Том Фокс
Dominus (72)

72

19:41 часът

— Какво искаш? — попита папата, като не се пречупваше пред накипелия поглед на Катерина Амато.

— Онова, което всеки професионалист би пожелал — отвърна жената. — Свободата да правя каквото си искам. Да ръководя бизнеса си така, както пожелая, без намесата на институции като твоята.

— Не си ли свободна?

— Натрупах състояние, влияние и всичко останало. Но истинската свобода означава да си необременен. Невъзпрепятстван. И точно тук, господин Павези, ти се явяваш проблем за мен.

— Никога не съм правил нищо, за да ти преча — отвърна папата. — До днес даже не знаех коя си ти.

— Твоите атаки не са лични, Ваше Светейшество — отговори подигравателно Амато. — Твоят контрол е манипулативен. Говориш за морал и пречиш на свободното изследване и научния напредък. Правиш изказвания, в които заклеймяш финансовата свобода и определяш кое е етично и кое не е, и милиарди хора по света те слушат.

Жената гледаше, разгневена, лицето на папата и за момент в него видя повелителните черти на майка си.

— Просто се опитвам да проповядвам онова, което е добро за света — отвърна първосвещеникът.

— Онова, което диктуваш, че е добро. — Катерина млъкна, вратът й беше почервенял. Тя се изправи, погледът й беше непоколебим. — Смятам, че можем да бъдем честни един с друг, нали? Ако намесата ти беше политическа и икономическа, нямаше да съм тук. Това, за което наистина трябва да отговаряш, Светейшество, е, че свещеният ти дворец на правдата е стършелово гнездо на лъжци, измамници и много по-лоши люде. А ти имаш ненадминатата дързост да казваш на другите, да казваш на мен какво мога и какво не мога да правя, на основата на личните ти възгледи за добро и за лошо.

— Евангелието е чисто. Всички знаем, че хората могат да бъдат порочни, но аз се трудих неуморно, за да променя тов…

— Промяната не е достатъчна! Когато разполагаш с хора, които вземат невинността и я унищожават, които вземат момчета… които вземат моя брат и го оскверняват.

Жената размаха пръст срещу кардинал Витери, но продължи да гледа към папата. Изведнъж лицето на кардинала почервеня като ширитите на расото му.

— Катерина, недей! Ти обеща, че…

— Когато това се случва — провикна се Амато, без да обръща внимание на протестите на Витери, — когато хора като този са допуснати да носят расо, то значи, е дошло време не за промяна, а за елиминация.

Директорката на „Глобал Капитал Италия“ изговори последната дума с пламък в гласа си, беше започнала да диша учестено. Тя гледаше папата като буреносен облак, омразата струеше от всяка нейна черта на лицето. И тогава, само миг по-късно, тя възвърна самообладанието си.

— Истината е, че ми писна. Ако това ще ти донесе някакво облекчение, не исках нещата да приключат така. Надявах се унищожението ти да не е толкова физическо. Някакъв мъж се появява на вратата ти неканен, само Господ знае кой е той — Катерина посочи към странника, който продължаваше да стои мълчалив в другия край на стаята — и само той знае как изведнъж се изправяш на крака. Може би си тренирал или пък си получил някакви по-добри лекарства. Но проклета да съм, ако това не е възможността, която съм чакала цял живот.

— И реши да изфабрикуваш останалото — намеси се Александър. — Видяла си своя шанс и си се вкопчила в него. Подправила си няколко чудеса, накарала си папата да повярва, накарала си хората да повярват, след което си разкрила собствената си измама. Понтификът е направен да изглежда глупак.

— Край на моралните ограничения — кимна в знак на съгласие Амато.

— Ако искаш да дискредитираш светия отец — най-накрая се намеси и Рабер, — просто го направи. Не е необходимо да продължаваш с подобно насилие.

— И двамата знаем, че вече няма връщане назад — отвърна жената. Тя изгледа коменданта за един дълъг момент, след което отново се обърна към папата. Следващите й думи бяха изречени бавно: — Всички знаем какво следва.

Григорий стоеше мълчалив, неподвижен.

— Ще убиеш папата — промълви Александър, думите му излязоха като шепот.

— Не — изсмя се Катерина. — Аз няма да убивам никого. — Жената погледна репортера право в очите. — Ти ще убиеш папата.

