Том Фокс
Dominus (6)

6

11:09 часът

Апостолският дворец, Ватиканът

— Кардинал Витери, влезте — покани го папата, говореше високо, за да може гласът му да достигне до другия край на голямото помещение. Няколко секунди по-късно една от дървените врати се отвори, добре познатата фигура на държавния секретар пристъпи в офиса и затвори след себе си. Витери не каза нищо, но запристъпва тържествено към понтифика. Първосвещеникът го наблюдаваше, замислен.

Негово Светейшество папа Григорий XVII беше заел трона на Свети Петър преди по-малко от дванайсет месеца, а животът му вече се беше променил повече пъти, отколкото можеше да си представи. Промени се още в момента, в който конклавът гласува за трети път под фреските на Микеланджело в Сикстинската капела, които се извисяваха величествено над тях, а миризмата на античност изпълваше въздуха наоколо, докато кардинал Деян четеше решаващия вот от листче хартия, депозирано в потира. Спекулираше се много с възможността той да бъде следващият епископ на Рим и върховен понтифик на Църквата и именно в този момент спекулациите се превърнаха в реалност.

Той се промени в момента, в който положиха белите одежди върху му, покриха раменете му в алено и го поведоха към балкона на „Сан Пиетро“, за да поздрави хората си. Моментът, в който кардинал Антонио Павези, както се наричаше преди конклава, изчезна и пред света беше представен папа Григорий. Онзи следобед той погледна огромната тълпа, която сама по себе си представляваше малка прашинка от милиардното му паство, и усети тежестта на великата отговорност, с която Господ го беше натоварил.

Промени се през онези първи седмици от папството си, когато започна да разбира в детайли вътрешните механизми на курията — както добрите й страни, така и лошите — и установи, че от него зависи да я поведе към по-високи цели.

Също така се беше променил онази сутрин, когато за първи път отслужи папска литургия над костите на предводителя на апостолите, Свети Петър, погребан с всички почести под величествения купол на базиликата, която носеше неговото име. Цялата църква беше събрана, целият свят гледаше и в този момент Григорий се почувства по-близко до небесата за първи път от трийсет и девет години в служба на Бог.

Промени се и тази сутрин, когато по време на службата срещна… него.

Папата не знаеше по какъв начин да нарече мъжа, който се беше изправил насреща му на литургията. Не знаеше какво да мисли за него. Нямаше представа как да интерпретира странния необясним пламък, който гореше в гърдите му. Знаеше само, че в момента стоеше изправен, нещо, което никога досега не беше правил. За първи път в живота си влезе сам в апартамента, който обитаваше. Можеше да върви. Изправен. Изцерен.

Бог се опитваше да му говори. Усещането беше ужасяващо и някак си будеше благоговение.

— Искам всички кардинали да бъдат призовани обратно във Ватикана — обяви Григорий на своя държавен секретар, когато внушителният мъж се извиси над бюрото му. — Искам да бъдат тук до двайсет и четири часа, че и по-рано.

— Ваше Светейшество — започна кардинал Витери, като клатеше плешивата си глава, беше изненадан от неочакваната заповед, — ще отнеме повече време, за да изпълним молбата ви.

— Прояви малко експедитивност, Донато — отвърна понтификът. — Искам всички тук, сега. — Папата нямаше намерение да обяснява намеренията си на кардинала.

— Както Негово Светейшество желае. — Дългата и неловка пауза беше нарушена. — Вече изолирах Ватикана — добави Витери. — Ще бъдем сами зад тези стени толкова дълго, колкото сметнете за необходимо.

— Добре — промърмори първосвещеникът. Погледът му витаеше някъде другаде.

— Желаете ли да повикаме и някой друг?

— Не. — Папата погледна към държавния секретар. — Епископите ще са необходими за функционирането на църквите. Изпрати поръчение към всички енории по целия свят да отслужват дневни литургии.

Витери се подвоуми. Глобални призиви за литургии по определени причини не се правеха с лека ръка, нито пък особено често.

— С каква цел да бъдат тези служби, Ваше Светейшество?

Папа Григорий погледна покрай него към позлатеното дървено разпятие на срещуположната стена на кабинета му. Точно това беше въпросът. С каква цел? Понтификът въздъхна едва. Засега имаше само един отговор.

— За волята Божия, която предстои да бъде разкрита.