Денят на възкресението.