Габриела се опули насреща им, но Трекио беше непоколебим.

— Това никога няма да се случи — отговори той. — Григорий е добър човек. Корупцията, за която говориш — тя е в ръцете на хората, с които той се бори. Нещата се промениха. Нека миналото не унищожава онова, което може да е добро в бъдещето.

Имаше огромна ирония в цялата тази работа, един бивш свещеник защитаваше папата и благородството на Църквата, въпреки греховността на някои вътре в нея. Защото точно те бяха едно от основните неща, които го накараха да изгуби вярата си.

Катерина поклати глава, беше разочарована.

— Не му мисли — отвърна тя. — Винаги можем да подправим уликите да изглеждат все едно ти си го убил. — Амато се обърна към кардинал Витери, взе оръжието от един от хората си и му го подаде. — Ваше Преосвещенство, време е да убиете светия отец.

* * *

Кардинал Витери пребледня. Очите му не се отлепяха от оръжието, което му беше предложено.

— Това никога не е било част от сделката! — оплака се той. — Не съм убиец! Уговорката ни беше да го опозорите, да разрушите репутацията му!

Катерина го изгледа злобно, чертите на лицето й бяха строги.

— Планът се промени — твърдо заяви тя. — Но не се тревожи, в края на краищата ще излезеш невинен. Вината ще падне на полуделия бивш свещеник и неговата приятелка, които също ще застреляш. Историята е перфектна: те убиват папата, ти убиваш тях. Ще станеш герой. — В такъв случай Витери щеше да остане в ръцете й, в неин контрол завинаги. — Не ти давам право на избор.

— Това е лудост!

Катерина набута пистолета по-близо до лицето му.

— Губя търпение. Вземай шибаното оръжие и застреляй шибания папа!

Светът като че ли се беше ограничил до един-единствен мехур, в който се намираха. Кардиналът стоеше в своите одежди, свят и властен. Жената беше въплъщение на силата, гнева и контрола. Нямаше нищо друго около тях. Нямаше го Ватикана, нямаше нито минало, нито бъдеще — само този момент. Всички очи в помещението бяха паднали върху тях.

Витери не можеше да се съгласи.

— Няма да направ…

Катерина не го остави да довърши. Тя дръпна спусъка два пъти и отвори две перфектни дупки в челото на кардинала. Лицето на Донато нямаше време дори да регистрира изненадата му. Задържа се на крака още секунда, мускулната памет го държеше прав, след което най-дълго изпълняващият длъжността „Държавен секретар“ в историята на Ватикана, се строполи на пода.

Планът се промени.

— Е, Ваше Светейшество — продължи Амато и се обърна към папата, — в крайна сметка май сама трябва да си свърша работата.

Когато се обърна, сърцето й пропусна следващия си удар. Там, където първосвещеникът беше стоял само допреди миг, нямаше никого. Той беше изчезнал — както и Рабер и хората му, Александър, Габриела… и странникът.

— Къде отидоха? — изкрещя жената и се обърна към своите хора. — Не ги ли наблюдавахте?

И тогава Катерина видя необяснимото. Хората й стояха на същите места, на които бяха позиционирани допреди малко, но някак си бяха сюрреалистично застинали, като че ли замръзнали на място. Очите на всички бяха вперени в мъртвото тяло на кардинал Витери.

— Какво, по дяволите, правите? — развика се Амато, отиде до най-близко стоящия и го ритна в сгъвката на крака.

Той се огъна и като че ли се съживи, заедно с останалите.

Какво им ставаше на хората й? Толкова улисани ли бяха в крамолата й с Витери, че не бяха забелязали кога пленниците им се бяха измъкнали? Как можеше толкова добре тренирани мъже да бъдат толкова разсеяни? Нещата й се струваха направо нереални. Свръхестествени.

— Измъкнаха се! — провикна се Катерина и френетично започна да претърсва стаята, докато хората й излизаха от унеса и се заемаха със същата задача. Зад големия шкаф — нищо. Библиотеката — беше стандартна, нямаше скрити проходи. Ъгълът, до който стоеше странникът и до който се намираше голямо позлатено огледало… огледало с панти.

Панти.

Катерина го грабна и го издърпа навън, зад него се откри тъмен коридор.

— Тръгнали са насам! — изкрещя на хората си тя. — След тях! Убийте ги всичките!