Том Фокс
Dominus (47)

47

12:56 часът

Ватиканът

Кардинал Витери вдигна телефона си и се приготви да набере един номер, който много малко хора в света знаеха, че има. Държавният секретар на Ватикана беше човек, който си беше изградил връзки със стотици мъже и жени по целия свят: държавни глави, посланици, нунции^[1], лидери на благотворителни организации и корпорации. Но Витери винаги усърдно беше избягвал всякакъв публичен контакт с „Глобал Капитал Италия“ и нейната директорка. Първо, защото това беше финансов конгломерат с етичен кодекс, който можеше да накара и най-продажния католик да се отврати. И второ — и много по-важно — защото не можеше да си позволи истинската му връзка с фирмата да бъде разкрита.

Причината за тази връзка беше нещо, което нито той, нито колегите му от Братството някога щяха да успеят да обяснят, ако бъдеха разкрити. Бяха се съюзили с Дявола, защото Дяволът разполагаше с мръсотии за всички тях. Техните слабости бяха открити, документирани и използвани, за да бъдат оковани във веригите на подчинението към фирмата и нейното ръководство. Защото, ако тази мръсотия някога излезеше на бял свят…

Самата мисъл караше гърлото на Витери да се стяга. Той я преглътна, както винаги, и отпъди подобен сценарий. Вместо това започна да прехвърля контактите, изписани на стария LCD екран на синия му пластмасов телефон. Малко по-надолу натисна „КА“ и само няколко секунди по-късно чу гласа на Катерина Амато.

— Имам лоши новини — започна Витери в мига, в който връзката беше осъществена.

В момента беше доволен от факта, че Катерина не им позволяваше да използват имената си по време на телефонните разговори. Беше почти сигурен, че Швейцарската гвардия не подслушва личния му телефон, но въпреки това винаги съществуваше риск.

— Лоши новини — повтори Амато, гласът й беше студен и груб, както винаги. — Не съм изненадана. Ти ми носиш само такива.

Тонът й беше едва ли не насмешлив. В него нямаше и следа от гняв или желание за наказание, което подсказа на Витери, че Катерина не е била уведомена за онова, което предстоеше да й каже. За съжаление. Знаеше, че последващите му думи щяха да променят тона й изцяло, затова си пое дълбоко въздух и се приготви за яростта, която със сигурност щеше да се появи.

— Един от нашите с нарушил уединението. — Държавният секретар изстреля думите, колкото и половинчати да бяха те, като мортира^[2] и също като при нея, очакваше те да доведат до опустошителни последствия. — Напуснал е стените ни. Видяхме го, като излиза, беше облечен в цивилни дрехи. Не успяхме да го спрем, но поне го проследихме. — Витери се подвоуми. — Срещна се с външни.

Господи, защо аз трябва да съм този, който й казва това? Тя би трябвало да има хора навсякъде. Вече трябваше да знае.

Последва дълга и напрегната пауза. Държавният секретар преглътна, по веждата му се търкулна капка пот.

— Това не са просто лоши новини — най-накрая отвърна Амато. — Това е бедствие.

Кардиналът можеше да усети гнева, който набираше сили в тялото й.

За съжаление, Витери не беше приключил.

— Става и по-лошо.

Потта му беше започнала да извира от повече места, да минава по носа му и да пада върху бюрото му.

— По-лошо? Как е възможно да стане по-лошо, Донато?

Тя използва името ми. Навярно й се иска да ме убие. Витери не беше виждал директорката да нарушава собствения си протокол досега. Тя беше жена с уникален самоконтрол, който не беше потъпквала никога, откакто я познаваше.

— Човекът, който наруши уединението — продължи държавният секретар, като изстрелваше думите, — е кардинал Риналдо Трекио.

Последва нова пауза.

— Това име не ми говори нищо.

— Риналдо Трекио е вуйчото на мъжа, когото твоите убийци не успяха да елиминират. Той отиде да говори с племенника си.

Витери усети промяната в дъха на Катерина. Когато жената заговори, яростта й бликаше от всяка една дума.

— Репортерът? Онзи, който работи с полицайката?

— Да.

— Вуйчо му е шибан кардинал? И ти го остави да говори с тях? На този етап от нашата операция! Какво, по дяволите, не му е наред на твоето Братство? Смятах, че вие управлявате курията!

Кардинал Витери се насили да не отговаря на обидата.

— Напуснал е скришом. Даже ние не можем да следим всички. Поне го видяхме, като излезе, и научихме къде отива. Току-що помолих за папската благословия да призова извънредна среща на кардиналите, привидно за да дискутираме някои въпроси около църковната администрация, докато сме изолирани. Ще изпратим призив и при положение че не желае да разкрием, че е напуснал, ще се завърне бързо. От тогава насетне ще започнем да го следим.

През следващите напрегнати моменти Витери просто слушаше гневното дишане на жената на другия край на линията.

— Не мога да разбера как вашата институция е просъществувала две хиляди години — каза най-накрая Катерина. — Ако управлявах кораба си толкова разпуснато, колкото ти твоя, фирмата ми нямаше да я бъде и за два месеца.

— Не е време за обиди — отвърна кардиналът. Искаше му се да отвърне на тази кучка, че може да има невероятна власт, но той е държавният секретар на най-старата държава в Западния свят, и тя трябва да има поне частичка уважение към него. Но Амато го притежаваше и той знаеше това. Нямаше нищо, което да направи, за да промени този факт. — Нещата може да се поправят — продължи Витери. — Ще намерим начин…

— Няма да правиш нищо — прекъсна го Катерина категорично. Донато почувства ледени пръсти върху гръбначния си стълб, когато чу с каква безчувственост жената произнесе следващите думи: — Дотук бях с твоята помощ. Върни липсващия си кардинал обратно във Ватикана. Ще се оправям с останалото сама.